Мишата отрова като допинг за маратонците от 1904 година

Спортът е една красива идея, която позволява на всички хора да обединят сили и да подобряват тялото си и физиката всеки възможен ден. Именно спортистите се превръщат в световен мотиватор и кумир. Всеки иска да е на тяхно място и с правилната мотивация и отдаденост това се случва. Никой не знае каква точно е била мотивацията на Фред Лорз.

Той е известен с участието си на дълги разстояния и се състезавал за САЩ. Като една от младите надежди, Лорз бързо успява да спечели и медийното внимание. На 6 август успява да финишира в 12 км. маратон в Селтик парк и получава правото да отиде и да се състезава в олимпийските игри в Сейнт Луис през 1904 година. Като следващата голяма надежда на САЩ, Фредерик обяснява на всички, че задължително ще вземе първото място и ще се върне в родния Ню Йорк със златен медал.

И така всички чакат участието му на 13 август в 40-километровия маратон. Тук идват и някои много особени главоболия. Първо се оказва, че организаторите наистина не знаят кога е правилното време за провеждане на тази спортна дисциплина. Обикновено подобни мероприятия се правят сутрин, когато температурите са малко по-щадящи. Вместо това, организаторите решават да изкарат всички в най-голямата следобедна жега. Маршрутът също не е толкова добре оформен и организаторите предлагат всички атлети да направят сериозно количество обиколки на градския стадион, преди да тръгнат по улиците. До тук добре, но на 32-градусовата жега се оказва, че мнозина започват да припадат или да се отказват от състезанието.

Фредерик Лорз

Снимка: By Unknown – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=34112690

Маршрутът извън пистата също не бил толкова очарователен. Сент Луис все още не бил достатъчно добре асфалтиран и всички трябвало да бягат по прашните градски пътеки. Количеството вдигнат прах било предизвикателство и за най-големите атлети. Хидратирането било награда за онези, които могат да стигнат до 20-я километър – единствената обособена точка в маршрута. И ако това не е достатъчно за затормозяване на ситуацията, между всички тичащи се прокрадвали и коли, които допълнително да бълват газове и да вдигат още повече прах. Маратонът бил много сериозно обречен и мнозина очаквали, че или ще се преповтаря или просто няма да има победител. Обещанието за медал все пак е направено и Фред решава да вземе нещата в свои ръце.

Някъде на 1/3 от състезанието по трасето г-н Лорз вижда колата на своя треньор и решава да се повози през останалата част от състезанието. С помощта на малко повече конски сили от доброто старо ДВГ, атлетът бързо успял да изпревари значително своите опоненти. Към финала бил дори достатъчно благосклонен да слезе и да пресече на собствен ход финала. Невероятните оваци и извършеното чудо взривяват стадиона.

Никой не можел да повярва как за толкова време Фред е успял да издържи на спартанските условия. Награждаването започнало и Фред можел да се порадва поне за кратко на златния медал. Освен това бил посрещнат лично от Алис Рузвелт – дъщерята на Теодор Рузвелт. Не е ясно колко точно време е имал за изпитване на легендарното щастие, но след пристигането на другите атлети и съдии всичко е било разкрито. Фред връща медала и обяснява, че се е шегувал, но именно тази шега ще му коства правото да се състезава цял живот.

Томас Хикс на финала!

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=935993

Истинският победител и официален носител на златния медал е Томас Хик. Той финишира със значителна разлика спрямо бъдещия почитател на Uber в олимпиадата, но поне не е използва автомобила като средство за предвижване. Томас решил да бяга през цялото време, но също пазил много сериозна тайна. Като един от малкото издържали на цялото мъчение Хикс трябвало да стимулира много сериозно тялото си. В зората на XX-и век Нацистка Германия още не е започнала експериментирането с най-различни добавки за духа и тялото. И така стигнал до откритието, че когато взима определено количество стрихнин. Индоловият алкалоид е известен като отрова за мишки.

Има горчив вкус и след като е извлечен през далечната 1818 г. се използва по предназначение. В определно количество това вещество може да убие всички от плъх до човек, причинявайки асфикция. Интересното е, че именно това е взимал Хикс. Как не е умрял? Атлетът установил, че ако взима минимални дози с малко бренди, мускулите му се отпускат и може да тича по-дълго. В резултат на това успява и да финишира.

По пътя осъзнава, че не може да издържи още много и получава втора доза. На финишът пред очите на публиката успява да падне на земята и да накара всички да се притекат на помощ. След това веществото се забранява, но и до днес Томас е официалният шампион и победител от игрите през 1904 година. Лекарите малко по-късно ще признаят, че още една инжекция е можела да убие Томас на място. Официално няма данни дали Хикс е взимал повече от този вид допинг, но значителното му дълголетие показва, че сякаш не е имало толкова много щети. Томас Хикс умира през 1952 г. на 67 години.