shareit

Макс Шмелинг – боксьорът, когото всички смятаха за нацист

| от |

 Боксът или боят с пестници, както го е описал Омир в „Илиада“, често прилича на уличен бой. Юмруците се стоварват върху опонента, докато спре да мърда. Правилата на играта са се променяли доста време, ръцете започнали да се стягат в ръкавици, за да може тъпите удари да причиняват по-малки щети, след това и рундовете стават по-малко и боксът започва да прилича на малко  по-цивилизован спорт. Професионалистът знае, че тази игра крие много рискове. Всеки опонент е различен, използват се най-различни стратегии за победа, а да не говорим, че понякога всичко зависи от един точен удар. Изключваме изцяло промяната на спорта с присъствието на боксьори като братята Кличко, тяхната игра носеше резултати, но със сигурност не достави толкова емоции, колкото старите атлети.

В зората на бокса, когато още никой не подозира колко милиарда могат да се печелят, едно име изплува на повърхността. Максимилиан Адолф Ото Зигфрийд Шмелинг е немски боксьор с особена история. Името му става особено популярно малко преди началото на Втората Световна война. За 2 години (от 1930 до 1932-а), Макс е световен шампион в тежка категория. Във всяко друго време, този човек най-вероятно щеше да бъде точно толкова известен, колкото Мохамед Али, Роки Марсиано и много други. В зората на Нацистка Германия, Хитлер има нужда от нови арийски герои, с които да вдигне духа на нацията. Появата на Макс Шмелинг е перфектен подарък, но има една подробност – този боксьор не иска името му да се свързва с нацистите.

Max Schmeling

Нека започнем с това, че атлетът има много скромен произход. Притеснителен, срамежлив и винаги далече от светлината на прожекторите, Шмелинг можел да се превърне в символ на чистотата на спорта, той е продукт, разкриващ истинската класа на бокса. С европейска титла на кръста, германецът бързо пристига в САЩ, където се провежда турнира за световната титла в тежка категория и го печели. Мачът през 1932-а година срещу Джак Шарки се смята за пладнешки обир, след като съдиите преценят, че в този мач е бил по-достоен именно Джак. Най-високата точка в кариерата идва с помощта на Джо Луис. Кафевият бомбардировач – олицетворението на правата на афроамериканците и битката за равенство, трябва да се изправи срещу някого, за да затвърди своята кариера. Мениджърите бързо решават да предложат Макс Шмелинг за жертвоприношение с идеята, че ще е изключително лесен противник, но уви – немският боксьор не просто побеждава, той унижава своя опонент. Джо Луис сякаш доминира през цялото време на първия мач и в 12-я рунд получава много сериозни удари в главата. След още няколко сблъсъка се вижда, че е готов да се предаде и просто чака завършващия си удар.

Нокаутът е факт, а самият Макс споделя дни преди битката, че е изучил много добре стила на своя опонент и знае как да го победи. Загубата е толкова тежка, че по улиците на САЩ се срещат възрастни хора, които плачат като малки деца. Победата на Макс не е просто победа над Джо Луис, това е победа над цяла Америка. Подозираме, че пропагандата е работила много добре в онова време.
След тази среща, светът наистина очаква реванша, но вместо това, Джо се изправя срещу Джеймс Брадок – боксьор с много очарователна история. Интересното е, че никой не се вълнувал особено от тази битка, мнозина подозирали, че Макс може да победи втори път опонента и следователно това бил резервен мач. Самият Луис пък казал, че никой не трябва да го нарича шампион, докато не победи Макс Шмелинг. И така пр-ите  започват да работят на високи обороти. Германецът става злият герой, лицето на нацизма и всичко негативно, което може да се постави на една личност. Престоят на боксьора в САЩ е кошмарен, той не се чувства като спортист, а като изрод. Ако спечели мачът, шансовете да бъде линчуван още на ринга са огромни. Ако изгуби…

Louis-schmeling-weigh-1938

Макс Шмелинг (ляво) и Джо  Луис (дясно)
Снимка: Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=22720805

Мотивиран за победата и с изцяло нов стил Джо Луис принуждава треньорът на германеца да влезе в игра и да прекрати мача, защото по правилата на Ню Йорк, кърпата не се зачита.  Една загуба не е толкова страшна, бихте казали, но историята е малко по-различна. Шмелинг е превърнат в идол на Германия, той се жени за Ани Ондракова и двамата стават лице на арийската раса или са давани най-често за пример, макар и да се дистанцират максимално. Ева Браун страдала много по-красотата на актрисата, а в малкото и дневниче, открили повече от 28 страници, в които не пожелава нищо по-различно от болести и смърт. На пук на всички протести, той защитава своя еврейски треньор с американски паспорт и дори влиза в конфликт с Гьобелс, заявявайки, че Джо Джейкъбс помага за добрите резултати и не е сигурен, че Германия има друг достоен треньор, който да го замени.

Немският боксьор все пак успява да се реваншира пред своите съграждани, спечелвайки отново европейската титла, при това в първия рунд, но Хитлер вече е заменил добрите думи и интереса към него.

Двама професори Робърт Уизборд и Норбърт Хетерик доказват, че по време на „Кристалната нощ“, Макс крие двама братя с еврейски произход в собствената си хотелска стая в Берлин. На рецепцията е оставил бележка, в която е написал, че е болен и НИКОЙ не трябва да го безпокои. След като немското население се утолило жаждата си за възмездие и тайната полиция била доволна от работата си, Шмелинг помогнал да избягат бързо от страната. Едно от двете момчета, Хенри, ще се превърне в богат хотелиер в САЩ и през 1989-а година ще го покани в Лас Вегас. Същият никога няма да се отрече от думите си и ще продължава да твърди, че е жив благодарение на боксьора.

След завръщането в Германия, Макс вече не е престижният атлет, няма никакви почести, той е символ на проваленият нацистки режим. Охолният живот е заменен с мизерия, а на финала е мобилизиран и изпратен на сигурна смърт. Въпреки всичко това, години по-късно, Шмелинг ясно ще заяви:
„Загубата на този мач ме прави почти щастлив. Само си представете какво щеше да стане, ако се върна с титлата в Германия. Може и да се дистанцирам от тях, но щяха да ми дадат медал, а след това щяха да ме съдят като военнопрестъпник.“
Съдбата на последния истински световен шампион на Германия не свършва по желания от Хитлер начин. Противно на всички очаквания, Макс успява да оцелее на фронта. След това прекарва доста време, опитвайки се да сглоби живота си и се бие, за да изкара малко пари – никога не стига до втори шанс за титлата. Късметът се усмихва през 1948-а година, когато Coca Cola сключва договор с него за производство на газираната напитка.

Louis-schmeling-1971

Снимка: By unknown – Arlington National Cemetery Cite, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=22605699

Историята не свършва до тук. През 1954-а година, Макс е поканен в САЩ, където сяда на дивана с Джо Луис, за да коментират пред камера една от големите им битки. Двамата не се държат като опоненти, а като приятели. Впрочем, виждат се още 12 пъти и често говорят по телефона. След като Джо Луис е разорен, Макс изпраща пари за плащането на медицинските му сметки, а през 1981-а година, когато САЩ губи своя шампион, Макс е там, за да носи ковчега на своя най-голям противник на ринга и много добър приятел. По-късно, спортните критици и журналисти си спомнят за тази легенда и за един от най-интригуващите боксови сблъсъци, следователно г-н Шмелинг обикаля по света, за да поговори и за тази история. През 2004-а година празнува своя 99-и рожден ден и се кълне, че ще отпразнува богато своя 100-ен рожден ден.

За жалост не успява, на Коледа е повален от настинка, а на 31-и януари вече е в кома и умира два дена по-късно… Погребан е до своята съпруга Ани Ондракова, с която са заедно цели 54 години. Семейството няма наследници. И ако животът няма точен резултат – все пак никой не е излязал жив от живота, то тогава трябва да погледнем и друга подробност – боксовата кариера на Макс. Тя изглежда така: 56 победи – от тях 40 с нокаут, 10 загуби, 4 равни мача. Достоен резултат, който го поставя в Международната зала на славата през 1992-а година.

 
 
Коментарите са изключени

Черният петък – намаления и бой

| от |

От дълго време за „черни“ се смятат дните, на които се случват бедствия. Много събития в историята са наричани „Черен петък“. Едно от най-известните е Паниката на 1869, когато Джей Голд и Джеймс Фиск се възползват от връзките си, за да спечелят на пазара на злато. Когато президентът на САЩ по това време, Юлисис Грант, научава за манипулацията им, нарежда на Хазната да пусне голямо количество злато, което, разбира се, сваля цената му драстично – с 18%. Цели състояния се печелят и губят за един ден.

