shareit

Електрическите скутери: Началото

| от |

Една технология често е измислена години преди да намери общополезно приложение и пазарен смисъл. Електрическите скутери всъщност датират от много отдава (наистина много отдавна) и е любопитно да се проследи историята им. Разбира се, в началото тези скутери, както и електрическите колела, са страдали по линия на батериите – но те се развиват и затова днес виждаме, че пазарът все повече се интересува от такъв тип мобилно и еко придвижване. Само преди 20 години е създаден първият ел. скутер от новото поколение – той тежи около 110 кг.

Архивите показват, че първият патент за електрически скутер е записан на 19 септември 1895 от Огден Болтън-младши в Охайо, САЩ. Той е задвижван от 10-волтова батерия над задното колело. Няма обаче информация това устройство да е създадено реално.

По това време едно от най-големите търговски изложения е Stanley Cycle Show в Лондон. През 1896 производителят на колела Humber излага именно там за първи път електрическо колело, достъпно за обществото. Това колело, подобно на мотор, се контролира от кърмата.

През октомври 1911 Popular Mechanics пише за електрически мотоциклет, който може да измине 120 километра с едно зареждане и да вдигне максимална скорост от 55 км/ч. Този продукт също така илюстрира и момент, в който погледът на обществото започва да се формира в посока на този тип транспорт.

66793087_2222357248075813_928666394285681142_n

Жена на борда на Autoped

В началото на 1915 се включват и тротинетките с появата на аутопедът, продукт на едноименната компания Autoped. Той обаче се задвижва с бензинов двигател и става изключително популярен сред полицаите в Ню Йорк. През 1919 Autoped е купена от немците Krupp, но продължава производство само още 2 години.

Първият ни известен електрически скутер е направен от Ajax Motor в началото на 20 век, но не стига до пазара. Както и тези на The Ransomes, Sims и Jefferies, всеки от които представят свой скутер в периода до 1919.

Първият електрически скутер (тип мотопед, а не тротинетка), който стига до пазара, е дело на Peugeot през 1996. Това революционно произведение на инженерното изкуство има мотор с 3 конски сили, захранван от 3 никел-кадмиеви батерии, даващи общо 18 волта при 100 ампер-часа и 40 километра път. 

Оттогава технологията се развива до тротинетките, които знаем днес.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени

Свиркащият език от Канарските острови

За някои хора свиркането с уста е много повече от начин да повикаш кучето си. Езикът „силбо гомеро“, който все още се говори на Канарските острови, се свирка вместо да се изговаря по начина, по който вие четете този текст в главата си. Не само че е изключително интересен начин на комуникация, но и има доста голям обхват като позволява на разговарящите да се чуват над 3 километра без никакви помощни средства.

Силбо гомеро се използва от хиляди години на Канарските острови и е бил доста полезен преди мобилните телефони. В миналото с едно просто изсвиркване хората са могли да се разберат от двата края на острова или да се намерят в навалицата.

За нас езикът звучи като песен на птички. 

Demostración de silbo gomero, La Gomera, España, 2012-12-14, DD 01

Демонстрация на силбо гомеро в ресторант на остров Ла Гомера (един от седемте Канарски острови)

За да „говори“, един „силбадор“ (испанската дума за човек, който говори силбо гомеро) просто пъха пръст в устата си, с които ще променя тона на свирнята, докато с другата си ръка насочва посоката на звука. Езикът представлява свиркова форма на местният испански диалект. С помощта на 5 „гласни“ и 4 „съгласни“, силбадорът има на разположение над 4 000 думи. Трябва да се има предвид, че свиркането не е винаги много ясно и човек често трябва да се повтаря, както и да разчита до значителна степен на контекст.

Не се знае много за произхода на езика. Създаден е от местните на острова и след това е адаптиран за испанския след 16 век. Подобни подсвиркващи езици са забелязвани в Гърция, Турция, Китай и Мексико, но никой от тях не е толкова развит и комплексен колкото силбо гомеро.

La_Gomera_1

Пейзаж от остров Ла Гомера

Уви, в последните години езикът се използва все по-малко и по-малко, защото основното му предимство – далекобойността му – се надминава от мобилните телефони. Има, разбира се, опити това интересно и до голяма степен уникално културно наследство да бъде запазено, като се настоява децата да го изучават в училище.

И накрая – ако смятате, че ще ви разкажем за този език без да ви дадем пример, то вие сте в дълбока заблуда:

 
 
Коментарите са изключени

Истината за серума на истината

| от |

Поп културата често се възползва от качествата на „серума на истината“. Той е най-вече инжектиран подкожно (предполагаме, че е по-удобният от актьорска гледна точка вариант пред това да накараш човек да гълта хапче насила) и изглежда спира способностите за лъгане.

Подобни серуми, разтвори, препарати и прочие химии са развивани и от пасажа трибуквени правителствени организации (ЦРУ, КГБ, ФБР…) в не особено далечното минало, особено около параноята, свързана със Студената война. След 11 септември отново започва диалог за деривирането и използването им по време на разпити. Но ефективни ли са въобще тези вещества и давали ли са някога положителни резултати?

Краткият отговор е „не“. Дългият отговор е:

Много барбитурати (гама от препарати, които потискат централната нервна система) могат да се нарекат „серум на истината“ – скополамин, натриев амитал и натриев пентотал. Скополаминът е тестван през 50-те години именно с цел изтръгване на истината в проект MKULTRA, а днес е известен като наркотик за изнасилване, защото причинява краткотрайна амнезия. Натриевият пентотал се използва широко в операционните зали като анестезия, но в последните години се замества от по-добри препарати.

Pentothal vintage package - truth serum

Натриевия пентотал

Друг често срещан метод за изтръгване на истината е инжектирането с етилов алкохол. Като „серум“ ефектите му са почти неразличими от познатото ни орално напиване. Ако някога сте близвали алкохол, значи знаете ефектите му откъм казване на истината.

Въпреки че един пиян човек е по-склонен да казва истината, той е съвсем в способността си да лъже или просто да отказва да сподели информация, която не иска да се знае. Всичките тези серуми работят по аналогичен начин – те потискат централната нервна система и нарушават преценката и интелектуалните способности. Човек в подобно състояние лесно би могъл да смеси истина с измислица или да преувеличава, или да халюцинира… С две думи, не може да му се вярва.

По тази причина множество съдилища не допускат информация, представенa под влияние на някакъв серум на истината. Като всичко останало обаче химията също се развива.

 
 
Коментарите са изключени

А ние си мислехме, че кафето на морето е скъпо

| от |

Ценителите на кафето са известни със склонността си да набиват големи суми пари за висококачествени сортове от любимото си кафе. Луксозните зърна като тези от рода Кона или Сините планини са известни с изключително високата си стойност на пазара. Но над тях е Копи Лувак – най-скъпото кафе в света. Цената му може да варира, но Копи Лувак (което се превежда като „кафе от цибетка“) може да достигне цифри от $50 за 100 грама.

Това не е никак изненадващо като се има предвид, че на година се произвеждат едва 225 килограма за целия свят. 

Paradox hermaph 060924 ltn

Цибетка, наричана още Индокитайски мусанг

Изненадващ може да бъде обаче причината за рядкостта на това кафе. Не са точно растенията, които се срещат рядко, а отпадъците на цибетката. Кафените зърна не са Копи Лувак, докато не минат през храносмилателната система на животинка от вида paradoxurus hermaphroditus, или Азиатската палмова цибета.

CoffeeBerry

Плодовете на растението кафе

Палмовите цибетки са нощни животни с размерите на котка, които обитават дърветата на югоизточна Азия и индонезийските острови. Те много обичат черешките на растението кафе, които хапват цели, но храносмилат само външната част, а зърното в средата се изхвърля цяло. Хората, които произвеждат Копи Лувак, разказват, че въпреки непокътнатия външен вид на кафените зърна, отвътре те са преминали през трансформация, при прехода си през цибеткената система. Дали заради ефекта на храносмилателните ензими върху зърната, или заради това, че животинките избират само най-зрелите кафени плодове, преработените зърна, които оставят след себе си, имат уникален вкус.

В момента, по-голямата част от добива на това ценно кафе е продадена в Япония, въпреки че започва да се появява на пазарите в САЩ и Европа. Ограничеността на добива гарантира висока цена. Вкусът на Копи Лувак се описва като уникален, с комплексни карамелови нотки и земен или дивечов вкус.

Вече кафетата по летищата и морските курорти не ни се струват толкова скъпи.

 
 
Коментарите са изключени