shareit

Спортни хроники: Футболистът Лукашенко – от спортния талант до диктатурата

| от |

Държавният глава на Турция Реджеп Ердоган дълго може да разказва колко обещаващ футболист е бил и как строгият му баща е убил мечтата му.

„Бях страхотен талант. Обожавах футбола. Беше голямата ми страст. Сънувах как играя във велики мачове. Фенербахче ме забеляза и дори искаше да ме вземе. Баща ми обаче така и не ми позволи да стана футболист“, обяснява Ердоган.

У нас също сме си препатили от висш държавник, който напълно вярва, че е голям футболист. А ако продължим още на север, ще стигнем до Беларус, където друг лидер с меко казано спорна репутация има богато минало във футбола.

„Ставам в пет и половина-шест и започвам с физзарядка. Предпочитам да съм на чист въздух, не признавам фитнеса”, разказва държавният глава Александър Лукашенко. “Не съм от блъскачите, както ги наричаме. Аз съм играч и състезател. Обичам да спортувам. Футболист съм по призвание още от детството си. Но в 10 клас контузих коляното си и в следващите години то започна да се обажда все по-често и по-често. Сега понякога играя хокей.“

Лукашенко многократно е изтъквал любовта си към футбола. Като ученик голямата му мечта е да стане професионален състезател. Отдава неуспеха си в сбъдването ѝ както на травмата, така и на факта, че не успява да попадне на добър треньор. „Учехме се сами и играехме така, както можехме“, твърди той.
За ученическите подвизи по терените му не се знае много. По груби сметки контузията му е била някъде в началото на 70-те. Но след това се намират доста свидетели, които от първо лице разказват за уменията на беларуския президент с топката.

Михаил Шелехов, автор на материала „Футбол на булеварда“, събира спомени на жители на град Шклов. В него през 1978 г. Лукашенко пристига, за да стане изпълнителен секретар на регионалната организация на Всесъюзното общество „Знание“.

Валери Сюмушкин, директор на УПК (Учебно-производствен комплекс) разказва: „От детството си спомням, че Шклов беше разделен на микрорайони, всеки със свой футболен отбор: „Мост“, „Булвар“, „Селхозтехника“, „Карпиловка“ и т.н. Периодично провеждахме турнири и често се стигаше до бой на игрището. Повечето от нас не се отказаха от футбола и в зряла възраст. Лукашенко се появи в регионалното дружество „Знание“ някъде през 1978 г. и много му допаднаха нашите футболни традиции.“

Ето какво си спомня и Алексей Мойсеев, началник на отдела за жилищно-комунални услуги на областния изпълнителен комитет: „Лукашенко живееше със семейството си в малко жилище с обща кухня. Той беше атлетичен човек по природа. Не се страхуваше от трудности като дъжд и сняг – той винаги излизаше да играе. Е, като съсед мога да кажа, че физзарядката сутрин беше нещо свещено за него: той постоянно се занимаваше със спорт, беше весел човек. И в други неща помагаше – не отказваше нищо на никого в ежедневието. На футболното игрище понякога се стигаше до противоречия, но след това всичко се изглаждаше. Веднъж го изритах и се сдърпахме, но се разбрахме. Лукашенко винаги е бил мощен като телосложение.“

Евгений Семенкевич, заместник-председател на областния изпълнителен комитет: „Беше лятото на 1980 г. и ние с Лукашенко бяхме един до друг в автобуса. Отивахме да играем за Шклов – като областен футболен отбор – в Орша. Говорихме си и се запознахме. И двамата играехме като нападатели. Спечелихме тази среща, а той игра много добре. Беше доста емоционален и викаше за сбъркани пасове и такива работи. Той беше отдаден на футбола и винаги искаше отборът му да печели. Раздаваше се и не позволяваше на другите да се скатават. Ако някой искаше да се прави на тарикат, не ставаше. Винаги вкарваше много. Не съм броил головете му. Но определено се открояваше и беше лидер. Нямаше мач, в който да не вкара 3-4. Играехме на малка площадка до булеварда и понякога мачът свършваше 15:12 и той винаги беше сред голмайсторите. Бяхме сред най-силните махленски отбори в региона.“

Анатолий Зайцев, бивш заместник главен лекар на областната болница, днес офталмолог: „От малък съм любител на футбола, играл съм за отбора на института. С Лукашенко се знаем от уличните мачове. Играеше добре, красиво, не беше груб. Остър нападател. Той вкарваше красиви голове. Станахме приятели с него. И всяка неделя си правехме парна баня. Носех метлички и идвах по-рано, за да затопля помещението.“

Едно далеч не толкова ласкаво мнение изказва Анатолий Лебедко, бивш политически функционер: „Професионалист ли беше Лукашенко? Понякога се налагаше да търка пейката. Бих казал, че беше на границата между титуляр и резерва. Между нас нямаше професионалисти. Дори в онези времена Лукашенко не беше много бърз футболист, той обичаше да играе с топката. Футболът е колективна игра, а не тичане. Често избягваше черната работа, винаги искаше да стане голмайстор, макар да нямаше такива способности. Ако се получеше някакъв сблъсък, Лукашенко можеше да си отмъсти след това. Всички го знаехме и втори път не му влизахме грубо. “

За съжаление всеки във футбола е застрашен от контузии и Лукашенко не прави изключение. След тежката контузия в училище, къса менискуса след 12-13 години. Но и това не го отказва. През октомври 1996 г., когато вече е на 44, излиза пред 30 хиляди зрители на стадион „Динамо“ в благотворителен мач.

За последно държавният глава се появи на футболното игрище през 2002 г.

В следващите две десетилетия той смени футболната топка със стик и превърна хокея в основен спорт както за себе си, така и за страната. Футболът обаче си остава голямата му слабост.

„Отдавна казвам, че обичам хокея по неволя – признава Лукашенко – По призвание съм футболист, играх футбол през целия си живот. Но след контузиите стана трудно.“
Определено Александър Лукашенко се смята за доста добър, макар че да играеш на булеварда в Шклов не е особено впечатляващо и е доста различно от това да бъдеш професионален футболист.

Но държавните лидери често имат склонността да се самозаблуждават и надценяват.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени