shareit

Спортни хроники: Уреден мач е имало даже между Ливърпул и Юнайтед, но виновниците се реваншират във войната

| от Chronicle.bg |

На Западния фронт навръх Коледа през 1914 г. гърмежите внезапно утихват.

Първата световна война тече вече от няколко месеца, но е време за пауза: германците започват да украсяват около окопите си, британците също. От двете страни се чуват песни и нощта е празнична, доколкото може да е такава в подобна обстановка.

На следващия ден се играе популярният футболен мач по време на Коледното примирие, който остава в архивите с една от най-знаковите снимки, свързани с играта, макар и направена толкова далеч от футболния терен.

Кадър, увековечил величието на футбола в съдбоносно време от човешката история.

Малко повече от 3 месеца след мача на фронта, Англия става свидетел на още едно неочаквано футболно примирие: но този път в съвсем различен контекст.

Датата е 2 април 1915 г., а на „Олд Трафорд“ се играе първият официално документиран уговорен английски мач. По ирония на съдбата е Разпети петък, а съперник на Манчестър Юнайтед е… Ливърпул.

След избухването на войната е ясно, че първенството няма как да се доиграе по график. Въпреки обвиненията, че са антипатриоти и циници, от Футболната асоциация решават, че шампионатът трябва да завърши и изготвят програма до последния кръг.

От федерацията се оправдават, че мачовете ще помогнат на хората да се разсеят от мислите за войната и ще разведрят ежедневието им.

Много от футболистите са поели към фронта и от Асоциацията позволяват на играчите да гастролират и в други отбори, за да могат да се събират нужните двайсет и двама за всеки мач.

В тези неспокойни времена идва ред на срещата между Манчестър Юнайтед и Ливърпул, която обаче „започва“ още в манчестърския пъб „Кучето и яребицата“, където футболисти на двата тима се срещат, за да уточнят детайлите. От страната на Ливърпул са капитанът и бивш играч на Юнайтед Джеки Шелдън (който по-късно е признат за инициатор на измамата), Томас Феърфул, Боб Парсъл и Том Милър. Домакините пък са представлявани от Санди Търнбул, Инок Уест и Артър Уоли.

През пролетта на 1915 г. Ливърпул е в средата на таблицата, а Юнайтед се бори за оцеляване. Клубът е в жестока криза след напускането на Ърнест Мангнъл – единственият наставник в историята, водил и двата манчестърски отбора и оставил огромен отпечатък с работата си. Уникалният му принос за Юнайтед е свързан със завръщането на тима в елита през 1906-а и историческата му първа титла, а също така Мангнъл е един от организаторите на проекта за строителството на „Олд Трафорд“. Но през 1912-а отива в Сити и пропадането на клуба е също толкова стремглаво, колкото и възходът му по времето на Ърнест.

Ливърпул от своя страна е средняк, който въпреки двете титли от първото десетилетие на ХХ век, по онова време е далеч от грандовете. В допълнение, мениджърът на Том Уотсън е с разклатено здраве и умира само месец след въпросния Великден, на 56.

Трябва да се отбележи, че съперничеството между Юнайтед и Ливърпул през 1915-а е много различно от това, което познаваме днес. Двата клуба от съседни градове имат едва десетина сезона заедно в най-горния ешелон и за омраза между тях и дума не може да става.

На дъждовния 2 април преди повече от 103 години стадионът е пълен, а почитателите на домакините, логично, са доста повече. Те обаче не хранят големи надежди с оглед на слабата форма на своите. Противно на логиката Юнайтед печели с 2:0 с две попадения на Джордж Андерсън. Но най-странното в срещата е не толкова резултатът, колкото поведението на играчите на двата отбора.

При 1:0 Патрик О`Конъл пропуска дузпа за домакините, но се смее след пропуска си: „Спокойно, ще вкараме още“. През второто полувреме Юнайтед наистина вкарва втори гол, след който играчите започват да се разхождат по терена. От трибуните негодуват и освиркват футболистите, а треньорът на домакините Джак Робсън напуска стадиона около четвърт час преди края на мача.

Преди срещата бкукмейкърите приемат залози за победа с 2:0 на Юнайтед срещу солидния коефициент 9 и по някаква „случайност“ най-сериозните суми са заложени именно на този резултат.

На терена обаче има и футболисти, които не знаят за уговорката, а в последните минути Фред Пегнъм от Ливърпул едва не докарва инфаркт на заговорниците, след като топката разтриса напречната греда след силен негов шут.

Букитата обаче осъзнават какво се е случило и обявяват награда от 50 паунда (доста солидна по онова време сума) за онзи, който предостави достоверна информация за странния мач. Пресата също се включва в скандала и след като се вдига огромен шум около него, от ФА нямат друг вариант, освен да започнат официално разследване. Сформирани са разследваща и дисциплинарна комисия, които активно се залавят със случая.

Фред Пегнъм и голмайсторът Джордж Андерсън свидетелстват срещу съотборниците си, а легендарният футболист на Юнайтед Бил Мередит, една от първите суперзвезди в страната, казва: „Много странно, че не ми подаваха изобщо. Даже и в случаите, в които бях в идеална позиция“.

На 27 декември седмината съзаклятници от „Кучето и яребицата“ са признати за виновни в уреждането на мач с цел финансова облага.

Така Шелдън, Феърфул, Пърсел, Милър, Търнбул, Уест и Уоли са изхвърлени доживот.

По-късно от ФА измислят как виновниците могат да се реваншират – и предлагат да отменят наказанията им, ако те се присъединят към британската армия и отидат на фронта.

От Асоциацията потвърждават, че уговорката е между играчи и клубовете не са санкционирани.

Победата пък позволява на Юнайтед да запази мястото си в елита, след като тимът изпреварва Челси само с една точка. Но лондончани вадят късмет, тъй като преди възобновяването на първенството през сезон 1919/20, от федерацията разширяват формата на Първа дивизия от 20 на 22 отбора и „сините“ също остават в най-горния ешелон.

В началото на 20-те години Ливърпул става два пъти шампион на Англия, а упадъкът на Юнайтед продължава и след подписването на Версайския мирен договор.

През 1922 г. тимът изпада във Втора дивизия и се мъчи чак до появата на Мат Бъзби, който започва революцията си на „Олд Трафорд“ след Втората световна война.

От седмината от „Кучето и яребицата“ единствено Инок Уест не постъпва в армията. До смъртта си той се опитва да докаже, че не е участвал в договорката. Наказанието му е свалено, когато е на 59, но естествено, за футбол вече му е твърде късно.

 

 
 
Коментарите са изключени