shareit

Как буквата X става нарицателно за неизвестно

| от chronicle.bg |

От хиляди години Х е символът, с които отбелязваме неизвестното в математическите уравнения (и въобще в речта и писмото си, когато нещо не се знае точно). Защо обаче точно с тази буква?

Алгебрата се ражда в Близкия изток по време на Златния век на средновековна ислямска цивилизация (750 – 1258) като в ранната си форма може да се види в трудовете на Мохамед ибн Муса ал-Хорезми и по-точно в книгата му от 9 век „Kitab al-jabr wal-muqabala“ („al-jabr“ по-късно ще стане „алгебра“). По време на този апогей, мюсюлманско законодателство и култура се разпространяват в Пиренейския полуостров, където маврите силно насърчават обществото в посока наука и образование.

Aljber-walmuqabal-his-book

Страница от „Kitab al-jabr wal-muqabala“

Какво общо има това с буквата Х в математиката? Скоро, в реч за TED talks, директорът на The Radius Foundation Тери Мур каза, че използването на Х в този смисъл започва заради неспособността на испанските учени да преведат определени арабски звуци, в това число и буквата шийн (или шин). Според Мур, думата за „неизвестно нещо“ на арабски е „al-shalan“, която често се появява в математическите книги. (Например, може да видите „три неизвестни неща са равни на 15″, като „неизвестното нещо“ съответно е 5)

Но понеже испанците нямат буква за звука „ш“, те използват буква за зука „ск“, който в класическия гръцки език се изписва със символа хи, Х. Мур предполага, както много преди него, че при превода на латински се е използвала хи се е превърнало в х, което днес ни е познато.

Принципният проблем с теорията на Мур е, че няма никаква форма на документация, която да я потвърждава. Хората, които изготвят преводите, не биха се интересували от фонетиката, а по-скоро от значението на думите. Така че какъв звук и буква се използва точно не е без значение. Освен липсата на стабилни доказателства, тази теория се радва на популярност дори в академичните среди.

В Webster’s Dictionary от 1909-1916 също се излага подобна теория, която обаче разказва как арабската дума за „нещо“ – „шей“ – е преведена на гръцки като „xei“, което по-късно е съкратено на х. Доктор Али Консари подчертава, че гръцката дума за „неизвестно“, „xenos“, също започва с х и популярния математически маниер може да е произлязъл от съкращението на тази дума. За тези теории обаче също нямаме доказателства.

392px-Frans_Hals_-_Portret_van_René_Descartes

Рене Декарт, 1596-1650

За теории, за които има документация, трябва да се обърнем към философът и математик Рене Декарт. Напълно е възможно Декарт да не е първият, които ползва х за да отбележи неизвестно, нито да е човекът, които създава практиката, но що се отнася до доказателства, оцелели до днес, той изглежда именно като човекът, създал практиката. Така е отбелязва в Oxford English Dictionary, както и в чудесната книга на Флориан Кахори „A History of Mathematical Notations“ от 1929.

Ако не друго, Рене популяризира х като знак за неизвестно. По-конкретно в бележитата си „La Géométrie“ от 1637, където ползва символната нотация в математиката си – буквите от началото на латинската азбука (a, b, c…) обозначават известни стойности, а буквите от края й (… x, y, z) означават неизвестни стойности.

 

Защо? И защо х повече от y или z. Никой не знае. Една от теориите е, че печатарят на Декарт го съветва да използва най-вече х в „La Géométrie“, защото е по-рядко използвана буква и съответно има повече бройки от нея.

400_F_208905928_EqKijOICagfdMchTUqcfygW1DU6E7WdB

Блокчета с букви за печатарска преса 

Без значение дали това е вярно или не, Декарт ползва х за неизвестно още през 1629, много преди „La Géométrie“. Той понякога използва x, y, z и за отбелязване на известни стойности, което допълнително поставя под съмнение теориите за преводите, за които говорихме по-горе.

В крайна сметка Декарт просто произволно избира тези букви да означават, каквото му е било нужно в работата, и заради тежестта на самата му работа те също набират сила. Дали е видял отнякъде или сам спонтанно е взел това решение, не е ясно.

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на тиксото

| от |

Въпреки оригиналното си име, Scotch (от англ. ез. – шотландец), лепенката не е измислена от шотландците. Тя е изобретена от мъж на име Ричард  Дрю от Минесота, който напуска висшето си образование и работи за малка компания за шкурки, основана през 1902 г. и зовяща се Minnesota Mining and Manufacturing. Тя по-късно ще стане известна като 3M. Самото име „Scotch“ си има собствена история, която се оказва почти толкова интересна, колкото и изобретяването на самото тиксо.

Tape dispenser

Ричард Гърли Дрю, както е родното му име, е роден в Сейнт Пол, Минесота през 1899 г., Дрю прекарва една година в университета в щата си като се записва в програмата по машиностроене, а след нея прекратява. Той успява да плати за каквото малко време прекарва в университета като свири на банджо и включва тази информация, когато изпраща молбата си за откритата позиция на лабораторен техник в 3М. Ричард получава работата и така започва да се пише история…

През 20-те години на 20 век е много модерно автомобилите да се боядисват в два тона боя, което е страхотно главоболие за бояджиите. За да заобиколят трудностите на този вид боядисване, най-голямата от които е, че колата трябва да се разглоби и всяка част да се боядисва отделно, бояджии и механиците изпробват най-различни начини. За съжаление, техните опити се оказват все неуспешни. На някои места се залепят вестници върху вече готовите части на колата, докато други използват хартиена лента. Тези техники обаче често оставят отпечатъци от лепило върху колата, които са трудни за отстраняване. Разбира се, това означава също, че бояджиите трябва да свършат цялата работа наново.

Woman's Ball Gown LACMA M.2007.211.939 (2 of 3)

Мостра на плата креп

Една от отговорностите на Дрю в 3M е да доставя мостри на различни размери шкурки на местните автомонтьорски работилници, които да ги тестват. Там често чува работниците, които отговарят за боята, да се оплакват от проблемите с лентата, която ползват. На 23-годишният тогава лаборант му хрумва идеята да създаде нова лента, която да залепва плътно, така че боята да не се разтича, където не трябва, както и след това да се отлепя чисто, без да оставя следи от лепило или парчета от себе си. Дрю взима лепилото, което се ползва от 3M при производството на шкурките като начало на проекта си. Оттам му отнема две години да експериментира с различни видове лепила, които нанася върху ленти от креп, за да уцели най-накрая правилната комбинация. И така през 1925 година се ражда скочът, тиксото, лепенката или както и да го наричаме днес.

Scotch tape

Успехът на Scotch Brand Masking Tape позволява на Дрю да се издигне нагоре в корпоративната йерархия на 3M. Така през 1929 г. позицията му на технически директор в лабораторията му позволява да развие и друга своя идея.

Целофанът е бил изобретен наскоро от DuPont и се използва от бакалии и пекари като санитарно средство за опаковане на хранителни им стоки. Въпреки това, няма удобен начин да се запечати целофанът с тиксо, защото лепилото е върху цветна подложка и вреди на външния вид. Така Дрю и неговият екип от изобретатели разработват лента, която използва самия прозрачен целофан като подложка.

За съжаление, машината, която 3M използва, за да нанесе лепилото върху целофановата основа, я разкъсва, а самото лепило, когато се полага върху нея, изглежда кехлибарено. Екипът в крайна сметка създава ново прозрачно лепило и модифицира машините да работят с целофан. Новата лента се казва Scotch Brand Cellulose Tape (като на снимката най-горе), но за жалост изглежда, че не се харесва на магазинерите, към които е таргетирано, въпреки звънливите отзиви от няколко теста, които компанията прави. Това става, защото DuPont вече е пуснал на пазара целофан, който може да бъде запечатан с топлина.

Все пак, въпреки че губи оригиналния си целеви пазар, а Дрю е уволнен, защото идва Голямата депресия, тиксото на бранда Scotch процъфтява заради другите си най-различни домашни приложения.

И така, всичко това ни връща към начина, по който името Scotch се дава на лепящите лентите на 3M. Когато Дрю и компанията започват да дават на бояджиите на автомобили да тестват новия им продукт, един художник се оплаква от липса на лепило върху лентата. Една версия на историята твърди, че бояджията попитал: „Why so Scotch with the adhesive?“ („Защо толкова по шотландски с лепилото?“, ползвайки „шотландски“, както ние бихме използвали „габровски“ – в смисъл на стиснато). Друга версия гласи, че бояджията казва: „Take this back to your Scotch bosses and tell them to put more adhesive on it.“ („Върнете това обратно на вашите шотландски шефове и им кажете да поставят повече лепило върху него.“, което носи същия смисъл)

Дрю прилага повече лепило върху лентата и в крайна сметка я кръщава с името, което самите бояджиите й дават.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Желязното коледно дръвче на Нова Зеландия

Днес много новозеландци отбелязват празничния сезон, като украсяват коледно дърво в домовете си.

Произходът на този обичай като цяло не е ясен, въпреки че една от по-често срещаните теории е, че той е възниква в средновековна Германия, където по това време се нарича „райско дърво“. Тогава тези дървета (най-често ели) се взимат на 24 декември и се украсяват с ябълки, за да представят Райската градина. Друг германски обичай от средновековието е да се нареждат коледни фигурки върху „коледна пирамида“, която представлява просто дървена конструкция с рафтове. До 16-ти век тези две традиции вече са се слели и така ни дават модерната коледна елха.

Коледната елха се разпространи в цяла Европа и в Северна Америка през 18 и 19 век, но става популярна във Великобритания благодарение на съпруга на кралица Виктория, принц Алберт, през 40-те на 19 век. В

В Нова Зеландия през 19 век коледните елхи са издигнати в домовете само на богатите, а по-голямата част от останалото население е могла да ги види и да им се наслади само в институционални сгради като училища и църкви. Постепенно домашното коледно дръвче е възприето от по-широкото население и през 20 век става централен орнамент за коледните събирания в държавата.

Но днес ще ви разкажем за една по различна традиция в тази красива островна страна.

Небето е сиво в Англия,
Докато нашето е синьо и ясно.
Джелът проблясва в Англия,
Похутукава тук.
Но същият този коледен дух
Държи и двата свята във плен,
Докато разпръскваме коледното послание,
„Мир и добрина на всички.“

Това стихотворение е публикувано в New Zealand Herald през 1930 г. и сравнява Коледа в Англия с Коледа в Нова Зеландия. Авторът отбелязва, че докато джелът традиционно се свързва с Коледа в Северното полукълбо, в Аотеароа дървото pōhutukawa осигурява празничните червени и зелени листа всеки декември. Ранните заселници от Великобритания украсяват новите си домове на новия остров по Коледа с гирлянди от цветята на растението. The Daily Southern Cross през 1866 г. пише:

Много от търговците бяха заети през последните няколко дни, за да довършат подготовката си за Коледа в Окланд, да украсят помещенията си и да направят интериора възможно най-привлекателен за своите клиенти и посетители. Местните взимат големи количества клони от похутукава и пампаска трева, обичайните декорации в Окланд през този сезон. Родната традиция ни казва, че красивите тъмночервени цветчета на похутукава радват сърцата на маорите, когато погледнат от канутата си при достигане бреговете на Нова Зеландия след дългото им пътуване от Хавайки и тези цветове са приети сега от англосаксонците като заместител на растенията джел и имел от Англия. Месарите, които осигуряват главната част на коледното веселие, поемат водеща роля в украсяването работните си места.

Pohutukawa flowers

Дървото метросидерос, също известно като похутукава, желязно дърво и коледно дърво (латинско наименование: Metrosideros excelsa, Meтpocugepoc ексцелса) със своите пурпурни цветове се превърна в утвърдена част от новозеландската коледна традиция. Това емблематично коледно дръвче, което често присъства на поздравителни картички, в стиховете и песните, с времето става и важен символ на самата Нова Зеландия.

Колумнистът на Otago Witness отбелязва през 1881 г., че „тук има достойнство в зеленината като коледна украса, когато зелените неща са в оскъдица; малко или направо никакви, когато природата е в лятната си рокля.“

HenryWilliams, missionary (1792-1867)

Мисионерът Хенри Уилямс, 11 февруари 1792 – 16 юли 1867 

През 1833 г. мисионерът Хенри Уилямс описва провеждането на църковна служба под „все по-широко разпространяващия се метросидерос“. Първият известен ни запис, в който се споменава желязното дърво като утвърдено коледно дърво, пък е от далечната 1857 г., когато „цветя на аления метросидерос, или „коледно дърво“ са част от украсата на трапезата на празненство, организирано от Патуоне. Той е рангаратирът (вождът) на маорското племе Нгапухи Еруера и син на Тапуа (лидер на Нагати Хао). Патуоне умира през 1872 година, а точната му дата на раждане не е известна, но се изчислява, че е бил на най-малко 108 години, когато е починал.

Eruera Maihi Patuone, by Gottfried Lindauer

Патуоне

Няколко години след празненството на Патуоне австрийският геолог Фердинанд фон Хохстетер отбеляза, че заселниците на Нова Зеландия споменават дървото като коледно. „Похутукава“, наблюдава Хохстетер, „около Коледа… се изпълва с очарователни… цветчета“ и „Заселникът украсява църквата и жилищата си с прекрасните му клони“. Други източници от 19-ти век описват дървото похутукава като „коледната елха на заселниците“ и „антипод на джела“. Джел (още Самодивски чемшир) е вечнозелен бодлив храст, който стандартно може да достигне височина от около 3 метра, а понякога достига и размерите на дърво – между 10 и 12 метра.

През 1941 г. армейският капелан Тед Форсман композира коледна песен, вдъхновен от метросидерос, в която фигурира стихът „вашите червени туфи, нашият сняг“. Форсман служи в Либийската пустиня по онова време, където едва ли околният ландшафт лесно се свързва с образа на огнено-червеното дърво. Много от неговите колеги новозеландци обаче веднага разбират какво има предвид.

Днес много ученици пеят за това как „местното за Аотеароа коледно дръвче“ изпълва сърцата им „с aroha“, което от езика маори се превежда като „любов“, а Аотеароа (Aotearoa) на същия език е названието на Нова Зеландия.

Желязното дърво и неговият братовчед рата заемат видно място също и в маорските традиции. Легендите разказват за Тауаки, млад воин от племето маори, който се опитва да намери небето, за да потърси помощ в отмъщението си за смъртта на своя баща. Той падна на земята и се разказва, че пурпурните цветя представляват кръвта му.

Cape Reinga Lighthouse

Нос Рейнга (Cape Reinga)

Една извито, усукано дръвче на върха на ветровитите скали на нос Рейнга, в северният край на Нова Зеландия, придоби голямо значение за много новозеландци. За Маори тази малка и почитана фиданка бележи така нареченото „място на скока“. Именно оттук духовете на мъртвите започват своето пътуване към традиционната си родина Хавайки. От това място духовете скачат и се спускат надолу по корените на 800-годишното дърво, слизайки в подземния свят на връщане от земния си път.

Събирането на цветчета, клончета и цели дръвчета похутукава за коледна украса не винаги е било просто, както изглежда. В Thames Advertiser от 27 декември 1877 можем да прочетем за случай на експедиция за събиране на украса, в която участват три момчета. Тя завършва като едно от тях прекарва нощта в храстите без храна. За щастие то е намерено на следващия ден от двама местни, Джоузеф Треденник и Джеймс Дън.

Малък човек на име Уолтър Съли се изгуби в храстите до река Хейп в понеделник миналата година и беше намерен чак на следващия ден, когато издирваща група излезе да го търси. Изглежда, че Съли и още двама младежи, на име Алфред Билингс и Джеймс Наутън, излизат в понеделник сутринта, за да наберат коледни украси. Съли се скита в гъстите храсти нагоре към река Хейп и се отделя от своите спътници.

Днес много от тези храсти вече отдавна са изсечени, за да освободят място за земеделски земи.

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Монтоук: конспирацията, която вдъхнови сериала „Stranger Things“

| от |

Проектът Монтоук създава забележително много теории на конспирацията – в тях винаги фигурират пътуване във времето, телепортация или контрол на съзнанието. Но въпреки всички тях и въпреки че вдъхновява безобразно успешния сериал „Stranger Things“ на Netflix, малцина са чували за проекта. Е, днес ще променим това.

the-montauk-project-original-imaeb7vjmkathzyn

Историята за проекта Монтоук започва някъде през 1992 г. с издаването на книгата на Престън Б. Никълс „The Montauk Project: Experiments In Time“.

