shareit

Спортни хроники: Интимна контузия, дрога и афера с България – дами и господа, това е Жиба!

| от |

Краят на 80-те. Остават само няколко месеца до промените. Един шестокласник е сред обещаващите таланти в плувната школа на ЦСКА. Любимата му дисциплина е гръб и помита конкуренцията на републикански и градски първенства. Изпъква в басейна благодарение на високия си ръст и отличната си координация. Габаритите му впечатляват треньорката Янка Прохорова, която обикаля училищата, за да набира момчета за школата на Левски. Разговорът между двамата е кратък.

- Как се казваш, моето момче?
- Владимир.
- Искаш ли да тренираш волейбол в Левски?
Нататък е история. 20-годишна кариера в професионалния волейбол, преминала надлъж и нашир през планетата – от България през Турция и Франция до далечна Япония и обратно в Европа. Почти две десетилетия Владимир Николов бе национал на България, а дълго време и капитан на волейболните ни „лъвове“. За успехите на Владо е изговорено и изписано всичко, но има една случка, която заслужава по-специално внимание. Датира от световното първенство в Италия през 2010 г. и е описана в биографията на бразилската легенда Жилберто Амаури де Годой Фильо, самия Жиба. А ето я и нея.

В началото на октомври в Анкона се разигра позорен фарс – бразилците направиха всичко по силите си, за да загубят от нашите във втората групова фаза на мондиала. България излезе с резервите, но и това не впечатли звездите на „селесао“, които безсрамно редяха комични отигравания. Феновете негодуваха, а гневът им бе насочен не само срещу скандалната преструвка на бразилците, но и срещу безумния регламент на турнира. Вероятно се досещате. Южноамериканците си правеха сметка с кого да играят в следващата фаза.

За победителя предстояха срещи с Испания и Куба, а за загубилия – с Германия и Чехия. Обяснимо, в „селесао“ предпочитаха втория вариант. Не че и нашите не бяха за него. В крайна сметка родните национали загубиха драматично с 2:3 от кубинците и останаха на косъм от финалната четворка. А Бразилия спечели световната титла, като във финала все пак се изправи именно срещу Куба.

„Всички решихме да паднем. Знаехме, че ще ни съсипят от критики, но това бе най-прекият път към златото – пише в книгата си Жиба. – Преди мача при мен дойде капитанът на България Владимир Николов. Той също бе заинтересован неговият отбор да загуби. Разбира се, знаех за какво е тази визита. Разговорът бе откровен, и двете страни изразиха своите гледни точки. Картите и стратегиите бяха свалени на масата“.
В биографията присъстват и други скандални епизоди – за употреба на наркотици и… контузия на пениса.
През 2002-ра Жиба дава положителна проба за марихуана и е наказан за три месеца. Ето какво пише той:
„Тъкмо се бях разделил с първата си съпруга Фабиана Перейра. Срещнах една италианка, която ме покани на парти – спомня си славният посрещач. – На следващия ден обаче имах мач с клуба си Ферара. Затова двамата останахме в моята къща. Лежахме в леглото, гледахме филм, пиехме вино. Тя ми показа цигара с марихуана: „Имаш ли нещо против?“. „Не, нямам“.

Усещането бе страхотно, чувствах облекчение. Всичките ми проблеми останаха назад. Дори не си спомнях, че трябва да играя след няколко часа“.
Жиба не успява да помогне на Бразилия във финалната фаза от Световната лига през 2000 г. Причината е куриозна – фрактура на пениса.
„Получих травмата, докато се забавлявах със съпругата ми. Болката, повярвайте ми, е неописуема. Едва ходех. Въпросът бе как да кажа на момчетата. Смятах, че няма да ми повярват“.
Много от историите на бразилеца звучат невероятно, но са истина. Отказа се от професионалния волейбол преди повече от пет години, но продължава да е мегазвезда не само в страната си, но и в целия свят. Хората продължават да разказват случки за него, а книгата му се преиздава и преиздава.

В момента Жиба е председател на Комисията на спортистите в Международната федерация по волейбол (FIVB), а преди около две години срещу него бе издадена заповед за арест, тъй като не бе плащал в продължение на девет месеца издръжката на децата си от бившата си съпруга – румънката Кристина Първ.

Тя също е бивша волейболистка и стовари тонове обвинения срещу Жиба, че е егоист и безотговорен човек.
Докато бяха заедно обаче двамата демонстрираха силна социална ангажираност. Те помагаха на сираци и подкрепяха кампании за борба срещу рака на простата при мъжете и рака на гърдата при жените. Тогава Първ не смяташе, че съпругът й е безотговорен, но сега е различно. Румънката периодично вади по някои кирлива риза на бившия си съпруг. А не е като да няма.
Наред със славата и изумителната волейболна класа, скандалите винаги са съпътствали живота на Жилберто Амаури де Годой Фильо. Интимната контузия, дрогата и аферата с България са само малка част от пъстрото му битие.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на два героя – Солти и Роузъл

| от |

Много герои се появиха преди години на 11 септември, помагайки на хората в нужда, докато Кулите-близнаци се разпадаха около тях. Двама, за които вероятно не сте чували, са Солти и Роузъл – кучета водачи, които въпреки хаоса, спокойно доведоха слепите си собственици в безопасност след терористичните атаки.

Салти, жълт лаборатор, е роден през 1996 г., а 2 години по-късно е обучен като куче водач от Каролайн Макаби-Сандлър от „Очи за слепи“. Според Макаби-Сандлър „Солти харесва бързите темпове на града. Определено е градско куче“. На ежедневните си разходките, Солти се научи да се ориентира около препятствия и да се спира на бордюри и подлезите, а претъпканите тротоари на Манхатън, ескалаторите и въртящите се врати скоро също не са проблем.

След пет месеца интензивно обучение, Солти се срещна със собственика си, Омар Ривера, през 1999 г. След като ослепява 14 години по-рано заради тежка глаукома, 43-годишният мъж продължава да работи за пристанищното управление на Ню Йорк и Ню Джърси като старши дизайнер на системи. Офисът му е в Световния търговски център, на 71-ия етаж на Кула 1.

В съдбовния септемврийски ден Солти си седеше спокойно до бюрото на Ривера, когато и двамата чуват силен удар и усещат как сградата започва да се люлее. Ривера помирисва дим, а компютърът му се разбива на земята. Той грабна повода на Салти и кучето го извежда до претъпканото стълбище, където въпреки хаоса, успява да навигира Ривера около хората и отломките, все едно беше просто още един нормален ден на работа.

В един момент негов колега се опита да вземе каишката на Солти, мислейки, че така ще помогне, но кучето отказва да се отдели от стопанина си и не изпитва нужда от помощ, докато го води към безопасност. След час и петнадесет минути кучето и Ривера успешно стигат до земята от 71-ия етаж, влизат във фоайето на сградата, стигат до входните вратите, излизат и хукват през глава. Те са само на две-три пресечки, когато чуват как кулата се срива.

Подобно на Солти, Роузъл също е жълта лабораторка, но е родена през 1998 г. Тя и Майкъл Хингсън се срещат и си стават приятелчета през 1999 г. в „Очи за слепи“. Хингсън е сляп по рождение, но никога това не го е спирало да осъществи мечтите си. Той изкарва магистърска степен по физика от Калифорнийския университет и си осигурява работа като мениджър продажби на компютри в Ню Йорк. Кабинетът му се намира на 78-ия етаж на Кула 1.

Роузъл спеше под бюрото, когато самолетът удари сградата, само на осемнадесет етажа над тях. Тя спокойно поведе Хингсън, заедно и с други хора в офиса, до затъмненото стълбище и по което се спускат и 1463 стъпала по-късно всички успешно излизат от люлеещата се сграда и на улицата. Слизането отнема малко повече от час и миг след като бяха напуснали сградата, Кула 2 се срути, запращайки отломки навсякъде, някои от които уцелват Хингсън и Роузъл, което обаче не възмущава кучето и то продължи спокойно да изпълнява своята работа да води господаря си през хаоса.

Спомняйки си този ден, Хингсън пише:

Тя ми спаси живота. Докато всички тичаха в паника, Роузъл остана изцяло фокусирана върху задачата си. Докато отломки паднаха около нас и дори ни удряха, Розел остана спокойна.

Роузъл поведе Хингсън през изпълнените с ужас и хаос улици към станция на метрото, където помогнаха и на една жена, ослепена от отломки, да се спаси. За Роузел това беше просто още един ден в живота на куче-водач – когато двойката се връща спокойно у дома, те си играят с приятеля си Лини – пенсионираното куче-водач на Хингсън – все едно че нищо не се е случило.

След атентатите, на 5 март 2002 г., Солти и Роузъл бяха наградени с медала Дикин – „За това, че остават лоялно до своите собственици, смело ги водят повече от 70 етажа на Световния търговски център до безопасно място след терористичното нападение срещу Ню Йорк на 11 септември 2001 г.“

Солти почина през 2008 г. на 11-годишна възраст. Роузъл го последва през 2011 г. на 13-годишна възраст, след като разви язва на стомаха.

Споменът за Солти и Роузъл все още го има. Хингсън написа книга за кучето си, наречена „Thunder Dog: The True Story of a Blind Man, His Guide Dog, and the Triumph of Trust at Ground Zero“, която беше публикувана малко след смъртта на Роузъл. Хингсън основава и фондацията на Роузъл Дрийм, която подкрепя незрящите деца и възрастни и им предоставя начини да учат и да участват по-пълноценно в света.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появяват езиците

| от |

На практика, разбира се, изглежда силно невъзможно да знаем кой е първият език, но това не означава, че лингвистите не са се пробвали да разберат. Пред учените има обаче един основен проблем – те смятат, че езикът вероятно се е появил преди около 100 000-200 000 години. Това е приблизително, когато съвременните хора, Homo sapiens, са се развили със същата структура на черепа – заради което се предполага, че са имали и същата мозъчна функционалност – и с подобна гласова структура като хората днес.

Като изключим нечленоразделните звуци на праисторическия човек, произходът на съвременния език все още е до голяма степен мистерия. Първият език може да е подобен на този, който говорим днес или пък да се е променил толкова много, че да нямат прилика с никой от известните ни езици, а може и изобщо да не включва произнасяне, ами да разчита на жестове или подсвиркване, както е, например, при езика силбо гомеро.

Има няколко критерия, които трябва да изпълнява един език, за да е „първия“. Един от начините, по които хората определят първия известен език, е като поглеждат кой е най-стария писмен език. Той се случва да бъде египетският или шумерският. Има и египетски, и шумерски текстове, датиращи от около 3200 г. пр. н. е. Разбира се, имаше много други езици, които се говорят по това време по целия свят – просто тези две общности изглежда първо са разработили писмен език или поне са написали думите си на материал, който е бил в състояние да устои на неуморните, вечни удари на времето. Тези текстове са най-старите истински писмени доказателства за език и единственото нещо, с което лингвистите разполагат.

Pieter Bruegel the Elder - The Tower of Babel (Vienna) - Google Art Project - edited

Вавилонската кула

Що се отнася до говоримия език, през годините се появяват много, много най-различни теории. Ние ще разгледаме ситуацията с полигенизма и моногенизма – тоест, дали много езици се развиват независимо един от друг в различни части на света едновременно или всички произхождат от един общ протоезик. Има само един първи език, ако вярвате в моногенизма. Но ако вярвате в полигенизма, има много различни „първи езици“, които се развиха по едно и също време.

И двете теории разчитат на много предположения. С моногенизма лингвистите проследяват корените много назад в историята, но нещата бързо стават мъгляви. Има и изследвания, базирани на генетиката; съществува корелация между генетичната диверсификация и диверсификацията на езиците, които се говорят в света. Това би означавало, че когато човешката популация е била още оскъдна, може би е имало само един език. Различните изследвания стигат до различни изводи за това колко надежден е този метод за определяне произхода на езиците, което го прави донякъде противоречив.

Моногенизмът до голяма степен не се счита за валидна теория през 19 и 20 век, когато се развива полигенизма. В езиково отношение полигенезата зависи от идеята, че всички езици се развиват независимо един от друг въз основа на средата и обстоятелствата, в които се намират хората. Моногенизмът твърди, че това е малко вероятно, още повече, че много езици могат да бъдат проследени до други „майчини“ езици.

Това, което лингвистите могат да докажат, е, че по-голямата част от 5000 езика, които се говорят днес на Земята, могат да бъдат групирани в клонове. Така испанските и италианските са групирани заедно с френски и румънски и се наричат ​​“романски езици“. Английският език, заедно с немски и холандски, са „германски езици“. А романските и германските езици заедно с келтския, гръцкия и индийския език (както и други) се наричат с общото название „индоевропейски езици“. Що се отнася до историята, позната ни до момента, индоевропейските езици са най-старото познато семейство от езици, датиращо от около 20-19 век пр. н. е. Някои твърдят, че афроазиатското семейство от езици може да е още по-старо, но най-ранните доказателства в тази посока са едва от 16 век пр. н. е.

Разбира се, има и много други клонове езици: японски, американски, палеосибирски – дълъг списък. Обикновено езиците могат да бъдат проследени до различните им клонове, но големият въпрос е да дали те споделят един общ предшественик, или „ствол“, така да се каже, който би ни дал първия език, или не споделят такова нещо.

Днес езиците се променят и нарастват непрекъснато и това е нещо съвсем нормално, което всички езиковеди могат да потвърдят. С новите думи се появяват непрекъснато, не е трудно да се види как езикът се е променил за никакво време – например, като отидем в някоя антикварна книжарница (и дори на място като битака) можем да намерим книги дори на царски български.

 
 
Коментарите са изключени

Модни хроники: Защо се поставят копчета на ръкавите на ризата

| от |

В света на модата се крият доста странни и не толкова конвенционални решения, за които човек може да се зачуди. Преди известно време разказахме историята на чоукъра и неговата основна функция. Макар и този атрибут да се обвързва по една или друга причина с най-древната професия на света, някои други легендарни добавки в облеклото също пазят своите пикантни тайни. Мъжкият свят на модата не прави изключения в този случай. Ето защо обръщаме внимание на мъжката риза и всички копчета по нея.

Първата открита риза е ленена и е била носена в Египет. Датира от около 3000 века пр. Хр. и е открита в гробницата на Таркан. Преди XX век, ризата е била известна и използвана предимно за долна дреха и бельо.

В средновековието ризата е била видима само при онези хора с по-скромна професия – овчари и други. Затворниците също трябвало да носят ризи. През XVII век вече разкрива малко повече кожа и това дори се смята за лек еротичен мотив. През XVIII век Йозеф Струт официално заявява, че онези мъже, които отиват в спалнята без риза, нямат никаква култура. Преди XX век ризата се е смятала за облекло на ниската класа и едва по-късно започва да се смята за допълнение на официалното облекло.

Хана Монтежю е друга иноваторка в съвременната история на ризата. Тя решила, че вместо да пере цялата риза, може да сваля само яката, която най-често се цапа и да спести допълнително гладене, препарат за пране, време, но за по-голяма жалост на всички останали и синтезираните аромати. Копчетата датират горе-долу от същия период. Индусите са ги използвали още през 2800-2600 г. пр. Хр. и не трябва да забравяме, че в Древен Рим се използват от 2000-1500 г. пр. Хр.

Индусите използвали миди, за да изградят копчетата, които могат да помогнат за затварянето на една дреха. Макар и първоначалното приложение да е било изцяло като допълнителен орнамент върху облеклото. Едва през XIII век в Германия започват да се използват по предназначение. През XVII век вече са били метални, както най-често ги познаваме. Пруският крал Фридрих II имал много сериозен поглед за своята армия.

Той искал неговите войници да не бъдат само средство за влияние на бойното поле, но също така да имат реноме на бойното поле. Проблемът е, че редовият войник никога не може да бъде особено красив. Първо е напълно нормално да се цапа, кърви и поти, а в следствие на различни фронтови заболявания, няма как да се запази официален етикет. Разбира се, офицерът на фронта има съвсем различна и далеч по-красива визия, но той също влиза в бой, както се досещате. Всяко едно сражение взимало своето и причинявало доста сериозни главоболия на бойците.

gettyimages-3159407-594x594

В края на деня, когато битките приключат, всеки войник е скривал умората и мръсотията, използвайки своите ръкави – понякога на униформата, друг път на палтото. Фридрих дълго размишлявал по този казус и накрая стигнал до най-доброто възможно решение – да зашие ръкави! Пруският владетел обаче имал важна стратегия за копчетата – трябвало да бъдат релефни. По този начин при обичайната армейска практика, войникът ще одере лицето си и ще си причини болка.

