shareit

„Преживяване, което никога няма да забравите“ – Англия печели Световното първенство през 1966

| от |

Датата е 30 юли 1966 г. – ден, който ще се помни завинаги в Англия като деня, в който футболът се върна у дома. Тълпи заливат улиците на Лондон, надявайки се да автобуса, с който минават играчите и мениджърския екип. Празненствата стават все по-френетични, докато общопрактикуващият лекар (който признава, че всъщност повече предпочита крикета), седи с шампионите и треньора, зад мениджъра на отбора Алф Рамзи, с когото небрежно разговаря – в ден, който ще влезе в историята на страната.

Д-р Нийл Филипс намира пътя си в света на футболната медицина след среща с Уолтър Уинтърботъм, първият мениджър на Англия. Впечатлен от способностите му, след като лекува член на младежкия отбора на Англия, Уинтърботъм го изпраща инкогнито да направи оценка на медицинския курс, с който се обучават спортните лекари. След като Филипс предава доклада, той предполага, че това е краят на работата му, но през 1962 г. му се обажда човек, чието име веднага разпозна: „Казвам се Рамзи, Алф Рамзи. Аз съм мениджър на английския национален отбор по футбол. Не сме се срещали, но съм чувал много за вас и се чудя дали бихте били лекар на отбора на Англия до 23 години?“ Филипс приема и когато най-накрая срещa Рамзи, те веднага си стават приятели.

Alf Ramsey (1969)

Алф Рамзи

Все пак не всичко е сладко и леко, защото спортът претърпява драматична промяна. „Среда около футболния отбор на Англия по това време беше най-малкото враждебна“, обяснява Филипс. „Алф Рамзи беше първият мениджър на английския отбор, който решава кой да влезе в него – дотогава отборът се съставяше от директорите на ФА.“ Решителността на селекционера да има пълен контрол над отбора създава атмосфера на напрежение: „Това, което направи назначението на Алф толкова противоречиво, беше, че той заяви: „Аз избирам отбора, никой друг и не искам директорите на Футболната асоциация да имат думата“, спомня си Филипс.

Рамзи е изключително уверен в отбора си и вярва, че ще спечелят Световната купа. Филипс припомня, че преди турнирът дори да започне, „Алф каза на Уилф Макгинес (бившият играч на Манчестър Юнайтед и член на екипа на английския отбор) и на мен: „Когато стигнем до финала, ще ви позвъня и ще ви поканя.“ И двамата казахме: „Това никога няма да се случи.“ И той каза: „Не се притеснявайте, ще изпратя да ви вземат и да слезете при нас за празненството след като спечелим финала.“

Съмненията на Филипс са неоснователни, тъй като отборът на Англия си осигурява място на финала на Уембли. Точно както обещава Рамзи, Филипс е там за големия ден. „Когато Англия стигна до финала, получих телефонно обаждане от Алф, който каза: „Резервирахме стая за теб в Лондон, искаме да дойдете няколко дни преди това с жена ти и да слезем за тържеството, след като спечелим.“

Личният лекар пътува до Лондон преди финала и отсяда в хотел Hendon Hall заедно с екипа на отбора. На сутринта на мача той се срещна с играчите и заедно пътуват до стадиона. Филипс си спомня наелектризираното настроение: „Цялата атмосфера на страната в този ден беше невероятна.“

Wembley Stadium interior 1956

Стадион Уембли, 1956 г.

В деня на финала Филипс придружава играчите на терена преди мача, като им помага да се подготвят за най-голямата игра в живота си. Когато те са готови да излязат, Рамзи дава на Филипс пропуск за режисьорската стая и той заема мястото си до Уинтърботъм преди първият съдийски сигнал.

След два гола в продълженията – един от тях малко съмнителен – Англия печели с 4:2 срещу Западна Германия. На фона на бурни тържества на терена, Филипс слиза и се събира с вече еуфоричния екип. Около 45 минути след победата той си спомня, че „Алън Бол се обърна към Ноби Стайлс и каза: „Хей, Ноби, забравихме – получаваме бонус!“ Бонусът за отбора на Англия е 1000 британски лири, но само за тези играчи, които играят на финала – има 22 футболисти, които са с отбора на Англия през целия път, но някои от тях няма да получат нищо. Тези, които играят на финала обаче, провеждат бърза среща и решават, че ще разделят своя бонус с колегите си. Така че вместо да получат по 1000 паунда, те ще получат по 500 паунда. Лекарите, разбира се, не получават нищо.

„След като спечелихме, отидохме от хотела в Лондон на банкет в хотел Роял Гардън. Никога не съм виждал толкова много хора по улицата чак до Кенсингтън“, спомня си Филипс. Цялата страна е обзета от чувство на еуфория, а Лондон е центърът на всичко. „Имаше стотици хората отстрани по пътищата, удряха капаците на кофите за боклук, докато се придвижвахме. Беше абсолютно феноменално; това наистина беше преживяване, което никога не бихте забравили. Седях точно зад Алф Рамзи и се наведох напред към него, сложих ръка на рамото му и казах: „Какво ще правим по-нататък? Не можем да надминем това постижение!“ А Алф каза: „Ще трябва да отидем в Мексико и да спечелим и там.“ Той вече мислеше за след четири години.“

След банкета, на играчите и ръководството се казват, че могат да отидат безплатно на различни места в Лондон, където ще бъдат посрещнати като гости. Така легендарният отбор най-накрая се разделя, като Филипс си спомня как защитникът Джак Чарлтън „искаше да отиде да посети приятел някъде в Лондон. Той беше намерен на следващата сутрин в градината на къщата на своя приятел.“

Що се отнася до Филипс, той заедно с треньора Лес Кокер отиват в Playboy Club в Мейфеър, който е открит същата година от Хю Хефнър. „Лес Кокер и аз никога досега не сме били близо до клуб „Бъни“. Когато влязохме, Лес ми каза: „Това е ден, който искам да помня до края на живота си, искам да си спомням всяка минута от него. Така че ще пия само сок от тиква и когато се събудя утре сутринта, ще мога да си припомня всяка минута от този ден.“ Това е съвет, който лекарят също следва и си гарантира, че когато се събуди на следващия ден, всеки спомен от деня, в който Англия взе най-високото футболно отличие в света, е ясно съхранен в главата му.

 
 
Коментарите са изключени