shareit

Спортни хроники: Океан от дрога и тройно убийство. Но първо бе кръвта по стадионите

| от chronicle.bg |

Днес стадионите в Англия (и не само) пустеят, а задушаващата пандемична тишина се е настанила на трибуните като гаден натрапник, който отнема най-голямата радост на феновете. Дербита все още се играят, но не е същото. Наскоро Евертън и Ливърпул направиха зрелищно 2:2 на „Гудисън“, видяно на живо от няколко десетки хора с маски, сред които резервите и щабовете на двата градски съперника и длъжностните лица.

Емоции не липсваха – контузии, картони, спречквания на терена, голове… С публика този мач щеше да е класика. От онези, които се помнят дълго и споменът за които кара подпийналите фенове в пъбовете да просъскат нелицеприятни думи за съседите даже много години по-късно. Специално след последното дерби запалянковците на Ливърпул имаха доста претенции. И то все основателни. „Карамелите“ направиха някои безумни влизания в краката на играчите на Юрген Клоп и Върджил ван Дайк е аут почти до края на сезона. Контузи го националният вратар на Англия Джордан Пикфорд, който вече две седмици получава смъртни заплахи в социалните мрежи. Уплаши се толкова за сигурността на семейството си, че си нае гардове, а полицията започна да рови, за да изясни доколко сериозни са намеренията на жадните за отмъщение фенове. Подобни неща са се случвали и преди, но сега времената са удобни за клавиатурните хулигани, които прикрити от анонимността на мрежата, обилно ръсят хули и заплахи по противниците.

Много преди интернет обаче нещата бяха истински. Футболното хулиганство през 70-те и 80-те беше един от най-големите проблеми на Великобритания. Момчета и мъже с всякакви професии – от миньори и строители до банкери и университетски преподаватели – всяка събота бяха готови да пролеят кръв в името на отборите си. Да, извратено е мисленето, че като се сбиеш за тима си, правиш нещо, което му помага. Но в тези среди никога не са се брояли голове и точки, а само победите на улицата. И колкото повече трупаш, толкова по-голямо уважение печелиш от останалите.

На Острова се разказват легенди за безброй хулигани от миналото, но малко могат да сравнят с историята на лондонския гангстер Карлтън Лийч. История като за филм с много насилие и кръв, както и с посланието, че прекрачиш ли прага на ъндърграунда, връщане назад няма. И всеки, откопчил се от лепкавите му стени, е просто изключение от правилото.

В случая на Лийч опомнянето идва след популярното в Англия тройно убийство край ферма в Ретендън. В надупчения на решето „Рейндж Ровър“ загиват трима, а единият от екзекутираните е най-близкият му приятел – Тони Тъкър.

С ясното съзнание, че той може да е следващият, Карлтън решава да опита да се измъкне и като по чудо успява, а четвърт век след тройното убийство преподава уроци на младите как да не повтарят грешките му.

Криминалният път на Лийч сякаш е предопределен и е тясно свързан с футбола.

Роден в Есекс в края на 50-те, за Карлтън не съществува друг избор освен футболната религия на Източен Лондон – Уест Хем.

Тръгва по мачове от съвсем малък, а още в тийнейджърските си години е взет под крилото на Inter City Firm – една от най-крайните хулигански групировки на Острова в историята.

„Влязох в хулиганските футболни среди в ранна възраст и мачовете бяха всичко, за което живеех. С течение на годините насилието ставаше все повече и повече. През 70-те, когато още бяхме деца, беше голяма работа по стадионите. Хората бяха много зарибени, а неразделна част от подкрепата и любовта към отбора беше да се биеш за него“, спомня си Лийч.

„Но не беше толкова лошо и страшно, колкото го описват. По-скоро ставаше дума за отстояване на територия и доказване пред другите. Е, понякога имаше и някой сериозно наранен. Когато 300 мъже си раздават тупаници, все някой го отнася“, добавя бившият хулиган.

Едно от „отнасянията“ на личната му сметка е забит нож в задната част на главата след лондонско дерби, а неговият зет едва не умира след поредния сблъсък с противникова агитка.

След повече от десет години като „хардкор хулиган“, както се описва самият Лийч, постепенно се отдръпва от стадиона.

Но хулиганската му репутация върви пред него и скоро след това става шеф на охраната на някои от най-страховитите клубове в Източен Лондон.

Неминуемо се замесва в процъфтяващата търговия с наркотици и най-вече – екстази. Карлтън и хората му охраняват рейв партита и са гръб на дилърите.

„Понякога изкарвахме по 300 паунда на вечер, което бяха много пари. Рейв партита ставаха все по-големи и трябваше да си затваряме очите при продажбата на наркотици в заведенията. Купонът беше немислим без екстази. В началото беше до известна степен само движение по течението. В един момент обаче пазарът на дрога направо избухна. Започнах да бачкам като „мускул“ на дилърите, охранявахме по времe на наркосделки и събирах парите“, признава Лийч.

По това време той се среща с Тони Тъкър. Постепенно двамата завързват голямо приятелство и като партньори укрепват още повече позициите си в престъпния свят.

„Имахме уважение един към друг. Истинският Тони не беше търговец на наркотици. Той беше успешен бизнесмен, на когото можеш да се довериш, а когато нямаше външни хора, дори беше много мил. Беше ми като брат“.

Дружбата им е окъпана в кръв в началото на декември 1995 г., когато Тъкър и още двама от бандата – Пат Тейт и Крейг Ролф – са убити в Ретендън.

Случката променя Лийч, а един от най-коравите мъже на ъндърграунда проумява, че това, което прави, е заигравка със смъртта. Страхът, че следващият куршумен откос е за него, го променя тотално.

„В продължение на 4-5 години след тройното убийството живеех много параноично. Не вярвах на никого и се затворих в себе си. В края на краищата аз и Тони живеехме един и същ живот и шансовете ми да оцелея бяха такива като неговите. Това беше събуждане, отваряне на очите и кацане обратно в реалността. Осъзнах, че имам майка, баща и семейство. Когато видях как им се отразява всичко това, проумях, че е крайно време да порасна“, казва Лийч.

Историята му е предадена по великолепен начин във филма „Rise of the Footsoldier“, а бившият гангстер иска тя да е поучителна за младите.

Самият той има шест деца…

„Бандитите понякога изглеждат готини по филмите, но това не означава, че живеят добър живот. Има много болка, когато се замесиш в света на наркотиците и насилието и рано или късно плащаш цената. Нека моята история повлияе на младите по положителен начин. Няма нищо бляскаво и славно в това да си бандит. Напротив. Хората около теб ще треперят, а тези които най-много обичаш, ще бъдат обречени на страдание. И във всеки момент животът ти виси на косъм“, завършва Лийч. 

 
 
Коментарите са изключени