shareit

Чудните военни машини: AN-1 – самолетоносачът, който можеше да се спуска под вода

| от |

През 50-те години настъпването на атомната ера принуждава ВМС на САЩ да разгледат редица алтернативи за военноморската авиация. Една такава алтернативна е AN-1 – огромна подводница с ядрен двигател, която може да пусне осем бойни самолета за по-малко от осем минути.

Въпреки че AN-1 никога не е построен, проектът представлява завладяващ поглед към невероятна морска машина, връх в инженерството по това време.

Bikini Atoll 2001-01-14, Landsat 7 ETM+, bands 3-2-1-8

Атолът Бикини

Поразителната огнева мощ на ядрените оръжия срещу военноморските сили, демонстрирана на aтолa Бикини през 1946 г., подтиква ВМС да обмислят алтернативни начини за пренасяне и менажиране на самолетите си. Една от възможностите е да се направят реактивни изтребители амфибий, способни да излитат директно от морето – концепция, която довежда до провала на Convair XF2Y Sea Dart.

Друга, по-смела идея е да се изработи самолетоносач, който може да се движи под вода.

F2Y Sea Dart 2

Convair XF2Y Sea Dart

Носеща името AN-1, концепцията за подводния самолетоносач по план трябва да се осъществи чрез модификация на един модел на ракетна подводницата тип Хелибут. Хелибутът е по-голям от повечето подводници като причината е, че тя трябва да може да побере ракета с ядрен връх Регулус заедно с крилата й. Подводниците от клас Хелибут носят пет ракети Регулус – всяка от които е с размерите на малък реактивен изтребител – в хангар, вграден в корпуса. Ракетите пък се изстрелват от релса от външната страна на корпуса.

USS Halibut SSGN-587 заедно с ракета SSM-N-8 Regulus

AN-1 би била голяма подводница – с дължина над 150 метра с широчина над 13 метра. Под водата тя трябва да развива скорост от 16 възела и благодарение на атомната електроцентрала на борда си, която осигурява мощност от 15 000 конски сили, би могла да пътува до всяка точка на земята. Оригиналната подводницата има 6 торпедни апарата, монтирани на носа, и две дула за задна стрелба.

Реалната огнева мощ на AN-1 обаче е ескадрила от осем изтребителя с вертикално излитане. Проектирани от Boeing, тези изтребители първо се издигат на носещи платформи, а след това се изстрелват в небето от три 10,5-тонови турбореактивни двигателя Wright SE-105. Два от двигателите след изстрела ще отпаднат и ще бъдат възстановени, за да се използват отново по-късно. Самолетът (който никога не е напуска чертожната дъска) има приблизителна максимална скорост от 3 маха (3 пъти скоростта на звука).

Специалистът по подводниците Хай Сътън, автор на „World Submarines: Covert Shores Recognition Guide“, разказва пред Popular Mechanics:

„Крилатите ракети, използвани по онова време, са приблизително със същия размер като реактивния изтребител по проекта, така че има логика, ако подводница може да изстреля една такава ракета, тя да може да изстреля и изтребителя. По-голямото предизвикателство обаче е отново кацането. Boeing предложи реактивни изтребители, които излитат и кацат вертикално с насочен двигател надолу. Тази концепция е тествана успешно в поредица от експериментални самолети и е установено, че е жизнеспособна, но и изключително трудна за управление. Пилотът трябва да кацне, докато е с главата надолу и гледа през рамо.“

През 50-те години на миналия век, когато цялата американска армия се насочва към атомната война, в един ядрен конфликт AN-1 щеше да бъде най-полезен. Подводницата нямаше да може да изпрати полезен брой изтребители за конвенционална война, но можеше да се прокрадне близо до границите на Съветския съюз или Китай и да изстреля самолети, въоръжени с ядрено оръжие, от неочаквана за комунистите посока.

Алтернативно, подводниците AN-1 могат да се подредят край бреговете на Азия и Европа и да образуват първата отбранителна линия на американците за защита срещу междуконтинентални бомбардировачи с ядрено въоръжение, като ги прихванат далеч от САЩ. И самата несигурност относно мястото, където ще се появят самолетоносачите, би била значителен фактор в психологията на врага.

Но AN-1 е концепция, изпреварила времето си. Днес значителното увеличение на високотехнологичните заплахи срещу самолетоносачите, включително хиперзвукови оръжия и противокорабни балистични ракети, може да и да ги принуди към някакви адаптивни тактики, включително да се премине в подводен режим, точно както смятаха да направят ВМС преди 60 години. Така едни подводници, които пренасят и изстрелват безпилотни летателни апарати, някой ден биха могли да изпълняват много от същите мисии, изпълнявани от самолетоносачите.

Съединените щати вече изграждат безпилотни летателни апарати и подводници, много по-големи от AN-1 и може да е само въпрос на време, преди да комбинират двете в скрит и смъртоносен пакет.

* * *

Parnall-Peto-N181

Parnall Peto

Концепцията за подводници, които носят самолети, не е нова, макар и примерите да са малко и рядко. Първият самолет, изстрелян от подводница, е водния Parnall Peto – от подводница HMS M-2 на Кралския флот, която е оборудвана с експериментален хангар, в който да носи самолета, през 1925 г. Тази инженерна дързост е последвана от крайцерската подводница Surcouf на френския флот през 1934 г., която приютява в своя хангар Besson MB.411, също воден самолет, който се ползва за разузнаване. Японците също оборудват някои от подводниците си с плавателни самолети, като най-впечатляващият им дизайн е I-400, която носи три Aichi M6A1 Seiran. Те се ползват за ударни мисии, както и за разузнаване.

 
 
Коментарите са изключени за Чудните военни машини: AN-1 – самолетоносачът, който можеше да се спуска под вода

Повече информация Виж всички