shareit

Защо боксьорите от едно време ползват тази нелепа поза

| от chronicle.bg |

Ако погледнем снимката (или портрета) на някои боксьор от 19 век, почти сигурно те ще са в поза като джентълмена горе. Може да изглежда смешно или нелепо за нас, модерните хора, но всъщност тази поза е доста ефективна в бойния спорт по това време.

В случай че не знаете, феновете на бокса днес гледат с презрение и недоверие към тази стойка, заради очевидните й недостатъци – най-вече това, че ръцете на боксьора са долу, а брадичката му е високо горе, което е прекрасен повод да му падне главата.

Същото обаче важи и с обратен знак. Един боксьор от наши дни би бил също толкова нелеп със своята поза, ако се бие по правилата от едно време. Причината за това е най-вече заради факта, че нито той нито противникът му ще носят ръкавици. 

Колкото и парадоксално да звучи, боксирането без ръкавици е смятано за много по-безопасно от това с ръкавици, освен друго и защото голоръките бойци рядко се удряли в главите с пълна сила, така че рискът от мозъчни травми е много по-малък. Ако ударите някой с юмрук в лицето със цялата си физическа мощ, има сериозен шанс да си направите травма на ръката, особено ако ударите се повтарят често.

JimmyCarroll

Джими Керъл

А много от боксьорите на 19 век се биели по няколко пъти на седмица. На всичкото отгоре, мачовете били без време: на 6 април 1893 в Ню Орлиънс Анди Боуен и Джак Бърк правят най-дългия боксов мач в историята – той е за титлата в лека категория и отнема 7 часа и 111 рунда като на всичкото отгоре завършва наравно, защото накрая никой от двамата не могъл да стане от ъгъла си…

Та ударите в главата били рядкост, въпреки че ако на някого се отдаде шанс да цапардоса опонента си в бузата, този шанс често се взимал. Това широко се приема и за причината кариерата на един боксьор да продължава дори 30 години, а повечето да се отървават без сериозни ментални проблеми.

Това е и причината ръцете да са далече от брадата. Защо обаче са поставени точно по този начин – лявата напред, а дясната прибрана до тялото? Тази практика се свързва най-вече с друго пренебрегвано правило на бокса от едно време. Преди така наречените Правила на маркиз Куинсбъри да бъдат приети през 60-те години на 19 век, ограниченията при различните официални мачове били различни, но почти всички разрешавали хващане (както в борбата). Като пример за това как са се случвали нещата преди боксът да се цивилизова, през 1713 сър Томас Пъркинс казва, че един стандартен мач включвал бъркане в очите, душене, удряне с глава и други подобни прийоми от уличните боеве.

Това се променя през 1743, когато Джак Броутън внася първите правила в бокса. Мотивът за тях идва отчасти заради победата на Джак над Джордж Стивънсън, който обаче претърпява тежки травми и умира няколко дни по-късно. Натъжен от смъртта на опонента си, Броутън написва Правилата на Броутън, за да ограничи по-тежките аспекти на боя. Според тях, ударите под пояса са забранени, както и ударите по паднал опонент като вместо това му се предоставят 30 секунди, за да се възстанови и изправи, освен ако не е обявен за губещ. Едно нещо, което позволяват обаче, е въпросните хващания.

В резултат необходимата позиция за един боксьор по онова време трябва да държи врага на дистанция – обикновено с две опънати ръце. По-късно, благодарение на един човек, когото ще споменем по-късно, единствено лявата ръка останала опъната. Това не само предоставяло възможност за по-леки удари по опонента, за които той трябва да внимава, но държало неговите удари на разстояние. Дясната защитавала тялото, в случай, че опонентът все пак приближи. Също така деснячката е сгъната в лакътя, готова за по-силен потенциално решаващ двубоя удар. 

 

Този маниер се популяризира от професионалния боксьор от 18 век Даниел Мендоса. Преди него, боксовите мачове били просто двама мъже, които се тупат, докато единият не може да стане повече. Те били по-скоро показ на мъжественост и сила, отколкото форма на изкуство. Да инвестираш усилия в защита, да не говорим пък да си „бъзльо“ и изцяло да избягваш ударите на опонента, не било нещо, в което тогавашните боксьори показвали интерес. Не че въобще не се защитавали, но Мендоса отнесъл нещата на изцяло друго ниво.

Неговият стил се развил по този начин от необходимост – Даниел бил висок около 1,70 м. и тежал 73 кг., а се занимавал със спорт, в който обикновено печели най-големият и як човек. Но благодарение на неговия „научен“ подход, Мендоса доминира опонентите си не само с хитри атаки, но и с добра защита.

mendoza-by-gillray

Даниел Мендоса

Въпреки че мнозина го наричат „страхливец“ заради начина му на бой, резултатите, които постига, говорят сами за себе си: малкият господин, въпреки очевидното физическо надмощие на опонентите му, става шампион на Англия в тежка категория от 1792 до 1795.

В крайна сметка Мендоса губи заради косата си. В мач срещу Джон Джаксън, който е с 10 сантиметра по-висок и с 18 килограма по-тежък, опонентът му успява да го хване за косата и със свободната си ръка му нанася удари, докато Даниел не е нокаутиран.

Кариерата на Мендоса кулминира в книга за боксьорска техника. „The Art of Boxing“ излиза през 1792 и изказва ползите от контраатака и защита: „Трябва да е закон за вас да спирате или парирате дясната ръка на опонента с лявата си ръка или неговата лява ръка с вашата дясна, а също така и при атака, и при отбрана трябва да пазите корема си с предмишница.“

Работата на Мендоса ще окаже влияние на всеки по-значим боксьор след него. Ерго стойката им.

...
Когато ръкавиците с появяват в бокса (с Правилата на Куинсбъри; преди това са се използвали основно при тренировки), стойката също се променя и придобива модерния си вид, в който се пази възможно по-голяма част от тялото и главата.
 
 
Коментарите са изключени