shareit

Дали наистина цезаровото сечение идва от Юлий Цезар

| от |

Сигурно сте чували мита, че цезаровото сечение е кръстено на император Юлий Цезар, за когото често се твърди (грешно), че е първото бебе, родено по този начин. Трудно е да се определи кога, как и откъде точно се появява тази история, въпреки че може би тръгва от един документ от 10 век. „Суда“, обемиста византийска гръцка историческа енциклопедия, е един от най-ранните записи, в който Цезар е представен като съименник на цезаровото сечение:

Императорите на Рим получават тази дума от Юлий Цезар, който не е роден. Защото, когато майка му умира в деветия месец, я срязаха, извадиха го и го нарекоха така; защото на римския език дисекцията се нарича „цезар“.

Страница от „Суда“

Вече знаем, че този извор е неправилен по няколко точки. На първо място, бебетата са били вадени с цезарово от утробите на майките си в много култури много преди Цезар да се появи. Всъщност сечението дори фигурира в императорското законодателство в Рим – под името Лекс Цезария (Lex Caesaria). Този закон, създаден по времето на Нума Помпилий (715-673 г. пр. Хр., доста преди Цезар), гласи, че ако бременната жена умре, бебето не може да бъде изоставено в утробата й. Възможно е дори цезаровото сечение да е получило името си от този закон.

A baby being removed from its dying mother's womb via Caesar Wellcome V0014915

Второ, майката на Цезар не умрира при раждането му. Аврелия Кота не само, че оцелява, но е била и един от политическите му съветници. Някои историци дори вярват, че го е надживяла. Тя все пак може да е родила с цезарово, но това е твърде малко вероятно, защото по онова време операцията се използва като последен алтернатива, защото почти всички, ако не и всички, подобни операции приключват със смъртта на майката.

Всъщност процедурата има изключително висок процент на смъртност чак до 19 век, а първото известно ни успешно цезарово, в което оцеляват както майката, така и детето, се е провеждал в края на 16 век в Швейцария. И не се изпълнява от някакъв лекар, а от свински кастратор, който оперира собствената си съпруга. Този случай обаче, съвсем разбираемо, не е добре документиран, затова трябва да го приемем с известно съмнение. И все пак историята е, че през 16 век съпругата на Якоб Нуфер се опитва да роди няколко дни, докато той накрая не разрязва корема й, вади бебето и след това я зашива, както правил с прасетата си. След това се твърди, че жената ражда още пет деца, включително и близнаци. Надеждността на историята се поставя под въпрос, тъй като първият й документиран разказ се появява близо век по-късно.

Първата известна и добре документирана успешна операция във Великобритания, при която майката и бебето оцеляват, се прави едва в началото на 19 век, а в Америка – малко преди това. И дори през 1865 г. процентът на смъртност при жените е гигантските 85%. Така че е много малко вероятно, ако Аврелия е родила с цезарово сечение преди около 1000 години, да е оцеляла.

Юлий Цезар

Оксфордският речник – авторитетът в областта на етимологията и обикновено забележително точен източник (въпреки че понякога се е случвало и в него да има грешки) – изглежда че подкрепя твърдението, че цезаровото сечение е кръстено така по името на Цезар, дефинирайки израза като: „раждането на дете чрез разрязване стените на корема на майката, когато раждането не може да се осъществи по естествен начин, както беше направено в случая с Юлий Цезар“.

Интуитивно бихме допуснали, че Речникът има предвид „император“ Юлий Цезар, тъй като той е може би най-известният „Юлий Цезар“, но Плиний Стари ни разяснява малко картинката. Той пише, че името „Цезар“ идва от латинската дума със значение „да сече“, която е „caedere“. Освен това той заяви, че един от предците на Цезар е роден чрез сечението и съответно е наречен така и че името е предадено след това на императора: „първият от Цезарите също е бил наречен така, тъй като той е бил роден чрез разрез в утробата на майка му“.

И понеже Оксфордският речник прекалено често е прекалено точен, най-вероятно се има предвид един от предците на Цезар, а не прочутия император. В крайна сметка и „Юлий“, и „Цезар“ са фамилни имена и всъщност първият, носещ името Цезар в неговия род, се казва Нумерий Юлий Цезар.

Един от възможните произходи пък на фамилното име на Юлий Цезар е от думата „caesaries“, което означава „коса“.

Другa често срещанa теория е, че той се отнася до цвета на очите на неговите предци – от „caesius (синкаво-сив).

 

 
 
Коментарите са изключени

„Лошите“ момичета на историята: Ирена Сендлерова – „Живот в буркан“

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

През 1968 г. по време на интервю детската писателка Ванда Хотомска, която е автор на полския вариант на предаването „Лека нощ, деца“ – „Яцек и Агатка“, подхвърля идеята за награда, която да бъде давана от най-малките на възрастните. В ефир тя разказва за едно момче, с което се е запознала в болница във Варшава. То толкова силно искало да благодари на своя лекар за положените грижи, че искало да го отличи с медал. Редакторът на „Полски куриер“ Влоджимеж Карван е грабнат от идеята, а скоро към него се присъединяват и неговите колеги от гилдията. След конкурс е избран модел на медала – кръг с усмихнато слънце в средата. Самото отличие е кръстено – „Орденът на усмивката“.

gettyimages-1035032516-594x594

През 1969 г. наградата е връчена за първи път. Тогава се установяват и традициите около получаването й. Те включват награденият да изпие лимонов сок – с усмивка. Отличието се присъжда на възрастни, чиято дейност е уникална и които с действията си са спасили живота на деца и/или са им донесли много радост. Връчва се два пъти в годината и награденият е посветен в това „рицарство“ чрез роза, която символизира меча. Думите, с които лауреатът приема, оказаната чест са: „Обещавам да нося радост и веселие на децата.“

В края на 70-те години от национално, отличието се превръща в международно, по инициатива на генералния секретар на Обединените нации Курт Валдхайм. Сред лауреатите през годините се отличават имената на Майка Тереза, папа Йоан Павел II, Дж. К. Роулинг, Дора Габе и Асен Босев. През 2007 г. една 97-годишна дама получава наградата. Името й е Ирена Сендлерова и дълги години нейните добри дела остават скрити за широката публика.

Историята й става световно известна покрай един училищен проект. През 1999 г. един учител в Канзас – Норман Конард дава специална задача на трима свои ученици. Това е нетрадиционен проект по повод Националният ден на историята, който трябва да надскочи границите на класната стая. Учителят показва на децата изрезка от вестник, в която са вписани имена на хора, които също като Шиндлер са спасявали евреи по време на Втората световна война. В статията се казвало, че Ирена Сендлерова е спасила над 2000 души във Варшавското гето. Тъй като тя не е била известна, задачата на децата била да открият грешките в материала. Когато те взели задачата присърце се оказало, че това не е измислица, а реална история за една незнайна героиня. Благодарение на проекта учениците кореспондират и се запознават с Ирена, а по-късно разказват живота й в пиесата и книгата – „Живот в буркан“. Така става популярна историята за една смела дама, нейната мрежа от приятели по време на Втората световна война и над 2000 спасени живота.

gettyimages-631777879-594x594

Ирена се ражда на 15 февруари 1910 г. във Варшава в дома на Станислав и Янина Кшижановски. Тя е тяхното единствено дете. Баща й е един от първите членове на Полската социалистическа партия и през 1905 г. дори взима участие в Полската революция (1905-1907), която е в рамките на голямата политическа криза в Руската империя. Заради политическите си пристрастия Станислав трудно успява да завърши медицина. Когато Ирена е малка, тя се разболява от коклюш и семейството й се мести от столицата в град Отвоцк. Там баща й отваря частна практика, в която полага основно грижи за бедните и евреите. Впоследствие той ръководи и санаториум за туберкулозно болни в града. Покрай практиката и познанствата на баща си, Ирена от малка научава иврит. През 1917 г. обаче животът на семейството се променя. Баща й се разболява от тиф и умира на следващата година. Когато е на смъртния си одър той казва на 7-годишната си дъщеря: „Ако видиш някой да се дави, трябва да се опиташ да го спасиш, дори и да не можеш да плуваш.

След загубата на любимият си, Янина заедно с дъщеря си заживява в Пьотърков Трибуналски, където имат роднини. Там Ирина учи в началното училище на социалната активистка Хелена Тржинска. В гимназията освен, че се отличава като скаут, тя се запознава и с първия си съпруг – Мечислав Сендлер. През 1931 г. двамата сключват брак и се установяват във Варшава. В университета той следва класическа филология, а тя право. Тя се включва с сдружението на Полската демократична младеж. На следващата година Ирена започва работа в департамента по майчино и детско подпомагане към Свободния полски университет като същевременно продължава следването си. Скоро Мечислав получава предложение за учителско място в Познан. Бракът им е труден, но те остават формално женени. Той заминава за Познан, а тя остава във Варшава. Още на втората година от следването си Ирена оставя правото и се премества в специалността – полонистика.

