shareit

Защо боксьорите от едно време ползват тази нелепа поза

| от chronicle.bg |

Ако погледнем снимката (или портрета) на някои боксьор от 19 век, почти сигурно те ще са в поза като джентълмена горе. Може да изглежда смешно или нелепо за нас, модерните хора, но всъщност тази поза е доста ефективна в бойния спорт по това време.

В случай че не знаете, феновете на бокса днес гледат с презрение и недоверие към тази стойка, заради очевидните й недостатъци – най-вече това, че ръцете на боксьора са долу, а брадичката му е високо горе, което е прекрасен повод да му падне главата.

Същото обаче важи и с обратен знак. Един боксьор от наши дни би бил също толкова нелеп със своята поза, ако се бие по правилата от едно време. Причината за това е най-вече заради факта, че нито той нито противникът му ще носят ръкавици. 

Колкото и парадоксално да звучи, боксирането без ръкавици е смятано за много по-безопасно от това с ръкавици, освен друго и защото голоръките бойци рядко се удряли в главите с пълна сила, така че рискът от мозъчни травми е много по-малък. Ако ударите някой с юмрук в лицето със цялата си физическа мощ, има сериозен шанс да си направите травма на ръката, особено ако ударите се повтарят често.

JimmyCarroll

Джими Керъл

А много от боксьорите на 19 век се биели по няколко пъти на седмица. На всичкото отгоре, мачовете били без време: на 6 април 1893 в Ню Орлиънс Анди Боуен и Джак Бърк правят най-дългия боксов мач в историята – той е за титлата в лека категория и отнема 7 часа и 111 рунда като на всичкото отгоре завършва наравно, защото накрая никой от двамата не могъл да стане от ъгъла си…

Та ударите в главата били рядкост, въпреки че ако на някого се отдаде шанс да цапардоса опонента си в бузата, този шанс често се взимал. Това широко се приема и за причината кариерата на един боксьор да продължава дори 30 години, а повечето да се отървават без сериозни ментални проблеми.

Това е и причината ръцете да са далече от брадата. Защо обаче са поставени точно по този начин – лявата напред, а дясната прибрана до тялото? Тази практика се свързва най-вече с друго пренебрегвано правило на бокса от едно време. Преди така наречените Правила на маркиз Куинсбъри да бъдат приети през 60-те години на 19 век, ограниченията при различните официални мачове били различни, но почти всички разрешавали хващане (както в борбата). Като пример за това как са се случвали нещата преди боксът да се цивилизова, през 1713 сър Томас Пъркинс казва, че един стандартен мач включвал бъркане в очите, душене, удряне с глава и други подобни прийоми от уличните боеве.

Това се променя през 1743, когато Джак Броутън внася първите правила в бокса. Мотивът за тях идва отчасти заради победата на Джак над Джордж Стивънсън, който обаче претърпява тежки травми и умира няколко дни по-късно. Натъжен от смъртта на опонента си, Броутън написва Правилата на Броутън, за да ограничи по-тежките аспекти на боя. Според тях, ударите под пояса са забранени, както и ударите по паднал опонент като вместо това му се предоставят 30 секунди, за да се възстанови и изправи, освен ако не е обявен за губещ. Едно нещо, което позволяват обаче, е въпросните хващания.

В резултат необходимата позиция за един боксьор по онова време трябва да държи врага на дистанция – обикновено с две опънати ръце. По-късно, благодарение на един човек, когото ще споменем по-късно, единствено лявата ръка останала опъната. Това не само предоставяло възможност за по-леки удари по опонента, за които той трябва да внимава, но държало неговите удари на разстояние. Дясната защитавала тялото, в случай, че опонентът все пак приближи. Също така деснячката е сгъната в лакътя, готова за по-силен потенциално решаващ двубоя удар. 

 

Този маниер се популяризира от професионалния боксьор от 18 век Даниел Мендоса. Преди него, боксовите мачове били просто двама мъже, които се тупат, докато единият не може да стане повече. Те били по-скоро показ на мъжественост и сила, отколкото форма на изкуство. Да инвестираш усилия в защита, да не говорим пък да си „бъзльо“ и изцяло да избягваш ударите на опонента, не било нещо, в което тогавашните боксьори показвали интерес. Не че въобще не се защитавали, но Мендоса отнесъл нещата на изцяло друго ниво.

