shareit

Ford срещу Ferrari – Една от най-тежките битки в Льо Ман

| от |

60-те години на миналия век се разпознават като златния век на Формула 1. Друг вариант за кръщаване на тази автомобилна ера е „убийствените години“. Това е времето, в което няма ограничения на двигателите, състезанията са изключително зрелищни, а много често и катастрофите допринасят за допълнителния зрителски интерес. Пилотите са герои на пистата, в живота и за жалост стават модел за подражание и с това се повишават драстично автомобилните катастрофи.

Въпреки бляскавите си години, едно състезание ги изпреварва много сериозно. На пистата на Льо Ман се изминават повече километри, отколкото за един цял сезон във Формула 1. На този подиум за първи път се ражда традицията за отварянето на шампанското. 24-часовите състезания преминават доста дълъг път, представяйки абсолютната симбиоза между човека и машината. Предизвикателството за автомобилната индустрия е да произведе болид, който в следващите 24 часа да издържи на някои от най-тежките условия.

Това означава, че двигателят ще работи на максимални обороти, в гаража има около 800 комплекта гуми за всякакви условия и обикновено пристигат части за сглобяването на няколко резервни машини от абсолютната нула. Това е единственото състезание, където може да видите подмяната на съединител, турбина, горивна помпа или инжектор за минути.

24-часовите състезания дават на обикновения шофьор редица подобрения като чистачките за дъжд, спойлерите, изместването на двигателя в задната част, предното предаване, турбо двигателят и още много други. Пол Нюман участва в това състезание и дори го снима. Ако инженерните предизвикателства са впечатляващи, тогава трябва да обърнем внимание на пилотите.

DSC03817-Le_Mans_Classic_2018

Снимка: By Y.Leclercq – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=70719385

Нека започнем с факта, че нито един човек не може да издържи едно денонощие в препускане по пистата. С времето се променят регулациите, които не позволяват да се кара повече от четири часа. Преди това много състезатели изкарват повече от 12 часа зад волана, а един герой успява да гръмне двигателя си след като обърква скоростите след близо 23 часа шофиране, той до последно отказвал да бъде сменен, за да не изгуби позицията си.

Сред всички състезания има една писта, която е успяла да се обособи като самостоятелна институция. Няма производител, който да не желае да бъде част от историята и сякаш голямата надпревара е именно тук в малкия град Сартр, където в средата на юни пристигат най-големите величия. Някои главни пътни артерии се затварят, за да бъдат посрещнати повелителите на скоростта. Емблематичната права на пистата Мулзан – около 6 километра, ако трябва да бъдем прецизни – позволява множество изпреварвания и развиване на скорости, които във Формула 1 се записват само в лабораторни условия.

Именно тук за първи път зрителите стават свидетели на скорост от близо 407 км/ч, а  болидът е собственост на Peugeot PRV V6. След зловещ инцидент с машините на Mercedes-Benz, които се врязват в тълпата и убиват част от зрителите, пистата се променя за по-голяма безопасност, а Mercedes-Benz дълго време не се завръща във Франция.

Историята на Льо Ман е впечатляваща, измества сериозно вниманието от зеления ад на Нюрбургринг и ражда материал за създаването на редица филми. Цената на трофея зад тези 24 часа е свиреп. Сглобяването на LMP1 прототипите коства на производителя около четвърт милион евро, а за построяването му са необходими много повече.

Льо Ман се превръща в игрална площадка за редица прототипи и тестване на нови и нови системи. Хибридният двигател получава своето бойно кръщене именно тук, а след редица критики японският производител „Mazda“ доказва през 90-те години, че роторният двигател е достатъчно издръжлив за подобни натоварвания.

Mazda_787B_at_Le_Mans_2011

Снимка: By Pahazzard – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15513312

По една или друга причина има едно съперничество, което остава завинаги в историята на Льо Ман. През 60-те години на миналия век Ferrari са абсолютен хегемон в това състезание. Добрият стар Енцо много добре знае формулата за спечелване на този вид надпревари. Кратка справка в архивите показва, че първите 6 отбора пресичат финала на състезанието с негови автомобили. До 1965 година има само една марка и само един фаворит за титлата. Франция приветства предимно италиански туристи и почитатели на спорта, които искат да видят отбора от Маринело на първото място. Гръмките италиански победи успяват да минат отвъд океана и да стигнат до ушите на Хенри Форд II.

