shareit

Една интересна алтернатива за изстрелването на атомна бомба

| от |

Процедурата за изстрелване на атомна бомба в САЩ е следната:

Президентът трябва официално да даде команда за изстрелването на въпросното оръжие. Обикновено процедурата трае няколко минути и след официалното разрешение има няколко критични стъпки, които трябва да се изпълнят.

След даването на разрешение, президентът трябва да се срещне с най-високопоставените военни съветници. Срещата се извършва в така наречената стая за обсъждане на ситуации. Ако президентът не може да пътува, връзката се осъществява по телефон.

Ако след съвета (чиято основна цел е да се предотврати удара чрез представяне на потенциалните щети) президентът все пак настоява да бъде нанесен удар, следва оторизиране на заповедта чрез прочитане на код. Обикновено са две фонетични букви като например „Делта-Ехо“.

Президентът използва така наречената бисквитка, която е ламинирана и винаги трябва да бъде в него. Обикновено върху нея има правилен отговор, който автоматично потвърждава заповедта.

Пентагонът изпраща кодираното съобщение до въпросния ракетен екип. Обикновено съобщението е с дължината на един туит – около 140 символа.
В тези 140 символа се крие и плана, както и запечатаните кодове за авторизация. При предадена заповед се отваря сейфа, където са въпросните кодове. Прави се сравнение между изпратените и тези във сейфа.

Ако ракетата трябва да се изстреля от подводница се извършва и малко по-различна процедура. Обикновено капитанът, офицерът на мостика и още двама независими кандидати трябва да сравняват кодовете. По протокол след 15 минути от получаването на заповедта, ракетата трябва да бъде в бойна готовност.

Ако ракетата се изстрелва от сушата ще трябва да се извърши още една допълнителна процедура. Обикновено по земя има около 50 ракети в бойна готовност, контролирани от 5 екипа в различни локации на САЩ. Всеки екип трябва да гласува изстрелването чрез завъртането на ключовете си за достъп по едно и също време.

Обикновено има 5 различни ключа, но са необходими само два за активирането на ракетата. Ако ракетата се изстрелва по суша, обикновено е в бойна готовност до няколко минути. Веднъж щом ракетата е изстреляна, няма връщане назад.
И както се досещате, следват ефектите от тази атака, предвождани преди това от ядрената зима, нарушаването на озоновия слой и милостта на вятъра.

Процедурата е умишлено усложнена, за да може да се помисли много сериозно, преди да се стигне до окончателното решение.
През 1981 г. един професор от Харвард на име Роджър Фишър публикува специален експеримент в бюлетина за Атомни науки. Там предлага на американския президент да остави всички оторизиращи кодове в гърдите на млад доброволец. Първата причина е ясна – по-сериозна защита, а втората е обвързана с изваждането им чрез използването на хладно оръжие. Убиецът на ходещия атомен сейф ще бъде именно американския президент.

П-р Фишър заявява, че доброволецът трябва да е инжектирал всички кодове в малка капсула до сърцето. Следващото изискване е да бъде навсякъде с американския президент, както и винаги да носи куфар с много сериозен и добре наточен касапски нож. В случай на нужда, американския президент трябва собственоръчно дастигне до кодовете, убивайки доброволеца. Мотивите на професора са, че освен съобщаването за смъртта на милиони хора, той също ще трябва да пролее кръв на килима в Белия дом. Предложението стигнало до Пентагона и бързо било отхвърлено, поради простата причина, че след извършването на убийство, може да се разколебае и никога да не даде разшрение.

Идеята е достатъчно хуманна, особено след като човешкото същество ще види как наистина изглежда смъртта. Има и друга причина, поради която е отхвърлено предложението. Човек, който постоянно да следва президента ще изложи на риск цялата сигурност, следователно няма смисъл процедурата да се усложнява така.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: „Аз един Бачо Киро съм“

| от |

След като се снимаме за спомен пред фонтана на Президентството, слизаме в подлеза и излизаме на Министерски съвет или още по-добре – на ЦУМ. От едната ни страна е статуята на Света София, но ние тръгваме надолу, по бул. „Княз Александър Дондуков“. Първата пресечка вляво се казва улица „Сердика“ – император Марк Улпий Траян дава на днешната столица своето родово име, наричайки я Улпия Сердика, и улицата съответно е кръстена на старото име на София. Втората пресечка вляво се казва улица „Веслец“ – както много улици в града („Стара планина“, „Витоша“…), тази също е кръстена на планина и по-точно на планински рид в Западния Предбалкан, област Враца, в подножието на който се намира и село Веслец. Третата пресечка надолу по „Дондуков“ е кръстена на Киро Петров Занев, за когото ще си говорим днес.

BASA-2072K-1-338-107-Handicrafts of Bulgaria

Кадър на няколко дами от село Бяла черква, Ловешко, които хранят кокошки

Киро Петров Занев е роден на 7 юли 1835 г. в село Горни Турчета, което след 1879 вече се казва село Бяла черква. Семейството му не е особено заможно. Баща му, Петър Филев Занев, е говедар. Той обаче умира, когато синът му е едва 6-годишен и така малкият се налага да започне да работи (по пример на баща си – говедар), за да помага вкъщи. Докато работи, посещава местното килийно училище, а по-късно майка му, Цона Добрева, го праща в Батошевския манастир да се учи на четмо и писмо. Тези две умения променят живота му завинаги.

На 17 години, през 1852 година, вече е напуснал манастира и става селски учител по селата Коювци (днес Коевци), Мусина, Михалци, Вишоград, докато през 1857 не се завръща в родното си Горни Турчета, където продължава да е учител (с едно по-голямо прекъсване през 1871) чак до смъртта си през 1876. По това време през 1869 г. Бачо Киро създава и първото селско читалище в България, наречено романтично „Селска любов“, а през 1870 г. прави и първия селски читалищен и училищен театър.

Работата по образованието му дава сериозен авторитет както сред българското, така и сред турското население. В занятията си Киро използва взаимоучителния метод на британските педагози доктор Андрю Бел и Джоузеф Ланкастър, както и Рибния буквар. Докато работи за патриотичното възпитание на младежта и въвежда честването на празника на славянските просветители, Бачо Киро пише и стихове за поробена България и призовава към бунт и свобода.

Той има три книги: „Описание на село Горни Турчета“ (от 1870) и пътеписите „Пътуванието на Бача Кира“ (1873), „Второто пътувание на Бача Кира“ (1874). Пътувания, за които ще ви разкажем след малко.

Днес са останали 34 ръкописни сборника от него и учениците му с общ обем от 4470 страници. В тях се включват много стихотворения и историографски и фолклористични изследвания като бележки за въстанието на дядо Никола, за Хаджи Ставревата буна, за четата на Филип Тотю, за четата на Хаджи Димитър, за Стефан Караджа…

Matey Preobrazhenski

Отец Матей Преображенски

Освен във всеобщата просветата, Бачо Киро се включва дейно и в борбата за църковна независимост на България. Това става причината да лежи в затвора на два пъти – през 1861 година и през 1864.

Тази борба обаче ще го вкара завинаги  в революционните среди, на които до края на живота си Бачо Киро ще се опитва да съдейства всячески, на което в крайна сметка ще се дължи и кончината му.

Малко преди да открие „Селска любов“, вече се докосва до голяма част от българските революционни умове, а в тайните дела на националреволюционните борби го посвещава Матей Преображенски. Отец Матей, наричан от хората още Очматей и Очката, е член на Вътрешната революционна организация и приятел и довереник на Васил Левски. Чрез него се запознава и с ред изтъкнати членове на организацията – така става добър приятел с Христо Иванов-Големия, също приближен на Дякона.

Паузата от преподаването, за която споменахме по-горе, прекарва заедно с Левски, обикаляйки из България, а лично Апостола го провъзгласява за „Главен селски учител“. Заедно с Ангел Кънчев и отец Матей Преображенски, Киро Петров основава Бялочерковския частен революционен комитет през февруари 1972 година и става негов председател.

На този етап вече качествата на Бачо Киро са очевидни за всички – така доверието в него вече е сигурно. За него Филип Семидов пише:

Той стои с нещо по-високо от обикновените българи с оръжие, защото тези последните, макар да съзнаваха идеала, за който се решаваха да мрат, нямаха онзи широк и висок кръгозор до висша степен към този божествен идеал, какъвто беше развит в ясния дух на Бача Кира. На глед и на говор той беше човек кротък, тих, мирен, но на дело той беше великан незаменим.

Преди избухването на Априлското въстание Бачо Киро пътува много. Най-честата му дестинация е Букурещ, където участва в заседанията на Българският революционен централен комитет.

