Един от участниците в проекта „Манхатън“ си спомня за него
За елитните учени, инженери и военни в зданието за ядрени оръжия на армията в Лос Аламос, Ню Мексико, нощта на 15 срещу 16 юли 1945 г. е нощ на мъчително напрежение.
Първата атомна бомба в света, наречена „Гаджет“, трябва да бъде тествана на внимателно подбрано място с кодовото име Троица в безплодна долина близо до Аламогордо, Ню Мексико, на 320 километра южно от Лос Аламос. Този тест представлява кулминацията на проекта Манхатън – свръхсекретния напън, който мобилизира американската научна изобретателност и индустриална мощ, за да произведат супер оръжие, различно от това, което светът е виждал. Провокиран от писмо от Алберт Айнщайн и физика Лео Силард от 1939 г. до президента Франклин Д. Рузвелт, в което се предупреждава за потенциала на ядрените оръжия на нацистка Германия, проектът е напълно разрешен през 1942 г. и в крайна сметка наема стотици хиляди хора от цялата страна и чужбина, малко от които имат представа за крайната цел на своя труд.
Днес онези от тях, които все още са живи, са рядка порода. Сред тях е Питър Лакс, 94-годишен математически гений и пенсиониран професор от Нюйоркския университет, който по време на теста за Троицата е бил само 19-годишен ефрейтор, разположен в Лос Аламос. Вербуван заради очевидното си математическо майсторство, Лакс далеч не е ключов играч в разработването на бомбата, но спомените му от времето хвърлят светлина върху предизвикателството, пред което са били изправени учените, много от които са избягали от Хитлерова Европа и са намерили убежище в Съединени щати.
„Витаеше чувство за голяма спешност“, казва Лакс днес за проекта Манхатън. „В началото не знаехме колко далеч са германците с бомбата. Както се оказа, изобщо не бяха далеч. Но чувствахме, че съдбата на света е в нашите ръце.“
През седмиците преди първия тест хилядите мъже и жени, изолирани в Лос Аламос, включително Лакс, умножават усилията си още повече. Натискът е огромен: Втората световна война все още бушува в Азия и Тихия океан, a геополитическата съдба на опустошена Европа е крехка. На 17 юли президентът Хари Труман, само няколко месеца след встъпването си в длъжност след смъртта на Франклин Рузвелт, започва срещи с Чърчил и Сталин на Потсдамската конференция, която Труман беше отложил в очакване на резултатите от теста на бомбата. След загубата на Германия, Труман изразява искането на съюзниците за безусловна капитулация на Имперска Япония, вместо „бързо и пълно унищожение“.
В нощта на теста на Троицата много от водещите лица на проекта – изключителна концентрация на талант, включваща настоящи и бъдещи нобелисти като Енрико Ферми, Джон фон Нойман, Юджийн Вигнер, Ханс Бете и младия Ричард Файнман – са заедно с научният директор на проекта Дж. Робърт Опенхаймер и неговият военен началник генерал-майор Лесли Р. Гроувс-младши в базовия лагер S-10, на около 9 километра от внушителната стоманена конструкция, където е била монтирана бомбата. Притеснението се повишава, когато в долината започва силна гръмотевична буря, заплашвайки да провали графика. Опенхаймер се консултира с метеоролога на проекта и разбира, че бурята ще отмине. Малко по-късно заповедта е дадена започва обратното броене.
В Лос Аламос, Лакс е решил да проспи суматохата. На този етап той вече прави следдипломна работа в Нюйоркския университет, а по проекта започва да работи само месеци по-рано. Неговата задача са сложни изчисления на ударни вълни като трябва да реши частичните диференции уравненията, които описват експлозията на атомната бомба. Затова да види действителния взрив не му беше приоритет. „Бях мързелив“, казва Лакс.
Освен това, като обикновен ефрейтор, назначен в Специалния инженерен отряд на проекта – „Бях с нисък ранг с йерархията“ – той не е и упълномощен да присъства на теста. Някои от колегите му се бяха осмелили да се изкачат по планините около тестовата площадка, за да видят експлозията. И все пак Лакс казва: „Умишлено не отидох. Не можехте да отидете официално и трябваше да намерите специално отделно място, където да я видите. Беше сложно и неудобно.“ Лакс обаче си спомня радостта и овациите след теста. „Бяхме работили толкова дълго и упорито върху бомбата, и тя взе че проработи“, казва той.
75 години по-късно Питър Лакс се нарежда сред най-изявените математици на съвремието. Известна фигура както в чистата, така и в приложната математика, той печели най-високите отличия в своята област, включително наградата Абел, считана за еквивалент на Нобелова награда сред математиците. През по-голямата част от кариерата си е професор в прочутия институт Курант в Ню Йорк, създаден от неговия ментор и дългогодишен колега Ричард Курант. (След смъртта на съпругата си Анели, Лакс се жени за дъщерята на Курант, Лори Курант Берковиц; тя почива през 2015 г.) Другият главен наставник на Лакс е фон Нойман, водеща фигура в проекта Манхатън, който се смята за бащата на теорията на игрите. Лакс го нарича „най-блестящият интелект на 20-ти век“ и смята за загадка как не е поставян наравно с Айнщайн.
Може да е бил от по-младши, но фон Нойман и други ясно виждат потенциала му и го насърчават. Лакс си спомня военновременния Лос Аламос като място, където великите умове могат да разговарят свободно и да общуват лесно. Там чува Телър да свири пиеси за пиано на Рахманинов („Свиреше доста добре“, казва Лакс) и Фейнман, който пък имаше малки барабани. Един ден тийнейджърът математик играе тенис с приветливия Енрико Ферми. Кой спечели? „Е, виждате ли, аз спечелих – с 6-4“, казва Лакс. „Но тогава Ферми каза: „Шест минус четири е две, което е корен квадратен от четири. Така че това е случайна грешка.“ („Шегата и убягна тогава.“)
Лакс живее в казарми като всеки войник и охраната е доста строга по отношение на външния свят, но той не помни нито една наблюдателна кула или патрул, обикалящи кампуса. „Не се чувствах като в затвор“, казва Лакс. Хранителни магазини и училища за деца на учени и други невоенни служители бяха сред удобствата ни. Извън работно време работниците можеха да се насладят на филмови прожекции, радио забавления, игри с карти и други развлечения.
Ужасните нови оръжия, за които Лакс допринася, ще бъдат изпратени на бойното поле само три седмици след взрива на Троицата, което поражда едно от големите противоречия на съвременната история: Ядрените атаки срещу Хирошима и Нагасаки. Бяха ли те отвратително морално престъпление или абсолютно оправдано военно решение, което в крайна сметка спасява много повече животи – както американски, така и японски – отколкото отнема?
Лакс вярва, че бързият край на конфликта е спасил милиони животи. Той посочва ожесточената съпротива на японците, докато американските сили се приближават към държавата в последните битки на Тихоокеанската война. В Иво Джима през февруари и март 1945 г. са необходими над пет седмици бомбардировки и диви боеве, за да се завладее малък, необитаем вулканичен остров с площ само 20 квадратни километра. Японските защитници причиняват там около 26 000 американски жертви (включително близо 7000 убити); почти всеки от 21 000 войници на императорската армия на острова, се бори до смърт. В 82-дневната битка за Окинава от април до юни жертвите от двете страни са значително по-големи, а около половината от цивилното население от 300 000 души също загива.