DCUSA.Gallery10.TargetBlackFriday.Wikipedia

Най-ранната известна ни употреба на „Черен петък“ в смисъл на деня след  е в журнала „Factory Management and Maintenance“ през ноември 1951 г. и отново през 1952 г. Там се разказва за това, че работниците често се обаждат в службата си, да кажат, че са болни в деня след Деня на благодарността, за да имат четири поредни почивни дни. Изглежда обаче, че този смисъл на фразата избледнява с времето.

Горе-долу по това време „Черен петък“, както и „Черна събота“ започват да бъдат използвани от полицията във Филаделфия и Рочестър, заради тълпите и задръстванията, които се образуват заради началото на коледните пазарувания. През 1961 г. и общината, и търговците на Филаделфия се опитват да направят ситуацията малко по-лъчезарна и експерти по връзки с обществеността опитват да преименоват дните на „Големия петък“ и „Голямата събота“. Но тези нови имена бързо се забравят.

Фразата се разпространява бавно, но сигурно и се появява и в The New York Times на 29 ноември 1975 г., където все още се отнася конкретно за „най-натоварения ден за пазаруване и трафик в годината“ във Филаделфия. Въпреки че убедителното развитие, през 1985 г. The Philadelphia Inquirer съобщава, че търговците на дребно в Синсинати и Лос Анджелис все още не са запознати с термина.

В началото на 80-те години обаче фразата вече е позната из цяла Америка. Тогава търговците масово изразяват негодувание срещу подигравателния, насмешлив характер на фразата, с която се обозначава един от най-важните пазарски дни през годината, и съответно предлагат алтернативен неин произход. Търговците на дребно традиционно работят на загуба през по-голямата част от година (от януари до ноември с изключения), a печалбите си реализират през зимния почивен сезон, започвайки в деня след Деня на благодарността. Когато загубите им се осчетоводяват, в книгите те се вписват с червено мастило, за да се илюстрира загубата. С черно мастило съответно се вписват печалбите. Затова предлагат „Черният петък“ да е черен, защото обозначава началото на периода, в който търговците вече няма да са „на червено“, а ще са на печалба. Най-ранното известно публикувано позоваване на това обяснение е в The Philadelphia Inquirer от 28 ноември 1981 г.

През 2013 г. в интернет се появява слухът, че фразата е възникнала в Юга преди Гражданската война, когато в деня след Деня на благодарността традиционно са се продавали роби. Това обаче е грешно твърдение. 

2008-08-28 Black Friday shoppers at Wal-Mart

Както вече знаем, Черният петък днес, освен с разни дребни тарикатски измами (основно с манипулация на цените), е известен и с хаоса по магазините най-вече в САЩ.

През 2008 г. тълпа от около 2000 души в Ню Йорк  чака от 5:00 ч. сутринта местният Wal-Mart да отвори. След като отваря врати развълнуваната тълпата нахлува, стъпквайки 34-годишен служител до смърт. Хората отказват да спрат да нахлуват в магазина, дори когато служители на магазина се опитват да помогнат на колегата си. Дори когато идват полицаите. Инцидентът може би е първият смъртен случай настъпил заради  Черния петък. Според Националната федерация по търговия: „Не ни е известно да има друг случай, при които служител да е починал при подобни обстоятелства.“ През 2010 година е арестувана жена, която се предрежда на опашката пред Toys ‘R’ Us и заплашва да застреля всеки, който възразява. През 2012 на Черния петък двама души са застреляни пред Wal-Mart в Флорида по време на спор за паркомясто. През 2013 мъж е застрелян от крадец, след като се опитва да си вземе телевизора обратно от крадеца, който му го взима, заплашвайки го с оръжие. През 2016 г. 21-годишният Демонд Котман е застрелян около 1:00 часа сутринта пред магазин Macy’s в Ню Джърси. Убиецът стреля множество пъти, но мотивите му остават неясни. 26-годишният брат на Котман е ранен. През 2018 пред мола  Riverchase Galleria в Хувър, Алабама, Емантик Фицджералд Брадфорд-младши е застрелян и убит от охраната, след като става стрелба и двама души са ранени. На следващия ден полицията съобщава, че стрелецът не е бил Брадфорд, но той все пак е участвал в престрелката. Тази година ще видим как ще е.

 
 
Коментарите са изключени

Да заселиш Сибир или да построиш канибалски остров

| от |

В Томска област, Русия може да откриете следите на един много странен, но свиреп гулаг. Всяка година хора от близките области изминават близо 550 километра от сибирския град до Назински остров, позициониран точно по средата на река Об. Там поставят дървен кръст и се надяват, че починалите от лятото на 1933 г. са намерили покой.

Това поклонение напомня на свирепите наказания и битки, разрешени от Йосиф Сталин по време на неговото жестоко управление в следващите 3 десетилетия. Във въпросната година една малка флотилия оставя на малкия остров на река Об около 3000 нови жители. Тяхната задача е да построят къщи и да се заселят, без да подозират, че това много скоро ще се превърне в тяхната гробница. Хората били събирани от почти всяка точка на Русия и съответно още с акустирането на брега били дадени първите 23 жертви, които умират още по пътя за символичната обетована земя.

Липсвали всякакви инструменти, заслон и храна. Компания правили въоръжените войници и техните автомати. Всеки по-смел беглец можел да се пробва срещу ледените води на река Об, маневрирайки между изсипваните откоси върху него. Всички мирни затворници трябвало да опознаят още по-суровата страна на живота. В следващите месеци с тях ще се запознаят глада, болестите, насилието и други жестоки черти, за чието съществуване никой дори не подозира. Пристигналите бедстват, но не могат да повярват, че пристигат още хора на острова. Щом пазачите спрели хранителните дажби, оцелелите нямали никаква друга възможност освен да се отдадат на канибализъм. Хората от другата страна на брега често виждали човешки останки във водата и затова кръстили малкия остров „Острова на канибалите“.

Screenshot_1

Снимка: By User:NordNordWest – https://commons.wikimedia.org/wiki/File:%D0%9D%D0%B0%D0%B7%D1%96%D0%BD%D1%81%D1%8C%D0%BA%D0%B0_%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B3%D0%B5%D0%B4%D1%96%D1%8F_(%D0%BA%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B0).svg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=76939519

Архивите показват стряскаща цифра от близо 4000 изчезнали или обявени за мъртви. До август от 6700 пристигнали затворници ще останат едва 2200. Толкова хора са събрани на малко островче с дължина от близо 3 километра и ширина от едва 600 метра. Трудно е да си представим как дори е имало място и за пазачи. Само 300 човека все още можели да работят. Според разказите на очевидци, една от приютените жени била с изрязани прасци. Това зверство било причинено на острова, след като даването на храна било преустановено. Жертвата вече не можела да се движи, макар и да била на едва 40 години.

Брилянтният план за заселване на Сибир и Съветски Казахстан се родил в главите на Генрих Ягода и Матвей Бърман. Идеята била да изпратят около 2 милиона души в лютия север и след това да култивират земята. По този начин е било възможно да избегнат украинския глад, но за съжаление идеята не се случва. Стартът за събиране на изселници започнал с връщането на адресната система. И всеки преселник, който не отговарял на адреса в паспорта си бил подготвян за изселване в друга точка. Един студент разказва, че учил в Москва и през уикенда решил да отиде на гости на своята леля. Не стигнал, дори не успял да почука, заловен е веднага от полицията и изпратен в Сибир.

Нямал документ в себе си, но пък получил билет за по-малко приветлива точка в Русия. Друга „вълнуваща“ история е тази на Кузма Салников. Човекът работил в Новокузнецк като миньор, имал две деца и жена и един ден заминал до Новосибирск, за да пазрува от по-големия ЦУМ. В момента на неговото посещение, полицията завардва всички изходи и започва да прибира всеки, който не е бил официален жител на града. Жените и децата също били товарени в камиони и за най-различни дестинации. Хората на острова знаели, че преминаващите пазачи от лодките хвърлят парчета хляб и ако някой успее да го стигне ще се храни, в противен случай се чака по-специален канибалски улов. Макар и да няма място за нови жители, полицията продължавала да събира хора.

По архивни данни се говори, че в региона били докарани около 25 000 души. Някои имали късмет да оцелеят при разпределянето на територии, защото ледовете на реките не позволявали по-нататъчни пътешествия. Онези, които били изпратени на острова на канибалите не са били родени под щастлива звезда. Враговете на партията трябвало да съжителстват с престъпници и да изградят една приветлива обстановка на терор в суб културата. Историите за острова са като сценарий за филм на ужасите. Оцелели разказват, че са взимали органи от умиращите, други си спомнят, че жените били завързвани за дървета и са изрязвали различни части от тялото им. Липсвали пари, но пазачите разменяли тютюн, кибрит и вестници за свиване на такива срещу златото в зъбите на някои от новодошлите. Историите бързо се разпространявали сред местните жители и така достигнали до ушите на член от комунистическата партия. Василий Величко направил собствено проучване през юли. Ужасен от откритията, той написал 11 страници доклад. Същият бил изпратен със секретната поща и е разкрит едва през 1994 година. Преди това за зверствата никой не знае абсолютно нищо или поне това е версията. Ето малка част от доклада:

„Хората започнаха да умират. Понякога изгарят живи, докато седят близо до огньовете. Умират от студ и изтощение. След снеговете и мраза започна да вали и вледеняващи ветрове покориха острова. Хората продължаваха да стоят без храна. Всеки 4-5 ден се носи ръжено брашно на острова и се разпределя между заселниците. Няколкостотин грама за всеки. Щом го получат, всички тичаха до реката и го месеха в шапките си – мнозина умираха от дезинтерия. Повечето нямаха сили дори за месене и го консумираха брашното така. Умираха от задавяне или задушаване.“

Островът е евакуиран в края на юли 1933 г. и когато Величко се завръща през август не открива нито един от заселниците. Дописва следното в доклада си:

„Тревите на острова бяха изключително високи. Местните жители ходили често там да берат боровинки, но открили трупове и цели бараки пълни с човешки кости.“

През следващите години ще стане ясно, че живеещите в близките села ще ходят до острова и ще вадят златни зъби от черепите на мъртвите. Достигналият доклад в Москва кара партията да разследва и всички създатели на този лагер били изпратени в затвор за няколко години фиктивно, след това присъдата им била отменена, а всичко останало отишло в архивите. Василий Величко след това е изгонен от партията за уронване на престижа ѝ. Става военен коресподент и пътува с червената армия чак до Берлин. Никога повече не пише нищо за Канибалския остров. За няколко месеца са заличени близо 4000 човека, никой не знае колко още са загинали в този мащабен и толкова агресивен план за покоряване на Сибир. Историята мълчи за тази жертви.

 
 
Коментарите са изключени

Как да виждаме повече от слепите петна зад автомобила

| от |

Стикерът, предупреждаващ, че „предметите в огледалото са по-близо, отколкото изглежда“, е полезен само когато въобще можете да видите други превозни предмети в него. Ако не можете, може би сте си нагласили огледалата неправилно. Знаем, че тази информация може да боли, но може и да е вярно. Стотици хиляди автоматични катастрофи годишно се приписват на слепите петна.

Това е често срещана грешка, която лесно може да се направи, но за щастие също толкова лесно да се поправи.

Първо обаче: правилното поставяне на вътрешното огледало е сравнително лесно – то просто трябва да отразява директно отзад, така че да виждате през задното си стъкло по време на шофиране. Това изглежда очевидно, но може да създаде проблем при настройването на страничните огледала.

Страничните огледала нямат някаква отправна точка, според която да се нагласят. Много хора са склонни да ги накланят твърде навътре, което позволява на шофьорите да виждат част от автомобила си, но увеличават слепите петна. Едно малко по-различно нагласяване може да доведе до по-безпроблемно обратно виждане.

Методът за нагаждане на огледалата по по-оптимален начин е сравнително прост. Той са базира на това, че докато шофирате, не е нужно да виждате задната част на колата си в страничните огледала.

За да нагласите огледалото от страната на водача: преместете главата си така, че да е точно до прозореца и регулирайте огледалото, така че тази страна на вашия автомобил почти да не се вижда.

След това, за да нагласите далечното огледалото: преместете главата си в центъра на автомобила и го регулирайте така, че тази страна на автомобила ви също почти да не се вижда.

Това е. А сега ето бонус как да размразим предното стъкло:

По принцип някои коли имат такава опция, но тя отнема време, а със стъргалката отнема усилие вън на студа. Някои хора пръскат стъклото с топла вода, но това може да го счупи и тогава никъде няма да ходите.

Решението е в една бутилка с пулверизатор да сипете една част вода и две части изопропилов алкохол. Точката на замръзване на този алкохол е 89 градуса. Просто напръсквате предното стъкло и сте готови.

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени