shareit

Биомимикрията: Естественият учител на модерния дизайн

| от |

През 1989 популярните японски влакове Шинкансен се изправят пред проблем. Те са наистина бързи със скорост от почти 270 км/ч, но всеки път, когато излизат от тунел, създават силна звукова експлозия, която сериозно притеснява околните квартали. Затова е съставен екип инженери, които да проектират по-тих, по-бърз и по-ефективен влак.

Този екип обаче има едно тайно оръжие: хобито на главния мениджър на отдела за техническо развитие е да наблюдава птици (орнитолог).

В новия подобрен влак извитите и назъбени пера на сова вдъхновяват платформата на пантографа, който свързва влака с жиците горе. Гладката форма на тялото на пингвина, която му позволява да плува и да се плъзга съвсем лесно, помогна за намаляване съпротивлението на вятър.

Sacred kingfisher nov08

 

Земеродно рибарче

А носът на влака е направен по човката на земеродното рибарче – птица, която се гмурва във водата, за да хваща рибки, при което едва се чува звук. Получената нова машина е по-бърза, по-ефективна и много по-тиха. Тя дори чупи световните рекорди за скорост, до голяма степен благодарение на различни птици.

Жанин Бенюс, който създава термина „биомимикрия“ през 1997, смята че дизайнери и инженери имат много какво да научат от природата. Тези уроци могат да дойдат от различни места и същества като например: изучаване на тунелите на прерийните кучета могат да помогнат за изграждане на по-добри системи за вентилация, кожата на акулата – при създаване на устойчиви на бактерии пластмасови повърхности за болници, или създаване на вятърни турбини по същия модел, по който се формират пасажите от риби.

Има три основни начина, по които биомикрията бъде полезна. Първо, дизайнът може да имитира форма – например, може да се направи боя, която помага на повърхностите да се самопочистват като листата на лотос. Второ, чрез имитиране на поведение, като например създаване на мрежа от превозни средства подобна на мравки в мравуняк или пчели в кошер. И накрая, имитация на способността на една екосистема да усвоява сама отпадъците си. „Екосистемите правят това наистина добре“, обяснява Бенюс. „Имате, да речем, един труп на на земята в гората. Той се усвоява от гъбата, която го изяжда, тази гъба се изяжда после от мишка, която се изяжда след това ястреба…“

Именно това перфектно равновесие е крайната цел на биомимикрията. 

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Грила и Лепалуди и тяхната котка Юле

| от |

Исландският коледен фолклор е просто прекрасен. Всичко започва с троловете Грила и Лепалуди.

Първоначално Грила се споменава като великанка в сборника с норвежка митология „Snorra Edda“ от 13 век, но конкретна връзка с Коледа не се споменава до 17-ти век. Може би защото Грила е огромна, а външният й вид е отблъскващ.

Най-старите стихотворения за Грила я описват като паразитен просяк, който обикаля, молейки родителите да й дадат своите непослушните деца. Родителите могат да не й дават деца, а храна или просто да я прогонят. Първоначално тя живее в малка къщичка, но в по-късни стихове изглежда, че е била прогонена извън града и вече живее в пещера.

Днешната Грила вече има способността сама да открива деца, които се държат палаво през годината. Когато дойде Коледа, тя идва от планината, за да претършува градовете наоколо за храна. След като напусне пещерата си, тя ловува деца и ги взима вкъщи в гигантския си чувал. След това ги поглъща на закуска. Любимото й ястие е яхния от палави малчугани, към които тя има ненаситен апетит.

Според легендата, за Грила никога няма недостиг на храна.

Dimmuborgir-stígur

Тази легенда продължава да разказва, че Грила е била омъжена три пъти. Твърди се, че третият й съпруг, Лепалуди, живее с нея в пещерата им в полетата на лава Димуборгир (да не се бърка с групата Диму Боргир, която взима името си от тази местност), с голямата черна котка Юле и техните синове. Лепалуди е мързелив и най-вече стои вкъщи в пещерата си. Грила уж има десетки деца с предишните си съпрузи, но в днешно време те рядко се споменават.

Младежите Юле (понякога наричани Младежите Юлетиде или Юлемен) са синове на Грила и Лепалуди. Те традиционно са група от 13 дяволити пакостници, които крадат или тормозят населението, а името на всеки един от тях е описателни в тон с любимия му начин на тормоз. Те идват в града един по един през последните 13 нощи преди Коледа. Те оставят малки подаръци в обувките, които децата поставят на первази на прозореца, но ако детето е било непослушно, вместо подарък му оставят картоф.

