shareit

Макс Шмелинг – боксьорът, когото всички смятаха за нацист

| от |

 Боксът или боят с пестници, както го е описал Омир в „Илиада“, често прилича на уличен бой. Юмруците се стоварват върху опонента, докато спре да мърда. Правилата на играта са се променяли доста време, ръцете започнали да се стягат в ръкавици, за да може тъпите удари да причиняват по-малки щети, след това и рундовете стават по-малко и боксът започва да прилича на малко  по-цивилизован спорт. Професионалистът знае, че тази игра крие много рискове. Всеки опонент е различен, използват се най-различни стратегии за победа, а да не говорим, че понякога всичко зависи от един точен удар. Изключваме изцяло промяната на спорта с присъствието на боксьори като братята Кличко, тяхната игра носеше резултати, но със сигурност не достави толкова емоции, колкото старите атлети.

В зората на бокса, когато още никой не подозира колко милиарда могат да се печелят, едно име изплува на повърхността. Максимилиан Адолф Ото Зигфрийд Шмелинг е немски боксьор с особена история. Името му става особено популярно малко преди началото на Втората Световна война. За 2 години (от 1930 до 1932-а), Макс е световен шампион в тежка категория. Във всяко друго време, този човек най-вероятно щеше да бъде точно толкова известен, колкото Мохамед Али, Роки Марсиано и много други. В зората на Нацистка Германия, Хитлер има нужда от нови арийски герои, с които да вдигне духа на нацията. Появата на Макс Шмелинг е перфектен подарък, но има една подробност – този боксьор не иска името му да се свързва с нацистите.

Max Schmeling

Нека започнем с това, че атлетът има много скромен произход. Притеснителен, срамежлив и винаги далече от светлината на прожекторите, Шмелинг можел да се превърне в символ на чистотата на спорта, той е продукт, разкриващ истинската класа на бокса. С европейска титла на кръста, германецът бързо пристига в САЩ, където се провежда турнира за световната титла в тежка категория и го печели. Мачът през 1932-а година срещу Джак Шарки се смята за пладнешки обир, след като съдиите преценят, че в този мач е бил по-достоен именно Джак. Най-високата точка в кариерата идва с помощта на Джо Луис. Кафевият бомбардировач – олицетворението на правата на афроамериканците и битката за равенство, трябва да се изправи срещу някого, за да затвърди своята кариера. Мениджърите бързо решават да предложат Макс Шмелинг за жертвоприношение с идеята, че ще е изключително лесен противник, но уви – немският боксьор не просто побеждава, той унижава своя опонент. Джо Луис сякаш доминира през цялото време на първия мач и в 12-я рунд получава много сериозни удари в главата. След още няколко сблъсъка се вижда, че е готов да се предаде и просто чака завършващия си удар.

Нокаутът е факт, а самият Макс споделя дни преди битката, че е изучил много добре стила на своя опонент и знае как да го победи. Загубата е толкова тежка, че по улиците на САЩ се срещат възрастни хора, които плачат като малки деца. Победата на Макс не е просто победа над Джо Луис, това е победа над цяла Америка. Подозираме, че пропагандата е работила много добре в онова време.
След тази среща, светът наистина очаква реванша, но вместо това, Джо се изправя срещу Джеймс Брадок – боксьор с много очарователна история. Интересното е, че никой не се вълнувал особено от тази битка, мнозина подозирали, че Макс може да победи втори път опонента и следователно това бил резервен мач. Самият Луис пък казал, че никой не трябва да го нарича шампион, докато не победи Макс Шмелинг. И така пр-ите  започват да работят на високи обороти. Германецът става злият герой, лицето на нацизма и всичко негативно, което може да се постави на една личност. Престоят на боксьора в САЩ е кошмарен, той не се чувства като спортист, а като изрод. Ако спечели мачът, шансовете да бъде линчуван още на ринга са огромни. Ако изгуби…

Louis-schmeling-weigh-1938

Макс Шмелинг (ляво) и Джо  Луис (дясно)
Снимка: Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=22720805

Мотивиран за победата и с изцяло нов стил Джо Луис принуждава треньорът на германеца да влезе в игра и да прекрати мача, защото по правилата на Ню Йорк, кърпата не се зачита.  Една загуба не е толкова страшна, бихте казали, но историята е малко по-различна. Шмелинг е превърнат в идол на Германия, той се жени за Ани Ондракова и двамата стават лице на арийската раса или са давани най-често за пример, макар и да се дистанцират максимално. Ева Браун страдала много по-красотата на актрисата, а в малкото и дневниче, открили повече от 28 страници, в които не пожелава нищо по-различно от болести и смърт. На пук на всички протести, той защитава своя еврейски треньор с американски паспорт и дори влиза в конфликт с Гьобелс, заявявайки, че Джо Джейкъбс помага за добрите резултати и не е сигурен, че Германия има друг достоен треньор, който да го замени.

Немският боксьор все пак успява да се реваншира пред своите съграждани, спечелвайки отново европейската титла, при това в първия рунд, но Хитлер вече е заменил добрите думи и интереса към него.

Двама професори Робърт Уизборд и Норбърт Хетерик доказват, че по време на „Кристалната нощ“, Макс крие двама братя с еврейски произход в собствената си хотелска стая в Берлин. На рецепцията е оставил бележка, в която е написал, че е болен и НИКОЙ не трябва да го безпокои. След като немското население се утолило жаждата си за възмездие и тайната полиция била доволна от работата си, Шмелинг помогнал да избягат бързо от страната. Едно от двете момчета, Хенри, ще се превърне в богат хотелиер в САЩ и през 1989-а година ще го покани в Лас Вегас. Същият никога няма да се отрече от думите си и ще продължава да твърди, че е жив благодарение на боксьора.

След завръщането в Германия, Макс вече не е престижният атлет, няма никакви почести, той е символ на проваленият нацистки режим. Охолният живот е заменен с мизерия, а на финала е мобилизиран и изпратен на сигурна смърт. Въпреки всичко това, години по-късно, Шмелинг ясно ще заяви:
„Загубата на този мач ме прави почти щастлив. Само си представете какво щеше да стане, ако се върна с титлата в Германия. Може и да се дистанцирам от тях, но щяха да ми дадат медал, а след това щяха да ме съдят като военнопрестъпник.“
Съдбата на последния истински световен шампион на Германия не свършва по желания от Хитлер начин. Противно на всички очаквания, Макс успява да оцелее на фронта. След това прекарва доста време, опитвайки се да сглоби живота си и се бие, за да изкара малко пари – никога не стига до втори шанс за титлата. Късметът се усмихва през 1948-а година, когато Coca Cola сключва договор с него за производство на газираната напитка.

Louis-schmeling-1971

Снимка: By unknown – Arlington National Cemetery Cite, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=22605699

Историята не свършва до тук. През 1954-а година, Макс е поканен в САЩ, където сяда на дивана с Джо Луис, за да коментират пред камера една от големите им битки. Двамата не се държат като опоненти, а като приятели. Впрочем, виждат се още 12 пъти и често говорят по телефона. След като Джо Луис е разорен, Макс изпраща пари за плащането на медицинските му сметки, а през 1981-а година, когато САЩ губи своя шампион, Макс е там, за да носи ковчега на своя най-голям противник на ринга и много добър приятел. По-късно, спортните критици и журналисти си спомнят за тази легенда и за един от най-интригуващите боксови сблъсъци, следователно г-н Шмелинг обикаля по света, за да поговори и за тази история. През 2004-а година празнува своя 99-и рожден ден и се кълне, че ще отпразнува богато своя 100-ен рожден ден.

За жалост не успява, на Коледа е повален от настинка, а на 31-и януари вече е в кома и умира два дена по-късно… Погребан е до своята съпруга Ани Ондракова, с която са заедно цели 54 години. Семейството няма наследници. И ако животът няма точен резултат – все пак никой не е излязал жив от живота, то тогава трябва да погледнем и друга подробност – боксовата кариера на Макс. Тя изглежда така: 56 победи – от тях 40 с нокаут, 10 загуби, 4 равни мача. Достоен резултат, който го поставя в Международната зала на славата през 1992-а година.

 
 
Коментарите са изключени

Милан и Интер освещават новия Сан Сиро с приятелски мач преди 93 г.

| от |

На 19 септември 1926 г. Милан и Интер ще влязат в приятелски двубой на новооткрития стадион Сан Сиро. На този ден Интер печели с резултат 3-6. До този момент Милан държи футболната крепост в града, но едно добро решение позволява на феновете на двата отбора да ползват едно и също спортно съоръжение.

Макар и днешната футболна култура да се разделя на фракции и враждуващи групи, отборите тогава са имали друга идея. Президентът на клуба на Милан Пиеро Пирели дава идеята за обединение, както и допълнителни 5 милиона лири за построяването. Архитектът Улис Стакини е натоварен с проектирането, но отказва да следва модела на традиционните модели и не строи писта около терена.
По този начин феновете ще имат възможност да бъдат по-близо до зелената покривка, а също така се увеличава и количеството – 35 000 души.

Първоначалното име е „Новият Сан Сиро“, кръстен на квартала, където се намира. И докато феновете имат високи надежди за летящ старт на Милан, отборът успява да изгуби и своя първи мач в лигата. Съоръжението е продадено на град Милан през 1935 година, но Росонерите остават основен ползвател до 1947 г. В същата година Интер решават да плащат наем и също да се възползват от възможността, вместо да строят нов стадион. През 1980 г. Сан Сиро ще бъде преименуван на Джузепе Меаца – звезда от редиците на Милан и на Интер. В следващите години ще има допълнителни ремонти, които ще позволят събирането на близо 80 000 запалянковци. В този момент стадионът е приютил спортните страсти на 3 игри от световното през 1934 г. и още 6 игри от същия формат през 1990 г. Публиката на Милан е ставала свидете и на 4 финала на Шампионска лига през 1965, 1970, 2001 и 2016 г. Да не говорим, че съоръжението е предпочитан избор за всеки музикант през последните години, списъкът с гости е много дълъг.

 
 
Коментарите са изключени

Марадона се готвеше да тръгне за Шефийлд, а лошото време провали трансфера на Кройф в Дъмбартън

| от |

Парите тотално промениха футбола. Реал Мадрид, Барселона, Манчестър Юнайтед… От десетилетия тези клубове разполагат с огромни бюджети за привличането на нови играчи, модернизация на стадионите и базите по последния вик на модата и технологиите и т.н. Но вече има и клубове като Манчестър Сити и Пари Сен Жермен, които са с още по-неизчерпаем ресурс от споменатите в началото колоси. Нужно ли е да припомняме, че преди две години парижани платиха 222 млн. евро за Неймар и дадоха тон на новата трансферна лудост.

А Манчестър Сити? Само допреди две десетилетия и половина клубът бе затънал в жестока криза. Огромни дългове задушаваха „гражданите“, а отборът се свлече до третия английски ешелон. Отделно Сити загуби и правата върху търговската марка и в продължение на няколко години не продаваше атрибути с емблемата си. Тренировките се провеждаха в спортния комплекс в Мос Сайд – не най-приветливата част в южен Манчестър. И докато играчите тренират, около тях се шляеха бездомници и алкохолици, чието най-голямо забавление бе да сипят обиди срещу играчите. Агрономът на клуба от онези времена в средата на 90-те си спомня, че често нямало пари дори за бяла боя, за да се разчертае полето…

Но днес Сити и Пеп Гуардиола водят футболната революция в Англия и налагат световните стандарти. Каталунецът често блести с гениална тактика в мачовете на тима, а зад себе си има ръководство, което е готово да отговори на всяко негово желание. Резултатът ли? Погледнете таблицата с крайното класиране през миналия сезон. Срещу името на Сити са 98 точки и голова разлика 95:23. Година по-рано, през пролетта на 2018-а, пък отборът на Гуардиола завърши със 100 точки в актива си и 106 отбелязани гола. Изумително!

Изумителни обаче са и числата, които стоят зад тези успехи. Съвсем наскоро Манчестър Сити стана първият клуб в историята, който е платил над един милиард евро за футболистите, които притежава в състава си. Ако трябва да сме пунктуални, сумата е 1,014 млрд. евро. И отлично илюстрира новите порядки в съвременния футбол. „Тези пари не стигат и за пет като Неймар“, вероятно би пресметнал някой от по-младите почитатели на играта, но си заслужава да припомним няколко истории като доказателство, че не всичко е пари. Понякога нещата опират до чист късмет, а и прищявките на съдбата често си казват думата.

Пари, късмет, съдба – всяко от тях се намесва при проваления трансфер на Диего Марадона в… Шефийлд Юнайтед през 1978 г. Мениджърът на „остриетата“ вижда 17-годишния номер 10 на Архентинос Хуниорс и предлага 200 000 паунда за него. Офертата е приета, но англичаните не успяват да съберат сумата накуп, както иска Архентинос. Трансферът пропада, въпреки че Марадона има дори самолетни билети за Острова. Вместо него Юнайтед взима Алехандро Сабея за 160-те хиляди, които успява да набере. И изпада в четвърта дивизия… Нататък пътят на дон Диего е легендарен. Бока Хуниорс, Барса и Наполи, където и до днес е със статут на божество.

Шотландският Дъмбартън пък подготвя божествено посрещане на Йохан Кройф през 1980-а. Холандецът вече е на 33 и признава, че е бил изкушен от заплатата, която му давал малкият клуб. Но преговорите приключват неуспешно, след като съпругата на Кройф изтъква аргументи като например лошото шотландско време. Семейството избира Вашингтон Дипломатс в Щатите.
Малко повече от десетилетие по-късно мениджърът на Шефийлд Уензди Тревър Френсис взима Ерик Кантона на проби от Ним през 1992-ра, но иска инатливият виртуоз да остане поне седмица. Ерик отказва и заминава за Лийдс, където са готови да подпишат с него веднага. Останалото е история, следва трансфер в Манчестър Юнайтед и се ражда Крал Ерик.

Алфредо ди Стефано е кралят на Реал Мадрид в средата на миналия век. Но митът на мадридистите почти става каталунски идол. Барса го договаря, но разбира, че той е притежаван едновременно от Ривер плейт и Милионариос (Колумбия), което по испанските закони носи главоболия и евентуални санкции. Така Барса се отдръпва, но Реал се договаря с двата клуба и взима играча, който носи пет поредни европейски купи за „белия балет“. А колко по-различно можеше да е всичко…

През 1983-та, когато е на 19, датският талант Михаел Лаудруп пътува до Ливърпул и дори разглежда „Анфийлд“, преди преговорите да приключат с неуспех. „Мислех, че ще играя в Ливърпул, всичко бе уредено – спомня си Махаел. – Две седмици по-късно те се обадиха и поискаха договорът да е за четири години, а не за три. Бях разочарован и блокирахме трансфера.“ Така Лаудруп отива в Ювентус, а Ливърпул взима Ян Мьолби, друг датчанин.

Soccer - World Club Championship - Toyota Cup - Real Madrid v Vasco da Gama, Tokyo, Japan

Интересна е и случката на Раул отпреди десетина години. През 2008-а легендата на Реал се бе договорил с Тотнъм, а ако Хуанде Рамос не бе уволнен, великият нападател щеше да носи екипа на лондонските „шпори“. Сделката бе готова, но шефовете на клуба уволниха испанския мениджър и голмайсторът отказа трансфера.

Зинедин Зидан пък бил на крачка от трансфер в Блекбърн, но вече покойният директор на Роувърс Джак Уокър отсякъл: „За какво ни е този французин, имаме си Шърууд.“ Зизу спечели две титли на Италия с Ювентус, а с Реал Мадрид – трофея от Ла Лига, Шампионската лига и Суперкупата на Европа. А колко по-различно можеше да бъде, ако бе станал футболист на Роувърс, нали? И за него, и за английския клуб. Но така е в живота, така е и във футбола. Понякога не всичко опира до парите, въпреки че без тях отбори като Манчестър Сити, ПСЖ и Челси никога нямаше да бъдат това, което са днес.

 
 
Коментарите са изключени

Да влезеш в спалнята на кралицата

През лятото на 1982, 33-годишен безработен фен на кралското семейство два пъти преминава 14-метрова стена, покрита с бодлива тел и въртящи се шипове, покачва се по водосточна тръба, влиза в Бъкингамския дворец през един отключен прозорец, сяда на трона на кралицата и дори се наслаждава на кратък tête-à-tête разговор с Нейно Величество.

Майкъл Фаган е роден на 8 август 1948 в Лондон. Жени се през 1972, а когато влиза в Двореца, Майкъл вече има четири деца на възраст между 3 и 10 годинки. В миналото мъжът работи като декоратор и художник, но когато започва да крои плановете си за взлома е безработен.

В месеците преди влизането той прави 12 огледа на Бъкингамския дворец като казва на майка си, че отива да се види с неговата приятелка Елизабет Реджина. За първото си влизане – през юни 1983 – той твърди, че захожда откъм прозорец на стая за камериерки. Когато камериерката вика охранители, но Майкъл не е намерен, те автоматично предполагат, че жената си въобразява.

Фаган разказва, че след това просто се разхожда из дома на кралицата като намира стаите на принц Чарлз и на принцеса Даяна. Той също така казва, че понеже не намира тоалетна, се облекчава в паничката на коргитата. Разказва и че пие някакво вино, което намира в стаята на принц Чарлз. Чувствайки се, по негови думи, като Златокоска, Фаган сяда и на няколко трона.

Той твърди, че му е било по-лесно да влезе, отколкото да излезе, но въпреки това по път за навън просто минава през задните градини и прескача още веднъж стената.

В деня след първия му взлом, Фаган прави опит да открадне кола и е вкаран в затвора за 3 седмици преди да излезе под гаранция. Той влиза в Двореца за втори път на следващия ден. 

Всичко започва в 7:00 сутринта – Фаган отново прескача стената и се изкачва по водосточна тръба този път до покрива, където оставя сандалите и чорапите си (защото такъв човек, разбира се, че носи сандали с чорапи). След като влиза през друг отворен прозорец, той „следвах картините“, за да определи кои стаи са на кралицата. В този процес Майкъл задейства поне една аларма, която обаче е пренебрегната: по-късно ще се окаже, че няколко аларми са инсталирани не както трябва. Към 7:15 часа той успява да счупи стъклен пепелник и взима едно от парчетата му със себе си в спалнята на кралицата, където възнамерява да пререже вените си пред Нейно Величество…

След като отваря завесите близо до леглото й, Елизабет натиска алармата, но по стечение на обстоятелствата никой не отговаря – нощната охрана вече си е тръгнала, а прислугата, която би могла да я чуе, точно в този момент чисти други стаи или разхожда коргитата.

Фаган казва, че кралицата била облечена в нощница с щампа на Статуята на свободата и при вида му извикала „Какво правиш тук?“ След това се опитала да телефонира за помощ, някъде към 7:18, но асистентите й закъснявали за работа и затова заедно с една от прислужничките успяват да вкарат Майкъл в един килер като го убеждават, че там ще намери цигари.

В крайна сметка кралицата и прислужницата намират лакей и го оставят да надзирава Фаган – оказва се, че той не само му дава цигари, но и му сипва чаша от популярното уиски на Елизабет Famous Grouse, което намира в стаята й. Според официалния доклад, кралицата също присъства в сцената, но е прекалено загрижена да пази кучетата си от похитителя, който става все по-емоционален.

По-късно Фаган казва, че краткия му набез на Бъкингамския дворец е в резултат на приемане прекалено много халюциногенни гъби, от които все още е друсан. Срещу него не са повдигнати обвинения за влизате с взлом, но прекарва известно време в психиатрична клиника през 1982, за да се изясни състоянието му.

След като цялата работа преминава, Фаган продължава да се замесва в неприятности с властите, в това число нападение на полицай и пласиране на херои. През 1987 човекът е съден за непристойно държане, което той ще се опита да оправдае с историята, че просто се е съблякъл преди да влезе във водата, за да прибере риболовните си такъми (той е на риба, където пуши трева заедно с приятели). В съда обаче един от очевидците на случилото се, жена, казва как обвиняемият е имал „огромна ерекция“. Фаган отговаря на това с думите, че „съпругът й би трябвало да е ей такъв“, показвайки малко разстояние с палец и показалец.

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Странният морски камуфлаж

| от |

То не е точно военна машина, а начин за маскиране на корабите по време на Първата световна война, който смятаме вся пак за чудноват. Британците наричат този камуфлаж „Dazzle Painting“, а американците „Razzle Dazzle“. Той трансформира корабите от просто сиво корито в ярки, цветни шедьоври на кубизма. Британците, американците и французите използват този камуфлаж и той става доста популярен сред военноморски сили през ПСВ. Очевидците често остават без коментар пред крещящите цветове на корабите, които, минавайки в конвой, сигурно са създавали доста живописна гледка.

Olympic WWI

Олимпик, сестриният кораб на Титаник, в камуфлаж, докато служи в ПСВ от септември 1915

Целта на това пребоядисване обаче не с артистичен характер. През годините се правят множество опити за маскиране на корабите, така че да не се забелязват от немските „подводни лодки“ (u-boat), които потапят съдовете на съюзниците в неочаквани количества и с тревожна скорост. Но въпреки постоянното изпробване на нови и нови методи за прикриване на корабите, никой от тях не е успешен заради постоянните промени в небето, водата и въздуха.

EB1922 Camouflage Periscope View

Сравнение между два еднакви кораба: единият с камуфлажа, а другия – без

Един остроумен британски офицер на име Норман Уилкинсън обаче предлага различен подход: да се използват линии с различни дебелини, дължини, ъгли и така нататък, не за да се прикрие кораба, а за да е по-трудно на противника да определи посоката му на движение, скоростта и размера. По време на Първата световна торпедата след изстрелване са плували само по права линия, така че капитаните на подводниците трябва да се прицелят в корабите, преценявайки на око разстоянието, скоростта и посоката им, за да попадне торпедото в целта. Рисунките по корабите правят курса им труден за определяне и съответно работата на командирите ставала по-трудна.

За съжаление… не са известни цветни снимки на камуфлажираните военни кораби. Тази практика спира, когато подводниците започват да получават адекватна помощ от въздуха, а по-късно – и с развитието на радарните технологии.

 
 
Коментарите са изключени