През 30-те години се изострят антисемитските брожения в обществото, които не пропускат и академичния живот. През 1937 г. на евреите е постановено, че могат да посещават лекции в университета, но в специално обособени сектори в аудиториите. Това е т.нар „гето на скамейките“. Те нямат право да се смесват с останалите студенти, нито да избират къде да седят.

Irena_Sendlerowa_24_grudnia_1944

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Ирена е против това неравноправно третиране и винаги сяда до своите приятели. При този и други случаи по време на следването си, тя винаги се застъпва за евреите. Откритата подкрепа води до нови врагове в лицето на Националния радикален лагер – крайна националистическа организация. Членовете й са привлечени от идеите на нацизма и са открити антисемити. Заради откритият си протест срещу расистките наредби в университета, студентските права на Ирена са прекратени в периода 1937/38 г. Едва при смяна на ректора, тя успява да завърши през 1939 г.

Междувременно Ирена продължава социалната си работа. В департамента тя осигурява подкрепа за майките на незаконни деца и се грижи както за тяхната прехрана, така и за здравеопазването им. Тя дори публикува две статии във връзка с работата си. В средата на 30-те години Ирена става служител на Министерството на социалната политика и здравеопазването. Първоначално е чиновник, а впоследствие и началник на отдела за борба със скитничеството, просията и проституцията.

През септември 1939 г. германските войски окупират Полша, а светът е въвлечен във Втората световна война (1939-1945). В този период Ирена продължава да работи като чиновник в социалното министерство във Варшава. Тя успешно завършва и курс към Полския Червен кръст. Още в началото на окупацията германците забраняват да се оказва всякаква помощ на евреите. Ирена и нейни колеги обаче не се съобразяват напълно с новите наредби. Първоначално групата се състои от 5, а след това от 10 жени. Работата им става още по-трудна, когато през 1940 г. се създава Варшавското гето и всички евреи в града са затворени в него.

Bundesarchiv_N_1576_Bild-003,_Warschau,_Bettelnde_Kinder

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Тези промени не спират Ирена. Тя успява да се сдобие с пропуск за гетото като лице, което се бори с инфекциозните заболявания. Въпреки затегнатите мерки тя успява да посещава гетото по 2-3 пъти на ден, използвайки различни входове. На затворените носи храна, лекарства и дори вкарва около 1000 ваксини против петнист тиф. Полагайки усилия, Ирена успява да издейства пропуски и за други свои колеги, сред които е и нейната съименичка активистката Ирена Шулц.

В гетото, което било с размерите на Борисовата градина, живеели повече от 450 000 евреи. Още от първите си влизания тя се задейства да подпомогне извеждането на деца от това място, голяма част от които били сираци. Заедно със своите помощници тя фалшифицира повече от 3000 документи за самоличност. Впоследствие става член на „Жегота“. Това е полската нелегална хуманитарна организация, която в периода на войната е орган на Правителството на Полша в изгнание. Една от главните задачи пред „Жегота“ е подпомагане и спасяване на евреите. През 1943 г. Ирена става ръководител на детския отдел в организацията. Тайният й псевдоним е „Йоланта“.

Ирена Сендлерова създава цяла мрежа от тайни квартири и се свързва с манастири, църкви, сиропиталища и приемни полски семейства, които приютяват нелегално изведените деца. Сред спасените почти няма бебета, тъй като тяхното превеждане носи допълнителен риск. За да изведе децата от гетото Ирена ползва 5 основни начина. Единият е чрез линейки, когато децата били крити под носилките. Вторият е чрез сградата на окръжния съвет, която се намира в единия край на гетото. Друг начин е чрез канализацията или други изкопани канали. Един от най-честити способи за изкарване на децата е чрез куфари и чували.

В по-редки случаи децата или били болни, или се престрували на такива, за да бъдат изведени от медицинските екипи. Всички участници в мрежата й са уведомени, че децата пребивават при тях само временно и след края на войната ще бъдат върнати на семействата им. За да може това да стане Ирена поддържала стриктен закодиран списък с имената и семействата на всяко едно от тях, както и къде се намира. Малко преди избухването на Варшавското въстание Ирена и нейната приятелка Ядвига Пьотърковска слагат криптираните списъци в бутилки и ги заравят в градината на дома на Ядвига на ул. „Лекарска“ № 9.

По време на войната Ирена живее в малък двустаен апартамент на ул. „Лудвики“ № 6 заедно с майка си. Съпругът й е мобилизиран в армията. Там той получава чин лейтенант. Бракът им продължава да е само на хартия. Той се бие храбро, но пада в плен в офицерския лагер „Волденберг“. След края на бойните действия двамата приключват този злополучен съюз. Именно тогава Ирена се омъжва за втория си съпруг – Стефан Згжембски, когото среща и в когото се влюбва още в края на 30-те години. С него имат 2 деца – Янина и Адам. За съжаление и тази любов не просъществува дълго, защото той умира едва на 55 години.

Death_penalty_for_Jews_outside_ghetto_and_for_Poles_helping_Jews_anyway_1941

Снимка: By German Nazi Governor for district of Warsaw Ludwig Fischer – Archives of Institute of National Remeberance (IPN), Warsaw, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2122417

Един от най-ужасяващите й спомени по време на войната е, когато се издава финалното решение и започва депортирането към лагерите на смъртта. През 1942 г. тя гледа с ужас похода на възпитаниците от „Дома за сираци“ и техния учител Януш Корчак. Той е известен педагог и писател и макар поне на два пъти да му предлагат да ги изостави, той отказва и загива заедно с тях в концентрационния лагер.

На следващата година Ирена е издадена на Гестапо и неговите служители я арестуват на 20 октомври. Когато идват за нея тя е с майка си и приятелката си Ядвига като през цялото време се безпокои не толкова за себе си, колкото за тях. Отведена е в затвора Павяк и е подложена на мъчения, за да издаде имената и местоположението на членовете на „Жегота“. По време на разпитите натрошават костите на краката й и я бият с камшици. След това я връщат в женския сектор, където тя работи в пералното отделение.

В един от дните разпитващият прекалява и почти я пребива до смърт. След като разбират, че тя няма да проговори, Ирена е осъдена на смърт. Благодарение на огромен подкуп, „Жегота“ успява да я спаси в последния момент и да я измъкне от затвора. Германците я обявява за мъртва и името й се появява в списъците с екзекутирани. През остатъка от войната Ирена се крие под фалшива самоличност като Клара Домбровска.

След края на бойните действия бутилките с ценните данни на децата са изровени и 75% от информацията е възстановена. Благодарение на тези данни, Централният комитет на полските евреи свързва децата с оцелелите им родители. След войната Ирена продължава своята активна социална дейност, но новото правителство не я счита за приятел и тя е включена в т.нар „черен списък“. Тя многократно е разпитвана от Държавна сигурност. След един от тези случаи тя ражда преждевременно и губи детето си.

В крайна сметка не е арестувана благодарение на застъпничеството на една от жените, на които е помогнала по време на войната. През следващите десетилетия тя организира домове за деца и за възрастни. В началото на 50-те години е ръководител в Отдела за социални грижи, а след това е заместник-директор в Националното училище по акушерство. Впоследствие тя работи като заместник-директор на Националното училище за зъботехници и в средата на 60-те години се пенсионира, поради здравословни проблеми.

gettyimages-73878967-594x594

Макар работата й по време на Втората световна война да е оценена още през 60-те години от еврейската общност, от която получава медал – „Праведник на света“, комунистическото правителство дълги години не й позволява да замине за Израел, където иска да посади дърво на Алеята на праведниците в Яд Вашем. Чак през 1983 г. Ирена успява да стигне до Йерусалим и получава почетно гражданство. След падането на режима в Полша тя е наградена с най-старото и най-високо държавно отличие – Ордена на Белия орел. Две години подред, през 2007 и 2008 г. по инициатива на президента Лех Качински, Ирена е предложена за Нобелова награда за мир, но така и не получава отличието. Тя издъхва на 12 май 2008 г. в родния си град на 98 годишна възраст.

Животът на Ирена вдъхновява пиеса, книги и филм – „Децата на Ирена Сендлерова“ (2009). Нейната смелост и себеотрицание по време на разпитите са пример за силата на духа й. Макар никога да не споменава точния брой на спасените от нея деца, се счита, че той наброява около 2500. Години по-късно, когато си припомня събитията по време на войната, тя горчиво отбелязва: „И до ден днешен се чувствам виновна, че не направих повече.

 

 
 
Коментарите са изключени

Опърничавата Панчо Барнс, която никога не се укроти

| от |

Може да се каже, че летенето е в кръвта на Панчо. Родена в заможно семейство през 1901 г., Флорънс Леонтин Лоу, както е истинското й име, израства в голямо имение в Калифорния. Семейството й натрупва богатството си с авиация – дядото на Панчо е Тадеус С. К. Лоу, човекът, който създава първото военновъздушно звено на САЩ по време на Гражданската война. То е съставено от балони с горещ въздух, а не от самолети, но все пак по това време е било доста революционно. Дядо Лоу води Панчо на първото си въздушно шоу, когато тя е още на 10 години.

Въпреки че се е родила в заможно семейство, от най-ранна възраст Панчо не робува на очакванията на общество. Баща й много обича природата и момиченцето често излиза и спортува заедно с него, докато майка й се грижи за болен роднина. Като цяло, малката госпожица е третирана като господин и това всъщност й харесва. За петия си рожден ден, например, тя получи чистокръвен кон и още същата година печели първия си трофей от конно състезание.

След кратко за кратко се обучава вкъщи е изпратена в основно училище в Падедена, където е единственото момиче в клас с 23 момчета. Не се знае много за качеството на образованието, което получава по обичайните предмети, но със сигурност се научава да бяга бързо, да плюе, да ругае и да се бие по-добре от своите връстници. Когато научиха за поведението й, нейните родителите бързо я местят в католически интернат. От който Барнс бяга в Тихуана на кон 2 години по-късно.

Когато в крайна сметка завършва интерната, Панчо обявява пред родителите си, че иска да бъде ветеринарен лекар. По онова време това е нечувана професия за една жена и ужасената й майка я насърчава да се обърне към по-дамски занимания. Родителите й също така уреждат брак между нея и преподобния на интерната. Панчо вижда този брак като възможност за независимост и начин да се освободи от взискателната си майка, така тя се жени за преподобния К. Ранкин Барнс през 1921 г. и двамата 9 месеца по-късно посрещат мъжка рожба.

Панчо беше отегчена като жена на проповедник – тя се пробва да преподава в неделното училище, но не издържа. За щастие обаче постигна известен успех в Холивуд, където често я наемат по филми да язди кон. Тя беше толкова добър ездач, че дори можеше да държи камера, докато е на коня, което й изкарва по 100 долара на ден (около 1000 долара днес). Парите й отиваха за готвач, бавачка и икономка, които да поемат задълженията на Панчо като домакиня и майка.

Когато е на 22 години, майка й почва и баща й се жени отново за жена само няколко години по-голяма от Панчо. В пристъп на гняв и желание за мъст момичето започва редица афери с мъже, които не бяха скучни като съпруга й.

Monumento a Cervantes (Madrid) 10b

Санчо Панса

Нейното семейство скоро разбира за ситуацията и от срам я гони. Тогава Панчо заедно с някои от приятелите си се записва на експедиция с лодка към Южна Америка. Облечен като мъж и под името Джейкъб Крейн, тя отплава, но скоро се разбира, че лодката всъщност пренася оръжие и боеприпаси за революционерите в Мексико. Всички на борда са заловени от мексикански гардове, които ги държат като заложниците в продължение на 6 седмици. Само Панчо и още един член на екипажа имаха смелостта да избягат. Те крадат коне и тръгват обратно към Щатите. Именно тогава момичето печели прякора си. Тя казва на нейния партньор, че прилича малко на Дон Кихот, а той й отвръща, че това я прави „Панчо“, като бърка името на героя Санчо. Дори и с грешката, тя реши, че много харесва как звучи „Панчо Барнс“ и това име остава до смъртта й.

Amelia Earhart, circa 1928

Амелия Еърхарт

След като се връща в Калифорния, Панчо търси следващото си голямо приключение. През 1928 г. тя започва уроци по летене и прави първия си самостоятелен полет само след 6 часа обучение. Така тя става една от първите жени-пилоти с лиценз в Съединените щати, а през 1930 г. чупи скоростния рекорд на Амелия Еърхарт. След като си купува самолет за 5500 долара, тя решава да превърне хобито си в работа и печели пари като тестови пилот, а по-късно става и пилот-каскадьор, връщайки се отново в Холивуд.

За съжаление Панчо води разточителен начин на живот. Тя не беше свикнала да пести пари и харчи за партита със своите приятели и купува недвижими имоти, които не ползва. До 1935 г. финансите й вече са намалели значително, което я кара да се премести в малка ферма за люцерна насред нищото, където живее с конете и самолета си. Синът й Били от време на време идва да й помага – той живееше с баща си, докато майка му се отдаваше на приключения, но все пак го радва свободата във фермата й. Панчо също беше посещавана от летци и от холивудските й приятели, което за съжаление не помогна много на банковата сметка.

През това време тя продължи да обръща внимание на любовниците си. През 1939 г. първият й съпруг иска развод – крайно време беше. Малко след развода тя се омъжва за Робърт Хъдсън Никълс-младши, но съюзът им продължи само две седмици. През 1944 г. я посещава танцьор на име Дон Шалита, с когото сключва брак, който продължава по-дълго – цели четири месеца. Омъжва се за четвърти път през 1952 г. за Мак Макендри – церемонията им е пищна с 20-килограмова сватбена торта, 60 литра желе, а в забавната програма участва не кой да е, а Ласи.

Когато Панчо получава наследство след смъртта на чичо Лоу, тя развива дома си – и то как! Прави писта за самолети и дава на пилотите да я ползват безплатно, стига да купуват гориво и масло от нея. Към пистата добавя и място за ремонти и летателна школа. Понякога отдава фермата си под наем само за 49 долара на седмица. Но Панчо не спира да го кара и по старо му – тя създава частен клуб, наречен „Щастливият ездач“, само за своите холивудски приятели и пилоти, където те могат да пият и да си разказват истории. Алкохолът бе внасян незаконно със самолет (разбира се) от Мексико.

Edwards Air Force Base, Calif, main base area

Военновъздушната база Едуардс

Тогава Панчо е в разгара на щастието си, но то нямаше да продължи още много. През 1952 г. правителството започва да изкупува земята около военновъздушната база Едуардс, за да изгради дълга писта, и любимият клуб на Панчо влиза в строителните планове. След поредица от съдебни дела, правителството най-накрая печели право над имуществото й, за което тя получава компенсация от 185 000 долара (1,5 милиона долара днес). С тези пари се опитва да започне отначало, но „Щастливият ездач“ никога няма да се повтори. Тя все още имаше проблеми с управлението на финансите си, което не беше добре за бизнеса й.

Междувременно е диагностицирана с рак на гърдата, което налага да се подложена на двойна мастектомия. И за капак, връзката с четвъртия й съпруг се разпадна и макар това да беше най-дългата й връзка – почти 10 години – през 1962 г. тя подава молба за развод.

Панчо не успя да се изправи отново на крака. Тя умира през 1975 г. като се смята, че ракът на гърдата е основната причина за смъртта. Пепелта й се разпръсна над старата й ферма. Към края на живота си, въпреки обстоятелствата Панчо винаги беше в приповдигнато настроение. Както сама обичаше да казва: „Когато имате избор, изберете щастието!“

 
 
Коментарите са изключени

Мъжете, които пуснаха бомбите над Хирошима и Нагасаки

| от |

В 2:45 ч. сутринта в понеделник, 6 август 1945 г., четиримоторен самолет Boeing B-29 Superfortress излита от остров Тиниан. Вътре, както беше обичайно за този тип самолети, имаше бомба. Въпреки това, за разлика от обичайните бомби, които американските военновъздушни сили хвърлят върху Япония от приблизително вече една година, тази бомба има малко по-различен състав – вместо изобутилметакрилат или както е по-известен, напалм, тя беше с високо обогатен уран-235. „Little Boy“ тежеше 4400 килограма, и в 8:15 ч. местно време беше пусната над Хирошима.

44,4 секунди по-късно се взриви и 60 000 души загинаха на място. На 9,5 километра нагоре в небето и на 16 от мястото Пол У. Тибетс почувства ударна вълна от 2,5 g. Странно, но мъжът не чувстваше съжаление.

Paul W. Tibbets

Пол У. Тибетс

Бригаден генерал Пол У. Тибетс, пилотът на Enola Gay – самолетът, който пусна „Little Boy“, е роден на 23 февруари 1915 г. Младият Пол прави първия си полет на 12-годишна възраст. Вече влюбен във летенето, Тибетс, през февруари 1937 г. се записва в армията, където летенето му показа, че е пилот над средното ниво.

След като се дипломира като лейтенант, първата работа на Тибетс е да бъде личен пилот на Джордж Патън, което му позволява да събере над 15 000 часа летателно време. Той се издига бързо сред военните редици и става капитан с първата си команда от 1942 г. До ноември 1942 г., вече повишен в подполковник, Тибетс показа още от себе си по време на войната в Северна Африка, откарвайки Айзенхауер до Гибралтар за операция „Факел“, нахлуването на съюзниците във френската Северна Африка.

До 1943 г. Тибетс си спечели репутацията на опитен и отличен пилот, които дори получава симпатиите на самия Дуайт Айзенхауер. След като тества новосъздадения Boeing B-29 в продължение на една година, Пол беше препоръчан на генерал-майор Узал Ент да го имат предвид за „специални мисии“. През септември 1944 г. Тибетс става отговорен за организирането, обучението и командването на тайно поделение „Силвърплайт“ – крилото на ВВС в Проекта Манхатън. Той беше натоварен със задачата да изглажда логистичните и техническите въпроси. Включително и да вземе решението самият той да пусне атомната бомба.

Когато получи заповедта, че са избрани градовете Хирошима, Кокура и Нагасаки, като първа, втора и резервна цел на ядрения удар, Тибетс отива при екипажа си. В 02:15 ч. те вече бяха във въздуха, а останалото е история. Тибетс, спомняйки си за гледката на изригващата атомна гъба, пише в мемоарите си: „Ако Данте [Алигиери] беше с нас в самолета, щеше да се ужаси!“

Charles W. Sweeney

Генерал-майор Чарлз Суини

Три дни по-късно генерал-майор Чарлз Суини хвърли бомбата върху Нагасаки. Суини беше добре подготвен, но въпреки това, предната вечер неговия B-29 не функционираше добре, тъй като помпата на резервното гориво се беше повредила. Работейки с 600 галона по-малко гориво от очакваното, Суини все пак решава да тръгне към рандевуто с двата самолета, които ще го придружават в мисията, близо до остров Якушима.

Поради объркване на срещата, за което Суини ще бъде порицан по-късно, беше загубено ценно време. Екипажът най-накрая стигна до Кокура, където, уви, е облачно, което е проблем. След две неуспешни прелитания и вече значително намаляване на горивото, Суини решава да тръгне към втората цел: Нагасаки. По-късно „Кокура късмет“ ще стане често използвана фраза в японския лексикон. С отчайващо малко гориво и тежка облачна покривка над Нагасаки, Суини решава да пусне бомбата на радари, въпреки нарежданията да бомбардира, само ако визуално може да потвърди целта. Получената неточност от 2,4 километра спестява на Нагасаки още по-големи щети, защото околните хълмове спират голяма част от ударната вълна, в следствие на което само 60% от града е бил унищожен

След Нагасаки, и двамата мъже бяха непоклатими в оправдаването на бомбардировките като правилни и наложителни. Тибетс остава „убеден, че сме спасили повече животи, отколкото сме отнели“, и заключава: „Би било морално грешно, ако имахме това оръжие и не го използвахме, а вместо това оставихме да умрат още милиони хора.“ В своите мемоари Суини също прави подобни твърдения, както и изглажда някои фактически неточности, които има в общественото пространство, за събитията.

Суини почина на 84-годишна възраст на 16 юли 2004 г. в болница в Масачузетс в Бостън. Тибетс почина на 92-годишна възраст през 2007 г. в дома си в Колумб Охайо.

Пол Тибетс твърди в мемоарите си, че кодовото име „Fat man“ (Дебел човек) се отнася до Уинстън Чърчил, но Робърт Сърбър, който е работил върху създаването на бомбите и всъщност ги е кръстил, твърди пък в своите мемоари, че я е кръстил на Каспър Гутман, „Дебелия човек“, от филма „The Maltese Falcon“. Въпреки че за Сербер по други места е казал, че името идва просто от размера и формите на бомбата.

Само един човек, подполковник Яков Бесер, лети на борда на двата самолета – както в бомбардировката над Хирошима, така и над Нагасаки.

 
 
Коментарите са изключени

Хариет Куимби, която се издигна високо над задръжките на обществото

Хариет Куимби е родена в Мичиган през 1875 г., след което семейството й се мести в Калифорния – фермерските им начинания се бяха провалили и те потърсиха по-добър живот в топлия, слънчев щат. Куимби открива, че атмосферата в Калифорния е по-спокойна, особено за жените. Младите дами посещаваха университети, ставаха лекари и играеха в театъра. Очите й се отвориха към нови възможности и тя започна да мечтае.

Harriet Quimby 1911

Хариет Куимби през 1911 г.

Куимби не става пилот веднага – тя първо си изгради име като журналист като за първи път пише в San Francisco Dramatic Review. След това заминава за Ню Йорк, където става известна със своите статии в „Leslie’s Illustrated Weekly“ – списанието публикува над 250 нейни статии за 9 години. След като известно време е външен автор, през 1905г. я наемат на щат като драматичен критик.

Тази работа дава на Куимби парите и възможността да пътува, за което и пишеше много. Като повечето хора, тя също обичаше да се запознава с различни култури и да общува с нови хора. Жадуваше за приключенията и свободата, които й даваха тези пътувания. Любовта й към пътуването беше надмината само от любовта й към автомобилите. През 1906 г. Куимби пише статия за шофирането със 160 км/ч (100 мили в час) в състезателен автомобил, прехласната по скоростта и свободата, които автомобилите дават.

В този момент самолетите все още не са в полезрението й, но тя вече се беше изградила като напредничава жена, която предизвикваше обществени норми. Тя никога не се омъжва, но е издържала себе си, както и родителите с парите от писане. Заедно с материалите си правеше и снимки, които често печелеха награди, а освен това пише и сценарии за неми филми, поне 7 от които са продуцирани от Biograph Studios в Холивуд, което прави Куимби една от първите сценаристи жени. Така, с химикалка и камера, тя остави след себе си безценни записи за това какъв е бил животът в началото на века.

През 1910 г. любовта към приключенията някак неизбежно вкарва авиацията в живота й. През октомври същата година тя се срещна с Матилде и Джон Моисант на авиационно изложение. Джон и брат му имат училище за летци и, за разлика от Братята Райт, нямаха нищо против да научат една жена как да лети. Куимби беше развълнувана от идеята да се научи да лети със самолет и се отличава на уроците, за които успява да накара списание Leslie да плати в замяна на това да лети за тях. През 1911 г. тя става първата лицензирана жена-пилот в Съединените щати.

Отначало мнението на широката общественост беше, че летенето трябва да се остави на по-смелите млади мъже – нежни, крехки млади жени нямаха място там. Но, както заяви Куимби:

Мъжете летци създадоха впечатление, че летенето е много опасна работа – нещо, което един обикновен смъртен не трябва дори да опитва. Но когато видях колко лесно тези мъжете управляват своите машини, казах си „и аз мога да летя“.

И Куимби направи точно това – преследва страстта си – като в същото време частично следваше и обществени норми, което помогна за популярността й. Например, първият разказ за нейните уроци по авиация включваше инструкции как дамите трябва да се обличат за приключенията си със самолета. Що се отнася до самата нея, тя винаги носеше емблематичния си лилав авиационен костюм, заради който репортерите я наричаха „Дрезденската летателка“. Нейният добър външен вид и полезни статии направиха толкова романтизираната авиация доста популярно занимание.

Bleriot and aeroplane

Луи Блерио, кацнал във Франция, малко след като прелита Ламанша

На 16 април 1912 г. Куимби става първата жена, прелетяла Ламанша. Тя взема самолета (с мощност 50 конски сили), с които Луи Блерио става първият мъж, прелетял Ламанша, и въпреки че всички очакват да се провали, тя успява. Нейният приятел, Густав Хамел, също в началото е скептичен към способността на жената да осъществи подвига и за да й помогне, предлага той да облече лилав костюм като нейния и да лети вместо нея като накрая тайно ще си разменят местата, когато стигне във Франция. Куимби отказва офертата. Други пък бяха скептични, че тя въобще говори сериозно. Жената по-късно казва:

Бях раздразнен от самото начало от съмнителното отношение от страна на зрителите, че никога няма да направя полета. Те знаеха, че никога преди не съм използвал машината, и вероятно смятаха, че ще си намеря извинение в последния момент, за да се откажа. Това отношение ме накара по-решително от всякога да успея.

За съжаление, успехите на Хариет Куимби скоро щяха да приключат. На 1 юли 1912 г. тя е поканена на Третата годишна среща на авиацията в Бостън, където й предлагат да лети срещу сумата от 100 000 долара (днес около 2,3 милиона долара). Нейната известност често привличаше огромна тълпа на авиационните събития, на които тя присъстваше, и в Бостън около 5000 души я наблюдават как излита в собствения си нов самолет Bleriot, заедно с организатора на събитието Уилям Уилард. След двадесет минутен полет, в който според тях са постигнали тогава забележителната височина от 914 метра, те се отправиха обратно към земята. При приблизително 300-400 метра, самолетът внезапно се накланя и тръгва право надолу. Уилард изхвърча от седалката си, скоро последван от Куимби. Пред очите на ужасената тълпа, те паднаха и загиват на място. Хариет е само на 37 години.

Самолетът, в който летяха, след това се изправи донякъде и продължи към земята, където се разби при кацане.

Точната причина за произшествието не е известна. Самолетите по това време бяха нестабилни, конструирани от дърво и платно и с открити кабини. Нямаше изисквания за безопасност или кой знае какъв контрол на качеството, тъй като авиацията все още беше в начален стадий. Пилотите се учиха от грешките на другите, а грешките, които те самите правеха на половин километър във въздуха, обикновено бяха фатални. По ирония на съдбата, Куимби всъщност имаше репутация, че взима много предпазни мерки – правеше проверки на самолета преди полет, ползваше предпазни колани и дори беше написала статия за мерките за безопасност, които трябва да бъдат предприети още преди полет.

В крайна сметка причината за катастрофата остава загадка. Това, което не е загадка обаче, е следата, която Хариет Куимби остави в областта на авиацията и правата на жените. Макар и до голяма степен забравена днес, нейните добре документирани постижения, любовта й към приключенията и независимостта й вдъхновяват много жени от нейната епоха да следват собствените си мечти, независимо дали интересите им са били в авиацията или другаде.

 
 
Коментарите са изключени