Как Япония с един скок се озова от Средновековието в Технологичната ера

| от Радослав Тодоров |

През Средновековието Япония преживява дълги векове на хаос и жестоки междуособни войни в продължение на векове. През цялото това време императорският двор съществува в нещо като почетен плен под сянката на шогуните. Чак през 1867 г. се отдава на опозиционните сили да свалят шогуните и отново да издигнат императорската власт като водеща. Оказалият се на трона в резултат на поредните междуособици е едно 15 годишно момче на име Муцухито, което след смъртта си ще стане известно като „Мейджи” – просветеният владетел и преобразувател на японският свят. Това име ще бъде дадено и на целия период, през който Японската империя се издигна от прахта и започна своята индустриализация и експанзия.

Itsukushima Torii (temple gate) in the sea, Miyajima island, Japan

Парадоксално, но зората на възстановената „Империя на изгряващото слънце” изгрява от запад. Внезапно започналите реформи, от 70-те години на 19 в., във всяка област на тази древна самобитна страна и културата й са тясно свързани с вестернизацията на нейното общество и икономика.

След смъртта на разбунтувалият се „последен самурай” Сайго Такамори и всичките му последователи в Сейнанското въстание, практически не остават други противници на този процес в страната. Нещо повече, всички ръководни фигури в управлението решително я подкрепят. Грубата демонстрация на сила и технологическо превъзходство на американския флот в залива на Едо през 1853 г., както и унизителните и неизгодни търговски договори наложени от западните страни, са горчиви хапки, трудни за преглъщане от гордите японци. Затова правителството поема курс към усилена индустриализация и вестернизация. С цел Япония да настигне западните страни и занапред те да се отнасят с нея като с равна и дори като с превъзхождаща ги сила.

Преобразяването на страната само през 70-те години на 19 в. е поразително и започва както се казва от нулата. През 1869 е въведен телеграфа, през 1871 – пощата, както и вестниците. А само след по-малко от 5 г. в страната вече излизат над 100 вестника, което говори достатъчно както за бързото усвояване и развиване на нововъведенията така и за високият процент грамотност сред населението. Масово навлизат западната мода и прически.

Най-значимото нововъведение може би е железницата, която значително променя Япония. Първата отсечка е пусната през 1872 г. между чуждестранното поселение в Йокохама и Шинагава, скоро продължена и до Токио. До края на века в страната са изградени над 8000 км жп линии, около 1/3 от държавния бюджет е отделен за строежа им. Това предизвиква тотален бум на движението на хора и стоки и въобще на икономиката. До преди 1872 г. разстоянието от Едо до Киото се изминава пеша или с носилка и трае около 2 седмици (пътищата са тесни и неудобни дори за коли, теглени от коне). След пускането на жп линията между тях пътуването вече трае по-малко от ден и излиза около 3 пъти по-евтино.

Паралелно се развиват и другите видове транспорт. През 1869 е изобретена рикшата. Година по-рано са пуснати в действие параходите и дилижансите.

053

С това падат ограниченията на хората затворени в собствените си общини като през периода Токугава и придвижването им вече става бързо и лесно. Оттогава (още преди 1910 г.) започва и новия твърде характерен и в днешно време начин на живот включващ ежедневно пътуване от дома до работното място в препълнени влакове. Където пътниците от първите няколко гари имат шанс да се качат, но тези от междинните вече трябва да се „бият като обезумели” за да успеят. От тогава дори датират и също така традиционните сексуални посегателства на мъже спрямо жени в претъпканите вагони, които буквално слизат целите в синини от ощипвания (днес близо 90% от редовно пътуващите жени са ставали жертва на подобни посегателства).

Навлизат както преводи на западни книги така и западно ориентирани течения в японската литература и философия, смесени с традиционните такива разбира се. Писателите дори се стремят да подражават на избрани от тях западни автори, а и да ги използват като един вид легитимация на собствените си трудове и идеи пред обществото, предимно в теченията на романтизма, натурализма, утилитаризма и ескейпизма. В началото най-популярни са Гьоте, Дж. Мил, Русо, Дарвин.

В същото време образователната система е превърната в инструмент на пропагандата. Скоро западните автори са заменени с местни, а героите в произведенията започват да обладават все по-конфуциански или шинтоистки ценности. Като универсален и върховен символ на нацията и империята е издигнат императора. На децата се внушава, че цял живот трябва да му служат и да превръщат собствените си успехи в успехи на цялото общество, че тяхната нация и страна са най-велики и по подразбиране останалите народи са по-нисши и не могат да се шегуват повече с Япония.

От 1872 г. властта започва да прави всичко възможно образованието да стане общодостъпно. Само след около 5-6 години 2/3 от момчетата и 1/4 от момичетата вече са завършили поне начално образование и са в достатъчна степен грамотни. За времето си това е процент съизмерим със западните страни и дори надвишаващ техния.

Тази висока образованост на населението, респективно и на потенциалната работна ръка, която в значителна степен е и наследство от отминалия период, представлява един от най-значимите фактори способстващи бързото икономическо развитие на страната. Никоя друга незападна страна не усвоява толкова бързо и толкова ефективно западните идеи и технологии и съответно – доразвива впоследствие.

Освен това разбира се фактор е и самата многобройност на населението и бързото му нарастване осигуряващи огромна работна сила за икономиката. Както и сравнително високата развитост на капиталистическите и търговски отношения сред него.

Само за трите десетилетия от 1888 до 1918 г. населението на страната нараства от 39.5 млн. на 55 млн. жители, като се наблюдава и значителна миграция от селата към градовете и появата на редица градове с население от по над 100 000 души, но въпреки всичко и към края на периода жителите на селата все още продължават да бъдат огромно мнозинство. Но, разбира се, протича непрекъснат процес на все по-интензивно пренасочване на селскостопанската работна сила към промишлеността.

meijirestoration-factories

Проблем първоначално представляват ограничените природни ресурси на Япония, особено съотнесени към големия брой на населението и постоянното му нарастване. Но за сметка на рудите през този период страната все още разполага с достатъчни и дори в излишък енергийни ресурси като дървен материал, води, в известна степен въглища, както и желязо (но не в мините, а в пясъците).

Така че Япония е напълно готова да посрещне и възприеме западните технологии. Като дори може да се каже, че положението й на изостанала индустриална страна е благоприятно в случая защото й спестява стотици години усърдие, труд и скъпо струващи проби и грешки с каквито постоянно са се сблъсквали западните държави.

За целта множество японци са изпратени на специализация на запад, както и множество западни специалисти са поканени да сътрудничат в Япония. Но предприемачеството по настояване на властта се съсредоточава изключително само в ръцете на японците. Достатъчно показателно е, че от периода Мейджи датира създаването на фирмата „Мицубиши”, а основателят й е Ивасаки Ятаро, най-обикновен представител на селско-самурайската прослойка.

Въпреки някои финансови затруднения в отделни сектори, инфлации и банкрути на предприятия, неизбежно съпътстващи тези събития, до 1886 г. Япония успява да изгради стабилна финансова система с ниски лихви и осезаемо възходяща икономика. До края на периода Мейджи всяка година брутния вътрешен продукт нараства с по 3% годишно.

Експортът също нараства главоломно, отново не без помощта и насърчаването на правителството – от 6% от БВП в началото до 20% от БВП в края на периода.

Дела на селскостопанската промишленост макар и доста значителен постепенно намалява за сметка на промишлеността – от 42% през 1885 г. на 31% към края на Мейджи. Докато промишления сектор, заемащ едва 7% в началото на периода, нараства повече от два пъти – на 16%.

Все още леката промишленост е водеща, най-вече текстилната.

През последното десетилетие от Мейджи масово се разпространяват и електроуредите. Тогава именно с известно американско участие е създаден и съвременният гигант НЕК (не нашия, а японския – Нипон Електрик Къмпани). Няколко години по-късно по подобен начин е основана и „Тошиба”.

В началото Япония внася главно промишлени стоки 91% от целия импорт, предимно текстилни изделия. А изнася главно суровини, основно необработена коприна – към 42% от експорта.

В края на периода и тази картина коренно се изменя. Вече над 50% от вноса за Япония са суровини, а около 90% от експорта на Япония към останалия свят са промишлени стоки (половината от които текстилни изделия).

Значинтелно развитие получава и тежката промишленост особено покрай предприетите впоследствие военни кампании на страната. Истински бум в корабостроенето настъпва през последните 15 години на периода Мейджи, то поглъща цели 75% от всички отпуснати правителствени субсидии. Това пък стимулира възникването и развиването на предприятия произвеждащи желязо и стомана, като заводите „Явата” в северната част на остров Кюшу.

Всичко това става под зоркото око на властта и в изключително голяма степен е лично направлявано от нея. С други думи целият този икономически и индустриален бум е пряко контролиран от правителството, а не се е развил по естествен пазарно-икономически път.

Както тогава така и днес това е предмет на сериозни дебати и неминуемо в тази политика са открити и много пукнатини и недостатъци. Но явните резултати от всичко това в преобразяването и напредъка на тази древна и дотогава отчайващо изостанала страна са безспорни, невиждани и нечувани дотогава в целия свят.

 
 
Коментарите са изключени

Любовта на Фрида Кало и Диего Ривера: нищо типично, всичко различно и адски романтично

| от Вучето |

И двамата са мексикански художници. Той е форлойфер на стенописната традиция в страната, а тя е най-известна с автопортретите си в характерен, наивистичен стил. Двамата се обичат, мразят и рисуват взаимно в продължение на 25 години.

Срещат се за първи път, когато тя, студентката по изобразително изкуство, отива при него, с 20 години по-възрастния, вече утвърден автор на мурали с отявлена комунистическо-идейна насоченост, за професионален съвет. Това, което ще последва, е любов, за която тя и не подозира, че ще е по-страшна дори от катастрофата, раздробила тялото й на парчета, когато е едва на 18.

Тя е Фрида, а той е Диего.

Любовта им никога не е безоблачна, лесна и предвидима, но за сметка на това е, меко казано, интересна. Любов, белязана от безброй кавги, изневери, страдание и болка. Но и шарена като детска рисунка с дървета, цветя, птици и маймуни.

фрида кало

Тя беше облечена като обикновена ученичка, обаче нещо в излъчването й я отличаваше от всички останали

Такова е впечатлението на Диего Ривера от Фрида Кало при първата им, мимолетна среща през 1922 г. в Мексико Сити. Той съсредоточено работи върху стенопис, който ще краси аудиторията в нейното училище, когато чува гласа й да се извисява над този на съучениците й.

-     Извинете, ще ви преча ли, ако постоя да погледам как работите?

–     Ни най-малко, млада госпожице, – отговаря Ривера, поглеждайки откъм скелето надолу към крехкото девойче със сериозни, тъмни очи под арка от гъсти, изразителни вежди.

“Момичето стоя там, в сянката на колоните, и наблюдаваше всяка мазка на четката ми в продължение на три часа. През цялото време тогавашната ми съпруга Лупе не спря да нервничи и да се разхожда напред-назад, постоянно подхвърляйки обидни забележки към ученичката. Преди да си тръгне, момичето вдигна за последен път поглед нагоре, към скелето, където стоях разкрачен, и каза само “Лека нощ.“ Лека, отвърнах аз.

Когато вече си беше тръгнала, ревнуващата Лупе каза с неприкрита нотка на възторг в гласа: “Егати нахалничката! Не стига, че е такъв запартък, ами изобщо даже не се впечатли, че жена ти е толкова висока и силна. Наистина я харесвам!”

Тогава дори не си и представях, че един ден това същото девойче ще ми стане жена.”

Frida-kahlo-and-diego-rivera

Номер 3

Всъщност Фрида е  третата официална жена на Ривера. Първа в списъка на известния художник мачо е руската красавица и също художничка Ангелина Белова. Седемгодишният им брак им е бурен и е белязан от повече лоши, отколкото добри моменти. Съпрузите се разделят след като дъщеря им умира от грип. След Белова Ривера има връзка с още една рускиня, Маревна, също много красива и много талантлива художничка. Ривера страшно си пада по 19-годишната девойка, с която я запознава самият Максим Горки, и почти насила я заставя да му се отдаде. А когато Маревна отдава не само тялото, но и сърцето си,  Ривера отново доказва, че не си пада особено по обвързването за дълго и изчезва яко дим. При това малко след като младата жена ражда дъщеря му Марика.

Официалната съпруга номер 2 е вече споменатата Гуаделупе (Лупе) Марин – известен модел и писателка. Тя ражда две дъщери на Ривера, но през 1928 г. и този брак се разпада. На следващата година Диего Ривера среща за втори път Фрида Кало и този път любовта го поразява като гръм. Сам признава, че с нито една друга жена не е почувствал такова духовно сходство, както с нея. Тя го привлича като магнит – както с екзотичната си външност, така и с огромния си интелект – неизбежно е просто да не се влюби в смелата, духовита и талантлива Фрида. Е, вярно, че мъж с либидото на Ривера не може да остане дълго верен дори на най-невероятната жена на света и по-късно ще започне да й изневерява наляво и надясно (дори със собствената й сестра Кристина!). Но пък и самата Фрида също не членува в клуба на най-примерните съпруги.

Женят се в кметството на Койоакан на 21 август 1929 г. Той е на 43, тя – на 22.

“Брак между слон и гълъб”

Майката на Фрида яростно се противопоставя на съюза им, наричайки го “брак между слон и гълъб”, обличайки по този начин в думи крещящата физическа несъвместимост между двамата: той е с разплуто телосложение и с нездрав вид на лицето, а тях – малка и крехка.

Само че майката нищо не разбира. О не! Фрида няма как да я убеди, че му се възхищава още от малка и дори по детски си фантазира как един ден ще се омъжи за него. Освен това Диего и Фрида ги свързва не само чисто плътската страст, не само изкуството, но и политическите им възгледи – и двамата са фенове на комунистическата идея и Съветския съюз и ненавиждат капиталистическа Америка. Но явно не я ненавиждат достатъчно, за да отклонят предложението, което Ривера получава през 1930 г. да изрисува със стенописи Обредния клуб на Борсата на Сан Франциско  и Калифорнийското училище за изящни изкуства. Двойката прекарва шест месеца в Сан Франциско,  а през 1932 г. се премества в Детройт заради друг един работен проект на Ривера.

Времето, прекарано в Детройт, е особено трудно за Фрида. Тя се дразни от много аспекти на американското общество и не се свени да нарича на всеослушание американците “скучни” и “колониалисти”. Освен това тя кара тежка бременност, която завършва със спонтанен аборт, кръвоизлив и двуседмичен болничен престой. Въпреки че самата тя рисува неуморно, експериментира с различни техники, а картините й стават все по-силни, пресата отказва да я види като стойностен творец и снизходително я нарича “съпругата на майстора стенописец”. Как да не полудее от гняв човек!

За известно време семейството живее в Ню Йорк. Ривера е нает да изрисува Рокфелеровия център, но заради вмъкнатото изображение на Ленин в стенописа, светкавично е уволнен. Когато най-после получават нагледен урок за това, че не може хем вълкът да е сит, хем агнето цяло, т.е. няма как да прокарват просъветските си идеи във възможно най-антисъветската държава в света и действията им да останат без последствия, двойката решава да напусне Щатите и да се завърне за постоянно в Мексико.

Artists Diego Rivera and Frida Kahlo

Синята къща

Когато се нанасят в новата си къща в богатия квартал на Мексико Сити Сан Анхел, Фрида и Диего са убедени, че щастието тепърва предстои. Къщата е уникална заради архитектурното решение на създателя й, проектирал я в две части, свързани помежду си с мост. Едната част, тази на Фрида, е боядисана в синьо, а другата, на Диего – в розово и бяло. Скоро странният им дом се превръща в средище на бохеми и политически активисти от страната и чужбина. А в промеждутъците, когато не посрещат и изпращат гости, животът на семейството се развива съвсем не по първоначалните планове.

Фрида за пореден път има сериозни здравословни проблеми след тежката катастрофа в ранната си младост, в която тялото й е буквално е потрошено. Освен физическите болки, се налага да търпи и изневерите на съпруга си. Само че тя го обича прекалено много и е готова на всякакви жертви, за да го запази в живота си. Когато обаче Диего преспива (и не само веднъж) със сестра й Кристина, тя е тотално съсипана. И въпреки това отново се опитва да изчопка от нищото някаква мизерна причина, за да му прости.

Ето какво пише по този повод на д-р Елойсер, близък приятел и довереник на семейството: “Ситуацията с Диего се влошава с всеки изминал ден. Знам, че аз съм виновна за случващото се, защото така и не успях да прозра по-рано какво наистина иска той и прекалено дълго се борих да поправя непоправимото (…) Виждам как Диего е все по-повече привлечен от нея, но постоянно си повтарям, че трябва да съм готова на компромиси, ако искам той да е щастлив. Обаче това ми струва много усилия и само можеш да си представиш как страдам.”

Развод, ревност, изневери и… други катастрофи

Окончателно решила, че ще се разведе с Диего, Фрида се изнася от Синята къща и наема апартамент в центъра на града. И по време на брака си е позволявала да кръшка, но сега вече няма какво да я спира и тя му отпуска края. Започва връзка с американския художник Исаму Хогучи. Но той е само един от многото, с които тя изневерява на голямата си любов. През леглото й минават мъже и жени, на всякаква възраст, от различни етноси и националности. Ривера винаги е знаел за бисексуалните й забежки, но повече я ревнува от мъжките й любовници.

Оказва се обаче, че Фрида не може да живее прекалено дълго далеч от източника на болката и година по-късно, през 1935-а се връща в Сан Анхел. С Диего се женят отново, помирява се със сестра си Кристина и всички заживяват мирно и честито. Но това е само привидно. Съпрузите продължават да си изневеряват взаимно като за световно и междувременно се борят за главните си политически цели: ликвидиране на капитализма, установяване диктатурата на пролетариата и изграждане на социализма и комунизма в целия свят.

И по какъв по-подходящ начин би могла Фрида да демонстрира отдадеността си на идеите на Четвъртия интернационал освен като удовлетвори не само визионерските, но и сексуални въжделения на бившия съветски лидер и революционер Леон Троцки? С благословията на мексиканското правителство семейството предоставя политическо убежище на Троцки и съпругата му. По време на почти двегодишния им престой в Синята къща, Кало и Троцки въртят любов като разпуснати тийнейджъри, а Ривера се прави на две и половина. В името на великата социалистическа идея, разбира се се!

Нещата взимат неочаквана посока, когато търговецът на изкуства Жулиен Леви кани Фрида да проведе първата си самостоятелна изложба в галерията си в Манхатън. Това се случва през 1938 г.

Ню Йорк- Париж – Ню Йорк

С пъстрата си мексиканска рокля насред Манхатън Кало изглежда (и се чувства!) като екзотична птица. През трите месеца, които прекарва в Ню Йорк, Фрида рисува малко, но за сметка на това посвещава цялото си време на града. Доколкото, разбира се, й позволява крехкото здраве. Гастролът й зад граница продължава на европейския континент. В Париж обаче изложбата й няма същия успех като в Ню Йорк, но затова пък във френската столица завъжда контакти с известни личности от сферата на живописта и модата. Въпреки че е очарована от самия град, мнението й за местните творци сюрреалисти е очаквано негативно: в нейните очи те са “куп луди и гнили интелектуалци”, които тя, разбира се, едва понася. Дори Пикасо и Хуан Миро!

След Париж, Кало се връща в Ню Йорк, където очаква да се събере с отколешния си любовник, фотографа Никълъс Мъри. Той обаче междувременно е срещнал друга жена, за която има намерение да се ожени. Художничката е принудена да сложи край на връзката им. След раздялата с Мъри не й остава нищо друго освен да се върне с подвита опашка в Мексико Сити. При стария, грозен, непоносим, отвратителен, похотлив, божествен Диего. Само че у дома я чака още по-голямо разочарование.

“Въпрос на правно удобство”

С тази фраза Диего Ривера формулира мотивите си да се разведе с Фрида Кало. Какво друго го е довело до това решение не се знае и до ден днешен. Двамата се развеждат за втори път през ноември 1939 г.

Viva La Vida. Frida Kahlo and Diego Rivera exhibition in Moscow

Diego… Amor

Казват закачливо, че Фрида Кало е измислила селфито – толкова много са автопортретите, които си е нарисувала. На нито един от тях обаче тя не се е изобразила усмихната. На нито един! Винаги рисува едно и също сериозно лице, много често дори тъжно. Често рисува себе си и несъществуващата си близначка, изобразявайки по този начин двете Фриди – едната преди, а другата – след фаталната катастрофа през 1925 г., която завинаги белязва живота й с болка и страдание. Спокойната и жизнерадостната Фрида и циничната, пушеща и пиеща здраво, страдаща Фрида. Живот наполовина.

През последните десет години от живота си Фрида Кало си води дневник. 170 страници, изпълнени с рисунки, спомени от детството, бележки относно моментното й здравословно състояние и много, много размисли върху болезнената любов към нейния съпруг. Думата “ternura” – нежност, изписана многократно, оградена в червено и подчертана дебело, неизменно се появява на страниците наред с неговото име. През 1953 г., далеч от него и самотна, Фрида празнува по свой си начин рождения ден на Ривера. Отваря дневника и написва: “8 декември… Диего… Любов”.

Година преди смъртта си Фрида Кало най-после намира точните думи, с които да изрази чувствата си към Диего Ривера – нещо, което не е успяла да направи през всичките 26 години, през които го е познавала и обичала безмерно.

В слюнката, на хартия, в залеза, във всеки ред, във всички багри, в глинените делви, в гърдите ми , отвътре-навън, в мастилницата, в затрудненото ми писане, в почудата на погледа ми, в границите на слънцето (а то няма такива)… е всичко. ДИЕГО в урината ми – ДИЕГО в устата ми – в сърцето ми. В лудостта ми – в сънищата ми – в попивателната ми  – на върха на молива ми – в моливите ми – в пейзажите – в храната – в метала – във въображението – в болестта – в стъклените шкафове – в реверите на сакото му – в очите му – ДИЕГО – в устата му – ДИЕГО – в лъжите му.

На 12 юли 1954 г. Кало получава силни болки и вдига висока температура. Рано на следващата сутрин сестрата я намира мъртва в леглото. Официалната причина за смъртта е белодробна емболия. Близките до нея обаче твърдят, че тя се е самоубила, взимайки свръхдоза обезболяващи. В съответствие с нейното желание, тя е кремирана, а урната с пепелта й е поставена в Синята къща.

Диего Ривера умира през 1957 г. от рядка форма на рак.

Последният ред в дневника на Фрида Кало гласи: “Надявам се пътуването да е приятно и никога да не се завърна.”

 
 
Коментарите са изключени

Дуелът на фустите

| от chronicle.bg |

Като класически метод за решаване на спорове, дуелът е цяла институция в Европа по време на Средновековието. Въпреки че за мнозина става демоде с началото на Ренесанса, дуелът е популярен похват за решаване на спорове между европейските благородници до 19 век.

Повечето подобни схватки са изпълнявани от мъже, но от време на време дамите също ще решат да уредят спора с двубой – така се появява т. нар. „дуел на фустите“.

José_de_Ribera_026

Диамбра де Петинела и Изабела де Карази 

Един от най-ранните такива дуели е между Диамбра де Петинела и Изабела де Карази в Непал през 1552, а причината е, че двете не могли да решат на кого принадлежи сърцето на Фабио де Цересола. Не се знае коя е спечелила, но битката им е запаметена в картината на Хосе де Рибера, Duela de Mujeres (1636).

През годините женски дуели е имало между актриси, които не харесват творчеството една на друга, между жени, които не могат да решат коя да е първа на някакво събитие, както и между Мис Шелби и Мадам Асти Дьо Валсари, чийто спор бил дали американските или френските лекари са по-добри. Както пише Le Petit Parisien на 17 март 1886: „Мадам Асти Дьо Валсари, която е известна авторка на няколко книги, тъкмо се върна от Ватерло, където участва в саблен дуел с американката Мис Шелби. По време на дебат относно превъзходството на френските жени доктори над американските жени доктори, тя хвърли ръкавицата си в лицето на Мис Шелби. Франция побеждава. По време на втория сблъсък американката е леко ранена в ръката. Свидетели казват, че всичко е станало по правилата.“

Бой до кръв (а не до смърт или до болка) е по-често срещан сред дамите. Например, през 1792 след като госпожа Елфинстън намеква, че лейди Алмерия Брадок е значително по-възрастна от нея, двете излизат на дуел първо с пистолети, а после и с мечове в лондонския Хайд Парк. Резултатът? Пистолетите пропускат целта, но след нанасяне на лека рана върху ръката на Елфинстън от мечът на Алмерия, госпожата склонява да напише на лейди официално извинение.

Pauline_Sándor,_Princess_Metternich,_by_Franz_Xavier_Winterhalter

Принцеса Паулин Метерних

Може би най-известният „дуел на фустите“ от всички дуели между жени се провежда без горнища. И този двубой първоначално би трябвало да се води до първа кръв, но явно заради сериозността на конфликта и ожесточеността на борбата и двете дами понасят наранявания.

pVAs3rB

Графиня Анастасия Киелмензег

Всичко започва през лятото на 1892, когато две австрийски благороднички – принцеса Паулин Метерних и графиня Анастасия Киелмензег – се скарват относно флоралната украса на предстоящата Музикална театрална изложба във Виена (принцесата е почетен президент на събитието, а графинята е президент на женския комитет).

Двете решават, че единственият почтен начин спорът им да се реши е посредством регламентираното насилие на дуела и двете заминават за Вадуц на швейцарската граница, където да се изправят една срещу друга.

Преди двубоя двете махат горната част на тоалетите си, защото платът може да проникне в евентуална рана и да направи сепсис – нещо, което се е случвало в дуели. 

Metternich-vs-Kielmannsegg-featured

Също така предварително всички присъстващи мъже (само от прислугата) са изпратени да стоят надалеч с гръб към жените. След като дуелът започнал, кратко размахване на шпаги довело до рана върху носа на Анастасия. При вида на първа кръв, както може би и заради шока, принцесата свалила гарда си. Вместо да спре боя, графинята се възползвала от момента и я намушкала в ръката.

Секундантките и на двете дами припаднали от гледката, a стенанията им бързо привлекли местни кавалери. 

И понеже принцесата първа ранява, повечето хора смятат именно нея за победител в двубоя, докато други отсъждат обратното заради това, че раната на ръката е по-сериозна. В крайна сметка обаче дуелът си свършва работата и дамите се сдобряват.

 
 
Коментарите са изключени

Ужасяващо романтичната история на Карл Транзлер

| от chronicle.bg |

Роден в Дрезден, Германия, през 1877, Карл Транзлер твърди, че има аристократичен произход. Особен още от малък, Карл казва, че е бил посетен от духа на негов покоен предшественик – графиня Ана Константина фон Косел, която му представила картината на красива, тъмнокоса жена, за която казва, че е неговата истинска любов.

Като младеж вече той или забравя това видение, или си измисля цялата история, или решава да се задоми вече, защото през 1920 се жени за изцяло различна жена. Заедно с децата си те мигрират в САЩ и се установяват в Зефирхилс, Флорида, през 1926.

Може би осъзнавайки, че не може да избяга от съдбата си, Карл напуска Зефирхилс (без двойката да се развежда), сменя името си на Карл фон Косел и отива в Кий Уест, отново Флорида, където работи като техническа поддръжка на скенер във Военноморска болница.

elana

Мария Елена Милагро де Хойос

Няколко години по-късно, през 1930, млада, красива, тъмнокоса жена идва в болницата, за да се лекува от болест на дробовете, която по-късно се оказва туберкулоза. Заради състоянието си, Мария Елена Милагро де Хойос или просто Eлена, се налага да отиде на скенер, където двамата с Карл се виждат за първи път. Той е вцепенен от жената и казва, че веднага я разпознава.

Не е ясно дали Карл някога казва на Елена за видението си, но е съвсем ясно, че скоро след познанството им той й споделя любовта си и я засипва с подаръци като бижута и дрехи. С влошаването на здравето й, Карл предлага да се грижи за нея и тя приема. По-мотивиран отколкото образован, лековете на Карл се изчерпват с още скенери и няколко странни отвари.

Въпреки усилията на влюбения, както и на истинските доктори, Елена умира на 25 октомври 1931. Карл предлага да плати за погребението и семейството й с радост приема. Разбира се, вместо прост гроб с камък, Карл вдига доста прилична гробница. Като благодарност майката на Елена му подарява снопче от косата на дъщеря си – нещо, за което по-късно семейството ще съжалява.

tomb

Гробницата на Елена

Карл посещава криптата на покойната си любима в гробище Кий Уест почти всяка вечер през следващата година и половина. В един момент започва да твърди, че духът на Елена му казва да извади тялото й от гроба. Той се подчинява и през април 1933 влиза в гробището в малка количка, тайно взима тялото на Елена и го отнася в дома си.

На този етап външният вид на покойницата не е бил особено ласкателен. Карл се отнася към това посредством няколко фини техники – той закача отново костите й една за друга с тел и пълни спадналия й торс с парцали, за да й придаде правилните пропорции. Той прави и „кожа“ от коприна, восък и мазилка, а също така й слага стъклени очи и перука от косата, която майка й му дава. Накрая я облича изискано като й слага и бижута, чорапи и ръкавици. 

За да спре разлагането и да премахне миризмата, Карл нанася върху тялото й солидно количество консерванти, дезинфектанти и парфюм.

Не само че „освежава“ мъртвата Елена, Карл измисля и план да я изпрати „високо в стратосферата, така че радиацията от космоса да проникне в тъканите й и да й върне живота“

airship

Самолетът, с които Карл смятал да прати Елена в стратосферата

Седем години по-късно, сестрата на Елена, Флоринда, след като чува слухове за някои от извънработните занимания на Карл, включително и че го виждат през прозореца как танцува с „кукла“ с реални размери, тя пристига в дома му и настоява да види куклата. След като разбира, че това е именно тялото на покойната й сестра, веднага се обажда в полицията и Карл е арестуван. Давността за обир на гроб обаче е изтекла отдавна и обвиненията са снети.

По-късно разследването открива някои детайли около живота на Карл и Елен – двамата танцуват заедно и спят заедно в едно легло. Не е ясно обаче дали мъжът е пристъпил към некрофилия – някои казват, че във вагината на момичето е намерена хартиена тръбичка, но други подчертават, че тази находка е направена чак през 1972 и не подлежи на доверие.

corpse

Не стига оскверняването от Карл, ами след откриването му трупът на Елена е изложен на показ в местен погребален дом, където 6000 души успяват да го видят. Най-накрая тя е погребана отново на тайно място в необозначен гроб през 1940.

Карл запазва маската й и я слага на скулптура, която прави по неин образ. Той се връща в Зефирхилс, където съпругата му (те никога не се развеждат) му помага да се издържа, въпреки че не живеят заедно. Автобиографията му „Fantastic Adventures“ излиза през 1947, той става американски гражданин през 1950, а 2 години по-късно умира.

 
 
Коментарите са изключени

Защо има торта и свещички на рождените ни дни

| от chronicle.bg |

През по-голямата част от историята, за обикновените хора рожденият ден не е бил някакъв особен празник. Дори в древния свят, ако не си част от елита, рожденият ни ден имал значение само по астрологични причини, но е и като повод за празненство.

Едно от често цитираните като първи споменавания на празник за рожден ден е от Битие 40:20-22:

20 След три дни, на рождения си ден, Фараон направи угощение на всичките си слуги; и издигна главата на началника на виночерпците и главата на началника на хлебарите между слугите си:

21 Началника на виночерпците възстанови на служба и той подаваше чашата във Фараоновата ръка;

22 а началника на хлебарите обеси, според, както Йосиф бе изтълкувал сънищата им.

Обаче според доктор Джеймс Хофмайър от Евангелска богословска школа Тринити това празненство най-вероятно не отбелязва буквалното рождение на безименния фараон, а по-скоро коронацията му, която отбелязва рождението му като бог. Каквато и да е истината, едва ли на това празненство е имало торта със свещички. Най-малкото като гледаме отношението към готвачите…

Малко по-детайлно документирана история е тази от гръцкия историк Херодот, според когото през 5 век пр. н. е. поне някои персийци са празнували рождените си дни, а най-вероятно са яли и някаква форма на подсладена пита, заради навика им да хапват „изобилие от десерти“: „От всички дни в годината, този, които празнуваха най-много, беше рождения им ден. Удачно е в такива дни да сложите софра по-богата от обикновено. Заможните персийци колеха говедо, кон, камила или магаре и го печаха цяло, докато по-бедните обикновено се гощаваха с по-дребен добитък. Като цяло те ядяха по-малко храна и повече сладкиши. Именно това ги кара да казват, че „гърците, когато ядат, си тръгват гладни, не им сервират нищо, което да си струва споменаване след месата, докато ако им сервират още, тя няма да спрат да ядат.“

Що се отнася до самите древни гърци, въпреки че не е свързано с рождените дни, знам че са приготвяли торта със свещи, за да почетат Артемида, богинята, която освен друго е и  покровителка на Луната. Заради това тортите не само били със същата форма, но имали и свещи, за да изглежда, че гори. Димът от свещите пък помагал на богинята да чуе по-добре молитвите на хората. 

Подобно на персийците, римляните (около 2 век пр. Хр. – 5 век сл. Хр.) също празнуват рождени дни, въпреки че празненствата не били толкова типични, колкото са днес. Когато някой по-заможен римлянин стигнел по-значим юбилей като например 50 години, роднините му организирали празненство, разбира се, гарнирано със сладка пита. Но въпреки че римляните познавали свещите от поне 5 век пр. Хр., изглежда не ги поставяли върху питата.

Китайците, по аналогичен начин, празнували рождени дни, само че участието на тортата идва съвсем скоро по пример на западния свят. Вместо това в Китай е традиция да се ядат „нудъли за дълголетие“.

През Средновековието в Западния свят рождените дни и торти не били много популярни, основно защото Католическата църква смятала празнуването на р. д. за езическа ерес. Това се променя (в известна степен) постепенно от 12 век насам, когато децата са се кръщавали с имена на светци, които да ги пазят и съответно започнало да се празнува денят на светеца.

Тортата отново навлиза в рождения ден благодарение на немските пекари около 15 век. Те започват да предлагат еднопластови торти за детски рождени дни, особено за първия такъв.

До края на 18 век, освен че Западният свят отново започва сравнително често да празнува рожден ден, германците вече установяват и тортата като част от празника, а по-богатите дори поръчват такава със специална глазура. Те също така вече поставят и свещи. Кой обаче дава идеята и защо традицията се запазва, не е ясно. Знае се само, че броят им се определял от годините на детето, като често се слагали и повече като надежда за дълъг живот.

Някои казват, че целта им е да символизират „лекотата в живота“. Други спекулират за езически произход като например, че свещите трябва да пазят детето от зли духове, а самите празненства са с цел хора да се съберат и заедно да се борят срещу тези въпросни зли духове, защото се вярва, че с всяка изминала година човек става все по-уязвим към тях.

От свещичките се възползват и големите. Например, през 1746 година граф Николаус Лудвиг фон Цинцендорф е имал „торта, голяма колкото най-голямата фурна, която можеше да я опече, и в нея имаше дупки, колкото години беше графа, като във всяка имаше свещ.“ Половин век по-късно, през 1801, принц Август Сакс-Кобург-Алтенбург, както казва Йохан Волфганг фон Гьоте, на 52-я си рожден ден имал „щедро голяма торта с цветни горящи свещи – на брой около 50 свещи – както е традицията с детските празници от този сорт.“

Та празнуването на рождени дни с торта и свещи е доста скорошна практика. Което от своя страна ни кара да се замислим – как ли ще се промени тя в бъдеще.

 
 
Коментарите са изключени