shareit

Древният произход на кльомбатa

| от chronicle.bg |

Всепознат и популярен днес, преди символът „@“ не е бил особено известен – и това е една от причините да бъде избран за ползване в имейлите. Но откъде въобще идва той?

Най-ранният запис на кльомбата се вижда в български превод от 1345 на Манасийска хроника. Текстът представлява кратка история на света до 11 век, а в него @ е използвана като символ за думата „амин“. След този документ символът не се появява никъде (поне за сега не сме открили) в продължение на два века.

Ariza-at-1448

Испански запис на кльомбата от 1448

Изглежда, че независимо от българският превод, прото-@ само с външното кръгче, без вътрешното изписване на „а“, се изобретява в Испания и се ползва в регистриране на корабна пратка с пшеница от Кастилия към Арагон.

През 2000 се открива най-ранният запис на пълната @, използвана в подобна търговска среда. Тя е в писмо на флорентския търговец Франциско Лапи от 4 май 1536. В него Лапи ползва @, за да обозначи мерна единица – 1 амфора с вино, което е равно на около 12.2 литра.

Според професор Джорджо Стабиле от Университета Сепиенца в Рим, който открива писмото, завъртулката на буквата а (от „амфора“) е само един пример за подобна орнаментация на буквите в ръкописите от Флоренция по това време. От това д-р Стабиле предполага, че именно италианските търговци популяризират знака като го вписват във фактурите, които дават на клиенти от цяла Европа.

Дали това е вярно обаче не е напълно ясно. Например, през 16 век в Испания @-та вече е в целия си вид (а не както тази от 1448) и се използва за отбелязване на мерната единица ароба, която е равна на около 11,3 килограма.

От тук @ започва да се използва и със значението „на цена от“ – например, 20 торби брашно @ 1 лев (общо 20 лева). Със символът понякога се обозначава на френската буква à поне от 17 век насам.

Трябва да отбележим, че преди записите от 1345 и 1536 да бъдат открити, смята се (и някои като Oxford English Dictionary все още твърдят), че средновековните монаси са използвали @ вместо латинското ad, което означава „в“, „към“, „от“ и „около“. Идеята зад тази теория е, че „@“ е просто комбинация от буквите a и остарялото изписване на буквата d – ∂, което ще спести известно време и ресурси в епоха, в която всяко копие на всяка книга се е правило на ръка.

Много други съкращения са направени именно поради тази причина – например символът амперсанд (&), който идва от латинското „et“, което разбира се означава „и“. Също така и Х вместо Христос. В този случай Х всъщност е гръцката буква „Чи“, с която се изписва думата Χριστός. Хората, които могат да пишат, започват да използват това съкращение още преди 1000 години.

Vint Cerf AVB

Рей Томлинсън 

Всеки случай, @-та служи за различни неща през годините до един съдбовен ден през 1971. Тогава инженерът Рей Томлинсън прави своя версия на програмата SNDMSG. Тя върви на операционна система TENEX и на практика е софтуер, с който един потребител може да изпраща имейли на друг потребител, който използва същия компютър (на други компютри не може).

Това може и да изглежда абсурдно и безсмислено в наши дни, но тогава подобни програми са били изключително полезни. Например, AUTODIN, създадена в началото на 60-те години прави същото и в зенита си изпраща по 30 милиона съобщения на месец. CTSS на MIT, създадена по това време, също поддържа подобна функционалност.

Томлинсън смята, че ще е интересно да подобри SNDMSG така, че да могат да се пращат мейли от един компютър на друг посредством ARPANET. Той казва, че това пипване на програмата „изглеждаше като готина идея. Нямахме за цел да отидем и да създадем имейла. ARPANET също така е решение, което си търси проблема. Мой колега (Джери Бърчфил) предложи да не казвам на шефа ми какво съм направил, защото имейлът не беше в професионалната ми характеристика. Това беше казано на шега, защото всъщност работата ни беше да търсим приложения на ARPANET.“

Докато пише кода, Рей трябва да реши как да се определи това, че един мейл е предназначен за друг компютър в мрежата, а не за същия. Така се спира на @ – символ, който току-що е поставен на клавиатурата, заради използването си в търговията.

Защо обаче се спира именно на него? Като за начало Томлинсън казва „Погледнах клавиатурата и си помислих: Кой от тези знаци мога да ползвам, който няма да бъде сбъркан за част от потребителско име? Ако всеки потребител има @ в юзърнейма си, системата нямаше да работи. Но те нямаха. Имаха запетаи и наклонени черти, и скоби.“

Това свежда избора до няколко символа. Рей казва, че по това време @ се използва (както и ние упоменахме) да обозначава цената на единична бройка от дадена стока (10 броя @ 5 лева). Така че „имаше логика. [@] не се използваше в юзърнеймите и затова нямаше да има обърквания къде свършва юзърнеймът и къде започва името на хоста.“

Така форматът на имейл адреса става юзърнейм@хост, а след въвеждането на DNS сървърите – юзърнейм@хост.домейн. Така се създава първият имейл, поне както го знаем днес. 

За този повратен момент, Томлинсън казва: „Първият имейл беше изпратен между две [DEC-10] машини, които бяха буквално една до друга. Единствената физическа връзка, която имат помежду си, освен пода, разбира се, е ARPANET. Изпратих няколко тестови съобщения до себе си от едната машина на другата. Те бях доста забравими и следователно съм ги забравил. Най-вероятно първото съобщение е било QWERTYUIOP (най-горният ред от буквите на клавиатурата) или нещо подобно. Когато се уверих, че програмата работи, изпратих имейл на всички в групата ми, в който им обяснявам как да го правят и те.

Първият имейл, изпратен по мрежата, обяви собственото си съществуване.

 
 
Коментарите са изключени

Ашли Ревел – идиотът, който заложи всичко на рулетка и спечели

| от |

Представете си един ден да ви щукне да продадете всичко, което имате, да отидете в Лас Вегас и да заложите абсолютно всичко на едно завъртане на рулетката. Рискът да загубите е много реален и като нищо можете да си тръгнете само с дрехите на гърба си (или дори с по-малко). Всъщност, шансът да спечелите залог от типа всичко или нищо на американска рулетка е 47,3% – същият залог на европейска рулетка има шанс за печалба 48,6%. Ашли Ревел от Великобритания решава да поеме този риск – през април 2004 той продава всичко, което притежава, взима получените 76 840 паунда (105 400 паунда днешни пари, всички суми от тук нататък ще са в днешни пари).

Ашли, тогава на 32 години, започва пътешествието си, както сам той признава, на по питие с момчетата в една кръчма. Един от тях излага идеята да се заложи всичко, което човек притежава, на едно завъртане на рулетката и леко подпийналата компания се съгласява, че тази идея е доста велика. Въпреки че огънят на разговора се поддържа до значителна степен от алкохола, на следващият ден въпросната идея се оказва залостена стабилно в главата на Ашли. По-късно той ще каже пред The Telegraph: „Помислих си, какво невероятно преживяване би било. По това време не бях женен, нямах деца, бях напълно ерген. И реших: сега или никога.“

Roulette wheel

Рулетка

Не е изненадващо, че не всички се радват от решението на младия мъж – родителите му имат особено мнение по въпроса. Бащата на Ревел, Мик, казва на сина си, че е „лошо момче“, че не трябва да постъпва така и „Трябва да работиш като другите деца“. Ашли прекарва известно време в опит да ги убеди в начинанието си. Баща му пръв се съгласява, но психологическото обработване на майка му отнема малко повече време.

Следващата стъпка е да започне с продаде собствеността си и да припечели и малко странични пари, колкото може. Колата му, часовник Rolex, стикове за голф и дори сантиментални предмети са продадени или на аукцион, или на улицата. Съвсем естествено, с някои предмети човекът се разделя по-трудно – като футболните трофеи и пуловера за крикет, който получава в гимназията. След това Ревел ще съжалява, че продава тези неща.

Хора от британския телевизионен канал Sky One надушват за ситуацията и пращат екип кой до снима мини сериал със заглавие „Double or Nothing“ (Двойно или нищо).

Подготовката приключва, парите са събрани от всякакви места (един онлайн букмейкър и спонсор предлага мъжът да смени името си на Ашли Blue Square Ревел) и в крайна сметка общата сума е 105 400 паунда. С парите в банката, той се качва на полет до Лас Вегас заедно със снимачния екип, приятелите си и (накъде без) родителите си. На този етап технически дори дрехите на гърба му не са негови, защото костюмът, който носи, е под наем специално за случая.

Плановете да прави залога в Hard Rock Hotel пропадат след като проговорите не стигат до никъде. Собствениците на Plaza Hotel and Casino обаче виждат възможност за малко пиар и се съгласяват да са домакини на събитието. Точно преди рулетката да се завърти, те отправят послание, в което се казва, че не съветват никого, дори и него, да прави такова нещо.

Въпреки риска и тежестта на всичко, нощта преди залога Ревел спи спокойно и по-късно ще каже, че никога не се колебаел дали да го направи. Въпреки че шансовете му са макар и в малка степен срещу него, той казва: „Когато сега се върна назад, изглежда ми лудост, но бях силно убеден, че ще спечеля. Буквално отивах, за да си събера печалбата.“

large_Ashley-Revel-winner-roulette

Епичният момент! Изотчник: „Double or Nothing“, IMDB

Сутринта преди залога Ашли има да реши още един последен и може би най-важен въпрос: черно или червено? Той се оглежда за някакъв знак от съдбата, но съдбата явно още не е събудила. В крайна сметка, както Ревел разказва, точно когато топчето се завърта върху рулетката „Първото нещо, което ми дойде наум беше червено и тогава избутах всичките си чипове напред.“

Тогава всички – семейството му, приятелите му, както и зрителите на Sky One – виждат как топчето се завърта, завърта и накрая пада върху числото 7 – червено число. Многолюдието полудява, а Ашли Ревел удвоява печалбата си и взима 210 800 паунда. 

След преживяното той споделя „… беше ненормално нещо. И сега мисля какво ли щеше да стане, ако бях загубил. Нямаше да има къде да се върна или какво да облека. Все още обаче щях да имам семейството и приятелите си, които никога няма да ме оставят, така че те ми дадоха необходимата сигурност, която ми позволи да направя това.“

За разлика от повечето комарджии, които печелят големи пари, Ашли решава да не залага повторно и се оттегля с печалбата си. С част от нея впоследствие Ашли ще плати за обиколка с мотор из Европа. Но късметът му не свършва дотук – по време на обиколката, докато е в Холандия, той среща момиче. „Взех я с мен в Англия, оженихме се и сега имаме две деца. Може да се каже, че заради залога успях да си намеря жена.“

 
 
Коментарите са изключени

Да влезеш в спалнята на кралицата

| от |

През лятото на 1982, 33-годишен безработен фен на кралското семейство два пъти преминава 14-метрова стена, покрита с бодлива тел и въртящи се шипове, покачва се по водосточна тръба, влиза в Бъкингамския дворец през един отключен прозорец, сяда на трона на кралицата и дори се наслаждава на кратък tête-à-tête разговор с Нейно Величество.

Майкъл Фаган е роден на 8 август 1948 в Лондон. Жени се през 1972, а когато влиза в Двореца, Майкъл вече има четири деца на възраст между 3 и 10 годинки. В миналото мъжът работи като декоратор и художник, но когато започва да крои плановете си за взлома е безработен.

В месеците преди влизането той прави 12 огледа на Бъкингамския дворец като казва на майка си, че отива да се види с неговата приятелка Елизабет Реджина. За първото си влизане – през юни 1983 – той твърди, че захожда откъм прозорец на стая за камериерки. Когато камериерката вика охранители, но Майкъл не е намерен, те автоматично предполагат, че жената си въобразява.

Фаган разказва, че след това просто се разхожда из дома на кралицата като намира стаите на принц Чарлз и на принцеса Даяна. Той също така казва, че понеже не намира тоалетна, се облекчава в паничката на коргитата. Разказва и че пие някакво вино, което намира в стаята на принц Чарлз. Чувствайки се, по негови думи, като Златокоска, Фаган сяда и на няколко трона.

Той твърди, че му е било по-лесно да влезе, отколкото да излезе, но въпреки това по път за навън просто минава през задните градини и прескача още веднъж стената.

В деня след първия му взлом, Фаган прави опит да открадне кола и е вкаран в затвора за 3 седмици преди да излезе под гаранция. Той влиза в Двореца за втори път на следващия ден. 

Всичко започва в 7:00 сутринта – Фаган отново прескача стената и се изкачва по водосточна тръба този път до покрива, където оставя сандалите и чорапите си (защото такъв човек, разбира се, че носи сандали с чорапи). След като влиза през друг отворен прозорец, той „следвах картините“, за да определи кои стаи са на кралицата. В този процес Майкъл задейства поне една аларма, която обаче е пренебрегната: по-късно ще се окаже, че няколко аларми са инсталирани не както трябва. Към 7:15 часа той успява да счупи стъклен пепелник и взима едно от парчетата му със себе си в спалнята на кралицата, където възнамерява да пререже вените си пред Нейно Величество…

След като отваря завесите близо до леглото й, Елизабет натиска алармата, но по стечение на обстоятелствата никой не отговаря – нощната охрана вече си е тръгнала, а прислугата, която би могла да я чуе, точно в този момент чисти други стаи или разхожда коргитата.

Фаган казва, че кралицата била облечена в нощница с щампа на Статуята на свободата и при вида му извикала „Какво правиш тук?“ След това се опитала да телефонира за помощ, някъде към 7:18, но асистентите й закъснявали за работа и затова заедно с една от прислужничките успяват да вкарат Майкъл в един килер като го убеждават, че там ще намери цигари.

В крайна сметка кралицата и прислужницата намират лакей и го оставят да надзирава Фаган – оказва се, че той не само му дава цигари, но и му сипва чаша от популярното уиски на Елизабет Famous Grouse, което намира в стаята й. Според официалния доклад, кралицата също присъства в сцената, но е прекалено загрижена да пази кучетата си от похитителя, който става все по-емоционален.

По-късно Фаган казва, че краткия му набез на Бъкингамския дворец е в резултат на приемане прекалено много халюциногенни гъби, от които все още е друсан. Срещу него не са повдигнати обвинения за влизате с взлом, но прекарва известно време в психиатрична клиника през 1982, за да се изясни състоянието му.

След като цялата работа преминава, Фаган продължава да се замесва в неприятности с властите, в това число нападение на полицай и пласиране на херои. През 1987 човекът е съден за непристойно държане, което той ще се опита да оправдае с историята, че просто се е съблякъл преди да влезе във водата, за да прибере риболовните си такъми (той е на риба, където пуши трева заедно с приятели). В съда обаче един от очевидците на случилото се, жена, казва как обвиняемият е имал „огромна ерекция“. Фаган отговаря на това с думите, че „съпругът й би трябвало да е ей такъв“, показвайки малко разстояние с палец и показалец.

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Буковски и жените: Винаги влюбен и винаги загубен

| от Вучето |

“Любовта се издържа” казва Буковски с гласа на алтер-егото си Хенри Чинаски от романа “Жени”. И продължава: “Но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.”

Само че Чинаски е издръжливо копеле. Може да носи и по две кофи с лайна във всяка ръка, ако се налага. Същото и с “баща” му, Чарлз Буковски – може би най-безкомпромисният циничен безобразник на съвременната американска проза.  Макар да му е ясно, че “само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно”, Чарлз не се оплаква от това, което му се случва в годините между рождението и смъртта. Той е заклет атеист и любител на чашката и, въпреки откровено мизогинистките му изказвания (за които е бил не веднъж порицаван), той е без съмнение и голям любител на жените.  Съвсем логично, сред главните теми в прозата и поезията му са любовта и сексът. Само че и двете идват сравнително късно в живота на младежа Буковски.

Late bloomer

В превод от английски това буквално означава “къснозрейка”, а метафоричното му значение е “човек, който късно започва да води полов живот”.  Вече се досещате, че Чарлз е точно такава “къснозрейка”. Младежът се открехва за секса чак на 24-годишна възраст. Понеже чувството за интимност и произтичащият от него срам са непознати за Буковски, той открито говори за първия си сексуален опит. Който е със 150-килограмова к*рва. Запознават се, естествено, не в градската библиотека, а в бар. Вече солидно наквасен, той я води у дома си и го прави за първи път. На сутринта обаче не може да си намери портфейла да й плати, обвинява проститутката, че му го е откраднала и я гони с ритници на  улицата. Чак след като затръшва вратата след нея и си връща разсъдъка, намира портфейла паднал отстрани на леглото. Моментално го обзема чувство за вина, че така се е отнесъл с дебеланата, понеже “тя беше първата жена, която някога ме е обичала.”

“Бети” и “Лаура” = Джейн Кууни Бейкър

И двете имена, Бети и Лаура, са на героини от две знакови произведения на Буковски – съответно “Поща” и “Factotum”. Малко от феновете на писателя обаче знаят, че и двете са проекция на първото му голямо влюбване, което направо му отвява главата. Обектът на неговата любов, превърнал се по-късно в муза, се казва Джейн Кууни Бейкър и според биографите на Буковски е най-важното вдъхновение в живота му. За обикновения човек сигурно е енигма как е могъл да се влюби в десет години по-възрастна от него непоправима алкохоличка, която живее в долнопробни хотели и поддържа пороците си с мижавите средства, подхвърлени й от богати старчоци. Но тъй като никой и никога не би могъл да влезе в главата и душата на ексцентричния писател, затова е по-добре просто да приемем факта, че е видял Джейни една вечер в бара (къде другаде!) и просто се е влюбил в нея. Така стават тия неща…

 Джейн Бейкър умира през 1962 година от усложнения след спукана язва.

Първата г-жа Буковски

Тя се казва Барбара Фрай и двамата с Буковски се запознават покрай работата й на редактор на поезия. Въпреки че Барбара се е родила с два липсващи прешлена и леко изкривяване на гръбначния стълб, заради което накуцва, писателят моментално се влюбва в нея. Толкова скоростно се развива връзката им (която в началото е изключително в епистоларна форма), че двамата дори не знаят кои са любимите им цветове и дали обичат пържолата препечена или полусурова, когато се женят в Лас Вегас през 1957-а. Бракът им обаче се оказва тотално фиаско и се развеждат две години по-късно, през 1959-а. Най-любопитният детайл в техните отношения е фактът, че въпреки, че редактира поезията му, Барбара не харесва нито стила му на писане, нито съдържанието на творбите му. Съпруга номер едно умира при мистериозни обстоятелства по време на едно от пътуванията си до Индия.

 В крайна сметка “мизогинистът” Буковски се оказва прав: “Не можеш да обичаш някого истински, ако не го познаваш достатъчно добре.”

 “Дъртата откаченячка”

Така, както и “белокосата хипарка”, Буковски често нарича приятелката си Франсис Смит – поетеса от Лос Анджелис, известна с псевдонима си FrancEye.  От връзката му с нея се появява бебето Марина, която пък е петата поред в колекцията от момичета, родени от предишни връзки на майката. Когато Буковски разбира, че гаджето му е бременна от него, й предлага брак, обаче Франсис го отрязва. Майката на единственото дете на Буковски умира на 87-годишна възраст, през 2009 г., от усложнения след счупване на тазобедрената става.

 

“Отново се влюбих. Отново бях загубен.”

 Скулпторката

Връзката на Буковски с Линда Кинг, скулптор и поетеса, е може би най-бурната му от всички. Запознават се през 70-те, когато Линда му предлага да извае скулптура на главата му. Двамата са заедно в продължение на пет години (с периоди на “почивка”).  Всеки път когато се скарат, Буковски връща главата на Линда с изявлението, че не му е притрябвала. Връзката им е толкова бурна и изпълнена с непридвидими обрати, че понякога се стига до агресивни изблици и от двете страни. Веднъж Буковски дори й чупи носа, а при друго скарване Линда е толкова бясна, че изхвърля през прозореца пишещата си машина и няколко книги.

Връзката приключва без деца, но с много рани – физически и душевни.

 “Винаги има една жена, която да ви спаси от друга. И докато ви спасява, се приготвя да ви унищожи.”

Експериментаторката

Бившето гадже на рок-барабаниста Левон Хелм Джоана Бул преспива с Буковски буквално от скука. По това време либидото на писателя е в изключително активна форма. Той се старае да прави колкото се може повече секс, защото това е  част от “проучването” му за романа “Жени”. Джоана обаче е толкова погнусена от секса с писателя, че след като приключва, повръща и… повече не иска и да чува за него.

“И все пак от време на време човек има нужда от жена – дори само за да си докаже, че е способен да си намери.”

 

“Сладкишчето”

Мдааа, Буковски има навика да кръщава любовниците си с имена, които според него отразяват перфектно външността и характера им. Затова вече разбираме логиката му зад този псевдоним предвид факта, че следващата сладурана, с която мачка чаршафите, е секси сервитьорка на коктейли и прочута купонджийка. И пристрастена към хапчетата за отслабване, между другото. Казва се Памела Милър и въпреки повърхностната й натура писателят опасно хлътва по нея. На “Сладкишчето” обаче не му дреме особено за страдащия Чарлз и често изчезва за дни. Което пък изкарва Буковски извън кожата му от нерви и ярост. И въпреки това я увековечава в поетичната си стихосбирка “Любовта е куче от ада”. В крайна сметка Пам го напуска заради студент по дентална медицина с далеч по-хубаво дупе от това на писателя.

 “Тя е луда, но вълшебна. Няма лъжа в нейния огън.”

Faye Dunaway and Charles Bukowski Portrait 

“Таня”

Такъв псевдоним дава Буковски на поредната си любима, която се появява като героиня в романа му “Жени”. А ако сте чели романа, значи знаете, че говори с крайно неласкателни слова за нея. Обаче Амбър О’Нийл (което също е псевдоним!) се оказва единствената от жените на Буковски, която отвръща на удара с удар. Тя написва книга, в която говори откровено за кратката си връзка с писателя-бунтар и го  описва в неочаквано нова светлина. Заглавието на произведението й е “Blowing My Hero”. И тъй като няма издание на български език, оставям на английско-говорящите сами да си преведат заглавието по начин, който смятат за най-подходящ и достоверен.

 “Веднъж една жена обърне ли се срещу теб, забрави!”

Втората и последна съпруга

Буковски се запознава с Линда Лий Бейгъл през 1976 г. По онова време тя е собственик на ресторант за здравословно хранене. Първите трепети на връзката им е описана в романа “Жени”. Двамата се женят чак през 1985 г. Близки на двамата твърдят, че Линда е била човекът, който с безусловната си любов е успяла да го “задържи” на този свят още цели десет години въпреки тежкото пиянство и  сериозните здравословни проблеми.

“Има жени, пише Буковски, които чрез телата и душите си те карат да изпитваш чувства. А има и жени, които пред погледите на всички ще завъртят ножа в раната ти. Разбира се, моите почитания за това, обаче ножът все пак пронизва надълбоко.”

Чарлз Буковски умира от левкимия  на 9 март 1994 г., на 73-годишна възраст. Съпругата му Линда дарява целия му литературен архив на библиотеката “Хънтингтън” в Сан Марино, Калифорния.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени