shareit

Спортни хроники: Величието и залеза на Майкъл Оуен: На 21 взе „Златната топка“, а на 25 контузия съсипа кариерата му

| от Chronicle.bg |

Майкъл Оуен прескача между гордостта, съжалението и раздразнението почти толкова бързо, колкото някога тичаше по терена.

В кариерата му не липсват противоречия и съдбата му явно е да изпитва също толкова противоречиви емоции, които постоянно са в конфликт една с друга.

Някогашният идол на феновете на Ливърпул спечели „Златната топка“ точно преди 20 години и все още е последният англичанин, който го е правил.

И първият след Кевин Кийгън, за чието постижение пък трябва да се върнем цели 42 години в миналото. Кариерата на Майкъл обаче не се разви според очакванията и след ранния пик последва твърде рязък спад, причинен най-вече от множеството контузии.

Юноша на Ливърпул и същинска сензация от най-ранна възраст, Оуен стана звезда още на 18, а на 21 вече беше носител на „Златната топка“. Но подозирал ли е тогава, че тази награда може да се окаже последна?

„О, със сигурност смятах, че мога да спечеля още някоя „Златна топка“. Още не знаех, че контузиите ще ме съсипят толкова много. Но като се върна в онзи период, се сещам, че вече се страхувах да тичам на максимална скорост“, спомня си бившият нападател, който днес се изявява като футболен анализатор.

„От 10 до 17-годишна възраст нямаше друг на света, който да е толкова добър. На 18 вече вкарвах на Световното първенство. А на 21 имах „Златната топка“ – но всъщност на 19 бях по-добър. Тогава претърпях онази осакатяваща контузия. Всичко се дължи на нея“ – той прокарва ръка по горната част на десния си крак, в областта над коляното.

През април 1999 г. Оуен скъса надколянно сухожилие на „Елънд Роуд“ срещу Лийдс.

Тогава играта на Ливърпул се базираше на пасове зад защитата, при които бързакът стартираше рязко и сякаш за един миг достигаше максимална скорост, за да избяга от бранителите.

Това обаче се оказа твърде натоварващо за сухожилието на един толкова млад футболист. Той така и не успя да се възстанови напълно от травмата и най-силният аспект от играта му вече не беше същият.

„Искаше ми се да бях със счупен крак, наистина, щеше да е по-добрият вариант. Възможно най-лошата контузия за мен беше скъсване на сухожилие, защото тогава не се правеше операция, а просто трябваше да оставиш мускулите да се възстановят. Тичах с два мускула на сухожилието на десния крак и три на левия до края на кариерата си. Беше ми слабо място“.

„Дотогава бях солиден като скала, не пропуснах мач. Сър Алекс Фъргюсън винаги ми е казвал, че ако бях подписал с Манчестър Юнайтед като дете, това е нямало да се случи, той е щял да ме предпази“.

„Но никой не се контузва с вървене. Аз спринтирах толкова бързо, предполагам, че е било много вероятно да поддаде“ – той прави пауза – „Беше катастрофа“.

Тук си проличава разочарованието му, а той има защо да е насъбрал много от него.

Все пак един футболист, избран за най-добър в света, би трябвало да чувства и гордост. Не че в онзи момент Майкъл напълно е оценявал какво му се случва.

„Бях в съблекалнята на „Олимпико“ и щях да играя срещу Рома. Жерар Улие беше болен, но ми се обади по телефона: „Това е строго секретно, но исках да ти дам допълнителна мотивация – да знаеш, че си спечелил „Златната топка“.

„Бях ентусиазиран, но честно, не знаех точно каква е тази награда“, признава Оуен. „Тя не беше толкова популярна в Англия. Дори когато ми дадоха трофея на „Анфийлд“, аз си мислех „Хайде, изнеси го от терена, че мачът ще започне“.

„Чак като отидох в Реал Мадрид и всички казваха „Взехме носител на „Златната топка!“, вече си мислех „Боже, никой не ми отдава такова признание у дома“. Сега гледам на наградата с голяма гордост“.

Но при Оуен гордостта винаги върви ръка за ръка с фрустрацията – заради всичко, което му се случи след онази 2001 г.

И заради разнопосочните оценки на околните относно кариерата му. 

„Да, различието на мненията много ме дразни. Баща ми винаги казва „Все повтаряш, че си бил скапан на 28. Но да продължаваш да играеш на топ ниво след всички контузии… защо си толкова суров към себе си?“ Аз обаче си знам колко по-добър можех да бъда“, казва бившият нападател, който съвсем наскоро навърши 42 г.

„Гордостта ми е накърнена, когато си помисля, че хората ме помнят от средата на 20-те ми години нататък. На гърба ми пишеше „Оуен“, но не бях „Майкъл Оуен“. Борех се за живот. Имах манталитета на един от най-добрите в света, но тялото ми ме проваляше. Беше мъчение“.

Той напусна Ливърпул и отиде в Реал на 24, след като беше вкарал 158 гола в 297 мача за „мърсисайдци“.

Винаги над него ще виси въпросът дали беше правилно решение да си тръгне от „Анфийлд“. После неведнъж опитваше да се върне, но вече нямаше кой оттам да го приеме.

„Ако бях останал, може би щях да бъда изхвърлен на 27“, отчита Оуен. „Тогава вече Фернандо Торес беше много по-добър от мен. Поне Ливърпул видя най-доброто от мен, вместо да бъда освиркан и пратен другаде, това щеше да е тъжно“.

Е, оттогава бързакът определено си получи освиркванията насред „Анфийлд“ неведнъж.

За пръв път се случи, когато се завърна на стадиона с екипа на Нюкасъл – клуба, в който отиде след напускането на Мадрид.

Все още посещенията му на стадиона в ролята му на анализатор са съпроводени с някоя и друга обида от трибуните. Естествено, причината е, че е смятан за предател заради по-нататъшния си период в Манчестър Юнайтед.

„Мразех да се връщам на „Анфийлд“ като играч с екипа на друг отбор. Чувствах се все едно удрям брат си. Направо ми се повдигаше при освиркванията. На родителите ми също им ставаше зле“.

„Сега вече рядко се случва да чуя по някоя обида. Но това не ме спира да си мисля, че бих искал да съм оставил наследство като Кара (Джейми Карагър) или Стиви (Стивън Джерард)“.

„Те спечелиха Шампионската лига още в следващия сезон след като си тръгнах. Исках приятелите ми да спечелят, но една част от мен беше съсипана – „Боже, това можех да съм и аз“. Трябва да го приема, беше мое решение да напусна“.

Но пък ако беше останал, нямаше да преживее моментите с Реал, включително гола за една паметна победа с 4:2 в Ел Класико.

Връщайки се към спомените с националния отбор, Майкъл Оуен не се притеснява да каже, че играчите от онова поколение са били по-добри от сегашните.

„Никой от настоящите играчи нямаше да се добере до нашия отбор“, категоричен е той.

„Хари Кейн по-добър ли е от Рууни? Бих казал не. Ашли Коул беше най-добрият ляв бек в света, централните ни защитници бяха невероятни сегашните халфове изобщо не са на нивото на Джерард, Лампард и Скоулс. Така че да, депресирам се като си помисля „Как, по дяволите, не спечелихме нищо?“

И как си отговаря Оуен на този въпрос?

„Мога да дам две причини. Първо, отборният ни дух не беше като сегашния. Обичахме се, но и се мразехме във всяка друга седмица в клубните отбори. Не можехме да преодолеем тази вражда“.

„Второ, мениджърът. Ако Глен Ходъл все още беше селекционер през 2002 г. вместо Свен-Горан Ериксон, щяхме да спечелим Световното първенство“.

„Играехме 4-4-2. Играехме с дълги топки, дори не докарвахме топката до Стиви или Лампс. Бекс (Дейвид Бекъм) даваше едни прехвърлящи пасове“.

„Глен щеше да заложи на 3-5-2 и щяхме да печелим турнири. Имахме множество брилянтни централни защитници, така че щеше да е перфектно да играем с трима. Никога не сме имали ляво крило, така че защо да караме Скоулс да играе там? Нека Ашли Коул да се погрижи изцяло за левия фланг. Глен щеше да вземе правилните решения. Той беше най-добрият, който имахме“.

Ходъл, а не Фабио Капело? Оуен няма как да не долови иронията.

Италианецът беше назначен навръх 28-ия рожден ден на нападателя.

Неотдавна Оуен беше вкарал два гола на Русия и беше само на 9 от вечния рекорд на сър Боби Чарлтън с фланелката на „трите лъва“.

„Щях да счупя този рекорд, ако не беше Капело. Аз бях изкупителната му жертва. Пусна ме веднъж в игра и след това пресата ме пита какви са били инструкциите му. „Никакви“, отговорих аз. Това влезе в заглавията и аз бях приключил за него“.

Майкъл Оуен признава, че когато днес наблюдава как Хари Кейн бележи на Сан Марино и скоро ще стане голмайстор №1 в историята на Англия, изпитва ревност.

„Аз нямах шанса да играя срещу Сан Марино. Гледам срещу кого са моите голове – Бразилия, Аржентина, Германия – и гледам тези на Хари. Мисля си, че дузпите срещу Сан Марино не трябва да се броят!“

„Трябва просто да се успокоя и да кажа на самия себе си „Вече си на 42, няма да играеш никога повече, остави всичко това“. Но аз все още се състезавам с целия свят. Искам да спра, но не мога“.

Отново тази фрустрация, пораждаща се от стремежа да бъдеш най-добрия.

Покрай всички спортни документални филми напоследък, вероятно ще направят такъв и за Оуен, особено ако след още 20 години все още е последният англичанин, прибирал „Златната топка“.

Но както казва и баща му, дано дотогава заслужената гордост да е надделяла над всичкото съжаление и раздразнение.

 
 
Коментарите са изключени за Спортни хроники: Величието и залеза на Майкъл Оуен: На 21 взе „Златната топка“, а на 25 контузия съсипа кариерата му

Повече информация Виж всички