shareit

Странният случай на един хетеросексуален футболист, станал жертва на хомофобия

| от |

Роби Фаулър вулгарно раздруса задните си части към Греъм Льо Со в най-отблъскващия хомофобски жест, който някога ще видим на футболния терен.

А жертвата му дори не беше гей…

Странно е, че футболната кариера на Льо Со все още се свързва предимно с хомофобските атаки срещу него, при положение, че той е хетеросексуален, семеен, с две деца.

Но хомофобията във футбола продължава да е с уродливи мащаби, а конкретно в Англия ситуацията е показателна – 4000 професионални играчи, над 500 в Премиършип, и само един елитен футболист се е признал за гей.

Случаят на бившия ляв бек Греъм Льо Со е истински парадокс, защото той беше принуден да търпи подигравки просто защото не се вписваше в клишето за това какво трябва да представлява един футболист. И самият той призна, че се превърна в неофициален глас на хомосексуалистите във футбола.

Льо Со имаше по-изискани навици, подгъваше крачолите на дънките си,  четеше ляво ориентираното издание Guardian, а не например The Sun, както повечето си колеги, посещаваше изложби, а не бирарии.

В доста отношения беше изпреварил времето си във футбола и именно оттам идваха проблемите му. Как тръгна мълвата за различната му сексуалност? Като на шега – буквално.

На 22 г. Льо Со точно беше стигнал до първия отбор на Челси (юноша е на клуба). През лятото играчът бил на екскурзия със своя съотборник Кен Монку и на една тренировка някой си направил неприлична шега относно отношенията между двамата.

Льо Со не се засмял, а взел да се отбранява по темата и затова другите в отбора също подхванали шегата.

Official Premier League Season Launch Media Event

Естествено, в Челси никой не вярвал, че футболистът е гей, но майтапите се превърнали в постоянен тормоз, толкова интензивен, че Льо Со реално обмислял прекратяване на кариерата си.

Целият английски футбол щеше да загуби, ако той се беше решил на такава постъпка. След няколко години Льо Со стана национал на Англия  и записа успешни мачове, както и един паметен гол от воле в контрола срещу Бразилия.

Но в онзи период в Челси нападките не спираха и всъщност бързо се разпространиха из английските терени. Два месеца след тяхното начало в съблекалнята на собствения му отбор, Греъм Льо Со трябваше да търпи обидни възгласи от привържениците на Уест Хем по време на мач.

Небрежната шега беше станала пикантна клюка. А неговото отношение към хомосексуализма никак не помогна.

Макар че не беше гей, Льо Со беше казал, че не е против да има съотборници гейове. Трудно му беше да отхвърля слуховете, като същевременно запазва добър тон и не обижда гей общността.

Една година по-рано Джъстин Фашану беше признал своята хомосексуалност и все още е единственият играч на такова ниво, проявил тази смелост. Фашану понесе голямо количество нападки заради признанието, но все пак го направи в късен етап от кариерата си.

Докато Греъм Льо Со тепърва се утвърждаваше в английския футбол. Обидите към него стигнаха върха си в края на февруари 1999 г. при домакинството срещу Ливърпул.

Звездата на гостите Роби Фаулър сложи ръце на задните си части и няколко пъти извика „Ела да ми го дадеш в задника“ на тъкмо фаулиралия го Льо Со.

Southampton v Norwich

Футболистът на Челси отказа да продължи да играе, докато Фаулър не спре с обидите. На терена се заформи препирня, и то пред очите на страничния съдия, който чуваше всичко от съвсем близо.

От трибуните гледаха съпругата и малката дъщеря на Льо Со. Футболистът даже получи жълт картон за бавене на играта, а жълтите издания на Острова нямаше как да не оформят сочни първи страници от новината за инцидента.

Бесният Льо Со удари с лакът в гръб Роби Фаулър по-късно в мача и заслужаваше да бъде изгонен, но червеният картон му се размина и скоро след това той беше заменен. Двамата бяха национали и така и не се сдобриха, макар че селекционерът Кевин Кигън опита да изглади отношенията им.

Фаулър така и не се извини адекватно и месец по-късно забърка нов скандал, този път с празнуването на гол чрез симулация на шмъркане на аутлинията.

Това му коства четири срещи наказание – по-голяма санкция, отколкото двата мача, които отнесе за хомофобията срещу Льо Со.

След този случай обаче Греъм разказва, че тормозът, насочен към него от трибуните, е секнал, тъй като скандалът беше наистина сериозен.

Доста по-късно, през 2007 г., Льо Со беше запитан в интервю дали би препоръчал на гейовете сред футболистите да се разкрият. Той беше колеблив, но в крайна сметка отговори отрицателно. От онзи момент досега, единственият футболист в Англия с такова признание е полупрофесионалистът Лиъм Дейвис.

Mehmet Scholl, Graeme Le Saux

В момента на Острова се развиват инициативи за по-добра приемственост на ЛГБТ обществото във футбола, зачестилите проблеми с расизма засилват и борбата срещу всякакъв тип дискриминация.

Футболът обаче остава доста назад в това отношение в сравнение с други спортове.

Самият Греъм Льо Со казва, че е почувствал облекчение при прекратяването на кариерата си. Тя продължи 16 години и включваше шампионски трофей с Блекбърн, още пет купи с Челси, 36 мача за Англия.

Льо Со заслужава уважение и надеждата е преживяното от него да не отказва онези, които имат желание да разкрият хомосексуалността си.

Вместо да ги спира, по-добре неговата история да ги вдъхнови и да ги научи на нещо.

 
 
Коментарите са изключени

Да ядеш грехове – една изчезнала професия от 19 век

| от |

Съществуват най-различни професии в началото на 20-и век. В някои села в Англия, Шотландия и Уелс присъстват много изкушаващи работни позиции. Макар и да изглежда лесно изпълнение, все пак няма научно доказателство за поглъщане на грехове, заемането на тази работна позиция изисква квалификация. Като за начало, кандидатът е трябвало да изяде парче хляб, напоено с грехове. До тук добре, ала парчето хляб е поставено върху гърдите на мъртвец. Обикновено гълтачът на грехове трябва да извърши този ритуал пред очите на семейството. Още несправедливости следват в подробностите – семейството консумира бира, докато консуматорът се храни само с хляб. Някога жителите на острова вярвали, че греховете могат да бъдат напоени в хляба, а щом минел служителя, можел да ги отнеме и по този начин да позволи на починалия да стигне по-бързо до рая.

Гълтачът на грехове не само ги премахвал от починали, но и ги абсорбирал. Това най-вероятно повишавало много сериозно нивата на психоза. Личност като тази е била смятана за демон, мразена и същевременно достатъчно опасна в обществото. След всяка следваща церемония, гълтачът имал дарбата да кълне хора, а много често в архивите се говори, че прокълнатият успява да се побърка и да почине до една седмица.

Според митичния английски фолклор, абсорбирането на греховете не било само предпазване от ада, но и гаранция, че душата на починалия нямало да скита по земята под формата на призрачна форма. Практикуващите не са особено желана компания и дори не са добре платени. За успокояването на душата на мъртвия, както и на семейството, гълтачът получава половин шилинг на операция. Добрата новина е, че покрай гарантираното посещение в ада, професионалният заличител на житейски грешки получава и безплатна храна, стига да си изяде хляба. По това време католическата църква набюдава тази практика като чиста конкуренция.

Според духовниците, това е просто поредният добър трик за създаването на монопол върху погребалните церемонии. Следователно добавяме още едни хора, които професионалният гълтач трябва да избягва. Като допълнителни мерки, църквата подготвяла и сурови наказания за онзи, който използвал подобни услуги. Повечето практикуващи били антисоциални, отхвърлени от обществото и негодни за друга работа, следователно се надявали, че така и така животът им не е особено добър, могат да се препитават по този начин. Не е документирано кога гълтачите приключват своята професионална кариера, но с течение на времето църквата успява да вземе превес над групата странни хора.

 
 
Коментарите са изключени

Бадгирите на Дубай: Как се охлаждат в пустинята

| от |

За повечето хора Дубай е най-високия небостъргач в света, както и други елегантни модерни сгради, които промениха силуета на града през последните десетилетия. Но отидете в друга негова част и естетиката се променя: стъклото и стоманата отстъпват място на калта и камъка, а херметически затворените сгради се заменят с такива с древни техники за естествено охлаждане.

Windtower Dubai

Бадгирът е традиционен персийски архитектурен елемент, открит в Близкия изток, чиято употреба датира от хиляди години. Прякорът на това съоръжение – „уловители на вятър“ – идва от способността му да улавя преминаващи ветрове и да ги канализира надолу в сградата. Обикновено извисяващи се над жилищните сгради, тези кули всъщност изпълняват различни функции. Бадгирите осигуряват вентилация на закрити помещения. Те могат също така да улеснят изпарителното охлаждане с помощта на резервоари за вода вътре в сградите. Понякога са насочени към вятъра, за да улавят повече въздух, друг път гледат настрани заради риска от пясъчни бури.

Malqaf

Четирипътни бадгири могат да се видят из целия Дубай. Те често имат дървени пръчки, стърчащи от страните им, използвани за закачане на плат за пренасочване на въздушния поток. Дори когато няма вятър, кулите функционират като слънчеви комини, които позволява горещия въздух от сградата да се изкачи нагоре по тях и да излезе.

Някои все още се използват, особено в старите части на града, но архитектурният характер на бадгирите също така може да се приложи и естетически. В по-новите сгради модерната форма присъства, но не пречи в нея да се интегрират ниши за улавяне на вятъра.

Същевременно в горещите пустинни региони в и извън Обединените арабски емирства, в комбинация с кулите, отдавна се използват и други архитектурни решения. Сградите често са максимално плътно една до друга не заради липса на пространство, а за да пазят максимално много сянка на пътищата и тротоарите под тях. Дебелите керамични или каменни стени едновременно са от местните строителни материали, но също и спомагат за увеличаване на изолацията и поддържат сградите хладени отвътре.

 
 
Коментарите са изключени

Охранителни системи за гробове

Викторианската епоха е известна с това, че обръща специално внимание на смъртта. Това, освен много други неща, поражда редица изобретения, проектирани около човешките гробове. „Безопасният ковчег“, например, е създаден заради популярния тогава страх човек да не бъде погребан жив. По-ранните и прости версии на този ковчег имат звънци, с които клетникът може да позвъни за помощ. Други версии имат тръби за дишане и скрити ключове, за да помогнат на хората да оцелеят и да избягат от ковчега.

Но на фона на тази нарастваща тревога да не би да бъдете погребан преждевременно, появява се нов престъпен отрасъл: краденето на тела. Известни още като „възкръсниците”, тези крадци ексхумират тела и ги продават на лекари, всякакви медицински лица и студенти, за да се правят изследвания върху тях.

В отговор на зачестилите престъпления, на пазара излиза арсенал от устройства за защита на гробовете, включително „гробищния пистолет“. Зареден и разположен върху въртяща се основа в долната част на гроба, този пистолет, при стъпване върху предварително опънати корди, се завърта и стреля по крадеца. Тъй като набезите са главно към по-свежи трупове, семействата или приятелите на починалия могат да наемат такова оръжие за определен период и след това да ги върнат.

Разбира се, тези приспособления имат своите недостатъци, най-вече: бидейки над земята, могат лесно да бъдат забелязани и съответно избегнати или деактивирани. Така се ражда „торпедния ковчег“. Първоначално това били просто малки пушки, насочени нагоре и задействани при отварянето на капака на ковчега.

Рекламите на това устройство го хвалят: „Спи спокойно, скъпи ангеле, нека страхове от призраци не смущават почивката ти, защото над твоето тяло лежи торпедо, готово да направи на мляно месо всеки, който се опита да те вземе.“ Разработени са и други вариации на същата идея, включително с експлозиви, които разчитат по-малко на точност и повече на обхват.

Mortsafe at Logeriat Church1

Мортсейфове

Не е ясно колко успешни или широко разпространени са били тези различни оръжия в действителност, въпреки че за някои се знае, че успяват да осакатяват крадци. Освен тях се предлагат и други по-малко смъртоносни варианти като, например, „мортсейфовете“.

 
 
Коментарите са изключени

Ернесто Миранда и четенето на правата при арест

| от |

През 1966 във Върховния съд на САЩ се води едно знаменито дело – Миранда срещу Аризона – което ще изясни, че Конституцията изисква при арест полицията да предупреждава, че арестанта има право да мълчи, че всичко, което каже, може да се използва срещу него и че има право на адвокат дори да не може да си го позволи. Ние ще чуваме тези думи много пъти от филмите; за американците те са известни просто като „предупреждението на Миранда“. Но кой е Миранда и какво е направил?

Роден на 9 март 1941 в Кълъмбъс, Аризона, Ернесто Миранда явно изживява много проблемно детство. Има малко официална информация за Миранда, но шепа достоверни източници предлагат подробности, от които ще се опитаме да сглобим кратка биография на човека преди да видим по-добре документираната (от полицията и съда) част от живота му, довела до „предупреждението на Миранда“.

Майката на Миранда явно е починала, когато е бил много малък, на около 6-годишна възраст, а с останалата част от семейството си той никак не се е разбирал . Когато е в осми клас, вече има присъда за кражба. Година по-късно, след поредна присъда за взлом, той е пратен в превъзпитателно училище. Малко след като е освободен, пак е съден – този път за опит за изнасилване и нападение и отново се връща в училището.

Двугодишен затвор и вече на 17 години, Миранда се мести в Лос Анджелис, където пък е задържат по подозрения във въоръжен грабеж и сексуално посегателство (най-вероятно воайорство). След като навършва 18 се връща в Аризона, където се записва в армията. 15 месеца служба по-късно и Миранда е уволнен без почести; по време на службата си той прекарва известно време в карцера, защото многократно е отсъствал без позволение и отново заради воайорство. Армията му нарежда да отиде на психиатър, но той отива само на една сесия. Отново се завръща в Аризона и арестите и старата песен продължават.

През 1963 г. Миранда се премества със съпругата и дъщеря си в град Меса, Аризона, където изглежда се опитва да тръгне в правия път, намирайки си работа на товарен док във Финикс. И това ни довежда до много по-добре документираната част от живота му.

На 3 март 1963 18-годишно момиче си тръгва от работа в киносалон в центъра на Феникс. Докато върви, похитителят й я хваща в гръб, опира нож в гърлото й и й заповядва да не крещи като държи ръцете зад гърба й. Вкарва я на задната седалка на кола си и я завързва. Вместо да вика или да се опита да избяга по друг начин, тя прави това, което мнозина биха направили с нож до гърлото – замръзва. Карат около 20 минути, след което нападателят й я развързва и сваля дрехите си. Тя се опитва да го избута и крещи: „Моля те, недей“ и „Моля те, пусни ме“. В показанията си по-късно Миранда твърди, че момичето не се е съпротивлявало, докато я изнасилва, и че никога досега „не е имала отношения с мъж.“

След два часа разпити „служителите излязоха от стаята за разпит с писмено признание, подписано от Миранда“. В горната част на документа, голяма част от който е написан на ръка, има следният напечатан на машина текст:

Аз, Ернесто А. Миранда, се кълна, че правя това признание доброволно и по своя воля, без да съм заплашван, принуждаван или да ми е обещаван имунитет и с пълно познаване на законните ми права и разбирайки, че всяко мое изказване може да бъде използвано срещу мен.

Според един от полицаите този текст е бил прочетен на Миранда, но чак след като той вече е направил устно признание.

В крайна сметка Ернесто е осъден на 20 до 30 години затвор за отвличане и изнасилване (както и по отделно обвинение за грабеж) до голяма степен благодарение на този документ. Той обжалва и оспорва достоверността на му, за което твърди, че нарушава конституцията, „тъй като Върховният съд на Съединените щати казва, че човекът има право на адвокат при ареста си“.

При обжалване пред съда, присъдата на Миранда, както и тези на трима други, се счита за противоконституционна. По отношение на Миранда, съдът казва:

Ясно е, че Миранда по никакъв начин не е бил известен за правото си да се консултира с адвокат, нито е било правото му да не бъде принуждаван да се инкриминира ефективно защитено по какъвто и да е друг начин. Без тези предупреждения признанието му е недопустимо. Фактът, че подписва лист, който съдържа напечатана клауза, в която се посочва, че е напълно наясно с правата си, не означава, че ги знае и че прави информиран отказ от тях.

Това решение на съда провокира популярното четене на права при арест, което виждаме толкова често по филмите.

Mesa-City of Mesa Cemetery-Ernesto Arturo Miranda

Що се отнася до Миранда – присъдата му се отменя, но през 1966 е съден отново, жена му свидетелства срещу него и в крайна сметка получава същата присъда 20 до 30 години затвор. На 31 януари 1976 той е намушкан по време на бой в бар и умира.

 
 
Коментарите са изключени