Съответни се решават всички проблеми от самото начало. Наполеон също е вярвал, че стилът на войниците му трябва да бъде безупречен, но също така не искал половината да бъдат раздрани покрай лицето. Неговата иновативна идея била малко по-либерална. Той наредил на шивачите да направят ризите с малко по-дълги ръкави и разбира се, да разполагат с копче. Мотивът на тези действия бил обвързан с идеята, че ако има бърсане, ръкавът може да се прегъне и закопчее с копчетата, запазвайки по-чист вид. Впрочем неговите армейци често използвали ръкавите вместо носна кърпичка, което определено не може да се

За съжаление няма особени гаранции, че горната история е истинска, съществуват и други версии, че копчетата и ръкавите са добавени просто като форма за лукс, но имайки предвид произхода на ризата и като цяло разпространението ѝ като всекидневно облекло, можем да бъдем сигурни, че тази одежда пази своите тайни. А и нека бъдем откровени, виждали ли сте дете, което поне веднъж да не е използвало този толкова добре познат навик. Освен поставянето на по-луксозни ръкавели, копчето на ризата може да пази точно тази история.

 
 
Коментарите са изключени

Как един художник си отмъсти за безразличието на критиката

| от |

Хан ван Меегерен е роден през 1889 г. и развива интерес към живописта още много млад. Симпатиите на младежа обаче не са подкрепени от баща му, който спира артистичното развитие на ван Меегерен като се опитва да го насочи към архитектурата. Неразколебан, Хан срещна Бартус Кортелинг – учител и художник, който по-късно ще стане и негов ментор – в училище.

Кортелинг обичаше картини от Нидерландския златен век и вероятно тази му любов се прехвърля и на ван Меегерен. Като особено заклет фен на Йоханес Вермер, Кортелинг показа на протежето си как Вермер смесва боите си – урок, който ще има голямо (огромно!) влияние върху живота на амбициозния художник по-късно.

Все пак бащата на ван Меегерен не е особено запален от идеята синът му да става художник и затова го изпраща да учи в Делфт, за да стане архитект. Но за негова жалост най-вероятно не знае, че Делфт е родния град на Вермер (цялото име на ментора е Йоханес Вермер ван Делфт). Ван Меегерен се оказва не лош архитект, но сърцето му все още е настроено към рисуването. Той продължава с уроците си по рисуване и никога не взима последния си изпит, който би му позволил да стане архитект. Вместо това той се мести в художественото училище в Хага през 1913 г. Същата година получава и златен медал от училището си в Делфт за картината си „Изследване на интериора на църквата Сент Лорен“.

St Lawrence's Church, Evesham (5143)

Църквата Сент Лорен, която Меегерен рисува.

Ван Меегерен направи първата си изложба от (законни) картини през 1917 г. и те се оказват доста популярни сред критиците. С течение на времето обаче той започна да привлича все по-малко внимание. Критиците по това време клонят към по-напредничавите и смели художници като кубистите и сюрреалистите – те отбелязват, че ван Меегерен няма какво ново да предложи, тъй като е съсредоточен само върху миналото. Преобладаващото мнение за него е, че е неоригинален и просто „копира“ без реално да има толкова талант, колкото големите художници, живели преди него.

През 1945 г. ван Меегерен пише:

Изпаднал в състояние на тревожност и депресия поради оскъдната оценка към моята работа, аз реших един съдбовен ден да си отмъстя на изкуството, на критиците и на експертите като направя нещо, което светът никога досега не беше виждал.

Това „нещо“ се оказа „перфектната фалшификация“. Ван Меегерен реши да покаже на света, че е точно толкова добър, колкото старите художници, като рисува картини, които след това представя за оригинали на същите тези стари художници. Като междувременно изкарва и доста пари от това.

Cropped version of Jan Vermeer van Delft 002

Йоханес Вермер

Беше му най-лесно да започне с Вермер – вече имаше базови познания за него от ментора си, а също така Вермер е и добра мишена, защото през живота си е направим само около 35 картини – едва една десета от средното количество на съвременниците му. Това означаваше, че историците на изкуството непрекъснато търсят неоткрити негови картини. Тази тяхна увереност, че би трябвало да има още ще помогне да повярват, че това, което им дава Меегерен, действително са нови произведения, дори и да са фалшификация.

Ван Меегерен е доста внимателен фалшификатор. Той прави изчерпателно проучване на Вермер и неговите картини, купува автентични негови платна от 17 век и прави боите си, както той ги е правил. Най-големият му проблем бе да успее да направи картината така, че да изглежда все едно е на 300 години. На маслените бои им трябват десетилетия, за да изсъхнат напълно, което означава, че фалшификатите му могат да бъдат разкрити в момента, в който някой ги докосне. Затова той е принуден да експериментира малко с изначалните техники на Вермер за смесване на боите и колко време точно да пече картините си във фурната. Повечето от картините или изгарят, или се стапят, но Меегерен най-накрая открива, че като приложи фенол формалдехид върху картината, това ще накара боя да се втвърди. А след като я изпече произведението, остава само го натъркаля с цилиндър, за да накара боята да се напука и така да я направи напълно.

След като целият този процес по създаване на достоверно застарена картина вече бе усъвършенстван достатъчно, ван Меегерен се изправя пред още една пречка: самото съдържание на картините. Отначало той рисува неща като тези, които Вермер е рисувал, но скоро установява, че експертите ги преглеждат твърде внимателно и откриват малки разлики. Затова в крайна сметка рискува и рисува нещо съвсем различно от това, което е рисувал Вермер, но все пак с неговия стил.

EmmausgangersVanMeegeren1937

Резултатът е милиони долари направо в джобовете на ван Меегерен. Той пробива на пазара с „Христос в Емаус“ – тя е по-голяма от всичко, което е правил Вермер, и освен това е на религиозна тематика, което също не беше типично за художника. Но историците на изкуството от известно време смятаха, че Вермер би трябвало да е рисувал нещо като „Христос в Емаус“ и съответно нямаха търпение да повярват, че картината наистина е негова.

Той дори успява да заблуди Авраам Бредиус, историк на изкуството, който има репутация на дълбоко запознат с творчеството на Вермер. Бредиус написва статия на тема „Христос в Емаус“, като казва:

Това е прекрасен момент в живота на един любител на изкуството, защото той изведнъж се сблъсква с неизвестна досега картина от велик майстор, недокосната, върху оригинално платно и без никаква реставрация, точно както напусна ателието на художника! И каква картина само!… Склонен съм да кажа шедьовъра на Йоханес Вермер…

Ван Меегерен продължава да изрисува картини с религиозна тематика и те продължават да бъдат приемани и консумирани от любителите на изкуството. Към момента, в който е разкрит, той вече е направил около 30 милиона долара с фалшификатите си (около 400 милиона долара днес). За съжаление невероятният му успех в крайна сметка причинява и края на кариерата му.

По време на Втората световна война Херман Гьоринг – „вторият човек в нацистка Германия“ – разменя 137 картини за фалшификацията на ван Меегерен „Христос с жената в прелюбодеяние“. За съжаление на ван Меегерен, Гьоринг пази щателни документи относно транзакциите си. В края на Втората световна война името на художника вече е свързано с това на Вермер и той е арестуван през 1945 г. за „сътрудничество с врага“.

Обвиненията може да са стигнат до смъртна присъда за Меегерен и затова той е принуден да признае че е фалшификатор. Затова поема отговорност за картината на Вермер, която Гьоринг купува, заедно с още пет картини на Вермер и две на Питър дьо Хугс, всички от които са „открити“ след 1937 г. Същисаната съдебна зала го кара да нарисува още една фалшификация пред тях, за да докаже твърденията си, и когато Меегерен преминава този тест, обвиненията му бяха променени на фалшификация и съответно е осъден само на една година затвор, което е минималната присъда за подобно престъпление.

Вместо да осъди ван Меегерен, холандската общественост до голяма степен го възхвалява като герой. По време на съдебния процес той се представя като патриот – в края на краищата той бе осигурил 137 картини, които Гьоринг незаконно иззема, като измами известния нацист да си мисли, че купува истински Вермер. Както сам ван Меегерен казва: „Как един човек може да демонстрира своя патриотизъм, любовта си към Холандия, повече от мен, който измами големия враг на холандския народ?

Ван Меегерен никога не излежава едната година затвор, която му дават. Той почива от сърдечен удар два месеца след двугодишния си изпитателен срок. До края той вярваше, че скоро след като умре, името му ще бъде забравено и картините му в крайна сметка ще бъдат запомнени като истински Вермери.

 
 
Коментарите са изключени