shareit

Драконовите закони, написани с човешка кръв вместо с мастило

| от |

В древна Гърция, тъй като законите в началото са били неписани, властните и богатите от горните прослойки на обществото често са ги тълкували и прилагали в своя полза. Както често се случва в такива случаи, този елит твърди, че законите са му дадени от Бога, следователно са свещени и трябва да се следват сляпо от всички членове на обществото… с изключение, разбира се, на самите тях.

В един момент обаче започва да се случва нещо донякъде ново в история на човечеството – редица хора започват да мислят малко по-логично по темата със законите и в крайна сметка организират протести срещу начина, по който големите на деня създават и тълкуват обществените правила. Така обикновените хора вече искат единна, написана и организирана правна система, която да бъде справедлива и практична за всяка социална класа.

По тази линия се появява и Дракон, първият законодател на Атин. Въпреки че Дракон не е първият човек, който написва пълна система от закони, той е първият демократичен законодател в известната ни история като трябва да имаме предвид, че той е и първият, който пише закони вследствие на огромно искане от страна на гражданите. Едновременно с това обаче инициирането и прилагането на такава легална система става на изключително висока цена за местните и в действителност работи в ущърб на същите, които искаха Дракон да напише правна система.

В наши дни, естествено, всички сме чували израза „Драконови закони“ и знаем за какво се отнася. През голяма част от историята този термин на много езици и в много страни е синоним на безочливост, строгост, бруталност и несъмнен терор. Какви обаче бяха драконовите закони и по-важното – защо вдъхват толкова страх?

Както вече споменахме, с тези закони са установен правен кодекс на древните атиняни, за които се твърди, че са създадени и въведени в обществото от Дракон около 621 г. пр. н.е. Дракон, един от най-видните тирани в древността, също живее строго и има доста отличия в професионален план, което го прави идеален законодател в очите на останалите атиняни. Въпреки че обикновено се счита за първи законодател в историята на Атина, в действителност преди него има още шестима мъже, които се занимават с институционализиране на закони и кодекси, но те са неписани.

Желанието на атиняните идват през 624 г. пр. н. е. и до 621 г. пр. н. е. Дракон вече предоставя цялостна и задълбочена правна система, изписана на плочи, за да бъде поставена пред всички в атинската агора. Вместо устните закони, които се прилагат и тълкуват произволно и са известни само на ограничен брой граждани от висшата социална класа, сега вече всички закони са публично написани и по този начин сега са известни на всички грамотни хора.

Attica 06-13 Athens 22 View from Acropolis Hill - Museum of Ancient Agora

Атинската агора

Тези закони, макар и принципно да са справедливи и приложими за всеки гражданин, независимо от потекло, социалната класа или богатството, се оказват изключително строги. Наказанията за незначителни престъпления са направо нелепо сурови. Например, кражбата на плод или спането на обществено място се наказват със смърт! Такива леките престъпления лесно биха могли също и да направят свободен гражданин в роб.

В резултат на това жестокостта на драконовите закони предизвикват много спорове и негодувания в различни кръгове на атинското общество. Дори според Аристотел тези закони изначално са били написани с човешка кръв, а не с мастило. Също така един от най-великите умове и философи на онова време, Плутарх от Атина, открито оспорва работата на Дракон и твърди, че законите му са дело на безумен човек. И така, Плутарх пише в „Животът на Солон“,

Говори се, че самият Дракон, когато го попитали защо е избрал за повечето престъпления наказанието да е смърт, отговаря, че смята, че тези по-леки престъпления напълно го заслужават, а за по-тежките престъпления не намерил по-голямо наказание.

Въпреки множеството си недостатъци и брутални наказания, Законите на Дракон са първите в известната ни история, които правят разлика между неволно убийство, обикновено наказванo с изгнание, и умишленo убийство, което пък се наказва директно със смърт.

Solon, the wise lawgiver of Athens

Солон

Този принос на Дракон към атинския закон и общество обаче не се задържа много дълго. Само 30 години по-късно повечето от Драконовите закони вече са премахнати и заменени успешно с поправките и законите на Солон. Солон, считан за баща на съвременното западно право, не успява да приеме пълно законодателство срещу политическото и моралното падение на времето му. И все пак той отървава атинското общество от мрачната и сурова „драконова епоха“ и повечето историци го смятат за човека, поставил основите на по-късно създадената „съвършена“ демокрация.

В крайна сметка историята на Дракон и неговите скандални драконовски закон ни дава много хубав повод за размисъл и ни учи на много политически уроци. Дракон, макар и предпочетен от мнозинството от съгражданите си, а не от „боговете“ като неговите предшественици, не успява да предостави справедлива за хората правна система. Вместо това той става известен с един от най-нечовешките и сурови правни кодекси, които света някога е виждал. И все пак от пепелта на този провал бавно се появи революционна система, която скоро ще постави основата на значителна част от съвременното право и политика в западния свят.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появяват езиците

| от |

На практика, разбира се, изглежда силно невъзможно да знаем кой е първият език, но това не означава, че лингвистите не са се пробвали да разберат. Пред учените има обаче един основен проблем – те смятат, че езикът вероятно се е появил преди около 100 000-200 000 години. Това е приблизително, когато съвременните хора, Homo sapiens, са се развили със същата структура на черепа – заради което се предполага, че са имали и същата мозъчна функционалност – и с подобна гласова структура като хората днес.

Като изключим нечленоразделните звуци на праисторическия човек, произходът на съвременния език все още е до голяма степен мистерия. Първият език може да е подобен на този, който говорим днес или пък да се е променил толкова много, че да нямат прилика с никой от известните ни езици, а може и изобщо да не включва произнасяне, ами да разчита на жестове или подсвиркване, както е, например, при езика силбо гомеро.

Има няколко критерия, които трябва да изпълнява един език, за да е „първия“. Един от начините, по които хората определят първия известен език, е като поглеждат кой е най-стария писмен език. Той се случва да бъде египетският или шумерският. Има и египетски, и шумерски текстове, датиращи от около 3200 г. пр. н. е. Разбира се, имаше много други езици, които се говорят по това време по целия свят – просто тези две общности изглежда първо са разработили писмен език или поне са написали думите си на материал, който е бил в състояние да устои на неуморните, вечни удари на времето. Тези текстове са най-старите истински писмени доказателства за език и единственото нещо, с което лингвистите разполагат.

Pieter Bruegel the Elder - The Tower of Babel (Vienna) - Google Art Project - edited

Вавилонската кула

Що се отнася до говоримия език, през годините се появяват много, много най-различни теории. Ние ще разгледаме ситуацията с полигенизма и моногенизма – тоест, дали много езици се развиват независимо един от друг в различни части на света едновременно или всички произхождат от един общ протоезик. Има само един първи език, ако вярвате в моногенизма. Но ако вярвате в полигенизма, има много различни „първи езици“, които се развиха по едно и също време.

И двете теории разчитат на много предположения. С моногенизма лингвистите проследяват корените много назад в историята, но нещата бързо стават мъгляви. Има и изследвания, базирани на генетиката; съществува корелация между генетичната диверсификация и диверсификацията на езиците, които се говорят в света. Това би означавало, че когато човешката популация е била още оскъдна, може би е имало само един език. Различните изследвания стигат до различни изводи за това колко надежден е този метод за определяне произхода на езиците, което го прави донякъде противоречив.

Моногенизмът до голяма степен не се счита за валидна теория през 19 и 20 век, когато се развива полигенизма. В езиково отношение полигенезата зависи от идеята, че всички езици се развиват независимо един от друг въз основа на средата и обстоятелствата, в които се намират хората. Моногенизмът твърди, че това е малко вероятно, още повече, че много езици могат да бъдат проследени до други „майчини“ езици.

Това, което лингвистите могат да докажат, е, че по-голямата част от 5000 езика, които се говорят днес на Земята, могат да бъдат групирани в клонове. Така испанските и италианските са групирани заедно с френски и румънски и се наричат ​​“романски езици“. Английският език, заедно с немски и холандски, са „германски езици“. А романските и германските езици заедно с келтския, гръцкия и индийския език (както и други) се наричат с общото название „индоевропейски езици“. Що се отнася до историята, позната ни до момента, индоевропейските езици са най-старото познато семейство от езици, датиращо от около 20-19 век пр. н. е. Някои твърдят, че афроазиатското семейство от езици може да е още по-старо, но най-ранните доказателства в тази посока са едва от 16 век пр. н. е.

Разбира се, има и много други клонове езици: японски, американски, палеосибирски – дълъг списък. Обикновено езиците могат да бъдат проследени до различните им клонове, но големият въпрос е да дали те споделят един общ предшественик, или „ствол“, така да се каже, който би ни дал първия език, или не споделят такова нещо.

Днес езиците се променят и нарастват непрекъснато и това е нещо съвсем нормално, което всички езиковеди могат да потвърдят. С новите думи се появяват непрекъснато, не е трудно да се види как езикът се е променил за никакво време – например, като отидем в някоя антикварна книжарница (и дори на място като битака) можем да намерим книги дори на царски български.

 
 
Коментарите са изключени

Дуелите заради любовния живот на Мария Кюри

| от |

Мария Кюри и съпругът й Пиер не бяха чужди на пресата. През 1903 г. двойката печели Нобелова награда „в знак на признание за необикновените постижения, които правят към обществото със съвместните си изследвания на радиационните явления, открити от професор Анри Бекерел“. Връзката им е щастлива като всеки от тях е на равно интелектуално ниво с другия. Те отпразнуваха Нобеловата награда и продължиха работата си, но след няколко години им се случи една трагедия.

Pierre Curie by Dujardin c1906

Пиер Кюри

През 1906 г. съпругът на Кюри загива при злополука. Следобеда на 19 април, докато вали силен дъжд, Пиер пресича улицата, когато е прегазен от карета с коне, която превозва 6 тона военни униформи. За жалост, мъжът умира на място. Въпреки че сърцето й е разбито, тя отхвърля пенсията, която френското правителство й предлага, като казва, че и сама може да издържа себе си и децата си без проблем. Мария се връща на работа скоро след смъртта на Пиер и дори зае академичния пост на съпруга си. Кюри пише:

Съсипана от нещастието, не се чувствах в състояние да се изправя пред бъдещето. Не можех да забравя обаче това, което съпругът ми понякога казваше – че дори и него да го няма, трябва да продължа работата си.

Вероятно не е изненада, че Кюри в крайна сметка продължава и в интимен план. Тя беше едва на 38 години, когато стана вдовица, и скоро насочи погледа си към Пол Ланжвен, бивш ученик на мъжа й. Като много интелигентен мъж, също толкова отдаден на науката, колкото и Пиер, Пол има потенциала да запълни празнотата, останала от починалия й съпруг. Плюс това, той беше хубав и имаше „процъфтяващи мустаци“. Няма какво да не му харесваш! Имаше само един мъничък проблем: Пол вече беше женен…

Paul Langevin Wellcome2

Пол Ланжвен

Въпреки това Кюри и Ланжвен си правят една хубава авантюра. За него извънбрачните отношения не бяха непозната и неизследвана материя – бракът му не беше особено щастлив, а съпругата му дори веднъж го беше ударила с бутилка по главата. (Въпреки че предвид многобройните му изневери, може би си го е заслужил.)

Жена му беше добре запозната с предишните му набези с други жени, но нещо във връзката му с Кюри я ядоса доста. И така, когато госпожа Ланжвен разбра, че съпругът и любовницата му са си устроили апартамент, където могат да се срещнат насаме, тя намира крадец и го наема да нахлуе там. Крадецът взе интимни писма от мястото и госпожа Ланжвен заплаши Пол, че ще го изкаже за афера на пресата, ако не я прекратят.

Аферата или продължава, или госпожа Ланжвен не удържа на думата си. Три дни преди Мария Кюри да спечели втора си Нобелова награда, съпругата на Пол дава писмата на пресата, заявявайки, че иска развод, пари и попечителството над децата им.

Вестниците полудяват от историята! Те описват Кюри като съблазнителка, която е примамила семеен мъж от добрата му френска съпруга и деца. Хората бързо се възмущават яростно, което не беше особено трудно нещо като се имат предвид предразсъдъците на по онова време – Кюри беше чужденка, родом от Полша, а също и (както грешно пишат вестниците) еврейка.

Пресата пуска слухове, че аферата е започнала, още докато Пиер е бил още жив. Тези твърдения също са неверни, но това е достатъчно, за да урони името на Кюри дотолкова, че Нобеловият комитет да я помоли да си остане във Франция и да не пътува до Швеция, за да приеме наградата. Те се страхуваха да си помислят какво ще стане, ако една прелюбодейка седне до  самия крал на Швеция!

От друга страна, Алберт Айнщайн веднага скача в защита на Кюри, като казва, че трябва да дойде в Швеция, въпреки обвиненията.

Убеден съм, че вие [трябва] да продължите да се отнасяте към тези измислици с презрение… ако глъчката продължава да се занимава с вас, просто спрете да четете тези глупости и ги оставете на влечугите, за които е написана.

Междувременно ситуацията става още по сериозна, защото се провеждат не един, а два дуела, възбудени от любовите на Мария Кюри.

Единият е между двама редактори на конкурентни вестници: М. Червет от Gil Blas и Леон Дуде от L’action Francaise. Техният спор беше относно доколко са основателни обвиненията на госпожа, вече госпожица, Ланжвен. Двубоят биеше с мечове и след „няколко ожесточени удара“ Дуде бе ранен и двамата решиха да се помириха.

Другият двубой бе между Пол Ланжвен и Густав Тери, журналист, който го нарича „невъзпитан страхливец“. Ланжвен не прие със спокойствие обидата и съответно предизвиква на дуел с пистолети. Въпреки проведените изчерпателни приготовления, дуелът не доведе до нищо – Тери отказа да стреля с мотива, че не иска да отърве Франция от един от най-големите й умове, а Ланжвен заяви, че не е убиец и също пусна пистолета си.

Публичността фактически слага край на връзката им. Ланжвен и съпругата му успяха да уредят спора си извън съда и по-късно се помириха, въпреки че Пол след това става забременява секретарката си и тя ражда.

Кюри все пак отива до Швеция въпреки съветите на Комитета и приема лично втората си Нобелова награда. След това отива на вечеря (с 11 блюда!) с краля на Швеция, която мина спокойно. Тя е първият човек – мъж или жена – спечелил Нобелова награда два пъти. За съжаление обаче, за научните постижения, които прави, плаща с живота си. През 1934 г. Кюри е диагностицирана с левкемия, резултат от продължителното излагане на йонизираща радиация. Работните й бележки и тетрадки, дори и днес, все още са твърде радиоактивни, за да се пипат без адекватна защита.

Мари Кюри не само спечели две Нобелови награди – в семейството й има общо пет. Тя спечели две, съпругът й Пиер Кюри спечели една, дъщеря й, Ирен Жолио-Кюри (съпруга на Фредерик Жолио-Кюри, на когото е кръстена метростанцията в София), печели наградата за химия през 1935 г. заедно със съпруга си, а втората й дъщеря е директор на УНИЦЕФ, спечели Нобеловата награда за мир през 1965г.

Въпреки че Кюри и Ланжвен никога не се събират отново, това не беше краят на отношенията между двете фамилии. Внучката на Кюри, Хелън Жолио-Кюри, се омъжва за внука на Ланжвен, Мишел.

Gustaf V färgfoto

Кралят на Швеция Густаф V беше обвинен, че е имал афера с женен мъж. Курт Хайби идва на визитация при краля през 1932 г., за да поиска лиценз за алкохол за ресторанта си. Той обаче не получава такъв, защото е осъден престъпник. По време на срещата Густаф V успява да съблазни Хайби. Съпругата на Хайби подава молба за развод, позовавайки се на връзката на съпруга си с краля, а Хайби получава 170 000 крони, за да си мълчи.

 
 
Коментарите са изключени

Модни хроники: Защо се поставят копчета на ръкавите на ризата

| от |

В света на модата се крият доста странни и не толкова конвенционални решения, за които човек може да се зачуди. Преди известно време разказахме историята на чоукъра и неговата основна функция. Макар и този атрибут да се обвързва по една или друга причина с най-древната професия на света, някои други легендарни добавки в облеклото също пазят своите пикантни тайни. Мъжкият свят на модата не прави изключения в този случай. Ето защо обръщаме внимание на мъжката риза и всички копчета по нея.

Първата открита риза е ленена и е била носена в Египет. Датира от около 3000 века пр. Хр. и е открита в гробницата на Таркан. Преди XX век, ризата е била известна и използвана предимно за долна дреха и бельо.

В средновековието ризата е била видима само при онези хора с по-скромна професия – овчари и други. Затворниците също трябвало да носят ризи. През XVII век вече разкрива малко повече кожа и това дори се смята за лек еротичен мотив. През XVIII век Йозеф Струт официално заявява, че онези мъже, които отиват в спалнята без риза, нямат никаква култура. Преди XX век ризата се е смятала за облекло на ниската класа и едва по-късно започва да се смята за допълнение на официалното облекло.

Хана Монтежю е друга иноваторка в съвременната история на ризата. Тя решила, че вместо да пере цялата риза, може да сваля само яката, която най-често се цапа и да спести допълнително гладене, препарат за пране, време, но за по-голяма жалост на всички останали и синтезираните аромати. Копчетата датират горе-долу от същия период. Индусите са ги използвали още през 2800-2600 г. пр. Хр. и не трябва да забравяме, че в Древен Рим се използват от 2000-1500 г. пр. Хр.

Индусите използвали миди, за да изградят копчетата, които могат да помогнат за затварянето на една дреха. Макар и първоначалното приложение да е било изцяло като допълнителен орнамент върху облеклото. Едва през XIII век в Германия започват да се използват по предназначение. През XVII век вече са били метални, както най-често ги познаваме. Пруският крал Фридрих II имал много сериозен поглед за своята армия.

Той искал неговите войници да не бъдат само средство за влияние на бойното поле, но също така да имат реноме на бойното поле. Проблемът е, че редовият войник никога не може да бъде особено красив. Първо е напълно нормално да се цапа, кърви и поти, а в следствие на различни фронтови заболявания, няма как да се запази официален етикет. Разбира се, офицерът на фронта има съвсем различна и далеч по-красива визия, но той също влиза в бой, както се досещате. Всяко едно сражение взимало своето и причинявало доста сериозни главоболия на бойците.

gettyimages-3159407-594x594

В края на деня, когато битките приключат, всеки войник е скривал умората и мръсотията, използвайки своите ръкави – понякога на униформата, друг път на палтото. Фридрих дълго размишлявал по този казус и накрая стигнал до най-доброто възможно решение – да зашие ръкави! Пруският владетел обаче имал важна стратегия за копчетата – трябвало да бъдат релефни. По този начин при обичайната армейска практика, войникът ще одере лицето си и ще си причини болка.

Съответни се решават всички проблеми от самото начало. Наполеон също е вярвал, че стилът на войниците му трябва да бъде безупречен, но също така не искал половината да бъдат раздрани покрай лицето. Неговата иновативна идея била малко по-либерална. Той наредил на шивачите да направят ризите с малко по-дълги ръкави и разбира се, да разполагат с копче. Мотивът на тези действия бил обвързан с идеята, че ако има бърсане, ръкавът може да се прегъне и закопчее с копчетата, запазвайки по-чист вид. Впрочем неговите армейци често използвали ръкавите вместо носна кърпичка, което определено не може да се

За съжаление няма особени гаранции, че горната история е истинска, съществуват и други версии, че копчетата и ръкавите са добавени просто като форма за лукс, но имайки предвид произхода на ризата и като цяло разпространението ѝ като всекидневно облекло, можем да бъдем сигурни, че тази одежда пази своите тайни. А и нека бъдем откровени, виждали ли сте дете, което поне веднъж да не е използвало този толкова добре познат навик. Освен поставянето на по-луксозни ръкавели, копчето на ризата може да пази точно тази история.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Железния Майк ли? В Токио Бъстър схруска Тайсън като суши

| от |

Изминаха 30 години, но за тази сензация в бокса вероятно ще се говори и пише и след още няколко пъти по толкова. „Какво да е толкова сензационно, след като гледахме как пухкавият Анди Руис наби Антъни Джошуа през лятото на 2019-а?“, биха попитали по-младите почитатели на мъжкия спорт. Но, повярвайте, че на 11 февруари 1980 г. в Токио се случи нещо наистина сензационно.

Непобеденият. Непобедимият. Звярът Майк Тайсън преклони глава в битката срещу Джеймс „Бъстър“ Дъглас, който имаше четири поражения в 33 двубоя, преди да излезе на ринга „на заколение“. Букмейкърите приемаха залози на астрономическия коефициент 43 за абсолютния аутсайдер, а и до днес се цитират думите на пратеника на Associated Press Ед Шуилър, който очаква бърз работен ден в зала „Токио Доум“. „Майк ще го унищожи за около 90 секунди“, прогнозира Ед. И едва ли дори допуска колко не е прав. Но кой ли допуска обратното?

Железния е шампион в три версии (WBC, WBA, IBF) и излиза пред японската публика за купон и забавление преди очаквания с огромен интерес сблъсък с Ивендър Холифийлд по-късно същата година.

Тайсън е с баланс от 37 победи в 37 мача и 10-кратен световен шампион при свръхтежките. Истинско явление в спорта и планина за изкачване пред Бъстър.

За да се позабавлява в японската столица пристига и популярният бизнесмен (днес вече с друг статут) Доналд Тръмп, голям приятел на Майк. Той седи до Дон Кинг, импресариото на шампиона, като и двамата са широко усмихнати. Тръмп си е направил мача още по-интересен, като е заложил и немалко пари за победа за неговия човек още в първия рунд.

Целият свят знае как ще завърши този мач – защо да не прибави още някой и друг долар към тлъстата си сметка?

За да е още по-невъзможна мисията на Дъглас, той е в траур. Само 23 дни преди мача губи най-важния човек в живота си – своята майка Лула Пърл. Седмица преди да замине за Токио пък жена му иска развод. Депресията е пълна и в боксовите среди, където тези неща се знаят, има притеснения дали на ринга няма да се случи нещо ужасно и как изобщо Дъглас ще успее да се защити срещу свирепия Тайсън.

В същото време, шампионът живее живот на крал – пари, момичета, партита, авторитетни приятели и слава.

В нощта преди боя Тайсън е преспал с няколко японски красавици в хотелската си стая. Спарингите му са леки, тренировките – нередовни и без необходимия интензитет. Мотивацията му е под въпрос, но щабът му знае, че на ринга Звяра ще се събуди и ще смаже противника.

Но мачът започва и Железния е летаргичен и неузнаваем. Бъстър Дъглас от своя страна се сражава без капка страх и притеснение от репутацията на съперника. Той обикаля около Тайсън и го държи на дистанция, а в края на втория рунд с тежък ъперкът разклаща Майк.

В петия рунд става още по-интересно – нов мощен удар затваря лявото око на Тайсън, а подутината е огромна. И се оказва, че щабът му не е взел дори задължителни аксесоари като пликове с лед. Просто никой не е очаквал, че ще им трябва. Та предишните защити на титлите завършват за по 90-100 секунди, без шампионът да бъде докоснат.

Най-после Майк са разярява. В осмия рунд той за първи път притиска съперника и го сваля на пода с мощни удари. Нокаут. Бъстър изглежда безпомощен, а броенето върви много бавно. Някак си обаче успява да се изправи и удря гонгът. Хората на Майк беснеят срещу рефера, тъй като смятат, че нокаутът е бил достатъчен боят да бъде прекъснат и да бъде присъдена победата на Тайсън.

Следва развръзката – сензационна и внезапна. Шокираща! Майк се опитва да притиска съперника, но отпорът на Бъстър е жесток. След страхотна контра като по учебник и четири тежки удара, Железния е свален на земята. 40 хиляди в „Токио Доум“ и още милиони по телевизията не могат да повярват на очите си. Но най-изненадан от всички е самият Тайсън. Обезобразен, със затворено ляво око и предпазна гума, изплюта някъде на ринга, той няма сили даже да се изправи.

„Мама… Господ да я благослови!“, успява само да каже пред десетките микрофони на ринга новият шампион.

Когато Майс се опомня, отправя гневна тирада към съдията Октавио Мейран. „Този кучи син – започва той. – Нокаутирах го в осмия рунд, но този задник му даде 13 секунди да се изправи. Боят беше мой“, беснее Железния.

Дон Кинг пък използва влиянието си и подава контестация, а WBC и WBA мислят дълго, преди най-накрая да сторят неизбежното и да признаят Бъстър за победител.

„Натрих му муцуната онази нощ, а той хленчеше като бебе в креватчето си. Беше страхотно. Всички викаха името ми. Но трябваше да се боря четири месеца, за да мога да се нарека шампион“, казва Джеймс, чийто успех е помрачен от административните битки след мача в Токио.

През октомври същата година Бъстър Дъглас губи от Ивендър Холифийлд титлите си, след като е нокаутиран в третия рунд. Но е спечелил огромна слава и много фенове след мълнията в Токио.

Боксира само още девет пъти, като е победен и от Лу Саваресе през 1998-а и се отказва малко по-късно. Две години преди това пък поглежда смъртта в очите. Спасен е от Бърза помощ. Така и не излиза категоричната истина, но най-вероятно става въпрос за свръхдоза.

Сега твърди, че е чист. Отдавна е загърбил и дрогата, и пиенето. Отдавна е пропилял и парите, които спечели от бокса. Говорим за милиони. Но пък има живота си. Както и спомена за онази победа в „Токио Доум“, която никой не може да му отнеме.

Бъстър трябваше да е плячка в лапите на Звяра, но вместо това го схруска като суши.

 
 
Коментарите са изключени