Неговият стил се развил по този начин от необходимост – Даниел бил висок около 1,70 м. и тежал 73 кг., а се занимавал със спорт, в който обикновено печели най-големият и як човек. Но благодарение на неговия „научен“ подход, Мендоса доминира опонентите си не само с хитри атаки, но и с добра защита.

mendoza-by-gillray

Даниел Мендоса

Въпреки че мнозина го наричат „страхливец“ заради начина му на бой, резултатите, които постига, говорят сами за себе си: малкият господин, въпреки очевидното физическо надмощие на опонентите му, става шампион на Англия в тежка категория от 1792 до 1795.

В крайна сметка Мендоса губи заради косата си. В мач срещу Джон Джаксън, който е с 10 сантиметра по-висок и с 18 килограма по-тежък, опонентът му успява да го хване за косата и със свободната си ръка му нанася удари, докато Даниел не е нокаутиран.

Кариерата на Мендоса кулминира в книга за боксьорска техника. „The Art of Boxing“ излиза през 1792 и изказва ползите от контраатака и защита: „Трябва да е закон за вас да спирате или парирате дясната ръка на опонента с лявата си ръка или неговата лява ръка с вашата дясна, а също така и при атака, и при отбрана трябва да пазите корема си с предмишница.“

Работата на Мендоса ще окаже влияние на всеки по-значим боксьор след него. Ерго стойката им.

...
Когато ръкавиците с появяват в бокса (с Правилата на Куинсбъри; преди това са се използвали основно при тренировки), стойката също се променя и придобива модерния си вид, в който се пази възможно по-голяма част от тялото и главата.
 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Буковски и жените: Винаги влюбен и винаги загубен

| от Вучето |

“Любовта се издържа” казва Буковски с гласа на алтер-егото си Хенри Чинаски от романа “Жени”. И продължава: “Но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.”

Само че Чинаски е издръжливо копеле. Може да носи и по две кофи с лайна във всяка ръка, ако се налага. Същото и с “баща” му, Чарлз Буковски – може би най-безкомпромисният циничен безобразник на съвременната американска проза.  Макар да му е ясно, че “само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно”, Чарлз не се оплаква от това, което му се случва в годините между рождението и смъртта. Той е заклет атеист и любител на чашката и, въпреки откровено мизогинистките му изказвания (за които е бил не веднъж порицаван), той е без съмнение и голям любител на жените.  Съвсем логично, сред главните теми в прозата и поезията му са любовта и сексът. Само че и двете идват сравнително късно в живота на младежа Буковски.

Late bloomer

В превод от английски това буквално означава “къснозрейка”, а метафоричното му значение е “човек, който късно започва да води полов живот”.  Вече се досещате, че Чарлз е точно такава “къснозрейка”. Младежът се открехва за секса чак на 24-годишна възраст. Понеже чувството за интимност и произтичащият от него срам са непознати за Буковски, той открито говори за първия си сексуален опит. Който е със 150-килограмова к*рва. Запознават се, естествено, не в градската библиотека, а в бар. Вече солидно наквасен, той я води у дома си и го прави за първи път. На сутринта обаче не може да си намери портфейла да й плати, обвинява проститутката, че му го е откраднала и я гони с ритници на  улицата. Чак след като затръшва вратата след нея и си връща разсъдъка, намира портфейла паднал отстрани на леглото. Моментално го обзема чувство за вина, че така се е отнесъл с дебеланата, понеже “тя беше първата жена, която някога ме е обичала.”

“Бети” и “Лаура” = Джейн Кууни Бейкър

И двете имена, Бети и Лаура, са на героини от две знакови произведения на Буковски – съответно “Поща” и “Factotum”. Малко от феновете на писателя обаче знаят, че и двете са проекция на първото му голямо влюбване, което направо му отвява главата. Обектът на неговата любов, превърнал се по-късно в муза, се казва Джейн Кууни Бейкър и според биографите на Буковски е най-важното вдъхновение в живота му. За обикновения човек сигурно е енигма как е могъл да се влюби в десет години по-възрастна от него непоправима алкохоличка, която живее в долнопробни хотели и поддържа пороците си с мижавите средства, подхвърлени й от богати старчоци. Но тъй като никой и никога не би могъл да влезе в главата и душата на ексцентричния писател, затова е по-добре просто да приемем факта, че е видял Джейни една вечер в бара (къде другаде!) и просто се е влюбил в нея. Така стават тия неща…

 Джейн Бейкър умира през 1962 година от усложнения след спукана язва.

Първата г-жа Буковски

Тя се казва Барбара Фрай и двамата с Буковски се запознават покрай работата й на редактор на поезия. Въпреки че Барбара се е родила с два липсващи прешлена и леко изкривяване на гръбначния стълб, заради което накуцва, писателят моментално се влюбва в нея. Толкова скоростно се развива връзката им (която в началото е изключително в епистоларна форма), че двамата дори не знаят кои са любимите им цветове и дали обичат пържолата препечена или полусурова, когато се женят в Лас Вегас през 1957-а. Бракът им обаче се оказва тотално фиаско и се развеждат две години по-късно, през 1959-а. Най-любопитният детайл в техните отношения е фактът, че въпреки, че редактира поезията му, Барбара не харесва нито стила му на писане, нито съдържанието на творбите му. Съпруга номер едно умира при мистериозни обстоятелства по време на едно от пътуванията си до Индия.

 В крайна сметка “мизогинистът” Буковски се оказва прав: “Не можеш да обичаш някого истински, ако не го познаваш достатъчно добре.”

 “Дъртата откаченячка”

Така, както и “белокосата хипарка”, Буковски често нарича приятелката си Франсис Смит – поетеса от Лос Анджелис, известна с псевдонима си FrancEye.  От връзката му с нея се появява бебето Марина, която пък е петата поред в колекцията от момичета, родени от предишни връзки на майката. Когато Буковски разбира, че гаджето му е бременна от него, й предлага брак, обаче Франсис го отрязва. Майката на единственото дете на Буковски умира на 87-годишна възраст, през 2009 г., от усложнения след счупване на тазобедрената става.

 

“Отново се влюбих. Отново бях загубен.”

 Скулпторката

Връзката на Буковски с Линда Кинг, скулптор и поетеса, е може би най-бурната му от всички. Запознават се през 70-те, когато Линда му предлага да извае скулптура на главата му. Двамата са заедно в продължение на пет години (с периоди на “почивка”).  Всеки път когато се скарат, Буковски връща главата на Линда с изявлението, че не му е притрябвала. Връзката им е толкова бурна и изпълнена с непридвидими обрати, че понякога се стига до агресивни изблици и от двете страни. Веднъж Буковски дори й чупи носа, а при друго скарване Линда е толкова бясна, че изхвърля през прозореца пишещата си машина и няколко книги.

Връзката приключва без деца, но с много рани – физически и душевни.

 “Винаги има една жена, която да ви спаси от друга. И докато ви спасява, се приготвя да ви унищожи.”

Експериментаторката

Бившето гадже на рок-барабаниста Левон Хелм Джоана Бул преспива с Буковски буквално от скука. По това време либидото на писателя е в изключително активна форма. Той се старае да прави колкото се може повече секс, защото това е  част от “проучването” му за романа “Жени”. Джоана обаче е толкова погнусена от секса с писателя, че след като приключва, повръща и… повече не иска и да чува за него.

“И все пак от време на време човек има нужда от жена – дори само за да си докаже, че е способен да си намери.”

 

“Сладкишчето”

Мдааа, Буковски има навика да кръщава любовниците си с имена, които според него отразяват перфектно външността и характера им. Затова вече разбираме логиката му зад този псевдоним предвид факта, че следващата сладурана, с която мачка чаршафите, е секси сервитьорка на коктейли и прочута купонджийка. И пристрастена към хапчетата за отслабване, между другото. Казва се Памела Милър и въпреки повърхностната й натура писателят опасно хлътва по нея. На “Сладкишчето” обаче не му дреме особено за страдащия Чарлз и често изчезва за дни. Което пък изкарва Буковски извън кожата му от нерви и ярост. И въпреки това я увековечава в поетичната си стихосбирка “Любовта е куче от ада”. В крайна сметка Пам го напуска заради студент по дентална медицина с далеч по-хубаво дупе от това на писателя.

 “Тя е луда, но вълшебна. Няма лъжа в нейния огън.”

Faye Dunaway and Charles Bukowski Portrait 

“Таня”

Такъв псевдоним дава Буковски на поредната си любима, която се появява като героиня в романа му “Жени”. А ако сте чели романа, значи знаете, че говори с крайно неласкателни слова за нея. Обаче Амбър О’Нийл (което също е псевдоним!) се оказва единствената от жените на Буковски, която отвръща на удара с удар. Тя написва книга, в която говори откровено за кратката си връзка с писателя-бунтар и го  описва в неочаквано нова светлина. Заглавието на произведението й е “Blowing My Hero”. И тъй като няма издание на български език, оставям на английско-говорящите сами да си преведат заглавието по начин, който смятат за най-подходящ и достоверен.

 “Веднъж една жена обърне ли се срещу теб, забрави!”

Втората и последна съпруга

Буковски се запознава с Линда Лий Бейгъл през 1976 г. По онова време тя е собственик на ресторант за здравословно хранене. Първите трепети на връзката им е описана в романа “Жени”. Двамата се женят чак през 1985 г. Близки на двамата твърдят, че Линда е била човекът, който с безусловната си любов е успяла да го “задържи” на този свят още цели десет години въпреки тежкото пиянство и  сериозните здравословни проблеми.

“Има жени, пише Буковски, които чрез телата и душите си те карат да изпитваш чувства. А има и жени, които пред погледите на всички ще завъртят ножа в раната ти. Разбира се, моите почитания за това, обаче ножът все пак пронизва надълбоко.”

Чарлз Буковски умира от левкимия  на 9 март 1994 г., на 73-годишна възраст. Съпругата му Линда дарява целия му литературен архив на библиотеката “Хънтингтън” в Сан Марино, Калифорния.

 
 
Коментарите са изключени

Упоритото пиле Майк

| от |

Това се случва наистина.

На 10 септември 1945 Майк (който тогава още не се е казвал Майк) е на път да стане вечеря. Често същата съдба застига и други петли като нашия Майк. Мъж на име Лойд Олсен е нагърбен със задачата да организира нещата около пилето и в желанието си да не разочарова тъщата, той заколва петела, оставяйки колкото може повече от врата му – някои хора явно обичат пилешки врат. С добър прицел Лойд отсича главата пет-и-половина-месечната птица. Подобно на всички пилета (а и животни), които губят горния си край, Майк се побърква – това е очаквано.

Radioactive Chicken Heads album cover - by me (40801313134)

По-късно през кариерата си, Майк ще вдъхнови комедийната пънк банда Radioactive Chicken Heads

Неочакваното е, че той продължава да си живее все едно нищо не е станало. Опитва се да кълве за храна, но без клюна (част от бившата му глава) храненето не му се получава. Лойд го оставя за малко и на следващата сутрин, когато отива да види Майк (който все още не се казва Майк), намира го с врат пъхнат под едното крило и все още жив. Мъжът решава, че не може да убие нещо, което просто не умира, и го оставя да живее.

И то продължава да живее…

Майк си събира багажа и заминава за Университета в Юта, където случаят му е документиран и се потвърждава, че пилето хем няма глава, хем е в движение. Упоритото същество е хранено със зърно и вода през пипетка и през 18-те месеца (!), в които живее, успява да качи около 2,5 килограма. Случаят му е разказан в списанията Time и Life, а за самото пиле се казва, че е било „щастливо, колкото всяко друго пиле“.

Майк за нещастие умира по незаслужено тривиален начин – задавя се с храна. Хората от град Фрута в щата Колорадо няма да го забравят никога и в негова чест всеки месец май се си организират фестивал.

 
 
Коментарите са изключени

Милан и Интер освещават новия Сан Сиро с приятелски мач преди 93 г.

На 19 септември 1926 г. Милан и Интер ще влязат в приятелски двубой на новооткрития стадион Сан Сиро. На този ден Интер печели с резултат 3-6. До този момент Милан държи футболната крепост в града, но едно добро решение позволява на феновете на двата отбора да ползват едно и също спортно съоръжение.

Макар и днешната футболна култура да се разделя на фракции и враждуващи групи, отборите тогава са имали друга идея. Президентът на клуба на Милан Пиеро Пирели дава идеята за обединение, както и допълнителни 5 милиона лири за построяването. Архитектът Улис Стакини е натоварен с проектирането, но отказва да следва модела на традиционните модели и не строи писта около терена.
По този начин феновете ще имат възможност да бъдат по-близо до зелената покривка, а също така се увеличава и количеството – 35 000 души.

Първоначалното име е „Новият Сан Сиро“, кръстен на квартала, където се намира. И докато феновете имат високи надежди за летящ старт на Милан, отборът успява да изгуби и своя първи мач в лигата. Съоръжението е продадено на град Милан през 1935 година, но Росонерите остават основен ползвател до 1947 г. В същата година Интер решават да плащат наем и също да се възползват от възможността, вместо да строят нов стадион. През 1980 г. Сан Сиро ще бъде преименуван на Джузепе Меаца – звезда от редиците на Милан и на Интер. В следващите години ще има допълнителни ремонти, които ще позволят събирането на близо 80 000 запалянковци. В този момент стадионът е приютил спортните страсти на 3 игри от световното през 1934 г. и още 6 игри от същия формат през 1990 г. Публиката на Милан е ставала свидете и на 4 финала на Шампионска лига през 1965, 1970, 2001 и 2016 г. Да не говорим, че съоръжението е предпочитан избор за всеки музикант през последните години, списъкът с гости е много дълъг.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени