shareit

Автопилотът е изобретение на сляп инженер

| от |

Ралф Тийтър е роден през 1890 и губи зрението си, когато е 5-годишен в инцидент, за които не обича да говори. Баща му забелязва влечението на Ралф към създаването на разни работи и му прави работилница, а по-късно момчето ще завърши Университетът в Пенсилвания със специалност Машинно инженерство. Той се завръща в родната си Индиана, където започва работа в семейната фирма Perfect Circle, която се занимава предимно с колела, коли и влакове. С времето се изкачва в йерархията и накрая оглавява компанията от 3000 служители.

Там ще създаде нещо, което ще промени историята на превозните средства. 

Историята е, че докато един ден се возил заедно с адвоката си, постоянното ускоряване и намаляване му се сторило неудобно и това му дало идеята за круз контрола. Тийтър забелязва, че шофьорът му ускорява, докато слуша, и намалява, докато говори. И така, през 1945 получава патент за устройство, което контролира скоростта. 

Спийдостат обаче не е първият автопилот – такива устройства е имало дори още при парните двигатели. Изобретението на Ралф обаче ще е това, което кара автомобилния бранш да интегрира системно автопилота в автомобилите си.

През 1958 Chrysler слагат в луксозните си коли „автопилот“ като допълнителна екстра преди да въведе Спийдостат по-широко. General Motors въвеждат термина „круз контрол“, които и остава. През 70-те години с увеличаването на цените на бензина заради нефтеното ембарго, тази все още иновативна система става изключително важна за американските автомобили. Тя спестява около 150 000 барела с нефт на ден.

Компанията Perfect Circle на този етап вече е продадена, но работата и приносът на Тийтър не остават незабелязани. Той е президент на Асоциацията на автомобилните инженери и получава две почетни степени: доктор по инженерство от Технологичния институт в Индиана и доктор по право от Колежа Иърлам. През 1988, 6 години след смъртта му, той е въведен в Автомобилната залата на славата.

 
 
Коментарите са изключени

Наистина ли хората от средновековието са се къпали рядко

| от |

Има няколко популярни представи за хигиенните навици на средновековна Европа – от това, че хората си изхвърляли гърнетата през прозореца до това, че едва ли не никога не са се къпали. Има ли обаче нещо вярно? Днес ще отговорим на втория въпрос.

Говорейки за поведението на много различни култури на голямo пространство като цял един континент в голям обсег от време като Средновековието, съвсем естествено е да нямаме един универсален отговор. Нещата зависят…

Но нека се опитаме да нарисуваме достоверна картинка на ситуацията.

Оказва се, че хората през Средновековието също толкова са искали да не миришат, колкото и сега. Затова, най-общо казано, изглежда, че противно на общоприетото схващане, те все пак са имали основни хигиенни навици. Това знаем от текстове, в които се споменава, че хората са се къпели под някаква форма сравнително редовно който колкото може.

Изглежда, например, че миенето на лице, ръце и зъби е било навик сутрин. За хигиена на зъбите, освен парцали, се използват и клонки – единия край на клонка се сдъвквал и след като се разточи достатъчно, същият край се ползва като четка. С времето хората осъзнали, че клонките (понякога и корените) на някои определени растения имали положителен ефект и използвали предимно тях – те всъщност съдържали антибактериални вещества.

Stamnos women bath Staatliche Antikensammlungen 2411

Миенето на ръцете се случвало от леген с вода – още от древни времена – както сутрин, така и преди и след хранене. По това беше време храненето се извършвало с ръце, а ползването на вилица се считало за грях, защото според тогавашните разбирания „Господ е дал на човека естествени вилици – неговите пръсти. Затова е лична обида към Него, ако използваме изкуствени, метални вилици за хранене“, казва Св. Петър Дамиани. Много хора, особено от по-долните класи, се хранели от общи съдове, което допълнително мотивирало миенето на ръце.

Но нека поговорим за къпането. През Средновековието, въпреки че някои доктори съветвали да не се прави прекалено, много други изтъквали ползите за здравето от редовното къпане. Например, през 14 век италианецът Магниний Медиоланезис, придворен лекар и магистър от Парижкия университет, пише:

Къпането почиства външните части на тялото от замърсявания… ако мръсотия остане по кожата след упражнения или масаж, тя ще бъде премахната с банята

Той също така препоръчва къпането като лек или за комфорт, например, за възрастни хора или бременни жени.