През 1875 година участва в подготовката на Старозагорско въстание, което за жалост се проваля. Обстановката на Балканите обаче продължава да е благоприятна за въоръжени акции срещу така наречената Висока порта заради сериозните политически затруднения на Турция. Така някои от членовете на саморазпусналия се след въстанието БРЦК решават да пристъпят към подготовка на ново въстание – този път в Гюргево – и така се появява  Гюргевски революционен комитет.

Бачо Киро е един от главните организатори на въстанието в Търновския революционен окръг. Когато Кървавото писмо пристига при ръководителят на окръга Стефан Стамболов, Киро заедно със свои другари успява да събере в родното си село Бяла черква чета от над 100 юнаци – тя по-късно ще стане част от четата на поп Харитон Халачев. В боевете при Дряновския манастир, които продължават 9 дни, срещу мъжете от четата се изправя многократно превъзхождаща ги редовна турска армия. Поп Харитон загива, а манастирът е опожарен, но Бачо Киро успява да се спаси. Бяга в родното си село, където се укрива известно време в колибата на лозето си, но е предаден и арестуван.

Надпис от паметник на загиналите за освобождението от турско робство - Б.Киро и др.

Паметник на загиналите за освобождението от османско владичество в квартал „Варуша север“, Велико Търново

След като е заловен, откаран е в Търново, където го съди извънреден съд. По време на процеса се държи изключително достойно като без колебание поема отговорност за всичките си дела и не издава никой от съратниците си, което вбесява турците.

Първенецът на Търново, Етхен бей, прави опит чрез защитника Джовани Икономов да спаси Бачо Киро и го насърчава да се направи на луд, защото според турския закон лудите не могат да бъдат осъждани на смърт. В този момент Бачо Киро изненадва всички и на хубав и чист турски издекламира следните стихове:

Аз един Бачо Киро съм
без страх от турчин комита съм.
Пушка на рамо турих,
Дряновски манастир намерих.
Правдата си да диря излязох, 
въжето си на врата сам метнах! 

Обесен е заедно с Иван Семерджиев в Търново на 28 май 1876 г.

На фона на скоро преведения Вазов, ето думите на Бачо Киро в оригинал:

Бен бир Бачо Киро им,
тюркен коркмаз комита им.
Шишкане умузума тактъм,
Дренова монастира булдум.
Хакъм арамаа бен чиктъм,
ипи де бойнума тактъм!

 
 
Коментарите са изключени

Вера Петрунова – най-добрата и най-добре забравена родна тенисистка

| от |

През 2010 г. Северна Корея успява да се класира за световното първенство. Играчите от комунистическата република са добре запомнени, след като и предишни пъти са демонстрирали много вълнуващи качества. През 2010 г. обаче става ясно, че отборът няма да запази същата слава. Попадайки в група с Бразилия и Португалия, Северна Корея няма какво да представи и предложи от света на футбола. Нещо още по-притеснително е, че срещата с Португалия завършва с унизителното 7-0.

В следствие на позорното представяне, голяма част от футболистите са изпратени да работят в Гулаг, а на треньорът се пада най-тежката задача да служи една година по всички строежи на партията като общ работник. Човек би помислил, че това е твърде сурово наказание, особено от позицията на футболен турнир. За Северна Корея нищо не е просто спорт и нищо не е просто шега. Такива случаи липсват в нашата спортна история, нали? Грешите!

Грешите и ако мислите, че сестрите Малееви и Григор Димитров са единствените имена на родния тенис. Ако вярвате на това твърдение, най-вероятно архивите още цъкат критично с език. През 1910 г. в семейството на майор Асен Петрунов и неговата съпруга Елизабете (от немски произход) се ражда Вера Асенова Петрунова. Нейният брат Кирил Петрунов също оставя в историята и на олимпийските игри в Париж носи българския флаг. В дисциплинирано и интелигетно семейство, обградена от любовта на всички, малката Вера започва да се ориентира към спорта. Природният талант и физиката ѝ позволяват да бъде титуляр във всеки един спорт, до който се докосне. Първата по-силна страст в спорта е свързана с баскетбол и с фланелката на Левски става шампион през 1924 година. На толкова крехка възраст, младата Вера решава да се отдаде изцяло на спорта и според много нейни близки е демонстрирала невероятна отдаденост и строга дисциплина, когато тренира.

Нещо много интересно е, че Вера не може да бъде наречена волейболистка. Практически не може да бъде наречена и лекоатлетка, нито плувкиня, баскетболистка, хандбалистка и евентуално скиорка. Дамата се състезава в редица дисциплини и навсякъде оставя своя следа. Едва ли науката ще може да обясни какъв е този ген, който е позволил изграждането на завършен атлет, чийто участие винаги завършват с успех. Изреждането на титли в леката атлетика, плуването и ските не е достатъчно, Вера поставя рекорди. Жената-чудо демонстрира невероятна класа и сякаш за нея няма ограничения. В нейното спортно господство е имало предложение дори да бъде изпратена като състезател в огромна част от спортните дисциплини. Имайки предвид качествата на дамата е напълно нормално да се гласува такова доверие. Вера не заминава с отбора и според различни източници просто не стигат финансите за изпращането на пълната българска орда от таланати. За нея това не е толкова съкрушително, а и някъде по тази линия се появява една нова страст – тенисът.

Някои хора печелят една-две титли и бързо се отказват или пенсионират, но Вера има съвсем различни планове. В следващите години от 1934-1950 г. е владетел на корта като самостоятелен играч успява да вземе 11 титли. Този спортен феномен не се е повтарял никога повече. Нито една от сестрите Малееви няма такива успехи в родните шампионати. Дамата е толкова безкомпромисна на корта, че дори и на 40 години не може да бъде надмината от младите. Информационните източници обаче мълчат за този феномен. Ще откриете само няколко реда от историята на Вера. Отчасти това е решение на новата власт, която старателно се опитва да заличава поставените на този етап спортни рекорди. Версията за невероятната икономическа революция не би могла да съществува с присъствието на първата дама на родния тенис.

Bodrov

Снимка: Автор: Moshe Pridan – This is available from National Photo Collection of Israel, Photography dept. Goverment Press Office (link), under the digital ID D761-079.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12258360

Другата причина за заличаването на това име от историята е г-н Михаил Фьодорович Бодров. Той е назначен за посланик на СССР. Освен изключително злобен човек с огромна власт в ръцете, Миша иска да бъде и тенисист. И така един прекрасен ден се среща с Вера, която трябва да го учи на този елитен спорт, чиято английска аристокрация обожава. Бодров обаче е некадърен и с две леви ръце, които трудно биха могли да се справят с местене на шахматни фигури, а да не говорим за тенис ракетата.

Може да е некадърен, но упоритостта на посланика не спира до тук. След редица измъчени уроци, в които само той виждал някакъв смисъл, Вера заявява най-спокойно, че тази личност трябва да намери друго хоби, защото тенисът очевидно се намира на друга вселена от неговите възможности. И така с майка от немски произход, редица гладни и овълчали колеги са толкова щастливи, че тяхната най-голяма съперница ще се озове в Белене и цели две години ще бъде унижавана и унищожавана, за да може останалите да израстнат в своята красива илюзия, макар и никога да не достигат постиженията, изковани с много труд и талант.

Две години ще бъдат напълно достатъчни, за да може Вера Петрунова да бъде заличена и освен това да остане далече от любимия спорт. Трагедията тук е, че тази жена не приключва спортната си кариера с контузия, не се пенсионира с почести и не успява да приложи онези тънкости в спорта, които са били толкова необходими. Впрочем трябва да добавим и още 7 допълнителни титли от алпийски дисциплини и няколко от тенис турнири по двойки и смесени двойки, за да може картината да има завършен вид.

 
 
Коментарите са изключени

Произходът на емоджитата и емотиконите

| от |

В исторически план писменият език винаги е бил доста ограничен в способността си да представя адекватно неща като жестикулации, изражения на лицето, промени в тона и други подобни. Хората се опитват да намерят начини за решаване на този проблем, изглежда откакто имаме писменост.

Поглеждайки към най-ранните писания, положението трагично – с пълна липса на малки букви, препинателни знаци и дори интервали между думите. Както можете да си представите, например, на древногръцки рядко се е случвало човек да разбере даден текст от първия път, или дори след няколко четения.

До III в. пр. н. е. пунктуацията вече започва да се формира като идея. Основен тласък в тази посока прави Алдо Манутий Младши (1547-1597), който издава книга по този въпрос в началото на 60-те години, наречена „Orthographiae ratio“ (Система на ортографията). В книгата Алдо изказва резон за препинателните знаци – запетайката ще разделя фрази, двоеточието ще се използва за изреждане, „пълната точка“ ще бележи края на изречение и така нататък. Tой изрично отбеляза, че целта на тези знаци е по-голяма от просто помощ и че те са необходими, за да се изрази и запази значението на написаното.

Но все още дори най-изтъкнатите писатели се оплакват, че основните инструменти на писмения език са недостатъчни, за да се предаде смисъла на определени твърдения и думи в едно писмено произведение.

Noto Emoji KitKat 263aNoto Emoji KitKat 263aNoto Emoji KitKat 263a

Eмоджитата и емотиконите съществуват от доста отдавна, въпреки че едва в последно време се използват широко в комуникацията. Всъщност се оказва, че най-ранното известно ни смайли е на около 4000 години.

Оттам отиваме директно към 1635 г. за следващото смайли – от нотариуса Ян Ладисладес от град Тренчин в Словакия. Той добавя малката усмивка до подписа си в документ относно сметките на кметството.

На 7 август 1862 г. журналист на Ню Йорк Таймс включва смайлито в транскрипция на реч на Ейбрахам Линкълн: „Вярвам, че няма прецедент за появата ми пред вас по този повод, [аплодисменти] но също така е вярно, че няма прецедент да бъдете тук сами (аплодисменти и смях ;)…“

На 30 март 1881 г. редакторите на списание Puck създават набор от типографски емотикони, които да помогнат за по-ясното обозначение на някои емоции като радост, меланхолия, безразличие и удивление.

След това телеграфът ще помогне за напредъка в имитацията на реалния човешки разговор, но най-силният напън да се опитаме да уловим говора ни в текстова форма всъщност ще дойде чак през дигиталната ера. Тогава потребителите още на ранните компютърни системи, например, на системата PLATO IV през 1972 г., използват реално гъвкавостта й, за да създадат цял набор от първите емотикони.

Ако се чудите за разликата между двете – „емоджи“ произлиза от японската дума за „картина“ и „персонаж“. „Емотикона“ произлиза от английски и означава „икона с емоции“. Следователно, каквато и прилика да има между двете думи, тя е напълно случайна и нито една от тях не произхожда от другата.

В системата PLATO IV (каквато използва младото момче на снимката най-горе) потребителите могат да натиснат SHIFT + Space и така символът, който след това напишат, ще се появи върху предния символ. По този начин могат да се създадат всякакви малки изображения, които да внушават различни емоции и в крайна сметка потребителите правят стотици подобни символи.

На 12 април 1979 г. мъж на име Кевин Маккензи предлага „-)“ да се използва, когато нещо е написано на шега. Но нито потребителите на PLATO IV, нито Макензи се смятат за създатели на емотиконите, защото и в двата случая (както и в много други) те просто не са причината за популяризирането им.

Кой тогава е отговорен измислянето на емотиконите и емоджитата? Що се отнася до първото – професорът по компютърни науки д-р Скот Е Фалман от университета Карнеги Мелън.

Подобно на други преди него, вдъхновението му идва от бюлетин бордовите системи. Самият той разказва:

В Карнеги Мелън много използвахме бюлетин бордовите системи. Голяма част от постовете бяха хумористични (или опити за хумор). Проблемът беше, че ако някой направи саркастична забележка, някои читатели няма да успеят да схванат шегата и всеки от тях ще публикува дълъг отговор в грешната посока и скоро първоначалната тема на дискусията се отклонява.

Noto Emoji Oreo 1f192Noto Emoji Oreo 1f192Noto Emoji Oreo 1f192

На 1 ноември 1997 излиза J-Phone, който има, освен букви, и набор от 90 емоджита. Въпреки това, този телефон не се счита за мястото, откъдето произхождат емоджитата, преди всичко защото той е доста скъп и повечето хора не могат да си го позволят. Затова трябва да се обърнем към един служител на телекомуникационната компания NTT DoCoMo – Шигетака Курита. Година след като излиза J-Phone, през 1998 г., Курита получава задача да създаде набор от картинки, които да описват различни емоции и идеи, за мобилната интернет система на NTT DoCoMo.

И така, само за 5 седмици Курита представя 176 броя емоджита в размер 12 × 12 пиксела. Що се отнася до неговото вдъхновение, той заяви: „И емоджи, и канджи (китайски знаци, използвани в японската система за писане) са идеограми, но не намерих вдъхновение за проектиране на емоджи в канджи… При създаването на емоджи намерих вдъхновение в пиктограмите, манга и разни други източници.“

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени