shareit

Апликациите, които са уникални само за Samsung

| от chronicle.bg |

2019 е годината на Samsung. Една от най-влиятелните технологични компании в света празнува излизането на десетия модел от смартфона, донесъл десетки иновации, които днес смятаме за неизбежна част от ежедневието си – Galaxy S.

Изминалото десетилетие донесе много промени в живота ни. През това време отбелязахме и значителни постижения в изследването на необятния Космос. С пускането на мисията „Кеплер“ учените откриха редица планети, които на теория имат потенциала да приютят човечеството. Телескопът откри 2 662 планети за почти десет години и това се превърна в едно от най-значимите събития за нас в пределите на галактиката ни.

През последните седмици разглеждахме в детайли най-значимите иновации в камеритепроцесоритедисплеите и дизайна, които серията Galaxy S ни донесе в рамките на десетилетие. Време е обаче да обърнем внимание и на кода, който задвижва и в голяма степен обединява всичко това.

Затова ще разгледаме най-интересните нововъведения, които Samsung показа във софтуера на своите водещи модели, и как те еволюираха през годините.

One UI

Започваме с One UI – последната версия на визията на Samsung за идеалния смартфон. Решението на южнокорейската компания да промени външния вид на Android, за да отговори на нуждите на своите потребители и да добави редица нови възможности, идва още през 2008 г. и набира скорост с моделите от флагманската серия Galaxy S.

TouchWiz беше ексклузивен за телефоните на Samsung и беше описван като „тайното оръжие“ на компанията. Описанието, изглежда, се оказа точно, тъй като и благодарение на софтуера, производителят се изстреля до номер едно в света и държи здраво тази позиция и до днес.
С него Samsung надгради „чистия“ Android, като добави функции, които нямаше в нито един друг телефон тогава, а в някои случаи и до днес.

Samsung първи въведоха в TouchWiz една функция, без която не можем днес – използването на няколко приложения едновременно на един екран – например чат и видео. Компанията поведе и при въвеждането на режим за работа с една ръка, при който екранът се смалява, за да може да достигнете всички части от него с лекота. Днес всички устройства с Android вече го могат, но не и тогава. С TouchWiz в Galaxy компанията реши и още един досаден проблем, като ни позволи да скрием входящо повикване, на което не искаме да отговорим, и да продължим да ползваме телефона, докато той звъни.

Samsung реши и неудобството с никога недостигащата батерия, като създаде специален режим, който пести енергия. Не е нужно да отбелязваме, че по-късно тази функция стана задължителен елемент във всеки един телефон.

На TouchWiz трябва да благодарим и за далеч по-големия брой възможности за настройване на изгледа на екрана според личните си предпочитания. И добави always-on display, който днес също намираме навсякъде.

Samsung прати в заслужена почивка TouchWiz и го замени с Experience, а в последните два модела на Galaxy S серията – с One UI. Макар че става въпрос за лично предпочитание, One UI е най-добре изглеждащият интерфейс на Android устройство днес – стилен, модерен, както и функционален, интуитивен и бърз.
Samsung се концентрира върху подобряването на операционната система в един много важен аспект – нейното опростяване. Android понякога може да е твърде оплетен и нелогичен, но One UI решава този проблем. Разчитайки на изкуствен интелект, Galaxy S10 например се стреми да ни покаже само най-важното за нас. Това в днешния свят, в който всяко приложение ни бомбардира с нотификации, е особено полезно. Радваме се много, че благодарение на One UI получаваме най-доброто от двата свята – огромни дисплеи, които обаче можем да ползваме и с една ръка.

Knox

Сигурността на личните данни е важна тема не от днес или от вчера, а по всичко личи, че ще става все по-важна в бъдеще, след като целият ни живот е в телефона ни.

Малко известен факт е, че Samsung работи по система за сигурност, която вгражда в своите телефони, включително и в Galaxy S серията, от 2013 година насам. Knox получава сертификат за сигурност на мобилните данни от редица правителства и големи компании по света, а това ни дава знак, че може да й се доверим.

Най-ключово за потребителите е, че тази система автоматично криптира цялата информация, която сме запазили на устройството в Secure Folder, така че в случай на кражба никой не може да я разчете, освен ако няма има паролата.

От Samsung гарантират и че личните ни снимки, видео и други файлове са защитени от заплахи като рансъмуеър (помните вируса, който блокираше достъпа до файлове и ги отключваше срещу откуп в bitcoin), малуеър и други.

Това става чрез сложна, но ефективна система от защити и специални разрешения, които определят какво може да прави всяко едно приложение и защо е необходимо.
За по-голяма сигурност на данните ни отговаря и специалният браузър, създаден от компютъра, чийто акцент е именно защитата на данните ни.

DeX

Технологията DeX, ексклузивна за Samsung, е сред най-впечатляващите в мобилен телефон досега. Отдавна ни прави впечатление, че моделите от серията Galaxy S имат повече мощ, отколкото немалко от компютрите, използвани и днес.

Тази функция се възползва именно от мощния процесор във флагманите на компанията. Чрез нея може да свържете телефона си към монитор и да работите на още по-голям екран. Най-хубавото е, че не получавате просто уголемен интерфейс на телефона, а работите в позната Desktop среда. Идеална е за показване както на работни презентации, така и за снимките от почивката, и е странно, че не я намираме никъде другаде.

Говорейки за свързване на устройства, трябва да споменем и Samsung Flow, който позволява прехвърляне на съобщения, файлове и много други между смартфона, таблета или компютър с Windows 10.

На по-добра свързаност между всичките ни устройства се радваме и благодарение на още една възможност, която Samsung ни дават – собствена „облачна“ услуга, която синхронизира снимки, видео и настройки, и ги прави достъпни отвсякъде.

Bixby

Още една отличителна черта на моделите на Samsung е наличието на гласовия асистент Bixby.

Това прави южнокорейската компания единствена в света на Android, която пуска свой гласов асистент. Самото му началото идва още през 2012 г. със Samsung Voice, но използването на изкуствен интелект качва нивото.

Макар да гледаме скептично на всички гласови асистенти днес, вероятността в съвсем скоро време да се ползват масово е напълно реална. Създаването на толкова сложен софтуер е доста тежка задача, която към момента не носи дивиденти. Въпреки това обаче, Samsung влагат сериозни усилия, за да дадат алтернатива на Google Assistant. Надяваме се скоро да видим и поддръжка на български език.

При Bixby влиза в употреба и камерата. Чрез изкуствения интелект тя може да идентифицира обекти в реално време, да търси услуги, да превежда текст и други. Особено удобна е възможността и за създаване на команда, която извършва няколко предварително зададени дейности – например сутрин да ви каже какво ще е времето днес и има ли задръстване по пътя за работа.

Samsung може да се похвали и с още редица приложения, които неусетно правят живота ни по-лесен. SmartThings например е ключът към умния дом – чрез телефона си контролирате температурата в стаите, хладилника, прахосмукачката робот, телевизора и каквото още се сетите от домашните си смарт устройства.

S Health от своя страна ни стимулира да живеем малко по-здравословно и да се движим повече, което в днешния ни начин на живот се превръща в нещо все по-важно.

Samsung дори има собствен магазин за приложения, подобен на Google Play, в който намираме нови начини да направим телефона такъв, какъвто искаме, както и ексклузивни приложения и игри.

Има и още много по-малки, но иновативни и полезни функции като следенето на погледа, въведено първо от Samsung. Или възможността да се обадим на някого, с когото си пишем съобщения, само като вдигнем телефона до ухото.

Всички тези проекти, както и по-малките функции, помогнаха на серията Galaxy S да изпъкне сред останалите стотици модели от различни производители. И заедно с това през последните десет години направиха флагманите на Samsung мултифункционално средство за комуникация и незаменим помощник във всяка ситуация.

Очакваме с нетърпение какви изненади в софтуера готви компанията и за следващото поколение сгъваеми устройства.

 
 
Коментарите са изключени

Създаването на образа на класическия британец

| от |

Джонас Хануей (1712 – 1786) е може би най-противоречивата личност в историята на британската култура. От една страна, той е много вероятно първият мъж в Лондон, който носи чадър, създавайки мода, която продължава и до днес. Това обаче разбунтува сериозно кочияшите, които се страхуват, че тази нова технология за предпазване от дъжда ще им вземе хляба, защото досега те са били единствената опция, когато завали.

Jonas Hanway by James Northcote

Джонас Хануей

От друга страна обаче, Хануей заема грешната позиция по един друг въпрос (в необявения случаен процес на създаване на класическия английски джентълмен). Той води дълъг спор с известния автор д-р Самюел Джонсън относно… чая. Самюел е за, а Джонас е против, както той сам обяснява надълго и нашироко в есето си от 350 страници озаглавено: „Есе за чая, разглеждан като гибелен за здравето, възпрепятстващ индустрията и обедняващ народа; също и обяснение за развитието и широката му употреба по тези земи; с няколко политически размисли; и мисли за обществената любов, в 25 писма до две дами“*.

Освен други неща, той много страстно в есето си защитава тезата, че чаят е „обида срещу природата“, защото не е естествено за хората да пият топла вода и че този „образуващ газове алкохол“ причинява скорбут, слаби нерви, „паралитични разстройства“, „спазми на червата“ (което той знае „от мой личен опит“), води до разваляне на зъбите и като цяло понижава коефициента на красота у английските жени.

За щастие на любителите на чай, Самюел Джонсън в крайна сметка печели този спор. От този момент  минава само около 1 век преди Едуард Коук да завърши клишето за класическия англичанин с бомбе.

__

* На английски: An essay on tea : considered as pernicious to health, obstructing industry, and impoverishing the nation : with a short account of its growth, and great consumption in these kingdoms : with several political reflections : in twenty-five letters addressed to two ladies

 
 
Коментарите са изключени

Мафиотът, който беше приятел и враг на Кенеди

| от |

 

Една древна поговорка гласи, че организираната престъпност винаги е по-добра от неорганизираната. Съществуването на мафия и друг престъпни организации е довела до създаването на много вълнуващи легенди, които и до днес се филмират, но докато Ал Капоне и Джон Готи са толкова популярни, някои други сякаш остават в по-дълбоката сянка. Такава е историята на Сам Джианкана – човекът, който буквално спял с жените, минали някога през леглото на американския президент. Преди да стигнем до тази точка от историята, нека се запознаем със създаването на един от най-свирепите престъпници на САЩ.

Салваторе Джианкана е роден Гилормо Джианкана в Чикаго, през 1908-а година. Биографията на мафиота разказва за много тежко и брутално детство, предоставено с любезното съдействие на бащата. Антонио Джианкана не просто обичал да наказва сина си, той обожавал да го унижава. Завързван за дърво, малкият Джианкана трябвало да бъде бичуван, да поседи още няколко часа и ако татко се смили, най-вероятно ще го пусне да спи на пода в кухнята. Милостивата майка никога не е присъствала в живота на малкия Джианкана – тя умира много млада. Имайки предвид летящия старт, бъдещият мафиот изпълва душата си с толкова гняв, че няма нормално училище, което да го прибере. Изпратен в поправително на 10-годишна възраст.

Sam_Giancana

Снимка: By Unknown – ebay.com, front of photo, back of photo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27819828

Вторият брак на бащата води и до изгонване от къщата, защото няма място за първородните синове. Останал без дом, нежелан от никого, Сам се присъединява към „Банда 42″. Въпросната групировка е била само от италиански момчета. Всички те предпочитали да обират възрастни и богати дами, понякога убивали, но много по-рядко. Първият арест е на 17-годишна възраст, а до 20-годишна възраст е вече познайник на властите. Още тогава е заподозрян в 3 убийства, но никой няма доказателства – в италианските квартали никой не обича свидетелите.

Издигането в криминалната кариера идва и със запознанството с Ал Капоне – тогава Сам е шофьор и главен логистик във вноса на алкохол. Повиквателната за фронта била отклонена, след като военната комисия го описва като „конституционен психопат“. През 1940-а година, докато е отново в затвора, бъдещият Салваторе се запознава с Еди Джоунс. Джоунс разказва за хазартната схема на афро-американското общество и как е успял да накара голяма част от нелегалните казина да си плащат. Осъзнал новата нисша за печелене на пари, Джианкана започва да трупа милиони, използвайки хазартните страсти на Чикаго.

За да вземе бизнеса на Еди Джоунс, италианецът го отвлича пред погледите на жена му и секретарката. С откуп от 100 000 долара и обещанието, че рекетьорските занимания ще бъдат отстъпени, бившият вече приятел се оттегля и дава всичко на съкилийника си. До 50-те години на миналия век, Салваторе вече държи хазарта. Ал Капоне е починал преди близо 5 години, следователно е време за нов кръстник в американската мафия. Мнозина смятат, че познанството между Джон Кенеди и Сам Джианкана е случайност, но според различни източници, организираната престъпност е работила именно за издигането на Кенеди в американската политика.

sam-giancana-outside-court-closeup

До 1955-а година, мафиотът вече контролира хазарта и проституцията, трафикът на наркотици и почти всички останали нелегални занимания в града. Много по-късно ще стане ясно, че Чикаго просто е бил неговата крепост, но градове като Маями и Лос Анджелис също са били част от голямата империя.

Осъзнал, че ЦРУ иска да отстрани Фидел Кастро, Сам бързо решил да помогне. Неговите мотиви били далече от патриотичните, човекът просто си представял колко пари може да спечели от кубинските казина. Нови разсекретени файлове показват, че именно ЦРУ са потърсили агент на име Сам Голд, който да помогне за отстраняването на диктатора. Използвайки своето „патриотично прикритие“, босът заявил, че прави всичко безвъзмездно. Истината, както винаги е малко по-различна – Джианкана се надявал, че отстраняването на Кастро ще утвърди политическата кариера на Джон Кенеди, а Боби Кенеди, който се кандидатира за главен прокурор, ще остави мафията намира.

През 1962-а година, ЦРУ решава да замрази проекта за елиминирането на Кастро. Това мотивира мафията да засили натиска и опитите си. Амбицията била толкова голяма, че всеки провал бил по-комичен и безумен от предишния. Санто Трафиканте – ключова фигура на мафията в Маями – открива човек, който може да се внедри в кухнята и да отрови храната на диктатора. Единственият проблем е, че отровата не била толкова силна и Кастро оцелял. Освен това, Боби Кенеди вече водил чиста битка срещу престъпния свят в САЩ. След като мафията, освен факта, че печели милиони, се опитва да разчисти Кастро от политическата сцена и не получава дори една похвала, мерниците бързо се насочват в друга посока – целта е Джон Кенеди.

И до днес няма официална информация за извършителя на това престъпление, но много от разследващите смятат, че именно организацията на Сам е била поръчител за убийството на американския президент. След това примката започва да се затяга бавно и сигурно.

111

През 1965-а година, Сам е призован да свидетелства срещу организираната престъпност. Италианецът, задължаван от закона Омерта, запазва мълчание. Въпреки спазването на всички правила, мафиотът бързо е разжалван и остава без своята власт. Единственият избор е изгнание в Мексико и след това в Аржентина. Завръщането му за кратко през 1974-а година в САЩ пак не е за добро. ЦРУ иска да разпита Джианкана за опитите за убийство на Кастро.

Макар и омерта да продължава да важи, непознат човек влиза в собствения му дом и докато се разменят реплики, сякаш говорят добри приятели, гостът използва оръжие и ранява смъртоносно домакина си, а след това изчесва бързо. Никой не знае кой точно заглушава завинаги един от най-свирепите мафиоти по онова време в САЩ. Почти всяка организация има собствен мотив, както и потенциален извършител, но само толкова. Историята на италианеца е филмирана, но така или иначе заглавията не се превръщат в касови филми.

 
 
Коментарите са изключени

Паула Хитлер никога не разбрала брат си

| от |

През 1930-а година, виенска застрахователна компания решава да освободи една жена от поста ѝ като секретарка. Същата била работлива и кадърна, желаела да се труди и развива, ала въпреки това е освободена. Каква е причината? Фамилията на служителката е Паула Хидлер. Нейният брат променя своето име на Хитлер, а застрахователите изобщо не остават очаровани.

Паула е родена на 21-и януари, 1896-а година. Тя е най-малкото дете в семейството на митничарят Алоис и съпругата му Клара. Родословието на фюрера показва, че Клара е и последната семейна роднина, макар и бащата да има още две деца от друг брак. На 6-годишна възраст, семейството остава без баща. След като финансите са непосилни, майката продава хубавата им къща в Леондинг и ги мести в малко скромно апартаментче в Линз. Семейството живее кротко и икономично, всички се изхранват с пенсията на бащата.

Паула_Гитлер

Снимка: By Неизвестен – http://www.auschwitz.dk/Paula.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9485667

Майката Клара се занимава с децата и се стреми да осигурява хубав живот. За съжаление, само 5 години по-късно, Клара също умира. Няколко години по-рано не е обърнала внимание на странна бучка в гърдата си и съответно ракът на гърдата се оказва непосилен за нейния организъм. Тъжният момент е, че лекарят не съобщава това на своята пациентка, а вика малкия Хитлер, който трябва да сподели лошата новина. На 18-годишна възраст, Адолф вече трябва да се грижи за своята 11-годишна сестра. След смъртта на Клара, Адолф заминава за Виена, където се надява да стане добър художник. Неговата сестра остава да живее в семейното жилище. През 20-те години на миналия век, сестрата също се мести във Виена. За разлика от брат си и шумните кампании около него, Паула решава да живее доста по-тихо и скромно.

Почасовата ѝ работа като прислужница и допадала, а понякога дори работила в еврейско общежитие. След известно време започнала да си търси късмета и на позицията за секретарка. Политическите влечения на сестрата са малко известни, но за трупаният трудов стаж в общежитието, никой не можел да си я спомни като човек, отвращаваш се от клиентите и гостите. Паула никога не става и част от партията на брат си. Преди 14 години, изследователи откриват нещо доста интересно – връзката на Паула Хитлер и нейният годеник Ървин Жекелиус. Според архивите, Ървин бил офицер на Третия Райх и един от командващите, изпратили около 4000 човека в газовите камери. Очевидно е имало сериозни интереси, защото Самият Хитлер забранява брака и изпраща годеника на сестра му на източния фронт, където го оставя да умре като военнопленник. Историята за отношенията между Адолф и Паула също са интересни. Жената винаги е знаела какво прави брат ѝ с немския народ, никога не е харесвала политическата му кариера, но въпреки това го обичала.

paulpic2

След преместването на Хитлер във Виена, двамата не се виждали толкова често, но си комуникирали чрез писма. След като е заловена от американската армия през 1946-а година, тя твърди, че няма как да повярва, че родният й брат е дал нареждане за избиването на милиони хора. Командата просто не кореспондира с брата, който някога е имала Паула. Според психолозите, след като родителите умират, Хитлер остава отговорен за живота на сестра си. Както неговият баща го е биел и наказвал, така и той започнал да прилага същото върху сестра си. Оказва се, че все пак, Адолф не е бил изродът, познат на историята днес, той държал много сериозно на дисциплината и по тази причина понякога използвал научените методи на баща си. Резултатът е, че сестра му е получила добро образование. Преди политическата си кариера, Хитлер никога не е проявявал интерес към пенсията на баща си. Впрочем, след като сестра му е уволнена заради роднинската връзка, той продължава да й изпраща пари.

След войната, Паула била задържана от американското разузнаване. Тя споделила, че е обичала брат си и е получавала пари от него, но го виждала по един или два пъти в година за последното десетилетие. Срещата й с Ева Браун е била само един път, когато се запознавали. След освобождаването й, Паула сменя името си от Хитлер на Волф. Работи малко във Виена и след това се мести в Берхтесгаден. Според непотвърдени данни, когато се преместила в Германия, дамата била наблюдавана и пазена от последните оцелели агенти на СС. След войната избягва всякакви контакти с хората. Прекарва останалите си години под радара. Единственото направено интервю е през 1959-а година. Паула умира през 1960-а година на 64-годишна възраст. С нейната смърт приключва и фамилната линия на Хитлер. Неговите полу-роднини също не продължават рода.

 
 
Коментарите са изключени

Филмовото наследство на Тони Скот

| от | |

На 19-и август 2012-а година, Тони Скот паркира автомобила си на моста „Винсънт Томас“. Режисьорът на редица култови холивудски заглавия оставя автомобила си, бележка и след това прекрачва перилата. Според очевидец, Тони не се поколебал да скочи. Малко по-късно и бреговата охрана на Лос Анджелис ще намери тялото, докато в колата ще открият прощално писмо, адресирано до семейството. Едва през октомври ще има яснота, че в тялото на холивудския гений се крият миртазапин и есзопиклон – двете са известни с причиняването на суицидни мисли. През ноември, братът Ридли Скот ще признае, че Тони се е борил с рак твърде дълго време, а неговото семейство предпочело да запази всичко това в тайна. Филмографията на Тони Скот е изключително богата – от филми като „Топ Гън“ до „Дни на грохот“, „Ченгето от Бевърли Хилс“, „Истински романс“ и още много други.

Възпитаникът на Кралския колеж по изкуства е успял да създаде изключителни творби през годините. От всички отличени ленти ще откриете филм, където почеркът на г-н Скот изглежда като визуална история, която никой друг не е посмял да направи.
През 1987-а година излиза филм с името „Мъж под прицел“. Макар и заглавието да е особено обещаващо, режисурата и актьорската игра са под такава критика, че най-вероятно и до днес можете да откриете правилния безплатен стрийм за бърза справка. Потенциален режисьор на лентата трябвало да бъде Тони Скот, но вместо да се занимава с „Мъж под прицел“, Тони решава да се занимава със снимките на „Топ Гън“ – освен това, никой не искал  да повери точно този  филм на младок без никакъв особен опит. Само 20 години по-късно, режисьорът ще получи втори шанс. Узрял допълнително и със сериозен поглед към киното, Скот започва да реди сложен пъзел, който днес също старее достатъчно добре в библиотеките на филмовите критици.

qwqwr

Макар и историята понякога да губи връзката или по днешните критерии да не изглежда чак толкова съвършена, трябва да отбележим едно друго качество – завладява бързо. Тайната зад успеха, въпреки печалбата от 130 милиона долара (за сметка на бюджет от 70 милиона долара) е фактът, че Тони Скот е работил с всички актьори и още по-важното, актьорите определено са обожавали да гледат как се случва магията. Дензъл  Уошингтън, Дакота Фанинг, Кристофър Уолкън и Мики Рурк са участвали с голямо удоволствие  в проектирането на съвършенството, дирижирано от този режисьор.

Критиците казват, че в този филм можете да видите личните демони на г-н Скот да се прокрадват по лентата. Всяка сцена изглежда не толкова съвършена, снимана под странен ъгъл, но съответно не можете да си обясните защо продължавате да гледате този филм. Запазената марка на Тони Скот е точно това – всичко започва леко и спокойно, сякаш кани зрителя да се настани по-удобно за слеващите няколко часа, в които ще мине през въртележката на чувствата си.

В случая с „Мъж под прицел“, някои сцени няма да имат връзка, поне не и на първо четене, но това е магията на киното – всяка една е просто част от по-голямата картина и едва на края ще може да се види завършена. Сякаш се рисува портрет, в началото не прилича на нищо, докато художникът не остави името си в долния десен ъгъл.

qq1

Това е историята на Тони Скот, за разлика от брат си, той никога не се е стремял да направи филмите за награда Оскар.Портфолиото на Тони с наградите е сякаш скромно, не е успял да продуциира лентата, която да накара света да скандира името му, за да получи златната статуетка, а сякаш не това е била целта. Фокусът е в създаването на изкуство, което да забавлява, впечатлява и приковава зрителя. Докато всички останали използват метода на третините, Скот работи със златното сечение на кинематографията. И щом човек като Брайън Хелгеланд започва скрипта, няма какво повече да очакваме. Впрочем, през същата година (1987-а), Брайън влиза във видеотеката (същата, в която някога работил Тарантино) и попитал кой е най-добрият филм. Касиерът го насочил към първата версия на „Мъж под прицел“.

20 години по-късно, човекът ще напише сценария за малко по-различен и много по-добър филм. Историята, колкото и тривиална да звучи за днешното време, ни пренася в обувките не бивш командос, нает за телохранител на малко момиченце. В книгата, от където се извлича съвсем нов филм, главният герой Крийси (Дензъл Уошингтън), трябва да показва своите свидни белези от войните, неприятните срещи с алкохола и тежката депресия. Пресъздаването на емоционално състояние е доста трудно, особено след като авторът на книгата преразказва историята по-скоро в главата на героя, където се случват много съдбоносни решения. Ето защо и началото на филма е бавно, сцените са размазани, понякога твърде безцветни, друг път прекалено осветени, мигове на черно-бяло кино и още много други. Свикнете с идеята, че Тони Скот ще оставя символи във всеки един момент.

Той запълва онези празнини в сценария и прави преход от сцена в сцена, без да форсира действията, усеща се плавно въведение в иначе бързите темпове на филма. Самият Дензъл е поканен да участва, докато чака пред кабинета на доктора. Там се срещат с Тони. Уошингтън признава, че е бил изморен от киното, вече не искал да снима филми, мисли за пенсиониране. Скот взима под наем точно тази апатия, за да създаде герой, който сякаш всички познаваме и виждаме. Алкохолизмът и отчаянието, изиграни тук, печелят Оскар около 8 години по-късно, когато Дензъл ще бъде пропадналият авиатор в един друг филм. Когато питат Тони, защо втората част във филма е толкова натъпкана с насилие, той отговаря „Помислих си какво бих направил, ако моите деца бъдат нападната и сцените се наредиха веднага.“.

И ако те са завладяващи, какво да говорим за музикалното оформление? Понякога чувате тиха, дори шепнеща испанска китара, друг път се прокрадва песен като „Clair de Lune“, преди да се разнесат писъците и екранът да се покрие отново с агресия. Използваме този филм за пример, защото в него можете да видите най-много и възможно най-доброто от Тони Скот. За още по-сериозна спекула, можем да съпоставим края на главния герой с края на режисьора.

wqrwrwq

 

И двамата ще минат по моста, но сякаш никога не слизат от него. Разбира се, ако сега решите да претърсите торентите и да откриете „Мъж под прицел“, препоръчваме да не се привързвате много към идеята – такива повече няма да има. Със загубата на този човек, губим и желанието за експериментиране – режисьорът е на 60 години, когато започва  да работи по този  проект – Холивуд сякаш използва много добре познатия модел и вече експериментите, опитите за нещо ново и дори рисковете, са минимализирани. Дисни прави римейк след римейк, дори не се опитва да създаде нов филм.  Компютърните ефекти са навсякъде, докато за заснемането на този  филм са търсени стари видео камери, които да придадат по-голяма автентичност. 7 години  по-късно, още не можем да открием еквивалент на  филм, направен с подобна класа. Холивуд измести рисковете и преследването на добрият филм за сметка на блокбъстърите,  сякаш  вече не е важно  каква история ще гледаме, стига да е напомпана с бензин, експлозии и няколко дебилни реплики. Тони  Скот беше друга филмова религия и за жалост – изгубена  такава.

 
 
Коментарите са изключени