shareit

Невероятната история на отбор Хойт

| от |

Човек никога не може да преживее своите първи емоции. Първият път, в който се влюбваме е магически и става пример за всеки следващ. Първият път, когато пътуваме и изследваме света само за нас е точно такова преживяване. Всеки родител знае и каква е емоцията и очакването да види детето си за първи път. Казват, че един мъж е завършен, когато стане баща. И най-вероятно точно това чувство е изпитвал Дик Хойт, докато чакал в родилния дом през 1962-а година.

За разлика от всички останали щастливци в родилното, Дик бил извикан от лекарите, за да получи горчивата новина – синът му Рик е диагностициран със спастичен квадриплегик и церебрална парализа. Коварната диагноза означава, че мозъкът му не може да изпраща правилните съобщения на нервната система и в резултат на това, детето няма да живее пълноценно. Следващите думи били още по-страшни от непознатата болест, лекарят предложил Рик да бъде оставен в дом, където ще може да живее „нормален“ живот.

Родителите имали много време да решат дали искат да поемат по този път, осъзнавайки, че тяхното дете никога няма да проходи, няма да комуникира и най-вероятно ще е повече тежък камък, отколкото радост в дома. Нито един родител не би искал да взима този избор, за Дик и Джуди, малкият Рик не бил просто диагноза, а дете, създадено и чакано с любов.

2014 B.A.A. Boston Marathon

И така, семейство Хойт започнало своя нов живот. Синът често следвал с поглед родителите си. Джуди забелязала активността и започнала да лепи имената на всички уреди в дома. Лека полека започнали да учат и азбуката, макар и действието да отнемало часове, Джуди не се отказвала. Всяка седмица в детската болница в Бостън, лекарят настоявал отношенията с детето да не бъдат по-различни. Той трябвало да разбере, че е нормално и здраво дете.

Семейството не се отказвало и не лишавало сина си от нищо:води ли го на плуване, води ли го и на кънки, колкото и трудно да е всичко това. Предизвикателство били обикновените градски училищата, които смятали, че Рик трябва да посещава специално учебно заведение. Срещу 5000 долара, семейството успява да получи специално разработен компютър, позволяващ свободна комуникация. Рик можел да съставя изречения, използвайки курсор за маркиране на всяка необходима буква. Първите думи на момчето били „Напред, Бруинс“, защото Бостън Бруинс се справяли много добре във въпросната година. На 13-годишна възраст младежът най-накрая е приет в училище.

През 1993-а година баща му се пенсионира като летец на националната гвардия след 37 години стаж. Пролетта на 1977-а година носи още повече изненади на семейство Хойт. Рик се прибира от училище с един много определящ въпрос, дали двамата ще могат да се състезават в благотворителен маратон, за да съберат пари на съученик, който се е парализирал.

Дик никога не е бил физически активен човек и спортът не е бил чак такава голяма страст. Има една подробност, нито един баща не би отказал време със своя син, колкото и трудно да бъде това. На въпросното състезание, отбор Хойт участват, като Дик е двигателят и бута сина си цели 8 километра на количката. След състезанието младежът казва „Тате, когато тичаме, аз не се чувствам сакат.“. И това състезание променя изцяло пътя и на двамата.

Докато Рик е на училище, баща му тича всеки ден, поставяйки торба цимент на инвалидния стол. С времето двамата успяват да завършат 5 километровите състезания за 17 минути, което си е впечатляващо постижение. През следващите 35 години, те  ще участват в редица състезания, подобрявайки своите собствени рекорди. През 1981-а година отбор Хойт се включват в първия Бостънски маратон, предстоят сериозни изпитания в лицето на 42-а километра.

Team_Hoyt_in_Welleslley

Снимка: By Ericshawwhite – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32413126

След четири години двамата ще участват в първия триатлон, който комбинира 1.6 километра плуване, 64 километра с колело и още 40 километра тичане. Изпитанието тук не е свързано с издържливост, а с оборудване. За плуването бащата използвал специален сал, за колелото успели да добавят втора седалка, а за финалният участък Рик получил специално олекотен стол. И всичко започнало с една единствена искра:
„Сякаш не съм сакат“.
Дик плащал с енергия и сили, за да се научи да плува. Въпреки умората, той често признавал следното:
„Той е този, който ме мотивира. Ако не беше той, аз нямаше да се състезавам. Това, което правя е да давам моите ръце и крака на сина ми, за да може да се състезаваме като всички останали.“

Предизвикателствата за отбора идвали едно след друго. И Дик винаги поглеждал сина си, за да разпали онази спортна ярост, която само един баща би могъл да изпита. През 1988-а година двамата заминават за Кона, Хаваи за триатлона „Железен мъж“. Там предстоят 3,86 километра плуване, 180 километра каране на колело, и 42.2 километра маратон. Отбор Хойт участва няколко пъти. Първият път  Дик се разболява, през 1989-а година успяват да финишират, през 2003-а година се чупи колелото им и отново са в болницата. След това тежко изпитание, отбор Хойт е готов за още един епичен маратон през САЩ. Героите решават да минат 18-те американски щата или 6032 километра. 47 дена са необходими, за да може Дик да прекоси САЩ, бутайки сина си в количка.

Никой не е подозирал колко сериозна е силата на бащата, сякаш всеки мускул се захранва с безграничната любов към сина му. Умората не струва колкото усмивката на детето, всеки пробяган метър карал Рик да се чувства свободен, препускащ заедно с баща си. Впрочем, мнозина биха завидели точно за тази емоция, която двамата изпитват. Усилията не са никак малки, средностатистическият участник тежи около 67 килограма, колелото е около 7 килограма. Дик тежи 81 килограма, колелото им е 30 килограма, а самият Рик е допълнителни 45 килограма. Това е магията на спорта, всеки обича красивата история на онези, дръзнали да се изправят срещу наложената норма, на онези, които се борят въпреки всичко, на онези, които не се интересуват от титлата, за тях е важно участието.

Историята на отбор Хойт е впечатляваща и не остава незабелязана, двамата основават фондация през 2005-а година. Вдъхновението им кара много други да се включат. Мотото на организацията им е „Да, ти можеш“ и да, те искат да го докажат, след като са прекарали доста време в слушане на милиони причини защо не могат да направят нещо. Избягани са хиляди километри в тяхната спортна кариера и като всяко друго начало, отборът е гледан малко странно, но с времето, усилията им говорят вместо всички останали погледи. През 2014-а година двамата решават да завършат спортната си кариера в Бостън, пресичайки линията, с която са започнали.

Предишната година не успяват да завършат заради атентата, но 2014-а година пресичат линията и с това слагат край на своята 37-годишна епопея – един цял спортен живот. Или не точно, на следващата година семеен приятел решава да отмени смяната на Дик, който е на 74-и години. Браян Лаянс се състезава с 57-годишния Рик. Едва тази година, Рик не може да участва, защото се възстановява от пневмония, за първи път от 40 години. Липсата му определено е забелязана от останалите атлети, всички споделят, че ще носят спортния дух на Рик Хойт в сърцето си и има защо.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Партений Зографски – странстващия духовник

| от |

Ако се движите по кръговото кръстовище на площад Руски паметник и продължите по булевард „Ген. Скобелев“ ще минете няколко пресечки на улици „Владайска“, „Дамян Груев“ и „Добруджански край“. Достигайки на по-голямото кръстовище до парк „Възраждане“ ще забележите, че булевардът се пресича от улица „Партений Нишавски“. Името може да ви се стори странно, но пък е достатъчно колоритно, за да се запомни. Освен това улицата е достатъчно дълга и обхваща почти цялата страна на парка. Кой обаче е Партений Нишавски и защо на негово име е кръстена една зелена улица, по която минават столичани всеки уикенд, за да намерят малко почивка сред зелените поляни на парка?

Неговата история започва преди повече от два века. Той е роден през 1818 година в Галичник, Македония. Преди да стане духовник и да получи това име, Партений е бил познат като Павел (Хаджи) Василков Тризловски. Животът му е отдаден изцяло на църквата и още в най-ранна възраст прекрачва вратите на манастира „Свети Йоан Бигорски“, а след това продължава обучението си в Охрид при Димитър Миладинов. Отдаден на Бог, той успява да влезе и в Атинската семинария, а за това начинание помага и архимандрит Анатолий Зографски. През 1842 година вече е монах в Зографския манастир в Света Гора с името Партений.

Година след година, Партений изучава религията и прекрачва прага на Духовната семинария в Одеса, после постъпва в Киприянски манастир в Молдова. 4 години след приемането на името си завършва и Киевската духовна семинария, а след още 4 години е успял да завърши и Московската духовна академия. Първата му служба е като духовен проповедник и изповедник в църквата на руското посолтво в Цариград. Самият той не планува да остане дълго там и с разрешение на руския посланик ще се отправи към Света гора, където през 1851 година открива богословско училище в Зографския манастир.

Плановете за същия са да се превърне в семинария. За съжаление гръцките духовни власти не са съгласни и само една година по-късно училището затваря врати. Партений не се обезкуражава, зад гърба си има силен спътник и знае, че делото му е свещено. На следващата година участва в създаването на Българска матица (обществено-културна организация), която по-късно е повод за създаването на Българско книжовно дружество. По това време Партений се намира на остров Халки (днешна Турция), където преподава църковославянски език. Кримската война поставя черен печат на неговото учение, защото мнозина смятат, че преподава на руски – ирония на съдбата. До 1858 г. е управител на българското училище в Цариград. Когато не се занимава с училището, служи в българската църква „Свети Стефан“ и съответно в руската църква.

През 1859 г. е ръкоположен за поленински епископ в Дойран. Пеенто в църквата ще се извършва на църковославянски. Кукушките българи са във възторг от това решение. Вместо да въдвори мир и ред, Партений има други планове за църквата. Той обикаля епархията и разширява употребата на църковославянски в богослужението. Друга инициатива е отварянето на български училища. Мнозина смятат, че новият епископ мрази гърците. Съмненията им може да бъдат подсилени, след като умират Братя Миладинови. Епископът отвръща на този тежък удар с изгарянето на всички гръцки богослужебни книги, използвайки старата библейска поговорка „Око за око, зъб за зъб.“. Този гневен акт не остава незабелязан и през 1861 г. Партений е призован от прекия си началник Неофит Византийски за сметка. След кратък разговор е поставен под домашен арест и на неговото име стоят около 22 обвинения. Благодарение на руския посланик, епископът е отново върнат в Цариград.

При опит за съд, Панарет Пловдивски – член на Светия Синод – изразява своята силна протекция и не е съгласен. Патриархът чака съставянето на нов синод, където протекторът ще бъде изключен. Отново с помощта на посланика е освободен и му е позволено да се завърне в Дойран. Там намира нов враг в лицето на турските власти. Партений заповядва на една от църквите да се постави камбана. Подкрепата на заможните българи обаче го обезкуражава. Петко Славейков е негов личен протектор, но на финала отново се връща в Цариград, където продължава да работи в полза на българското църковно дело и българските вестници. Около 6 години по-късно ще получи нов пост – митрополит в Пирот.

Там отново ще прави това, на което е способен най-добре – подпомага българското училищно дело. Впрочем точно този ход успява да спре сръбската пропаганда в Пиротско. Интересен момент от биографията на Партений Зографски е участието му в отцепилата се от патриаршията българска църковна йерархия. Митрополит Партений обикаля южните български земи през 1870 година, ръкополагайки свещеници. В този момент гръцките владици са изгонени и няма кой да заеме тяхното място. Пловдивската гръцка митрополия не приема тези действия за много приятелски и започва отбранителен ход, използвайки османските власти.

Партений не се притеснява особено, все пак през целия си живот е бил враг на някого, следователно започва да ръкополага нощно време в малкия храм „Свети Николай“ в Пловдив, след това използва и манастира „Света Петка“ край Станимак. Изгонен е, но продължава да ръкополага в манастир „Свети Тодор“ над Перущица. За кратко време успява да ръкоположи 84 български свещеници. Със създаването на Българската екзархия през същата година остава екзархийски митрополит в Пирот до октомври 1874 година и след това е принуде да подаде оставката си.

След още две години ще приключи своя житейски път. На 7 февруари в Цариград, когато се чества деня на Партений Лампсакски умира един от най-будните български духовници и книжовници. Погребан е в „Свети Стефан“. Духовният живот и отдадеността на църквата не са единственото му занимание. Той е сътрудник на редица български списания като „Български книжици“ и българските вестници „Съветник“, „Македония“ и „Цариградски вестник“. Автор е на книги като „Кратка свещена история на ветхо и новозаветната църков“, „Началное учение за децата“, „Кратка славенска граматика“, превежда житието на св. Климент Охридски от гръцки на български. Симеон Радев споделя често, че „писанията на Партений се отличват със своя изящен стил“. Прочитайки целия житейски път на този духовник, можем спокойно да направим изводите си, защо неговото име стои до парк „Възраждане“. Ако още се чудите защо е Нишавски, причината е неговия пост в Пирот. Не трябва да забравяме, че родните улици са лични, с вековна история, а зад тях стоят дела, които формират това, което сме днес.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Пророческият кошмар на Шугар Рей Робинсън, който се сбъдна

| от |

Шугар Рей Робинсън е може би религия в боксовите среди. Атлетът може да се похвали с третата най-дълга боксова кариера, в която изкарва около 91 мача без загуба. Преди това има още 85 мача в аматьорската категория и отново нито една загуба – успява да завърши 69 срещи с нокаут. Робинсън има впечатляваща кариера и също така може да се похвали с голямата любов на публиката.

Според различни източници става ясно, че Шугар Рей е един от първите боксьори, използващ услугите на антораж. Визията му е достатъчно скандална всеки път и той самият обича светлината на прожекторите. Както се досещате, той не прави изключение в правилото, когато заговорим за финансова култура. Малко след пенсионирането ще се опита да стане телевизионен водещ – опитът на Майк Тайсън в тази сфера се оказа успешен – и любовта на публиката не е достатъчна, за да оцелее в този жесток свят.

На финала умира в бедност, както всички останали добре познати боксьори през годините. Можем да подозираме, че Робинсън е взел малка част от лошия късмет на Джо Луис, след като и Луис също умира в бедност, работейки до последно като портиер.
Историята на Робинсън не е от най-леките. Той е принуден да се бори много често и понякога дори не остава време за почивка. Към 1946 година вече е изиграл повече от 75 мача и съответно има 73 победи, 1 една загуба и едно равенство. Все още обаче не получава шанс да се бори за титла, след като боксът е все още в ръцете на мафията и за достигане на подобна титла се изискват много сериозни връзки и симпатии от организираната престъпност.

Когато боксьорът получава своя шанс за изява, опонентът Томи Бел е имал време да си почине. Датата е 20 декември, 1946 г. и Робинсън е победил само месец по-рано друг опонент на име Арти Ливайн. За 15 рунда, макар и да е повалян, той успява да издържи и да спечели с анонимно решение, печелийки своята първа титла. И това не е единствената вълнуваща история около боксьора. Срещите му с боксьора Джейк Ла Мота получават най-различни и разнообразни коментари, включително и „Касапницата на Св. Валентин“. Няма статистика, която да потвърди колко мъже са пропуснали да закупят подарък на своята любима и са предпочели да гледат този мач, но истината е, че срещите са впечатляващи. Макар и в 6-те срещи да успява да спечели само един път, двубоите са толкова чести, че самият той ще заяви, че ако е имало още една, най-вероятно е щял да получи диабет. Но не разказваме тези истории, за да говорим за великите боксови срещи на Рей Робинсън, посоката е малко по-различна.

Sugar_Ray_Robinson_1966

Снимка: By New York World-Telegram and the Sun staff photographer: Orlando Fernandez – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID cph.3c36661.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5803477

През 1947 г. Робинсън се подготвя за мач с Джими Дойл. 22-годишният претендент може да се похвали със завидни спортни качества и за скромната си кариера има изиграни около 53 мача и 43 от тях са победи, докато останалите 7 са загуби и 3 равни мача. Във въпросната година трябва да се изправи срещу друго толкова известно име, което би позволило невероятни успехи в бъдеще. Джими бил добър боксьор и много искал да се закичи с титлата „Победител Шугар Рей Робинсън“. Малко преди мача, Робинсън сънува много страшен сън. Отново е на ринга, защитава титлата си и след серия удари убива Джими. Близо три дена преди мача, шампионът не се чувства добре и визията от този сън не му позволява да се отпусне или да мисли трезво. Когато крещял на Джими да се изправи, Робинсън не подозирал, че крещял всичко на глас – страховити викове.

Тук историята се разминава и има няколко вариации. Според историята Робинсън много се притеснявал за този мач и бил готов да се откаже в полза на Джими. Този мач сякаш бил предречен. В опитите си да намери някакъв покой, шампионът дори решил да говори с отец и да потърси съвет дали това видение не е предсказание. Отговорът бил отрицателен. Междувременно дори мениджърите отказвали да повярват, че точно тази фатална вечер Шугар е успял да се сдобие с пророчески умения. И така достигаме до заветната вечер на мача.

Началото на срещата е сравнително уравновесено. Боксьорите разменят удари, успяват многократно да пуснат тежки удари и още в 6-я рунд става ясно, че Робинсън изпитва сериозни затруднения. В 9-я рунд идва фаталния удар, който изпраща Джими на земята и това е неговия 3-и път, в който пада. Дойл се опитва да се изправи но след това се залепя и лекарите бързо се намесват. Няколко часа по-късно в болницата съобщават, че Дойл е починал в следствие на тежките нанесени удари.

Sugar Ray Robinson Looking Over Doctors

Още по-смразяващата новина е, че според близки на починалия, единствената причина, поради която този мач е трябвало да се състои е с една единствена мисия – Дойл искал да закупи къща на майка си. Робинсън дарява всичките си приходи от следващите четири срещи, за да изпълни желанието на своя опонент. Едва по-късно, след като семейството все пак иска да съди Робинсън за убийство, комисията успява да разкрие и още малко подробности. Джими Дойл е изгубил своя лиценз в Калифорния, след като е получил тежки наранявания и няколко пъти пада жестоко след тежки размени на удари. Лекарите са категорични, че не трябва да се бие, но за жалост санкцията важи само в Калифорния. Мачът се провежда в Кливланд.

 
 
Коментарите са изключени

Патерностерът – най-якият асансьор на света

На Патерностерът му липсват повечето основни части, които стандартният асансьор има. Той, например, никога не спира да се движи и не разполага с врати или копчета. Всъщност кабинките му дори не се забавят, за да дадат възможност на пътниците да се качват и да слизат. Въпреки ексцентричните си характеристики, Патерностерите имат голяма фенска база, което до голяма степен обяснява защо тези необичайни асансьори продължават да съществуват.

Како виждате, този вид асансьори не е сложен по конструкция. Две ленти с кабинки, които постоянно са в ход – едната нагоре, другата надолу. И хората си се качват и слизат без чакане, без врати, без нищо…

Paternoster animated

Тези асансьори обаче са по-бавни от нормалните асансьори. Те обикновено се движат с между 30 до 40 сантиметра в секунда, за да имат възможност хората да се качват и слизат по-безопасно.

Тяхното бавно, но непрекъснато движение е основната съставка за ефективноста им: с толкова много кабинки и без нужда от спиране пътниците никога не трябва да чакат за нищо. Освен това, заедно, всичките по-малки кабинки на патерностера могат да поберат повече хора, отколкото по-голямата, но пък една кабина на обикновените асансьори.

Идеята за дизайна на този асансьор се реализира за първи път в Ливърпул от Питър Елис през 1868 г. (само пет години след като Елиша Отис решава много тежък проблем със спирачките в стандартните асансьори). Първоначално наречен „циклични асансьори“, името „патерностер“ (paternoster) се появи от приликата на системата с броеница с мъниста, които се въртят в ръцете молещите се католици. Съответно първите думи в латинската версия на молитвата „Отче наш“ са „Pater Noster“.

И въпреки че патерностерите стават популярни в Европа, не са широко приет по целия свят. През последните десетилетия много от тях дори бяха заменени, но няколкостотин все още съществуват, главно в Германия и Великобритания.

В Германия те, разбира се, са кръстени с абсурдна за нас дума „Personenumlaufaufzüge“ и са били също и в използвани в театрални представления, циркови спектакли, арт филми и други.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Робърт Клайв – господарят на Индия

| от |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Средата на XVIII век е една от най-бурните епохи в човешката история. Успоредно с вихрещото се в Европа просвещение, силите на Стария свят се отправят през морета и океани за да коват грамадни колониални империи, чието съществуване завинаги променя курса на историята. Не съществува друга нация, която така да е повлияла на отвъд европейските земи в степен, съпоставима с постигнатото от британците.

Британската колониална империя започва като една несериозна авантюра през XVII век със създаването на няколко забравени от бога колонии в Северна Америка и придобиването на няколко пристанища в Мароко и Индия като зестра от Португалия в самото начало на XVIII век. От тук нататък, Лондон поема по пътя към величието, постлан с телата на милиони загинали, прекършените щикове на десетки вражески армии и отмъкнатите богатства на безброй земи. Това пътешествие към имперска слава е в повечето случаи продукт на личния хъс и амбиции на някои от най-безпардонните и безскрупулни авантюристи в историята. Твърде често те действат на своя глава, следвайки своите правила и своите амбиции. В този смисъл, Британската империя от XIX век е също толкова плод на частната инициатива, колкото и испанската два века по-рано.

Сред имената на завоевателите, авантюристите и откривателите, направили Великобритания най-голямата империя в историята (над 33 млн. кв. км площ), едно име блести с особена, собствена светлина – Робърт Клайв, първи барон Клайв.

Shah_'Alam_conveying_the_grant_of_the_Diwani_to_Lord_Clive

Снимка: By Benjamin West – British Library https://www.theguardian.com/world/2015/mar/04/east-india-company-original-corporate-raiders, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19121878

Робърт Клайв е роден в имението Стич Хол, графство Шропшър на 29 септември, 1725 г. Семейството му е част от дребната аристокрация, т.нар. джентри и заема редица постове в администрацията на Англия още от времето на Хенри VII. Баща му, който също се наричал Робърт, бил адвокат и член на Парламента. Семейство Клайв имали общо 13 деца, от които седем дъщери и шестима синове. Робърт бил най-големия, а шест от братята и сестрите му така и не доживели пълнолетие. Младият Робърт има трудно детство – семейството не е особено заможно и за да се прехранва, децата са изпратени за отглеждане при роднини. Робърт израства в Манчестър при леля си, след което отново се връща у дома в Стич Хол. Всички спомени на свидетели подсказват, че е бил побойник и главатар на местна банда, която рекетирала търговците, заплашвайки ги с вандализиране на магазини, работилници и отмъкване на стоки. Учението му е пълен провал – преди да навърши 12 вече е сменил три училища, без да придобие базовите за онова време умения и познания. Това, което пропуска като образование наваксва с добър усет, природна интелигентност и чудовищна амбиция.

Когато става на 19, баща му издейства за Робърт позиция на агент на Източноиндийската търговска компания (ИТК). Той заминава за Бомбай (дн. Мумбай), но по пътя корабът му се отбива през Бразилия, където прекарва девет месеца за необходими тежки ремонтни дейности. През това време, Клайв научава да говори португалски от местните моряци, докато обикаля пристанищните забележителности. В крайна сметка младежът пристига в Мадрас (дн. Чаннай) и прекарва следващите две години като помощник в различни търговски обекти на ИТК. По това време си осигурява достъп до библиотеката на местния британски губернатор и започва да чете огромни количества литература, наваксвайки сам с образованието, което пропуска като дете. Относително монотонното му ежедневие е нарушено от пристигането на френски войски, които обсаждат Мадрас.

В хода на Войната за Австрийското наследство (1740-48г.), Франция и Великобритания водят военни действия в Индия, където французите се опитват да завземат британските позиции в югоизточните части на Субконтинента. Мадрас е превзет в началото на септември, 1746 г. Жителите му са принудени да се закълнат във вярност на Франция, но Робърт Клайв не е от хората, които превива коляно. Отказва публично, след което бяга от затвора и успява да достигне до най-близкия форт на ИТК, където се отказва от по-престижния пост на „фактор“ и се записва като редови войник. През следващите две години се сражава храбро срещу французите и участва в обсадата на Пондишери, за което си представяне е повишен в чин младши лейтенант. Няколко месеца по-късно, британците организират експедиция срещу местен раджа. Клайв, вече повишен в лейтенант, се записва доброволец и отново се прочува, повеждайки лично един отряд от около 200 души през придошла от дъждовете река. Макар силите му да са обкръжени, те успяват да задържат позициите си няколко часа до идване на подкрепления. Самият Клайв получава няколко рано но не спира да се сражава и да командва. Въпреки храбростта му обаче, ИКТ решава да направи съкращения във военния бюджет и той така и не получава чин капитан, на който се надява. От друга страна, негови покровители му издействат назначаване като интендантски офицер в един от фронтовете на ИКТ – доста доходоносна позиция, с оглед възможността за допълнително прибиране на суми „под масата“.

Cleve_at_the_siege_of_Arcot_(1751)

Снимка: By Ernest Wallcousins (1883-1976) – https://archive.org/details/pioneersinindia00johniala, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68346013

През 1751 г., след като прекарва известно време на рехабилитация в Бенгал (през 1749-50 г., получава нервно разстройство), Клайв се завръща в бойните редици и отново блясва с дързостта си. Подкрепяния от Франция владетел на Карнатака атакува позициите на ИТК в югоизточна Индия. Клайв повежда малък отряд от 500 души в тила на врага и завзема столицата Аркот. Решен да върне основната си позиция, владетелят (науаб) Чанда Сахиб повежда ок. 7 500 души, сред които и френски части срещу Крайв и отряда му. В поредица от изненадващи нощни рейдове, Робърт Клайв успява да нанесе няколко последователни поражения на индийските войски. Обсадата продължава почти два месеца, а гарнизонът губи половината си бойци, най-вече от разразилите се в блокираната крепост болести. Въпреки това, Клайв не се предава. По време на финалния щурм на крепостта на 14 ноември, 1751 г., англичаните избиват над 400 вражески войници, губейки едва 5 души. Победата е последвана от още две години напрегната кампания, в крайна сметка доведена до успешен край от британците, които поставят свой човек на трона на Аркот. След този успех, Клайв получава широко признати във Великобритания. Самият премиер Уилям Пит Младши хвали този „пратен от небесата, самоук пълководец“. В резултат от военните успехи, Клайв, който се връща в Англия през 1753 г., получава няколко последователни мандата в Парламента между 1754 и 1755 г.

Завръщането на Клайв в Индия съвпада с нова местна война, този път срещу Бенгал. Повишеният в чин подполковник Робърт Клайв поема командването на сухопътна експедиция, която паралелно с ескадра, водена от адмирал Джеймс Уотсън, трябва да възстанови контрола над британците над град Калкута, загубен през юли, 1756 г. Британците успяват да завземат града обратно, заедно с няколко крепости около него в края на 1756 г. Няколко седмици по-късно, бенгалският владетел пристига със силна армия – британците я описват като 100 000-на, но вероятно става дума за три пъти по-малко войски. Въпреки това, Клайв разполага с едва 2000, когато е блокиран от враговете. През нощта на 4 срещу 5 февруари, 1757 г., Клайв повежда войските си в ускорен марш право през вражеския лагер за да пробие блокадата и да се изтегли. Макар и да дава немалки жертви – 37 убити и около 150 ранени, британският контингент респектира бенгалските войски и няколко дни по-късно те връщат Калкута на ИКТ. Със своята дързост, Клайв отново постига наглед невъзможното.

Няколко месеца по-късно, в средата на месец юни, британците продължават опитите си да неутрализират Бенгал, подпомаган от Французите. Двете европейски сили отново са във война (т.нар. Седемгодишна война 1756-1763г.) и използват местните владетели като пионки в глобалната си игра. На 23 юни, около 60 000 бенгалски войници застават срещу 3 200 британски и местни съюзнически части. Клайв излиза на бойното поле и печели, но не в битка. Няколко дни по-рано, той се е договорил с един от водещите противникови генерали – Мир Джафар, който срещу обещание да получи трона на Бенгал, предава своя владетел и дезертира на страната на британците.  Бенгалската армия се дезинтегрира, а англичаните печелят почти безкръвна победа.  Седмица по-късно Мир Джафар взема трона, а Клайв си тръгва със злато, сребро и бижута на стойност 160 000 тогавашни лири (30 милиона в днешна валута). Джафар раздава половината съкровищница на Бенгал на ИТК и нейните служители, с което изпълнява обещанието си, дадено пред Клайв преди „битката“ при Пласи.

Clive

Снимка: By Francis Hayman – http://www.sterlingtimes.org/memorable_images56.htm (http://www.sterlingtimes.org/clive_of_india.jpg)NPG link: http://www.npg.org.uk/collections/search/portrait/mw01347/Robert-Clive-and-Mir-Jafar-after-the-Battle-of-Plassey-1757Current image source [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=565912

През следващите няколко години, Клайв се издига до командващ на британските сили в североизточна Индия. В тази си роля, той реформира местните наемнически корпуси – т.нар. сепои. Те биват прекарани през тежки тренировъчни програми, чиято цел е да ги доближат като качество до европейските войски. Междувременно, чрез подчинените си, Клайв успява да блокира опитите на Моголската империя да установи влиянието си по течението на р. Ганг и също така да контрира опитите на Нидерландия да възстанови изгубените си позиции в Източна Индия. Към 1760 г., когато се връща във Великобритания за втори път, личното богатство на Клайв се оценява на 300 000 паунда (ок. 55 500 000 паунда сегашни пари) и годишна рента от 27 000 паунда (5 000 000 в сегашни лири). Личното му обогатяване, както и цялостното изцеждане на ресурси от страна на ИТК, стават пряка причина за прочутия Бенгалски глад от 1770 г., в следствие на който, според различни оценки, загиват над 10 000 000 души.

Неприлично богат, безпардонен и на върха на славата си, Клайв се прибира във Великобритания. Използвайки своите ресурси, той си купува баронска титла в Ирландия, пожизнено място в Парламента като представител на град Шръсбъри в родното си графство Шропшър и става близък с Двора. Освен това, заделя средства за да си осигури докторска степен по право от университета в Оксфорд, въпреки че формално не е завършил дори основното си образование. Същевременно урежда своите роднини със щедри годишни субсидии и плаща за реставриране на семейното имение Стич Хол по последните стандарти на епохата. През 1765 г., Клайв заминава за Индия за последен път.

Като губернатор на Бенгал от името на ИТК, Клайв се заема да се справи с поредното надигане на местните владетели в опит да се справят с британците. Подчинените му командири печелят няколко важни победи, а Клайв затвърждава успехите с дипломатически триумф – в замяна на върнатите на моголите земи, Великият Могол – владетелят Шах Алам II, издава ферман, с който узаконява британските вадения в Източна Индия и създава легалната основа за по-късния Британски Радж. С този брилянтен дипломатически ход, Робърт Клайв на практика създава Британската империя в Индия, завършвайки своето завоевателно дело, започнато с обсадата на Акот.

След общо три години в Индия, Клайв се завръща в Британия през 1768 г. Срещу него са свикани няколко дела в Парламента, насочени към начина, по който придобива своето състояние в Индия. Собствените му думи, когато се защитава са доказателство за етиката в британските колониални служби и по-специално в ИТК – „Не направих нищо, което не беше обичайно за Източноиндийската компания. Нещо повече, предвид отворилите се пред мен възможности, аз сам съм удивен от собствената си скромност.“ В крайна сметка е оправдан по всички обвинения и дори е издигнат в рицар от Ордена на Банята.

През последните години от живота си страда от тежки проблеми със жлъчката, които го подтикват да използва опиум за да притъпи болката. В крайна сметка, на 22 ноември, 1774 г., Робърт Клайв умира от инфаркт, причинен от свръхдоза опиум. Така приключва жизнения път на един от най-безпардонните и безскрупулни колониални дейци в цялата история на Европа.

 
 
Коментарите са изключени