По това време вече се носят слухове, че американските военни (покрай Студената война) са провеждали психологически експерименти в Лонг Айлънд още в средата на 80-те. Затова може да се каже, че книгата на Никълс добавя малко във вече съществуващ огън.

Никълс започва с това, че е написал книгата, след като „възстановява“ спомените си от когато е работил като изследовател в проекта. След това разказва подробности за интериора на сградите, процедурите, за които е отговарял, технологиите и редица паранормални инциденти, на които става свидетел.

След публикуването на книгата се появяват други хора, които също казват, че са участвали в незаконните проучвания в същия проекта. Това задейства главния пропаганден механизъм, който засилва всички популярни теории на конспирацията.

По отношение на твърденията си Никълс обхваща всичко: контрол на ума и телепатията, отваряне на времево-пространствени портали към други измерения, контакт с извънземни и отвличане на деца… И всичко това във военна програма, финансирана със злато от нацистите, взето през Втората световна война.

USS Eldridge DE-173 (1944)

Eldridge (DE-173), 1944

Историята на проекта Монтоук се пресича с една дългогодишна и известна теория на конспирацията за така наречения експеримент във Филаделфия от 1943 г. В нея американските военни се опитват да заобиколят радарите на нацистите по време на Втората световна война посредством електромагнитни полета.

В различни версии на конспирацията се разказва, че в корабостроителница във Филаделфия, Пенсилвания, през лятото или есента на същата година, е направен кораб, USS Eldridge, който не просто е бил невидим за радара, но е бил и напълно невидим за човешките очите. След това телепортиран през дупка във времепространството до Норфолк, щата Вирджиния, на над 320 километра разстояние. Когато Eldridge се връща (телепортира) обратно в корабостроителницата във Филаделфия няколко минути по-късно, някои членове на екипажа са озовават в преградите на кораба, а телата на други са наобратно (с вътрешностите навън). Някои също така полудяват заради този процес.

Много, много неща в цялата история на практика са или директно опровержими с очевидни хронологични несъответствия, или просто защото нарушават законите на физиката. Нещо повече, нито един от разказите за експеримента във Филаделфия от различни хора не е един и същи, а тези, които реално наистина са служили на кораба през 1943 г., ги отричат изцяло. Въпреки това, конспирацията е популярна от поне 1955 г.

През 1984 г. се появява един иначе не особено стойностен филм за експеримента във Филаделфия, озаглавен „The Philadelphia Experiment“. Той става нещо като катализатор за историята за проекта Монтоук.

Когато 57-годишеният Ал Биелек гледа филма през 1988 г., изпитва завладяващо усещане за нещо като дежавю. Билек твърди, че е успял да отключи голямо количество потиснати спомени за участието си не само в експеримента във Филаделфия, но и в проекта Монтоук, и че двете са преплетени, а паметта му е манипулирана от ЦРУ. Той разказва историята си пред аудиторията на конференцията Mutual UFO Network през 1990 г. и твърди не само, че експериментът във Филаделфия е истински, но и че той и брат му са били на борда на Eldridge. Оборудването е създадено не от кой да е, а от самият Никола Тесла, и с него двамата с брат му и кораба се телепортират в лагера Хироу на 12 август, 1983.

В един момент историята на Билек става толкова объркана и преувеличена, че не си струва да я разказваме, но с две думи – той и брат му се присъединяват към проекта Монтоук, който се създава след електромагнитните изследвания на експеримента във Филаделфия. Билек твърди, че се сприятелява с Никълс и дамата работят по създаването на „Стола Монтоук“ – устройство за четене на мисли, което е централен компонент на целия проект.

Warner Bros. Pictures And InStyle Host 18th Annual Post-Golden Globes Party - Arrivals

Мили Боби Браун, Снимка: Getty Images

Никълс в книгата казва за този стол, че посредством електромагнетизъм увеличава психическите сили на всеки, който седи в него. 

Това може да звучи познато на феновете на „Stranger Things“, където подобно устройство се прилага върху Илевън (в ролята Мили Боби Браун), за да отвори портал към друго измерение. В проекта Монтоук, група екстрасенси използват Стола, за да отворят времепространствен портал и да „виждат“ в далечни места и други измерения. Споменатите по-горе отвлечени деца също били подлагани на различни психологически експерименти с устройството…

52-годишният Стюарт Свердлоу от Мичиган казва пред The Sun през 2017 г., че е едно от тези деца и че той и други като него са били подложени на ужасяваща неща:

В началото на проекта те отвличаха само сираци или деца на наркомани – такива, които никой не би потърсил. Целта им беше да раздробят умовете ни, за да ни програмират… те променяха температурата на стаята ни от много горещо на много студено и обратно, оставяха ни да гладуваме, а после ни хранеха прекалено много. Спомням си, че ме биеха с дървена пръчка. Обичаха и да ни давят в леген с вода. Тези методи бяха доста ефективни в това да ни накарат да слушаме и да се подчиняваме. Те също така използваха ЛСД, за да променят съзнанието ни.

Свердлоу твърди още, че той и други момчета от Монтоук са изпращани на Марс или пък „в библейски времена“ и после са връщани, чрез технологиите в лагера Хироу.

Книжната корица, която братята Дъфър използват първоначално, когато предлагат сериала си

Скоро Никълс, заедно с други участници в проекта вдигат бунт:

Най-накрая решихме, че всичко трябва да спре. Докато беше на стола, един от участниците прошепна „Време е“ и пусна чудовище от подсъзнанието си. На екрана видяхме голямо, космато и гадно чудовище. То обаче не беше под земята, а някъде на близо до основата и поглъщаше или спазваше всичко, което му попадне. Няколко човека го видяхме, но всички го описаха различно.

Никълс казва, че трябва да унищожат цялото оборудване, за да спрат това същество и да го върнат в първоначалното му измерение. Това явно е вдъхновението за линията в „Stranger Things“, където Илевън призовава чудовище, което по същия начин създава погром.

Според Variety създателите на сериала, Мат и Рос Дъфър са били толкова вдъхновени от проекта Монтоук, че оригиналното заглавие на „Stranger Things“ е било „Montauk“. След като режисьорът Чарли Кеслер обаче завежда дело срещу братята за плагиатство на късометражния му филм „The Montauk Project“, градът, в който се развива действието в сериала, е променен от Лонг Айлънд на покрайнините на Индиана. Все пак продукцията на Netflix обаче явно силно се осланя на книгата на Никълс. Персонажът на д-р Бренер, изигран от Матю Модин, измъчва малки деца като Илевън, чието име, само по себе си предполага, че е имало 10 деца преди нея (от англ. ез. еleven – единадесет ). Има и чудовища, които навлизат в нашата реалност, което също съответства с книгата.

Според Никълс, мазетата на лагера Хироу са били напълнени с цимент след като цялото оборудване е унищожено, а спомените на всички участвали са били изтрити от ЦРУ с програмата MK-Ultra.

Някои съоръжения все още стоят и привличат погледите на любопитни минувачи и местни жители и до днес. Радарът SAGE е важен за лодките, плаващи около Лонг Айлънд, така че ВВС го оставят.

Армията от своя страна опровергава, че въобще нещо като проекта Монтоук се е провеждало в лагера. Разбира се, ако някоя част от историята е вярна, шансовете американските военни да признаят за отвличането на деца и подлагането им на изследвания и мъчения (да не говорим за другите неща), не съществуват.

 
 
Коментарите са изключени

Човекът, който създаде пианото

| от |

Хората, за които се сещаме, когато говорим за италианския Ренесанс, са най-често Медичи, Да Винчи и Галилео. Малцина обаче знаят Бартоломео Кристофори, изкусен майстор, живял и работил именно през тази епоха. И дори да не името му да ни е познато, може да не знаем най-голямото му изобретение – клавесинът, по-известен днес като пианото.

Pianoforte Cristofori 1720

Едно от пианата на Бартоломео Кристофори от 1720 г. в музея на Метрополитън 

Знае се малко за семейството и детството на Кристофори, освен че е роден през 1655 г. и расте в град Падуа, Република Венеция. Като голям, освен че работи над различни инструменти, той по-конкретно е бил производител на клавесин. С работата си конкретно по тях, когато е на 33 години, привлича вниманието на Фердинандо де Медичи, син и наследник на Козимо де Медичи, херцог на Тоскана. Фердинандо наема Кристофори да поддържа инструментите в огромната му колекция, както и да опита да измисли нови.

Кристофори обаче първоначално не бил заинтересован. В един от малкото документи, които имаме за майстора, той отбеляза, че „Казах на принцът, че не искам да се занимавам, а той ми отговори, че ще ме накара да искам…“ И наистина, на Кристофори е предложена заплата, по-голяма от на предшественика му (който е починал скоро) – 12 скуди на месец – и му е дадена напълно обзаведена къща, както и работните инструменти, които ще му трябва, за да прави и поддържа музикалните инструменти. Получава също и своя собствена работилница заедно с двама асистенти, а не работи с други занаятчии, които са на щат при семейство Медичи.

Преди Кристофори да измисли пианото, имаше осезаема липса на струнен инструмент с клавиши, с който могат да се свирят много разнообразни типове музики и е подходящ за изпълнения пред публика. Основните опции по това време са клавесинът и клавикордът. И двата инструмента работят с клавиши, което води до вибрация на съответната струна. Основният проблем при тях обаче е, че нивото на звука на клавесина не може да бъде увеличаван или намаляван по време на свирене, а клавикордът просто е прекалено тих, за по-големи концерти (затова и се използва от музикантите основно за композиране и репетиции/упражнения). Дизайнът на пианото преодолява и двата проблема.

Относно когато точно Кристофори изобретява това, което днес зовем пиано – един опис на музикалните инструменти на Медичи от 1700 г. разкрива, че първото пиано вече е създадено, макар и първоначално да се нарича „арпикимбало“:

Голямо „арпикимбало“ от Бартоломео Кристофори, е ново изобретение, което произвежда високи и слаби тонове, с два набора струни, настроени в унисон, с тяло от кипарис…

Арпикимбалото малко или много наподобява клавесина – името му в превод буквално означава арфа-клавесин. Смята се, че реалната дата на неговото създаване е между 1698 и 1699, а Бартоломео може да е работил върху инструмента и още през 1694 г. Въпреки това той е показан пред обществото много по-късно, през 1709 година.

Piano forte Cristofori 1722

Друго пиано на майстора, от 1722 г.

С времето изобретението става известно като пианофорте, по италианските думи за „мек“ и „силен“. Заради тази му способност да издава по-тихи (меки) или по-силни ноти по време на свирене, инструментът добива популярност. По-късно, разбира се, името е съкратено на „пиано“.

През 1711 г. са публикувани рисунки и описания на оригиналния дизайн на пиано, а производителите на инструменти в цяла Европа се опитват да пресъздадат иновативния инструмент на Кристофори, най-вече Готфрид Силберман от Германия. Силберман бил толкова известен с работата си по пианото, че понякога грешно е наричан негов изобретател. Той все пак играе важна роля в историята на инструмента (измисля предшественика на педалите), но когато създава своята собствена версия на инструмента, разчита силно на плановете на Кристофори, . Тази първа версия също така изглежда е направена около година след смъртта на Кристофори.

Според музиканта от 18 век Йохан Фридрих Агрикола, ранната работа на Силберман по пианото не е много добра. След като създава първия си протоп, Силберман кара Йохан Себастиан Бах да го изпробва, но получава не особено положителни отзиви. Критиката на Бах към инструмента подтиква Силберман да направи по-добра версия и за целта копира по-късните дизайни на Кристофор от 20-те години на 18 век (които описват повечето функции в съвременното пиано). След като копира тази версия и накара Бах да я изпробва, великият композитор изцяло променя мнението си за творението на Силберман.

CristoforiPiano1726LeipzigKeyboardView

Трето пиано от Кристофори – 1726 г.

След като измисля пианото, смята се, че Кристофори продължава да работи за семейство Медичи, въпреки смъртта на своя благодетел Фердинандо де Медичи през 1713 г. Самият той пък умира през 1731 г. на 76 години, посвещавайки последната част от живота си в опити да усъвършенства великият инструмент.

 
 
Коментарите са изключени