shareit

Kой изобретява асансьора

| от |

Историята на асансьора, ако дефинирате „асансьор“ като платформа, която може да движи хора и предмети нагоре и надолу, всъщност е доста дълга. Известно е, че рудиментарните асансьори са били използвани в древен Рим още през 336 г. пр. н. е. като за тях първо се споменава в контекста на това, че Архимед построява един.

Тези ранни асансьори бяха открити и се състояха от платформа с подемници, които й позволяват да се движи вертикално. Подемниците обикновено се управляваха ръчно – или от хора, или от животни – въпреки че понякога са се използвали и водни колела. Римляните ползват тези прости асансьори в продължение на много години, обикновено за да преместват вода, строителни материали или други тежки предмети от едно място на друго.

U-Bahn Berlin Alexanderplatz Elevator

Що се отнася до специализираният пътнически асансьор, той е създаден през 18 век като един от първите е използван от крал Луи XV през 1743 г. Той построява асансьор във Версай, а целта му е да го пренася от неговите стаи на първия етаж до любовницата му в стаите на втория етаж. Този асансьор не беше много по-технологично напреднал от използваните в Рим – мъже в специални комини трябва да теглят въжета, за да го задвижват. Наричаха устройството „летящ стол“.

Едва в началото на 19 век технологията на асансьорите наистина започва да напредва. За начало те вече не е необходимо да се задвижват ръчно. През 1823 г. двама британски архитекти – Бъртън и Хормер – създават „възходяща стая“, която използва парна енергия, за да изведат туристи до платформа за оглед над Лондон. Няколко години по-късно изобретението им е развито още от архитектите Фрост и Щут, които добавят колан и противотежест към парната машина.

Скоро започват да се създават и хидравлични системи с водно налягане за повдигане и спускане на асансьора. В някои случаи обаче това не е практично, защото трябва да се изкопаят ями под шахтата, за да може целият механизъм да се побере. И колкото по-висок е асансьорът, толкова по-дълбока трябва да бъде ямата. По тази причина, това не беше особено подходящ вариант за по-високите сгради в големите градове.

Така че въпреки хидравличните системи да са малко по-безопасни от парните или дърпаните с кабели асансьори, вторите два вида продължават да се използват широко. Те имаха само един основен недостатък: кабелите можеха да се скъсат и понякога и го правеха, което, разбира се, изпращаше асансьора директно на дъното на шахтата, убивайки пътници и съсипвайки всичко, което се транспортира в него. Излишно е да казваме, че никой не тръпнеше в очакване да се качи на някой от тези опасни асансьори и затова пътническите асансьори все още си оставаха до голяма степен новост.

Човекът, който реши проблема с безопасността на асансьора, правейки възможни всякакви високи сгради, беше Илайша Отис (мъжът на снимката най-горе), който заради приноса си днес е известен като изобретателят на модерния асансьор. През 1852 г. Отис измисля дизайн с предпазна спирачка, при която, в случай, че кабелите се скъсат, дървена рамка в горната част на асансьорната кабина ще се измъкне и ще се забие в стените на шахтата, спирайки асансьора в нея.

Чертежът на спирачката на Отис в патентните документи

Самият Отис демонстрира устройството, което нарича „защитен подемник“, на Световния панаир в Ню Йорк през 1854 г., като сам се качва в асансьора и след това разрязва въжетата. Вместо да падне на земята и да умре пред очакващата именно това публика, предпазният му механизъм се задейства и хваща асансьора за секунди. Излишно е да казваме, че тълпата беше впечатлена.

Оттис открива собствена асансьорна компания, която през 1874 г. инсталира първия обществен асансьор в сграда в Ню Йорк. Компанията Otis Elevator все още е известна като най-големият производител на асансьори в света.

Otis

Илайша Отис

Въпреки че дизайнът на кабелния асансьор е запазен, направени са много допълнителни подобрения, най-очевидното от които е, че асансьорите сега работят на електричество, а не на пара – промяна, която настъпва още през 80-те години на 19 век. Електрическият асансьор е патентован от Александър Майлс през 1887 г., въпреки че такъв е построен от немския изобретател Вернер фон Сименс още през 1880г.

Безопасният подемник на Отис също не беше краят на иновациите за безопасност. В наши дни асансьорът практически е невъзможно да разбие в земята и да убие съдържанието си. Вече има множество стоманени кабели, които поддържат теглото на асансьора, както и редица различни спирачни системи, за да се предотврати падането му, ако кабелите по някакъв начин се скъсат. Ако въпреки всички тези мерки за безопасност асансьорът все пак падне, в долната част на шахтата има амортисьори, което прави малко вероятно някой да умре и намалява вероятността от сериозни наранявания.

 
 
Коментарите са изключени

Хроники на високи обороти: Колин Макрей – първо място или никакъв финиш

| от |

През 1968 г. в Ланарк се ражда едно име, което много сериозно ще промени световния рали шампионат. Синът на Джими Макрей, Колин е запален по високите скорости от самото начало. Първоначално започва своята кариера с кросови мотори, а след това решава да заложи на четирите колела. Той наследява таланта на баща си, след като брат му предпочита да се занимава със спорт. Когато започва своята рали кариера през 1986 г. се налага да се изправи срещу родните виртуози в Шотландския шампионат. Само две години по-късно ще го спечели, а през 1987 г. вече прави своя дебют на световната сцена. Великобританският шампионат е спечелен през 1991 г. и 1992 г. и остава завинаги запомнен в опитите си да спечели рали Швеция, но накрая се оказва, че гумите не издържат на напрежението.

Следващата година пристига във Финландия – маршрутът на ралито е осеян с редица скокове и доста пилоти правят впечатляващи и опасни катастрофи. Колин праволинейно спазва правилата и полита като птица със своето Subaru. Прави тази грандиозна каскада още на тренировките. А седемкратното превъртане и до ден днешен може да се види в интернет.

Бедното Subaru Legacy трябва да бъде пенсионирано, а механиците подготвят резервния автомобил. Колин така и не осъзнава, че трети опит няма да има, но още на следващата тренировка успява да сцепи дърво на половина, прелитайки със своята машина. До някаква степен екипът не бил чак толкова ядосан, все пак всички знаели, че се изисква смелост, за да се натиска педала до ламарината, а и славата, че отборът му е един от най-скъпите в закупуването на резервни части е до някаква степен привилегия. Проблемът бил, че Колин просто не обича да слуша своя навигатор.

Colin McRae

Колкото и опитен човек да му изпратят, той винаги се стараел да го превърти няколко пъти с колата. Subaru знаели, че могат да опитомят шотландеца и да го превърнат в пилот, големият въпрос бил свързан с количеството автомобили, които са готови да похарчат. Отговорът  щял да бъде даден още през следващата година на ралито в Нова Зеландия. Там най-накрая печели и дава надежда на отбора. Изковаването на вниманието и кръщаването на неговото участие като „Мак Атаката“ го прави още по-труден за премахване.

Всеки отбор можел да намери достатъчно бърз пилот, но не всеки можел да си позволи Колин – лудият човек зад волана, който винаги кара на ръба на сериозните инциденти. През следващата година дори получава прякора Колин МакКраш. С шеги и закачки успява да вземе титлата през 1995 година зад волана на Subaru Impreza. Математически погледнато, това е годината, в коятко Колин печели само две ралита – Нова Зеландия и Великобритания.

Colin McRae manouvers his Subaru Impreza through S

През останалото време просто се забавлява зад волана и не преследва победи. Във Великобритания показва, че няма да остави титлата в ръцете на своя колега и пришпорва до предела своя японски звяр. Печели с 5 точки разлика. Това е и годината, в която японците печелят 1-во и 2-ро място при шофьорите, както и първо място при конструкторите.

Шотландецът става и първият човек от острова, който печели титлата. Макрей има заслуги за сериозния пробив на Subaru във Великобритания, той е лицето, което показва, че тази марка може да предложи сериозни качества и в резултат на това се представя повече от брилянтно. През следващите две години ще завършва на втора позиция, но за него самия това не е от особено значение. През 1997 година ще спечели повече състезания от всеки друг и само за една точка се разминава с титлата. От 1999 година започва да мисли къде да продължи с предизвикателствата, след като Subaru не носи това мечтано удоволствие.

World Rally Championship X

Шотланденцът се позиционира зад волана на Ford Focus през следващия сезон и с това започва голямото ходене по мъките. Возилото не е изчистено от грешки, Макрей финишира първи само на две ралита – Кения и Португалия. През следващата година прави същото в Испания и Акропол. Резултатите са доста интересни. Новият пилот иска да постигне невероятни успехи, но за жалост Focus-ът е с характер, а и Макрей изобщо не прощава грешките и от време на време успява да превърне поверената машина в скрап.

Появяват се и игри неговото име и до днес са еталон за качество, шотланденцът вече е готов да хвърли кърпата и просто да се откаже от американския бранд. Тази саможертва е доста сериозна, особено след като е работил усилено с механиците за разработването на конкурентна машина. На последното състезание изпуска линията с 15 сантиметра и прави поредната впечатляваща катастрофа. През 2002 година американският отбор вече се отказва и прекратява договора му – облекчение и за двете страни.

Colin McRae of Great Britain drives his Citroen Xsara

Не може да бъде особено пожален, след като по слухове се твърди, че годишната му заплата е била около 5 милиона паунда. Това обяснява и защо шотландецът толкова е искал да остане в екипа, но спекулациите не могат да бъдат потвърдени. Денят, в който Ford отписват Колин, Citroen подписват. Французите идват с огромни планове за победа и в началото на 2003 г. заявяват, че са събрали мечтания отбор. Сайнц, Льоб и Макрей ще бъдат зад волана на новото поколение Citroen, компанията представя невероятни бъдещи и планове и всичко това в името на френския флаг.

В Монте Карло стратегията заработва. Citroen финишира 1-2-3 място и всички са на крака. Друг финиш за шотландеца няма да има. В края на сезона е на далечното 7-мо място. Правилата се променят и много скоро се забранява на един отбор да притежава толкова звезди под крилото си и от три коли, Citroen са принудени да използват само две. Колин е помолен да напусне.

gettyimages-2384645-594x594

Приказката приключва някъде през 2003 година с последният му шампионат. Опитите му да се върне обратно в Subaru отново нямат успех – компанията е предпочела да наеме млади пилоти. Следващите ангажименти са няколко участия в ралито Париж-Дакар и там отново има прояви и каскади, но пък в Льо Ман се справя добре зад волана на Ferrari 550-GTS Maranello.

След кратка пауза от ралитата се появява чешкият отбор на Skoda. Господата искат да направят фурор на пистата, но за жалост имат нужда от водач и  г-н Маккраш е свободен. Проблемът, както обикновено, се оказва във връзката между колата и пилота. Шотланденцът много добре знае как да спечели ралита, но за жалост не получава правилните инструменти. В Австралия дълго време се бори за второто място, когато съединителят на колата се чупи.

Wales Rally GB

През 2006 година, докато стяга багажа за новия сезон с Fabia вече няма пари. Все пак получава възможност да се състезава отново за френския Citroen. Положението там не е особено розово, но след като Льоб е в болницата с пукнато рамо, Колин трябва да спечели колкото се може повече точки за отбора Kronos. Тичането с неудобни обувки е точно толкова приятно за Колин, колкото и битката с френски автомобил. Мисията му е да спечели колкото се може повече точки, неговата Xsara се предава заради дефектен алтернатор и обвиненията политат. Тогава става ясно, че ралитата може би няма да бъдат в неговото портфолио.

Вместо това насочва вниманието си към по-сериозните преходи като Дакар, но за жалост идва 15 септември 2007 година. Последният ден на Колин Макрей приключва с хеликоптер, вместо кола. Автомобилният състезател губи контрола над летателния апарат и се разбива на километър и половина от своя дом. Дори и да не печели много титли, нито да достига успехите на Льоб, Колин може да се похвали като един от най-агресивните пилоти, готов на всичко, за да спечели или просто да счупи автомобила си. Макрей загива на 39 години, очаквайки завръщането си в Париж-Дакар.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Самюел Шамплен – бащата на Нова Франция

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Когато се заговори за колонизация, откривателство и далечни плавания, хората обикновено се сещат най-напред за испанците, след това за англичаните, а малко по-късно и за португалците и холандците. Има обаче още един народ, който заслужава да се нареди сред тези откривателски нации и това са французите. Всъщност, за разлика от англичаните, чийто първи колонии в новия свят са пълен провал, французите съумяват да създадат една жизнена и процъфтяваща отвъдморска провинция, наречена Нова Франция. Човекът, наричан неин „баща“ е откривателят, картограф, предприемач, войн и дипломат Самюел дьо Шамплен.

gettyimages-51246119-594x594

Точната рождена дата на Шамплен не е известна, както и родното му място. За честта спорят Йер Бруаж и Ла Рошел, разположени на бреговете на Атлантическият океан. За рождената му дата се предлагат най-различни версии, като се започне от 1567 г. и се стигне до 1685 г. Най-често се смята че е роден някъде преди 1574 г., когато според някои изследователи малкият Самюел бил кръстен. Не е ясно и към коя християнска деноминация принадлежало семейството му – хугенотите-протестанти или католиците, но във всеки случай се знае че името Самюел обикновено не се давало на деца от католически семейства по онова време. Единственото сигурно за неговите ранни години е, че израснал в семейство на мореплаватели – и баща му и вуйчо му следвали този занаят и още от дете Шамплен се научава да плава, да се оправя с навигацията, да рисува карти и да води прецизни записки. Всички тези умения ще се окажат безценни в бъдещите му експедиции.

В края на Религиозните войни (1562-1598 г.), Шамплен служи във войските на крал Анри IV Бурбон и се издига от квартирмайстер, отговарящ за обоза на конна част до командир на рота, служещ в кралските гарнизони на Бретан. През 1598 г., по силата на мира от Вервен, Испания трябва да изтегли своите войски от френските територии и Шамплен бил част от екипажите, превозващи последните испански части към Кадис. От там, през 1599 г., започва първото му презокеанско плаване към Карибите. По време на своя двугодишен престой, Шамплен достига до Мексико и през целия път води подробен дневник, придружен с множество илюстрации. Когато се завръща във Франция през 1602 г., той превръща дневника си в доклад, който е предаден лично на крал Анри IV. В замяна на тази информация, короната отрежда на Шамплен ежегодна издръжка.

gettyimages-114947578-594x594

Година по-рано, вуйчото на Шамплен умира и от него Самюел наследява богат бизнес в сферата на транспорта на стоки, с активи както в Ла Рошел, така и в Испания. Това и кралската субсидия му позволяват да действа свободно като предприемач и през 1602 г., Самюел решава да пътува за Северна Америка, придружавайки експедиция, натоварена със създаване на постоянен търговски обмен за докарване на ценни животински кожи. Експедицията се ръководи от бретонеца Франсоа дьо Пон, опитен моряк и мореплавател, който се превръща в приятел и ментор на Шамплен. От него Самюел научава много за навигирането  около бреговете на днешна Канада и по р. Сейнт Лорънс. По време на това плаване, което Шамплен документира подробно, той успява да се срещне с представители на местните племена инну, с които французите успяват да постигнат добри търговски взаимоотношения. Година по-късно, обещавайки на краля да осигури допълнителни доклади, Шамплен се включва в нова експедиция към бреговете на Северна Америка.

Именно в хода на тази експедиция и с активната помощ на Шамплен е формирана френската колония Акадия, която е ключов елемент от заселването на Канада. През следващите 4 години, използвайки първоначално остров Сен Кроа като изходна база, Шамплен обикаля и картографира бреговете на залива Сейнт Лорънс и залива Фънди. В плаванията си достига чак до Масачузетс, но сблъсъците с местните индиански племена го убеждават, че тези земи не са подходящи за колонизиране и французите се оттеглят на север. През 1605 г., французите местят своята навигационна база в селището Порт Роял, което остава в столица на Акадия до 1710 г.

gettyimages-1160955552-594x594

През пролетта на 1608 г., Шамплен потегля от Франция с нова експедиция. Целта е да се създаде удобна база по поречието на р. Сейт Лорънс, която да позволи разширяване на търговията с кожи. На 3ти юли, Шамплен и екипажите му достигат мястото, където днес се намира град Квебек. Под ръководството на Шамплен е изградено дървено укрепление, заобиколено от широк ров, в което са построени складове и дървени, двуетажни постройки за живеене. Така се полагат основите на град Квебек – дело, което Шамплен ще продължи през остатъка от живота си. Успоредно с градоустройственото дело, Самюел се заема да подобри отношенията с местните индиански племена. Поетапно, той се среща с представители на виандотите и алгокините, а в последствие и подпомага техните борби с племената мохок. Присъствието на въоръжените с огнестрелно оръжие французи се оказва решаващо, а в замяна, местните съюзници на Шамплен подпомагат изграждащото се колониално общество и разширяват възможностите за търговия с европейците.

gettyimages-517403270-594x594

През 1613 г., Шамплен е първият европеец, пътувал по течението на р. Отава. Така и не успява да открие „великото море на север“ (заливът Хъдзън), за което местните му говорят, но сключва нова поредица от сделки с местните племена, след което се завръща във Франция. Там през 1614 г., издава поредната си книга с бележки и илюстрации от пътуванията си между 1604 и 1613 г., след което се заема да разшири бизнеса си. Създава няколко търговски консорциуми с колеги от Бретан и Западна Франция, след което се завръща в Северна Америка с цел да реализира получените инвестиции. През 1615 г. организира откривателска експедиция по поречието на р. Отава, след което продължава на запад и достига езерото Хурон. По време на това пътуване, Самюел привлича на своя страна още от племената виандоти, обещавайки им военна помощ срещу ирокезите. Военната кампания срещу ирокезите през есента на 1615 г. се оказва провал, а Шамплен е ранен от няколко вражески стрели. Прекарва първите месеци на зимата сред виандотите, но по време на един ов на елени се загубва в пустошта. Преживява сам в продължение на три дни, хранейки се с дребни животни и спейки под заслона на дърветата. В крайна сметка е намерен и през пролетта на 1616 г. се завръща в Квебек, след което отплава обратно за Франция.

gettyimages-517473892-594x594

През 1620 г., Самюел Шамплен се завръща в Нова Франция и поема позицията на де факто губернатор на Акадия. Продължава да развива град Квебек и да поддържа добрите взаимоотношения с местните племена. През 1627 г., Шамплен се включва като един от „Стоте инвеститори“ – търговска група, инициирана от кардинал Ришельо за да развива и регулира търговията с кожи от Северна Америка. Между 1629 о 1632 г. Квебек е окупиран от шотландците на английска служба – братя Кърк. В крайна сметка, крал Чарлз I връща Квебек на французите и през 1633 г., Шамплен е назначен за лейтенант-генерал на Нова Франция, поемайки пълен административен контрол над всички френски колонии в Канада. През следващите две години, той възстановява Квебек и създава няколко нови поселения по поречието на р. Сейнт Лорънс.

Самюел Шамплен получава инсулт през октомври 1635 г. и умира два месеца по-късно, вероятно на Коледа. Погребан е в малка дървена църква, която обаче изгаря при пожар през 1640 г. От тук на сетне, следите на гробът му се губят и до ден днешен не е ясно къде точно се намира тялото му. Освен това, до нас не е достигнало нито едно негово изображение – всичките му портрети са рисувани след смъртта му и тяхната точност остава спорна. Днес на негово име са наречени няколко географски обекта в Канада сред които езерото Шамплен и т.нар. Море на Шамплен – древен разлив на Атлантическия океан, обхващащ части от канадските провинции Онтарио и Квебек, както и части от американските щати Върмонт и Ню Йорк. Освен топонимите, в честа на Шамплен има издигнати десетки паметници както в Канада, така и в САЩ, признавайки го за един от най-важните откриватели в историята на Северна Америка.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Интимна контузия, дрога и афера с България – дами и господа, това е Жиба!

Краят на 80-те. Остават само няколко месеца до промените. Един шестокласник е сред обещаващите таланти в плувната школа на ЦСКА. Любимата му дисциплина е гръб и помита конкуренцията на републикански и градски първенства. Изпъква в басейна благодарение на високия си ръст и отличната си координация. Габаритите му впечатляват треньорката Янка Прохорова, която обикаля училищата, за да набира момчета за школата на Левски. Разговорът между двамата е кратък.

- Как се казваш, моето момче?
- Владимир.
- Искаш ли да тренираш волейбол в Левски?
Нататък е история. 20-годишна кариера в професионалния волейбол, преминала надлъж и нашир през планетата – от България през Турция и Франция до далечна Япония и обратно в Европа. Почти две десетилетия Владимир Николов бе национал на България, а дълго време и капитан на волейболните ни „лъвове“. За успехите на Владо е изговорено и изписано всичко, но има една случка, която заслужава по-специално внимание. Датира от световното първенство в Италия през 2010 г. и е описана в биографията на бразилската легенда Жилберто Амаури де Годой Фильо, самия Жиба. А ето я и нея.

В началото на октомври в Анкона се разигра позорен фарс – бразилците направиха всичко по силите си, за да загубят от нашите във втората групова фаза на мондиала. България излезе с резервите, но и това не впечатли звездите на „селесао“, които безсрамно редяха комични отигравания. Феновете негодуваха, а гневът им бе насочен не само срещу скандалната преструвка на бразилците, но и срещу безумния регламент на турнира. Вероятно се досещате. Южноамериканците си правеха сметка с кого да играят в следващата фаза.

За победителя предстояха срещи с Испания и Куба, а за загубилия – с Германия и Чехия. Обяснимо, в „селесао“ предпочитаха втория вариант. Не че и нашите не бяха за него. В крайна сметка родните национали загубиха драматично с 2:3 от кубинците и останаха на косъм от финалната четворка. А Бразилия спечели световната титла, като във финала все пак се изправи именно срещу Куба.

„Всички решихме да паднем. Знаехме, че ще ни съсипят от критики, но това бе най-прекият път към златото – пише в книгата си Жиба. – Преди мача при мен дойде капитанът на България Владимир Николов. Той също бе заинтересован неговият отбор да загуби. Разбира се, знаех за какво е тази визита. Разговорът бе откровен, и двете страни изразиха своите гледни точки. Картите и стратегиите бяха свалени на масата“.
В биографията присъстват и други скандални епизоди – за употреба на наркотици и… контузия на пениса.
През 2002-ра Жиба дава положителна проба за марихуана и е наказан за три месеца. Ето какво пише той:
„Тъкмо се бях разделил с първата си съпруга Фабиана Перейра. Срещнах една италианка, която ме покани на парти – спомня си славният посрещач. – На следващия ден обаче имах мач с клуба си Ферара. Затова двамата останахме в моята къща. Лежахме в леглото, гледахме филм, пиехме вино. Тя ми показа цигара с марихуана: „Имаш ли нещо против?“. „Не, нямам“.

Усещането бе страхотно, чувствах облекчение. Всичките ми проблеми останаха назад. Дори не си спомнях, че трябва да играя след няколко часа“.
Жиба не успява да помогне на Бразилия във финалната фаза от Световната лига през 2000 г. Причината е куриозна – фрактура на пениса.
„Получих травмата, докато се забавлявах със съпругата ми. Болката, повярвайте ми, е неописуема. Едва ходех. Въпросът бе как да кажа на момчетата. Смятах, че няма да ми повярват“.
Много от историите на бразилеца звучат невероятно, но са истина. Отказа се от професионалния волейбол преди повече от пет години, но продължава да е мегазвезда не само в страната си, но и в целия свят. Хората продължават да разказват случки за него, а книгата му се преиздава и преиздава.

В момента Жиба е председател на Комисията на спортистите в Международната федерация по волейбол (FIVB), а преди около две години срещу него бе издадена заповед за арест, тъй като не бе плащал в продължение на девет месеца издръжката на децата си от бившата си съпруга – румънката Кристина Първ.

Тя също е бивша волейболистка и стовари тонове обвинения срещу Жиба, че е егоист и безотговорен човек.
Докато бяха заедно обаче двамата демонстрираха силна социална ангажираност. Те помагаха на сираци и подкрепяха кампании за борба срещу рака на простата при мъжете и рака на гърдата при жените. Тогава Първ не смяташе, че съпругът й е безотговорен, но сега е различно. Румънката периодично вади по някои кирлива риза на бившия си съпруг. А не е като да няма.
Наред със славата и изумителната волейболна класа, скандалите винаги са съпътствали живота на Жилберто Амаури де Годой Фильо. Интимната контузия, дрогата и аферата с България са само малка част от пъстрото му битие.

 
 
Коментарите са изключени

Изгарянето на книги – една човешка жестокост на хиляди години

Едно от най-ранните споменавания за умишленото горене на книга идва от Библията (Йеремия 36), в която Йоаким, царят на Юда и Ерусалим, изгаря един от свитъците на Йеремия. Това се случва през VII в. пр. н. е. Йеремия диктува на Барух, който записва на свитък и след това четеше в Господния храм. Речта беше опит да се убедят хората да се извърнат от нечестивите си пътища и да приемат Господа. Когато кралят чува за свитъка обаче:

Беше деветият месец и царят седеше в зимния апартамент, a в огнището пред него гореше огън. Всеки път, когато Йехуди прочетеше три или четири колони на свитъка, царят ги отрязваше с писарски нож и ги хвърляше в огнището, докато целият свитък не беше изгорен в огъня. Царят и всичките му придружители, които чуха тези думи, не показваха страх, нито разкъсваха дрехите си. Въпреки че Елтанан, Делая и Гемария призоваха царя да не изгаря свитъка, той не ги послуша. Вместо това заповяда на Йерахмеил, неговия син, Серея, син на Ариелов и на Шелемия, син на Абдеил, да арестуват писаря Барух и пророка Йеремия.

В отговор Господ каза на Йеремия да издиктува отново същите думи и така е създаден нов свитък.

Killing the Scholars, Burning the Books

Едно друго, също отдавнашно, но доста по-масово изгаряне на книги идва от правителството на Китай и се случва около 213 г. пр. н. е. Тогава се изгарят много книги, но главно такива на Конфуций – почти всяко копие на книгите му и свързаните с тях произведения, с изключение на едно копие от всяко, което се съхранява в Китайската държавна библиотека, така че информацията все пак да не бъде загубена. Причината за горенето е, че те просто съдържат опасно за обществото знание.

Предполага се, че заедно с изгарянето е имало и лов на конфуцианци в опит да се укрепне династията Цин. Вероятно книгите са счетени за неподходящи за обществеността поради изложените в тях политически и социални промени.

Император Цин Шъхуан дори стигна дотам да погребе живи много от учените, чиито книги изгаря, така че знанията им да не се появят отново. Това заличаване на знания в крайна сметка се оказва малко прекалено ефективно, защото когато столицата е нападната през 207 г. пр. н. е., голяма част от имперската библиотека е унищожена при пожар, което съответно води до страхотна загуба на информация и открития, включително и за историята на региона на днешен Китай.

William Tyndale

Уилям Тиндъл 

Самата Библия също е книга, която често е била изгаряна. Когато Уилям Тиндъл прави първия английски превод на Библията през 1526 г. и започва да разпространява копия от нея в цяла Англия, това разгневява лондонския епископ и той започва да издирва новите Библии и да ги унищожава. Скоро останали само две, а самият Тиндъл е изгорен на клада през 1536г.

На пръв поглед основният проблем, който има католическата църква с книгата, е, че на места преводът е неправилен, защото някои по-тънки значения се губят. Затова католическите служители вярват, че преводът на Тиндъл насърчава „еретичните“ и „антидуховните“ идеали. Разбира се, много по-сериозен проблем е, че на английски Библията вече е достъпна до обикновените хора, които (стига да са грамотни) няма да имат нужда църквата да им тълкува писанията. Наскоро църквата имаше подобен проблем, когато текста „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите“ на Мартин Лутер беше преведен от латински и прочетен пред обществото, вместо да остане само за вътрешноцърковна консумация.

Bundesarchiv Bild 102-14597, Berlin, Opernplatz, Bücherverbrennung

Едно от най-големите изгаряния на книги се случва малко преди Втората световна война. На 10 май 1933 г. над 25 000 книги са изгорени от привържениците на нацистите, естествено с цел да създадат „чиста“ Германия, като се уверят, че „изкуството и културата“ следват целите на нацистката партия. Изгарянията се провеждат из цяла Германия и до голяма степен са водени от студенти. Малко над 30 германски университетски града взимат участие в „Действията срещу негерманския дух“, изгаряйки книги на Ърнест Хемингуей и Хелън Келър, наред с други.

Може би един от по-ироничните и пророчески случаи на изгорените книги са тези на Хайнрих Хайне, който е автор на сентенцията: „Където се горят книги, скоро ще се горят и човешки същества“. Неговото изказване е доказано не само при нацистите Германия, но и в много други случаи преди това.

Днес изгарянето на книги все още е плашещо популярен начин да се покаже неприязън към определен текст, който може да засегне дори простата фантастика. Книгите за Хари Потър са честа цел за цензура, тъй като те изглежда учат малките деца как да превърнат хората в порове и да следват дявола…

Има поне шест по-мащабни изгаряния на Хари Потър в Съединените щати. Двама пастори в Мичиган, например, Т. Търнър-старши и Т. Търнър-младши, виждат как малко момиче се „опитва да изпълни магическо заклинание“ и това явно прелива чашата. Около 50 души се събират да ги гледат как горят книга на Потър пред църквата си през август 2003 г. По-младият Търнър признава, че никога не е чел книгите, което може би не изненадва никого.

От друга страна пък, някои хора обичат да вземат библийте от хотелските стаи и да ги горят, но с идеята, че те просто ще бъдат подменени с нови и по този начин печатарите на библии ще спечелят.

И всъщност това е доста интересен момент от изгарянето на книги в модерните времена – изгарянето на книгата всъщност не спира обществото да има достъп до съдържанието й, поне в развитите райони на света, а често води до отпечатването на повече копия от нея, най-малкото защото хората, които ги изгарят, трябва да отидат да купят копие, за да участват в изгарянето… Още повече, когато се прави в по-голям мащаб и горенето стигне до медиите, това предизвиква любопитство на други хора към самата книга.

Както Джордж Р. Р. Мартин казва: „Когато отрежете езика на някого, не доказвате, че е лъжец, а само показвате на света, че се страхувате какво може да каже“.

Joseph Brodsky 1988

Ще завършим с още един цитат – на прочутия руски есеист, поет и носител на Нобелова награда за литература, Йосиф Александрович Бродски, който между другото е изгонен от Съветския съюз през 1972 г. след като години наред е в конфликт с главните на държавата, а в един момент е обявен за „социален паразит“, тъй като писането на поезия не се счита от комунистическият режим за добър начин за принос към обществото. Затова той е заточен в арктическия регион Архангелск, където е бил подложен на тежък труд за известно време, преди присъдата му да бъде отменена след 18 месеца. Неговото мнение за изгарянето на книги:

Има по-тежки престъпления от изгарянето на книги. Един от тях е да не ги четем.

 
 
Коментарите са изключени