В днешно време младежите Юле са представени в малко по-благоприятна светлина, по-скоро сравнима с Дядо Коледа и други подобни фигури. Външно обикновено са изобразени в исландски дрехи от късно средновековен стил, но понякога са и в костюма, който традиционно се носи от Дядо Коледа, особено на детски събития.

Преди тези 13 младежи да станат популярни, твърденията за тях варират според географските шири. За някои се казва, че са синове на Грила, други – нейни братя. Някои истории разказват само за девет човека Юле, но всеки от тях все пак има своя любима пакост.

Повечето юлисти могат да бъдат класифицирани в няколко групи: тези, които крадат храна, тези, които обичат да правят номера или да тормозят, и тези, които просто изглеждат заблудени по природата (например Гули Гаук, който просто се крие по дерета).

В източната част на Исландия е съществувала народна приказка за една конкретна група младежи Юле, които не са от планините, а от океана. В една много неясна детска песничка се споменава, че има две жени Юле, които крадат разтопена мазнина, като я слагат в носовете си или я пускат в чорапите си.

И не на последно, но уви на последно място -котката Yule. Тя е огромна и враждебна котка, за която се говори, че се подвизава където има сняг по време на Коледа. Тя яде хора, които не са получили нови дрехи, които да облекат преди Бъдни вечер. Тази котка е домашният любимец на Грила и нейните синове.

Макар да се смята за древна традиция, писмените свидетелства за котката Юле са от едва наскоро, през 19 век. Заплахата, че някой ще бъде изяден от котката Юле била използвана от фермерите като начин да накарат работниците си да завършат обработката на есенната вълна преди Коледа. Тези, които вземат участие в работата, ще бъдат възнаградени с нови дрехи, но останалите няма да получат нищо и по този начин ще бъдат плячка за котката- чудовище.

Също така за котката се казва и че просто изяжда храната на тези, които не са си облекли нови дрехи по време на коледните празници. Възприемането на котката Юле като звяр, който яде човек, е частично популяризирано и от стиховете на Jóhannes úr Kötlum (нямаме представа как се произнася името на нози човек на български).

Носете си новите дрехи.

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

| от |

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени

Когато гасяха огъня с гранати

Повечето методи за гасене на пожари изискват екипи от пожарникари, които рискуват животите си, приближавайки се до огъня. Кофи, помпи, маркучи и пожарогасители, макар и ефективни, работят само когато тези, които ги използват, са готови да влязат в бой с пламъците. С годините обаче се развива и едно друго противопожарно устройство (по-скоро инструмент): огнената граната.

Първият известен патент за устройство за гасене на пожар е издаден през 1723 г. на Амброз Годфри, английски химик. За разлика от съвременните пожарогасители, неговото устройството е предназначено да бъде хвърлено или изтъркаляно в пламъците. То представлява съд с пожарогасителна течност и малка камера, пълна с (да…) барут. Когато се хвърли в огъня, огъня ще запали фитил, фитилът ще взриви барута и от взрива течността ще се разнесе навсякъде, загасяйки пожара.

Англия по онова време (и в частност Лондон) често се пали. Затова и страната развива различни техники и методи за борба с пожарите, включително ръчни помпи, пожарни маркучи и пожарни машини. Повечето от тези системи обаче разчитаха на готови източници на вода и екипи хора, желаещи по някаква причина да ходят при пламъците, а не като всички останали – да бягат от тях.

За да демонстрира ефикасността на устройството си, Годфри издигна триетажна дървена къща, слага в нея смола, масло, клони и пръчки, за да „увеличи бушуването на огъня, който трябва да се издигне максимално.“ След като сграда е запалена, гранатата му е хвърли на първия етажи почти веднага гаси пожара.

Изобретението на Годфри се използва известно време, макар че това не премахва необходимостта от стандартните подходи, както може би се надява. Когато през 1818 г. е патентован съвременният пожарогасител, пожарните гранати до голяма степен изчезват за няколко десетилетия.

В края на 19 век и началото на 20 век, е създадена по-компактен и сложен тип граната. За няколко десетилетия тя може да бъде намерена навсякъде – в домове, училища, фабрики, дори и в коли и влакове.

Някои от тях са направени да се счупят при удар, докато други имат механизми със спусък на пружина, която се задейства от топлината и чупи стъклото. Те обаче с времето също се изгубват.

Дори и при сложните технологии, които днес имат пожарникарите, може би все пак ще има търсене за още по-малко и далекобойно оръжие срещу пожарите. Може би дронове, които носят някаква нова форма на тези гранати.

 
 
Коментарите са изключени

Прическата или Световно първенство? Редондо предпочете първото

| от |

Една голяма част от съвременните футболни звезди нямаше да имат никакъв шанс да попаднат в отбор, воден от прочутия ексцентрик Даниел Пасарела.

И то не заради класата им на терена, а заради техните екстравагантни и постоянно променящи се прически.

Големият бивш защитник и двукратен световен шампион Пасарела застава начело на националния тим на родната си Аржентина през 1994 г. Той веднага показва стремеж да управлява с твърда ръка в един изключително сложен период за аржентинския футбол.

Мондиал 1994 е повратен момент за „гаучосите“, които първо губят от България с 0:2 в груповата фаза, а после отпадат още на 1/8-финал след поражение с 2:3 от Румъния.

Световното първенство в САЩ е и краят на ерата „Диего Марадона“ за Аржентина, а на Даниел Пасарела се пада тежката задача да набележи пътя напред.

С цялото си самочувствие на легенда на своята страна и с цялата твърдост на характера си, новият треньор започва с тежки рестрикции: забранява хомосексуалистите в отбора, обиците и… дългите коси.

Странно и даже някак лицемерно, при положение, че през 1978 г. Пасарела става световен шампион като капитан на Аржентина в един състав, в който дългите коси не липсват. Буйна грива развява и голмайсторът Марио Кемпес…

Така или иначе, в средата на 90-те забраната за дълги коси няма как да притесни футболисти като Хуан Себастиан Верон например, но е голям проблем за някои от основните фигури.

Голмайсторът Габриел Омар Батистута в началото се заинатява и отказва да се подстриже, но затова сяда на скамейката в квалификациите за Мондиал 1998. Вместо него титуляр е Ернан Креспо (който си пуска дълга коса по-късно през годините).

Дори инат като Батистута преценява, че мястото му в отбора е по-важно и се решава да скъси емблематичната си буйна коса.

Един от неговите съотборници обаче се оказва най-твърдоглав и това е халфът Фернандо Редондо.

Именно през 1994-а той преминава в Реал Мадрид и е сред най-силните дефанзивни халфове в света. Редондо елегантно диктува темпото на мачовете и владее центъра на терена, а косата му (която даже не е чак толкова дълга) е прибрана с диадема.

В периода 1995-2000 Редондо става два пъти шампион с Реал, два пъти печели Шампионската лига и веднъж Междуконтиненталната купа. Но успехите и качествата му няма да пречупят селекционера Пасарела, който не смята да наруши принципите си.

Пасарела даже лично моли Редондо да прежали косата си, за да може да го използва в квалификационния мач срещу Колумбия, но футболистът е непреклонен.

„Знам, че след 10 години ще съжалявам за това, но няма да направя компромис“, са думите на Редондо. “Явно ще гледам Световното първенство от дивана вкъщи“.

Точно това и се случва. Аржентина отива на Мондиал ’98 във Франция без Фернандо Редондо и без друг от най-талантливите играчи от това поколение, Клаудио Каниджа.

В отбора звезди все пак не липсват в лицето на Батистута, Верон, Клаудио Лопес, Диего Симеоне и Ариел Ортега. С тях Аржентина се представя добре в груповата фаза и взима три победи срещу Хърватия, Ямайка и Япония, а с тях и първото място в групата.

Soccer - World Cup Argentina 1978 - Final - Argentina v Holland - Estadio Monumental, Buenos Aires

Пасарела в златните си футболни години!

На осминафинала аржентинците елиминират Англия с дузпи в зрелищен двубой, завършил 2:2 в редовното време. После обаче идва един не по-малко звезден отбор на Холандия и отстранява Аржентина с незабравим гол на Денис Бергкамп в последната минута.

Попадението на нападателя е сред най-майсторските в цялата история на световните първенства, но гледайки го днес, няма как да не се запитаме – дали то щеше да се случи, ако на терена беше Фернандо Редондо?

Дефанзивен халф с такъв поглед върху играта и толкова добри дефанзивни реакции можеше да попречи на Франк де Бур да хвърли онзи изкусен извеждащ пас към Бергкамп.

Историята не свършва добре нито за Пасарела, нито за Редондо. Селекционерът напуска след Световното първенство, а играчът постига още успехи, но единствено в клубния футбол, с екипа на Милан, с който печели още веднъж Шампионската лига, както и Серия А и Купата на Италия.

С националния отбор обаче Фернандо Редондо приключва скоро след това. Новият треньор Марсело Биелса го вика за две контролни срещи и халфът даже е избран за играч на мача при победата с 2:0 над Бразилия в Буенос Айрес.

Но той отказва всякакви следващи повиквателни и предпочита да се концентрира върху клубния футбол. Накрая Редондо остава само с 29 срещи за Аржентина, престъпно малко за футболист от неговия калибър.

А проклетата му коса даже не беше чак толкова дълга…

 

 
 
Коментарите са изключени