Petrus de Ebulo - Balneum Sudatorium

Разбира се, когато говорим за бани на цялото тяло, по онова време само по-заможните са могли да си позволят да притежават вана, както и гореща вода, така че повечето хора разчитат на публични бани, реки, езера, извори и т.н. Затова най-бедните, които не са могли да си позволят да отидат на баня, са имали изключително лоша хигиена през зимните месеци, осланяйки се само на легени с вода.

Но за останалите публичните баня са често използвани, особено след 11 век, когато кръстоносците, които са свикнали с такива удобства, популяризират редовното й посещаване не само за целите на къпането, но и за социализиране. Всъщност през 15 век храненето в публичните бани по време на къпане е съвсем често явление. Както пише в книгата „Clean: A History of Personal Hygiene and Purity“ на Вирджиния Смит:

Към 15 век изглежда, че угощението в градските бани е толкова често, колкото ходенето на ресторант ще стане четири века по-късно. Немски офорти от същото време изобразяват градски бани с къпещи се двойки, които похапват голи често по няколко във вана.

В подобна ситуация всъщност няма нищо странно, защото тя е подобна до голяма степен на тази, в която ние се събираме около басейна с приятели.

Разбира се, като се има предвид ситуацията: много хора, къпещи се заедно в една и съща топла вода, споделят храна и дори понякога правят секс, съвсем нормално е да се разпространяват болести. Когато се появява сифилисът, популярността на публичните бани залязва. Както отбелязва холандският философ Еразъм през 1526:

Преди двадесет и пет години в Брабант нищо не беше по-модерно от обществените бани. Днес няма такива … новата чума ни научи да ги избягваме.

И все пак, повечето хора все пак се къпят, но по-рядко от преди. Някои сред благородниците обаче наистина са отказвали да се къпят. Например, един руски посланик във Франция отбеляза: „Негово величество [Луи XIV] вони като диво животно.“ Руснаците не се притесняват и продължават да се къпят редовно, дори след като европейските им братя изоставят баните. А що се отнася до миризмата на крал Луи XIV – тя изглежда произтича от факта, че лекарите му го съветват да се къпе възможно най-рядко по здравословни причини. Сам той заявява, че намира къпането за смущаващо и поради това се е къпал във вана два пъти през живота си.

Като цяло, изглежда никога не е имало период в историята, когато хората не са се къпали, като най-малко хигиенични не са били хората от средновековието, нито тези преди тях, а живите през 16 век и малко след това, благодарение основно на болести.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки – Битката при ридовете Ал Рашад (2017г.)

| от Александър Бояджиев |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 2017-та. В Ирак вече от над петдесет месеца се води кървава борба за оцеляване между правителствените сили и кюрдите от една страна и зловещата джихадистка организация „Ислямска държава“ от друга. Ситуацията е доста оспорвана и проблематична за местните сили. Джихадистите разполагат с множество опитни бойци, въоръжени с модерни автомати, хитро измайсторени самоделни миномети и гаубици и разбира се страховитите им атентатори-самоубийци, чийто действия отварят огромни пробойни в редиците на иракските сили за сигурност.

Най-тежките часове на правителството в Багдад са отминали с офанзивите от 2014 г., когато ИДИЛ почти успяват да достигнат столицата. В рамките на по-малко от две седмици, джихадистите извършват светкавична кампания в дълбочина от близо хиляда километра и без проблеми завземат някои от най-големите градове в Ирак – Мосул, Тикрит, Самара, Фалуджа и Рамади. Над 30% от територията на страната попада в техни ръце, а изглежда скоро и самият Багдад може да падне.

Колапсът на иракското правителство предизвиква намесата на водена от САЩ международна коалиция. Коалиционните сили, използвайки чести и масирани бомбардировки, успяват да спрат настъплението на ИДИЛ. Въпреки това, през 2015-та и 2016 г., джихадистите в основни линии запазват главните си позиции, а битките с тях коства живота на хиляди убити и ранени военни, полицаи и цивилни. През октомври, 2016 г., иракската армия започва своята най-голяма офанзива до тогава – битката за Мосул. В нея са ангажирани над 40 000 иракски войници, още около 10 000 чуждестранни военнослужещи, целия ВВС потенциал на Ирак, както и силите на Коалицията, а отделно от тях се мобилизират и кюрдските сили в Иракски Кюрдистан.

20160208054949!Wildschein,_Nähe_Pulverstampftor_(cropped)

Снимки: By Valentin Panzirsch – File:Wildschein, Nähe Pulverstampftor.jpg, CC BY-SA 3.0 at, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46902117

Кампанията срещу Мосул се очаква да продължи няколко седмици. Оказва се, че в щабовете на анти-джихадистките сили са сбъркали – битката трае до юли 2017 г. През това време, освен основните джихадистки сили около и в Мосул, в тила на коалицията и иракските части действат други отряди на ИДИЛ, които атакуват конвои и снабдителни части. Борбата се оказва дълга и кървава, а изходът й – не така сигурен.

През април, 2017 г., иракските сили вече са затворили обръча около Мосул и са го изолирали от останалите владения на ИДИЛ. Въпреки това, в тила на основните части, джихадистите продължават да разгръщат своята мрежа от местни клетки и атентатори, с която постоянно тероризират цивилното население и пречат на снабдяването. В териториите, все още контролирани от групировката, се прилагат жестоки закони и ограничения. Всеки опит за бягство се наказва със смърт, а ултра консервативните изисквания към населението носят след себе си заплахи, глоби и публично линчуване.

В тази напрегната обстановка, в пограничните зони между позициите на ИД и кюрдите около Киркук, се води една непрекъсната партизанска борба. Освен джихадисти и пешмерга, в сраженията участват и местните арабски племена, част от които подкрепят ИД, а другите – Коалицията. За да сплашат своите подопечни, ИД извършват постоянни публични екзекуции на хора, обвинени в дезертьорство – както сред цивилните, така и от собствените им редици. При една подобна показна акция в средата на април, 25 души са разстреляни в областта около град Хауиджа – една от крепостите на ИД в централен Ирак.

Няколко дни по-късно, вероятно на 20-21 април, Ислямска държава изпраща свой ударен отряд в засада срещу кюрдските части. Подобни ударни звена са с размера на стандартно отделение – ок. 8-10 души. Снабдени са с огнестрелно оръжие, експлозиви и РПГ-та. Целта им е да заемат стратегически удобни позиции край ключови снабдителни пътища и да ликвидират противникови конвои с припаси и оръжие. При подобни светкавични атаки, джихадистите се стремят да ударят тила и челото на конвоя, да блокират движението му и да заграбят каквото могат от доставките, избивайки възможно най-много врагове. Следва бързо оттегляне в планини, пещери и скрити бази, за които знаят само джихадистите. Плячката в последствие се преразпределя по специално изготвена мрежа от скрити снабдителни депа. На базата на тази изпитана система, „Ислямска държава“ успява да се снабдява адекватно с муниции, оръжие и гориво в продължение на месеци, особено в зони, където установяването на директен териториален контрол е невъзможно.

Wild_Boar_Habbitat_2

Снимки: By Richard Bartz, Munich Makro Freak – Own work, CC BY-SA 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2142197

Като избрана позиция, джихадисткият отряд избира ридовете Ал Рашад, разположени на ок. 88 км южно от Киркук. Пресеченият терен е идеален за прикриване движението на групата, а в равнинната местност, северно от ридовете минават няколко важни снабдителни маршрута на пешмергите. Освен височините, провинцията е заета и от обширни царевични насаждения. Избрали мястото, джихадистите преминават през нивите и заемат позиция в близост до пътя. Операцията се развива безпроблемно с изключение на няколко подплашени от бойците глигана, които се скриват в гъсталаците.

Привечер, вероятно на 21ви или 22ри април, 2017 г., всичко изглежда спокойно на позицията на ИД. Бойците са изпълнили успешно началната фаза от операцията, а идващите дни обещават да са благодатни за атаки срещу кюрдите. Бойците се приготвят за сън, оставени са и часовои. Тогава, изневиделица връхлита враг, който бойците на ИД не са очаквали.

От околните царевични полета, срещу джихадистите се надига вълна от…глигани. Дивите прасета са се събрали на голямо стадо, вероятно провокирани от подплашването на техните побратими няколко часа по-рано. Глиганите лесно улавят дирята на джихадистите и открили позицията им се хвърлят за разплата. На пръв поглед нищо твърде сериозно за хора с автомати. На практика, както би ви казал всеки ловджия, глиганът хич не е лесен за убиване, а освен това е и доста бърз и свиреп.

Хванати неподготвени и полузаспали, бойците на ИД нямат време за реакция и са пометени от вълната козина и бивни, която прегазва бивака им като валяк. Всички осмина бойци на групировката са тежко ранени, но за трима срещата се оказва фатална. Докато другарите им се опитват да се измъкнат, трима от бойците на ИД са подхванати от глиганите, които ги разкъсват почти до неузнаваемост с бивните си. В рамките на няколко кървави минути, невъзпятата битка за ридовете Рашад приключва с категорична и пълна победа на дивите прасета. Иронията разбира се е пълна – кълнящите се че са най-праведни мюсюлмани джихадисти, са позорно избити от едно от най-нечистите животни в ислямската традиция.

Мнозина европейци възприемат случката като забавен куриоз, но за местното население тя има и силно символично значение. Фактът че именно диви прасета надделяват над джихадистите само доказва абсурдността и неправоверността на тяхната кауза в очите на мюсюлманите от района. Позорната случка и до сега се използва в анти-джихадистките проповеди на мюсюлманските духовници в Близкия Изток и служи като анекдотичен пример, че неправомерното позоваване на божията воля за извършване на човеконенавистни дела, рано или късно води до възмездие, често доста неочаквано.

 
 
Коментарите са изключени

Бадгирите на Дубай: Как се охлаждат в пустинята

| от |

За повечето хора Дубай е най-високия небостъргач в света, както и други елегантни модерни сгради, които промениха силуета на града през последните десетилетия. Но отидете в друга негова част и естетиката се променя: стъклото и стоманата отстъпват място на калта и камъка, а херметически затворените сгради се заменят с такива с древни техники за естествено охлаждане.

Windtower Dubai

Бадгирът е традиционен персийски архитектурен елемент, открит в Близкия изток, чиято употреба датира от хиляди години. Прякорът на това съоръжение – „уловители на вятър“ – идва от способността му да улавя преминаващи ветрове и да ги канализира надолу в сградата. Обикновено извисяващи се над жилищните сгради, тези кули всъщност изпълняват различни функции. Бадгирите осигуряват вентилация на закрити помещения. Те могат също така да улеснят изпарителното охлаждане с помощта на резервоари за вода вътре в сградите. Понякога са насочени към вятъра, за да улавят повече въздух, друг път гледат настрани заради риска от пясъчни бури.

Malqaf

Четирипътни бадгири могат да се видят из целия Дубай. Те често имат дървени пръчки, стърчащи от страните им, използвани за закачане на плат за пренасочване на въздушния поток. Дори когато няма вятър, кулите функционират като слънчеви комини, които позволява горещия въздух от сградата да се изкачи нагоре по тях и да излезе.

Някои все още се използват, особено в старите части на града, но архитектурният характер на бадгирите също така може да се приложи и естетически. В по-новите сгради модерната форма присъства, но не пречи в нея да се интегрират ниши за улавяне на вятъра.

Същевременно в горещите пустинни региони в и извън Обединените арабски емирства, в комбинация с кулите, отдавна се използват и други архитектурни решения. Сградите често са максимално плътно една до друга не заради липса на пространство, а за да пазят максимално много сянка на пътищата и тротоарите под тях. Дебелите керамични или каменни стени едновременно са от местните строителни материали, но също и спомагат за увеличаване на изолацията и поддържат сградите хладени отвътре.

 
 
Коментарите са изключени

Катерина Лирой – военният коресподент на Виетнам

Появата на фотоапарата замени много от тогаващните скици и карикатури в печатните медии. Очакваният фурор беше забелязан някъде през Втората Световна война и много скоро имаше само едно единствено място за картинки – последната страница за хумор. Фотографията променя изцяло света и запечатването на мигове във фотолентата е променило много исторически събития, както се досещате. Според LA Times повече от 70 американски жени са участвали в отразяването на Виетнамската война. Техните снимки са публикувани и могат да се видят и до днес, но войната не прави разлика между журналисти и много често стават жертва на конфликта.

Френската фотографка Катерина Лирой е една от оцелелите и нейните кадри печелят награди като „Джордж Полк“ за снимка на годината. Изобреженията са доста смущаващи и обрисуват войници от двете страни. Историята на фотографката е забавна. Отгледана от католическо семейство, Кати искала да стане музикант, но след като се мести във Виетнам още на 21 години, започва да използва камерата си за разкриването на човешката страна на конфликта. Кадрите ѝ тогава се продават по 15 долара на снимка в агенции като ssociated Press и United Press International. За постиженията си е смятана за един от пионерите при отразяването на събития. Както се досещате, кадрите са направени с Leica – един от най-добрите фотоапарати за времето си. Въпреки честите случаи на престрелки и поводите за гняв, дамата признава, че никога не е снимала агресията на войната и не си е позволявала да изразява мнението си. Нейната основна мисия, още със слизането от самолета, е да представи хората, страданието и унищожението на войната. С подобни мотиви е трудно да не се оцени нейния труд. Ето защо и New York Times пишат по неин адрес следното:

„Можем да я считаме за един от най-дръзките фотограви във Виетнам. Сигурни сме, че прекарва времето си на бойното поле.“
До някаква степен са прави, защото фотографката често пише на майка си писма, в които споделя къде се намира. В едно от тях споделя:
„Не съм далече от границата с Лаос. Води се кървава битка между морските пехотинци и войниците от Северен Виетнам. Вървим нагоре по планината, където се очаква нападение на възвишението. Има сериозна съпротива и често сме заливани от куршуми. Виетнамците се крият в много добре направени бункери.“

Hill Fights from Jacques Menasche on Vimeo.

 

Имайки предвид липсата на мотивация, придружена с усещането, че тази война се води с глупави решения на политици, повечето американски войници изглеждат изключително объркани и изгубени в този военен конфликт. Трудно е да се опишат емоциите, които хората преживяват, докато гледат издъхващите си приятели на земята. Нейните кадри успяват да уловят точно този момент. Дали от колегиална завист или от липсата на материали за дамата, но повечето колеги пускат фалшиви слухове за нея. Един такъв е, че французойката трябвало да преспи с един от капитаните, за да може да скочи с парашут по време на операцията Junction City през 1967 година. Слуховете успяват да стигнат до медиите и отново New York Times разпространяват тази лъжа. Истината е, че Кати е била завършен парашутист и много добре знаела как да скача и какво да правина земята. Като дете има зад гърба си повече от 80 скока. Скокът в гореща точка носи и своите рискове. Шрапнел от снаряд се забива в гърдите, но по-късно става ясно, че нейният фотоапарат успява да попречи на горещото желязо да разкъса жизнено важни органи. През 1968 година е заловена от войници на Северен Виетнам.

Тя и още един неин колега са подготвени за убиване, но евентуално успяват да преговарят и да бъдат освободени. Фотографката дори успява да направи снимки на противника. Статията „Невероятен ден в Хюе: Противникът ми позволи да го снимам“ прави фурор в LA Times. За жалост, когато войната във Виетнам приключва, Кати бързо успява да намери следващата гореща точка – Сомалия. След това отразява военните действия в Афганистан, Ирак, Иран, Либия и Ливан. След посещенията на някои от най-опасните места на света, дамата решава да приключи кариерата си и да намери ново призвание – модната фотография. В сайта си Piece Unique предлага ретро дрехи и го поддържа добре до смъртта си през 2006 г. от рак на белия дроб. През целият си живот, дамата никога не е търсила рекламата и сензацията, което я прави напълно неизвестна за обществото на фотографите и журналистите. За много от колегите си, които я познават, тя е онзи тих герой, който показва високите качества на жените-кореспонденти. Примерът ѝ е последван и днес има достатъчно жени, които заснемат някои от най-опасните конфликти по света.

 
 
Коментарите са изключени