shareit

Когато американците направиха летяща чиния

| от |

Под прикритието на мрака на 07 октомври 1959 г. конвой от военни автомобили ескортира камион през изоставените улици на Малтън, Канада, близо до Торонто. Местната полиция разчиства маршрута до строго секретен хангар за самолети до пристанището в Торонто, така че шофьорите не обръщат особено внимание на законите за движение по пътищата, докато прекосяват града. При пристигането си в пристанището скритият товар е прехвърлен на влекач на ВМС на САЩ, с който ще се насочи към специално изследователско съоръжение на НАСА под строга охрана. Увеличените мерки за сигурност са разбираеми предвид обстоятелствата: това, което се крие под покривалото на камиона, е истинска летяща чиния.

Avrocar in operation

Ако се вярва на сведения на очевидци, в небето над Съединените щати има навалица от неидентифицирани летящи обекти в началото на 50-те години. Подобни наблюдения не са нечувани досега, но никога преди не са били толкова чести и широко разпространени. Макар малцина да се съмняват в небето над Америка да има нещо необичайно, американските военни лидери са скептични към теорията, че светлинните петна са марсианци и са доста по-загрижени за възможността да са руснаци.

Отдавна има достоверни слухове за тайни нацистки самолети, подобни на летящи чинии, които се тестват през последните няколко месеца на Третия райх, и с рязкото нарастване на светлините в небето, американските власти се замислят дали съветските учени не са откраднали и усъвършенствали технологията. За щастие САЩ не изостава твърде много – до средата на 50-те години те вече имат собствена програма за летящи чинии.

Опитът на САЩ с тези апарати започва през 1953 г. по време на рутинно посещение на военни в Avro Aircraft, в Малтън. Група американски експерти по отбрана инспектират лъскавия нов изтребител CF-100 водени от инженера на фирмата Джон С. М. Фрост – по-известен като „Джак“ Фрост. Той е изключително добър дизайнер във въздухоплаването, както и ръководител на групата за специални проекти на компанията. Фрост засипва нищо неподозиращите американци с ентусиазъм и информация относно една от тайните, но наскоро изоставени идеи на Avro. Проект Y е плосък самолет с формата на клин, който се издига вертикално като хеликоптер и същевременно притежава скоростта, маневреността и височината на реактивен изтребител.

Американците са разбираемо заинтригувани, особено когато Фрост им показва поредица от скици, очертаващи по-нататъшните му планове. Една от тях е идея за изключително маневрен самолет с форма на фризби, способен на вертикално излитане и кацане (ВИК) и способен да достигне височина от 30 километра и скорост до 3,5 Мака (1 Мак е скоростта на звука). Американските военни с нетърпение приемат проекта като отпускат финансиране от 750 000 долара и преименуват платформата на „Оръжейна система 606А“.

Интересът на САЩ към самолетите ВИК е мотивиран до голяма степен от продължителната заплаха от ядрена война. Само няколко години по-рано съветските учени са взривили първата си атомна бомба, използвайки уран, взет от нацистите, и планове, откраднати от американците – събитие, което предизвиква някои значителни промени във философията на отбраната на САЩ. Военните стратези са загрижени от факта, че обикновените самолети имат нужда от летища, за да са практични, което прави всяка военна авиобаза вероятна цел в една такава война. За разлика от тях, едни широко разпръснати ВВС, съставени от свръхзвукови летящи чинии, биха били много по-устойчиви и трудни за разрушаване с един удар. Военните са заинтересовани от 606A.

През следващите месеци членовете на групата за специални проекти на Avro работят  в своя хангар под булото на секретността. Само шепа служители имат достъп до сградата и въоръжени пазачи на всяка врата проверяват всички документи. Във фирмената работилница работниците изработват отделни части на базата на отделни схеми и след като завършат всички чертежи са отнесени в специални торби, за да бъдат унищожени. Малцина дори имат най-смътната представа какъв тип секретни действия се развиват в прословутия експериментален хангар.

Avrocar flying

Елементарна версия на летящата чиния на Фрост бавно се материализира през следващите месеци. Той използва уникална конфигурация по негов собствен дизайн, с голяма централна турбина, задвижвана от тягата на шест реактивни двигателя Viper. Бързо въртящата се турбина действа като жироскоп, за да поддържа машината балансирана, като същевременно изсмуква въздух отгоре на чинията и го изстрелва през серия от насочени надолу тръби около ръба й. При ниска надморска височина това би осигурило въздушна възглавница, която да поддържа теглото на превозното средство, а тягата след това може да бъде насочена през мрежа от канали и клапи за бързо изстрелване на кораба в небето във всяка посока. Фрост и екипът му галено наричат ​​този уникален дизайн „двигателя-палачинка“.

Когато авиационните експерти започват безпилотно тестване, прототипът се оказва проблематичен – например, често има изтичане на масло и в резултат на това няколко пъти избухва пожар. След един почти фатален инцидент работниците са много предпазливи към апарата и Фрост стига до заключението, че най-добрият подход би бил да направят по-малък, но по-управляем прототип.

Така през 1958 г. той показва на военните преработена концепция. Тя е по-компактна като диаметър само 5,5 метра, и е по-проста, с три реактивни двигателя, а не с шест. Екипажът му я нарича Avrocar. Служителите на ВВС са доволни, че виждат работещ прототип по-рано от очакваното, а американската армия изразява интерес да я използва като „летящ джип“. Членовете на ръководството на Avro също са развълнувани и предвиждат цяла гама от различни модели Avrocar, като Avrowagon – за цивилно ползване, да се вози цялото семейство – както и самолетите Avroangel – за ползване като въздушна линейка. Много от военнослужещите, запознати с проекта, подозират, че един ден Avrocar и останалите модели ще направят хеликоптера излишен.

John Frost colour

„Джак“ Фрост

От 1959 г. в продължение на 2 години Фрост и неговият екип тестват поредица от модификации, които постепенно подобряват способностите на апарата им. Към април 1961 г. дизайнът е достатъчно подобрен, за да може тестовият пилот да го управлява с относителна лекота, като понякога се съобщава, че достига скорости над 160 километра в час.

Но при всичките си подобрения, Avrocar все още е опасно нестабилен при маневриране и не може безопасно да се издигне по-високо от около метър над земята. В пилотската кабина също така е изключителна топла и шумна от трите реактивни двигателя.

Както винаги, съзнанието на Фрост е пълен с потенциални решения, но въпреки постепенните подобрения американската армия вече е разочарована от концепцията. След като инвестират 8 години и 7,5 милиона долара, ВВС официално спират финансирането в края на 1961 г. и проектът Avrocar се срива под собствената си тежест. Джак Фрост напуска Канада огорчен, но в крайна сметка започва работа в Air New Zealand, където прилага своята изобретателност към по-обикновени проекти като хидравлични докинг станции и климатични системи. Той намира някаква доза радост в новата си служба, но всъщност никога не спира да скърби за нереализираните си амбиции с летящата чиния. Много от неговите открития продължават да се използват и днес в различни машини.

 
 
Коментарите са изключени