Richie Ginther, 24 Hours Of Le Mans

Ferrari 330 P3 от Льо Ман 1966 година.

Легендите за червените Ferrari-та накарали Хенри да мечтае за същата слава, но вместо емблема на черен кон, той искал болидите да бъдат с неговото име и емблема. Една от най-големите автомобилни вражди в света започва с мечтата за победа. Древната автомобилна традиция винаги напомня, че построеното е много по-успешно от закупеното. След кратка справка и проверка на статистиката, адвокатите на Форд предлагат три европейски компании за закупуване: Alfa Romeo, Porsche и Ferrari. Трите предложения влизат изцяло в заделения бюджет, но след като актуалният победител се сглобява именно в Маринело, Хенри се спира на него.

Le Mans Race

Провеждат се няколко телефонни разговора, Енцо има интерес към сделката, защото така или иначе победите идват с определена цена. Американската компания плаща няколко милиона за одит на фирмата, а Хенри вече е на частния си самолет за Италия. На срещата, Форд II пристига с цяла армада от адвокати, докато Енцо използва единствения адвокат в града. Двамата започват да четат договора, който по онова време е написан изключително добре и стигат до малкото камъче, което обръща цялата автомобилна история. В една от клаузите с дребен шрифт е написано, че състезателната дивизия става изцяло собственост на американската компания. С розов химикал, собственикът на Ferrari подчертава тази клауза и пише кратко и ясно „Неприемливо“!

Отчаяни от развитието на сделката, адвокатите на Ford се опитват да закупят друга състезателна марка като Lotus. Проблемът бил, че Lotus не били толкова големи, че да предложат необходимото стъпало за европейския пазар. Кратка обиколка из Европа връща Хенри Форд II в САЩ с особено разочарование – никой не пожелал неговите милиони. Гневът достигнал нови висоти в американската автомобилна компания и един ден всички изпълнителни директори били събрани, за да чуят едно изречение, което ще пренапише историята н Льо Ман:

„Отивате на Льо Ман и ритате задника на Ferrari.“

Макар и всички да били очаровани от идеята, никой не можел да се зарадва. Колкото и голяма да е била компанията през 60-те години, малките Ferrari разполагали с опит за милиони долари. Нещо още по-страшно e претендентът им в тежка категория – Ferrari P Series. Малките спортни болиди разполагали с невероятно красива форма, впечатляваща аеродинамика и изключителен V12 двигател. Серията на Ferrari обикаля света и след всяко състезание си тръгва с трофея. Междувременно техниците на Ford трябва да започнат сглобяването на „убиеца на Ferrari“. Плануваните 10 милиона долара за покупка на италианската фирма започнали да се харчат в създаването на нова състезателна дивизия. Компанията бързо се ориентирала към привличане на  качествен персонал и опитни инженери, които да помогнат за създаването на боеспособен болид. Един от партньорите била компанията Lola Racing. Фирмата произвеждала доста добри състезатели и през 1963 година печели погледите в Сартр. Lola са имали шансове за победа, но след техническа инспекция се налагат резки промени и модификации върху колата.

IMGP6526

Снимка: By David Merrett – Flickr: Lola, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24239620

Инженерите нямат време да тестват своята машина и през цялото време тя работи с грешните предавателни числа и в следствие на това се чупи. С жаждата за мъст, Lola изпращат своите най-добри инженери, за да помогнат на производителя. Ерик Бродли дори продава два модела Lola 6 на Ford за допълнителни изследвания. Бившият мениджър на Aston Martin също е привлечен. Рой Лин от Ford е освободен от своята длъжност, за да бъде назначен в състезателната дивизия.

Умните глави били изпратени в Лондон, където да започне работа. И така през април 1964 година в Англия се ражда Ford GT40. Името е съкращение на Grand Tour, а 40 са инчовете (101 см) височина. Под капака се крие подобен двигател с този на Lola. Започва производството на първите 12 прототипа и подготовката за щурма на френската писта. Хенри най-вероятно е потърквал ръце доволно и се надявал, че ще накаже нарцисиста Енцо за пропадналата сделка преди годинa. Самият Енцо не се тревожил особено. Той много добре познавал тънкостите на 24-часовите състезания. Нещо повече, преди да превърне собствената си компания в историческа състезателна дивизия, той е изпитвал страданието и разочарованието с Alfa Romeo. Колегите от Ford дори не подозирали колко подводни камъни има в това състезание и много скоро щели да ги усетят.

И така през 1964 година започва легендарното ходене по мъките за Ford. Още на първото състезание „2000 километра Дейтона“ американските конструктори изпитали разочарование, защото финалът бил пресечен от Ferrari 250 GTO. „12-те часа на Сибринг“ отново били на италианския тим. „500 км от Спа“ в Белгия продължава традицията. Нюрбургринг не успява да се впечатли от американското присъствие и трофеят заминава във витрината на Енцо.

1968_Ford_GT40_Mk_I_(14288662849)

Снимка: By Sicnag – 1968 Ford GT40 Mk I, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=40645518

Защо впечатляващият болид на Ford не може да се усмихне? Причината е краткото време за проверка и тестване. Хенри наистина искал да натрие носа на Енцо, но изпреварил събитията и плащал сурово за всяка една грешка. На Нюрбургринг все пак изгрява малко слънце, но въпреки правилните настройки на автомобила и блестящото бранене на второто място, победата била на много километри разстояние. Имайки предвид нивелацията на пистата, Ford GT40 започнал да страда от амортисьорен артрит и дори не успял да издържи до края на състезанието.

Разумно било в този момент Хенри Форд II да се оттегли обратно в лабораторията и да помисли какво може да промени. Това човешко качество в този момент било много далече от пистата. Точно тук Енцо щял да зашлеви една гореща плесница на своя американски приятел, който преди година  е искал да поеме по-голям залък, отколкото може да лапне.

Представянето на Ford GT40 може да бъде описано само с една дума – катастрофа. Още на старта Фил Хил не успява да запали своята машина и изостава с около 70 секунди. В началото на тъмните часове Дик Атууд трябвало да избяга с викове от кокпита след като Ford-а му се запалва на правата. Към 6-я час се предава и скоростната кутия в болида на Ричи Гинтер. Третият Ford все пак успява да издържи победоносно до 5 часа и 30 минути в ранното утро, когато Фил Хил осъзнава, че също има проблеми със скоростната кутия, въпреки това поставя нов рекорд за скорост. За пореден път френската територия е завоювана от Италия. Както се досещате, Хенри трябвало да гледа цялото унижение, а след това да излее библейския си гняв върху конструкторите. Заигравката с Енцо Ферари вече е коствала много милиони и по всичко личи, че страданието ще продължи, но този път с нови хора.

CarrollShelbyAtVirginiaInternationalRaceway2007

Снимка: By Sherry Lambert Stapleton – Flickr, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2894377

Легендата за Карл Шелби е известна на мнозина. Още като малък, Карл искал да стане автомобилен състезател и до известна степен постига своята мечта. Единственият проблем е, че трябва да живее на нитроглицеринови хапчета, които имат положителен ефект в двигателя, както и на сърцето. Той е виновен и за първите ограничения за скорост в Англия.

През 60-те години автомобилната компания AC започва да търси нов двигател, след като предишният им снабдител спира окончателно производството. Обявява се търг и Карл Шелби пише писмо, в което пита дали AC биха имали интерес да произведат шаси, което може да събере огромен V8 двигател. Англичаните са съгласни и Карл предлага сделката на Chevrolet. Господата отказват, но пък конструкторите на Ford, които искат лека алтернатива, с която да се изправят срещу Corvette, са готови да откликнат на молбата.

Те доставят цели два модела. Единият е с кубатура от 4.3 литра, а другият с 4.7 литра. Британците подобряват допълнително двигателя и при направените тестове на магистралата успяват да вдигнат скорост от 296 км/ч. Рекламата е завършена, а цялото британското общество е в истерия и малко след това идват ограниченията на магистралата. AC Ace получава името „Cobra“ и през същата злощастна година се състезава именно с моделите на Ford.

Карол наблюдава всичко това и има какво да каже по темата. Хенри Форд II тича при него и след редица преговори, Карл се заема със спасяването на потъващия кораб. Щателна проверка на GT40 показва следните проблеми:

  1. Състезателите на Хенри били с изключително недъгава аеродинамична форма и в следствие на нея губели около 75 конски сили – мощността на един двигател в нормална европейска кола.
  2. Механиците дори не се стараели да поддържат автомобилите и съответно било въпрос на време, преди да се предадат на пистата.
  3. Двигателят изобщо не отговарял на конкурентите от Льо Ман.
  4. Кен Майлс нарича колата: „Отвратителна!“.

Ford GT40.

С всички упреци и много надежди, Шелби събрал господата и се подготвил за генерални корекции. Започнали драстични промени върху всмукателната и изпускателната система. Особен фокус е и подобряването на аероднимаката, защото GT40 се сблъсквала с въздушна бариера при ускорение. Двигателят получил качествена поддръжка и след като златните ръце на Карл затворили капака, претендентът мъркал с огневата мощ на 450 понита. С провеждането на повече тестове, Карл можел да събере достатъчно информация, но въпреки това липсвало достатъчно време за допълнителна доработка. Добрата новина е, че конструкторът е довел и своя добър приятел Кен Майлс – танков капитан от Бирминган, който обожавал високите скорости.

Първото състезание на Дейтона показало впечатляващи резултати. Първите 4 места били заети от Shelby American. Ford GT40 най-накрая успял да вземе първата си титла, а след него се нареждала една Cobra на Шелби. Кен Майлс и Лойд Руби трябвало да се борят срещу Ferrari и с подобренията очевидно успели да покажат зъби на италианските другари. На 12-те часа на Сийбринг успяват да се наредят зад болида на Chevrolet, но и това не е от голямо значение. В този момент Хенри чака само едно състезание, при това цяла година – 24-те часа на Льо Ман.

1969-06-01_Ford_GT_40_von_Kelleners-Jöst

Снимка: CC BY-SA 2.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2682166

Американската телевизия най-накрая може да излъчва пряко състезанието, за да покаже как големият лош Ford GT40 ще накаже арогантните джентълмени от Италия. Само след 40 минути, Майлс вече води с километри пред Ferrari-тата. Публиката е на крака, но негативните вълни все пак достигат американска земя. След 3-я час започват трусовете в механиката на Ford. Фил Хил прекарва 40 минути в бокса, докато механиците сменят съединителя. Във втория час на състезанието френския екип на Ford официално отпада, след като Маурис Тринтигнант превключва грешната скорост и унищожава скоростната си кутия. В една и съща обиколка два Ford-а успяват да гръмнат гарнитурата на двигателя и съответно екипите на Роб Уолкър и Скудериа Филипинети напускат състезанието.

Le Mans.

В 4-я час падат и най-големите фаворити в лицето на Брус МакЛарън и Кен Майлс. Техният болид има проблеми със скоростната кутия. В 7-я час се предава гарнитурата на Фил Хил и Крис Амон. С това приключва и надеждата за Ford. Наложеното темпо за първи път показва и една друга изненада – болидите на Ferrari трябва да вдигнат оборотите или да изгубят и съответно също започват да страдат от проблеми. Един от последните болиди, който хвърля кърпата е Ferrari 330 P2, което показва, че американците се движат в правилната посока.

Положителните резултати свършват до тук. Енцо е в екстаз, след като отново взима победата. Хенри е унижен пред цяла Америка, а големите промени на Карл дори не позволяват финиш. В резултат на всичко това предстоят още по-страшни промени, а бавно и сигурно започваме да наблюдаваме как голямата мечта на собственика се превръща в мания, а манията коства милиони, при това всяка година. Ford GT40 Mark II започва своята разработка след завръщането обратно в САЩ. Карл също е ужилен от италианската арогантност и много бързо приема битката за своя лична. Болидът получава толкова кардинални промени, че след него редица конструктори го използват за пример.

Ford_GT40_(front)

Снимка: By SamH, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=551720

За първи път се използва по-удобна седалка с вентилация за по-голям комфорт на пилота, предното стъкло е променено и предлага още по-сериозна видимост. Колекционерите и до днес се кълнат, че това е машина, която може да се конкурира с лимузини по удобство на седалките и окачване. И тогава разбира се завъртате ключа и осъзнавате, че под капака се крие двигател за земетресения. Миналогодишният 7-литров двигател се опитомява допълнително от Шелби и този път трябва да осъзнае, че е редно да си партнира със скоростната кутия, вместо да я унищожава.

На правите вече се достига скорост от 336 км/ч при това без модерните глезотии като хидравлика на волана, ABS и системи. Суровата механика се среща с човешките мускули. Не случайно първият модел от 1964 година е бил толкова заплашителен, че тестовия пилот Рой Салвадоре решава да напусне програмата, защото иска да живее. И това не е бил единственият проблем, когато свърши 6-километровата права и пилотът натисне спирачката, дисковете се нагряват до 815 градуса по Целзий.

Само 2 секунди след натискането и спирачната система отказва. Упражнението трябва да се случва на всеки 3 минути и половина, а в продължение на 24 часа започват да изникват и други проблеми. Впрочем именно спирачките са най-слабото място в проекта на Хенри Форд II. Карл Шелби ще признае, че нямал по-важен елемент от тях в болидите на Ford. Проблемите от миналите две години били решени благодарение на Фил Ремингтън, който създал система за бърза подмяна на накладките и дисковете и по този начин можели бързо и лесно да подменят накладки и дискове. Край на термичния шок, настъпващ след агресивното ускорение по правите.

Chris Amon, Bruce McLaren, Ken Miles, Denny Hulme, 24 Hours Of Le Mans

Кен Майлс е човекът с шапката.

Следващата стъпка била дълбоко изследване на двигателя. За първи път идват компютрите на помощ. Чрез компютърна симулация започват тестове на цялото състезание върху двигателя и дори се симулират периодичните спирки в бокса. Новите състезателни сърца се натоварват денонощно до точката, в която не гръмват. Механиците следят причината за претоварването и започват да го подобряват, продължавайки търсенето на следващия проблем. След като 7-литровия V8 двигател издържал 48 часа, компютрите приключили своята работа.

С началото на новия сезон идва ред за ново приключение. Ford за пореден път успява да грабне победата в Дейтона, а на 12-те часа на Сибринг, пилотите му финишират на 1-2-3 място. Ferrari също не се притесняват и печелят 1000 километра на Монца, Нюрбургринг и Спа. За първи път обаче всички погледи чакат поредният тежък двубой на френска територия.

Screenshot_3

Подреждането на всички участници в стартова колона – Льо Ман 1966 година.

В деня на състезанието Хенри Форд II връчва малка бележка на състезателния директор Лео Бийби. Бележката гласяла „Гледай да спечелиш.“. Минути преди началото на състезанието става ясно, че Енцо Ферари няма да използва най-добрия пилот в света – Джон Съртис. Причината е, че състезателният мениджър на Ferrari иска да спечели вниманието на собствениците на Fiat. Съртис има много добър план за победата и е готов да се състезава от началото до края на 24-те часа, но вместо това му казват, че не е готов да кара на Льо Ман, макар и преди това да е спечелил Формула 1. В мрачния и облачен следобед неговите болиди са наредени на старта и само минути преди началото започва да вали дъжд, сменят се гуми и стартът е даден именно от Хенри Форд II. Битката между Давид и Голиат започва. Ford пристигат с 8 представителя на новото поколение, а Ferrari имат само 3 машини.

Klemantaski Collection

Снимка от Льо Ман 1966 година.

В първия час на състезанието Ford се подрежда във формация 1-2-3, Кен Майлс натиска толкова много своя болид, че след ранното посещение на бокса успява да се върне обратно на 5-то място, вместо да изостава с повече позиции, както се очаква. До 8 вечерта Майлс, Гърни и Родригес се борят за първото място. С падането на мрака, Ford-овете изостават и позволяват на Ferrari да трупат ценно време в удължаването на разликите. Повечето американски пилоти спират, за да подменят спирачните си системи. След 6 часа започва да се излива и дъжд и Ferrari-то на Гинтер е преследвано от Ford-a на Майлс. Всички пилоти на Ford трябва да пазят своите машини, за да не повторят катастрофалните резултати. Кен Майлс не спазва тези препоръки и тества машината на Шелби до краен предел.

Междувременно статистиката започва отново да показва, че никой не е застрахован. В 5-я час пада първия Ford GT40 MK.II в следствие на проблемен диференциал. В 6-я час се чупи съединителя на сър Джон Уитмор и това е втората жертва на Ford. В 8-я час от състезанието за първи път става ясно, че Ferrari не са имунизирани и Ричърд Аттууд напуска спира с проблемна водна помпа. Людовико Скарфиоти блъска своето Ferrari P3 в и приключва състезанието в 9-я час. Въпреки дъждовете, пилотите на Ferrari изпитват сериозно напрежение, техните машини не могат да смогнат и към 3 сутринта се предава и американската дивизия на Ferrari със счупена скоростна кутия.

Bruce McLaren, Ken Miles, 24 Hours Of Le Mans

1-2-3 финалът на Ford GT40 на Льо Ман 1966 година.

До сутринта картината на нощното сражение изглежда така. Новото поколение Ford GT40 MK II пази 1-2-3 позиция, след тях се редят на 5-6-8 позиция по-старите GT40, до 12-а позиция присъства цял коловоз на Porsche, а най-близкото и последното драпащо Ferrari P3 се опитва да оцелее на 12-то място. Машините на американската компания започват да свалят и времето на обиколките и на всеки 4 минути успяват да удължават агонията на Ferrari. В края на състезанието Кен Майлс получава заповед да намали темпото и да позволи на Брус МакЛарън да го изпревари.

Двете коли трябвало да оставят разстояние, за да няма финални сблъсъци, с които отново да се върне старата слава. Самият Кен Майлс остава разочарован, че не успява да получи титлата за жестоката 24-часова битка. Пилотът умира само два месеца по-късно, тествайки новият модел на GT40, който ще вземе титлата и през следващата година. Хенри Форд II успява да види своята победа след 3 години инвестиции и нерви. Никой не знае дали тази битка си е заслужавала, но пък не трябва да забравяме, че нито един болид от прототипите на Енцо не успява да финишира. В следващите няколко години ще се излъчва сериозна доминация на Ford.

Le_Mans_1966

Снимка: By Source (WP:NFCC#4), Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=49929681

Никой не знае колко точно е струвала тази титла на Хенри Форд II, но благодарение на нея състезателната индустрия се променя многократно.

 
 
Коментарите са изключени

Средновековна слава: Обсадата на Константинопол

| от |

Обсадата на Константинопол, която завършва с разгром за силите на Халифата, е едно от най-значимите сражения от сревновековната история на България. Тя е във фокуса на втория епизод на новата анимационно-документална поредица „Средновековна слава“ на „Българска история“ и ЗАД „Армеец“. Подвигът е голям и печели на Тервел прозвището „Спасителят на Европа“.

Историята можеше да бъде много по-различна, ако през през 674 г. войските на Арабския халифат, не бяха достигнали за пръв път до столицата на Византия – Константинопол. След четиригодишна борба, Константин IV Погонат успява да се справи с надвисналата заплаха. Четиридесет години по-късно, арабският владетел – халифът Сюлейман ибн Абд ал Малѝк решава да победи там, където дедите му се провалят и да завладее най-великия град в тогавашния свят. Носело се поверие, че „новият Рим“ ще бъде превзет от халиф с името на древен пророк, в случая на Соломóн.

Арабите избират момента за действие правилно – Византия се намира в постоянна династическа криза близо две десетилетия. Василевсите се сменят един след друг в кървава игра на дворцови преврати. В тази надпревара за трона дейно участие взема и българския владетел Тервел, който ловко манипулира имперските велмóжи, подкрепяйки различни фракции и извличайки максимална полза за своята държава.

През 716 г., в Сирия се събира огромна армия начело с братът на халифа – Маслáма ибн Абд ал Малѝк, за която Михаил Сирийски пише: “Маслáма събра 200 000 войници и 5 000 кораба, които напълни с войници и провизии. Събра 12 000 работници, 6 000 камили и 6 000 магарета, които да носят храната на камилите и пътните провизии на работниците. На камилите натовари оръжията и обсадната техника. Накара  хората си да приготвят храна за много години напред и постави начело им като генерал Омáр, син на Хубейра. Сюлейман се закле така: „Няма да спра да се сражавам срещу Константинопол докато не разоря Арабия или не завладея града.“  Макар арабската армия да не надвишава 120 000 души като реална численост, тя остава най-голямата стъпвала на Балканите от векове.

Арабите зимуват в Мала Азия през 716 г., и се договарят със стратега на Амóрион – Лъв Сириец, който привидно им обещава помощта си. През пролетта на 717 г., Лъв успява да надхитри арабите, използвайки техен отряд за да влезе в Константинопол и да се обяви за император, след което веднага се заема да укрепява града. Разгневеният Маслáма веднага повежда силите си към византийската столица, за да накаже Лъв за предателството му. Основната част на арабската армия навлиза в Тракия през месец юли. Един авангарден корпус, начело с  Ухайда, е изпратен на север, вероятно по течението на Тунджа, за да подсигури тила на армията. Арабите нахлуват в българските земи, провокирайки Тервел да изпрати своята редовна армия в размер около 12 000 души и да ги пресрещне.

Българите разбиват арабският контингент, след което навлизат в Тракия в началото на август. Те успяват да изненадат Маслáма и личният му отряд от 4 000 елитни бойци и ги разгромяват. Маслáма се спасява на косъм и бяга при основните си сили, които блокират Константинопол по суша. Междувременно, Тервел и Лъв III започват преговори и между България и Византия е оформен съюз за справяне с арабската заплаха. Какъв е техният план –гледайте във видеото.

Документалната поредица „Средновековна слава“ е третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“. Неговата мисия е да помогне за популяризирането на родната история и да послужи като полезен инструмент за учителите, които искат да оцветят часовете си по история. „Средновековна слава“ разказва за десет от най-славните битки в средновековната история на България. Всеки епизод може да гледате премиерно по Bulgaria ON AIR – всяка неделя, от 16,30 часа, в предаването „Операция История“ с Росен Петров.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени

Най-далечното убийство със снайпер

В цялата история на съвременната война, рекордът за най-дълго потвърдено убийство със снайпер бавно се увеличава все повече и повече с напредването на новите технологии. Към момента на писането на текста, носителят на този рекорд е британският снайперист Крейг Харисън, който дори чупи предишния рекорд два пъти в един ден, когато успява да порази две вражески цели с два последователни изстрела от невероятното разстояние от 2474 метра. Това са 20,6 футболни игрища. Изстрелите са от толкова далечно разстояние, че на куршума са му нужни около три секунди, за да достигне целта.

Крейг Харисън, CC BY 4.0

Ефрейтор на коня Крейг Харисън прави своя рекорден изстрел през ноември 2009 г., докато се намира в провинция Хелманд в южен Афганистан. Харисън разбра, че е поставил нов рекорд едва след като се връща вкъщи през 2010 г. Разстоянието, от което той стреля, което беше измерено и потвърдено чрез GPS, изумява до такава степен началниците му в Министерството на отбраната, че те публикуват подробностите за изстрела му почти веднага след като се прибра във Великобритания и дори му дават разрешение да прави интервюта по тази тема из всички световните медии.

Сега ще поговорим и за обстоятелствата около рекордния изстрел. На Харисън се налага да прикрива с огън командира си и членове на афганистанската национална армия, които в този момент са под засада от двама въстаници. Според Харисън бунтовниците са въоръжени с картечница ПКМ, с която са приковали войниците по такъв начин, че той има много малко време да прецени ситуацията и впоследствие да стреля, за да спре атаката им.

С помощта на своя спотър, Клиф О’Фаръл (който между другото не е никак обучен за позицията на спотър), и 9 пробни изстрела, за да добие по-ясна представа за точното разстояние, Харисън се прицелва и натисна спусъка за десети път, изстрелвайки куршум .338 Lapua Magnum, който улучва картечаря в корема и го убива. Другият бунтовник, които дори не чува, когато изстрелът се произвежда, се пресяга да поеме контрол над вече свободната картечница. Той обаче е ударени от втори куршум, изстрелян от Харисън. След като убива и двамата бунтовници, Харисън дръпна спусъка един последен път, за да счупи самата картечница.

L115A3 sniper rifle

Далекобоен снайпер модел L115A3

И така Харисън не само счупи предишния рекорд от 2,42 километра (поставен през 2002 г. отново в Афганистан), постигнат от канадеца Роб Фурлонг, който ползва снайпер McMillan-Tac 50, но и го прави на практика 3 пъти подред, без да пропусне – по двамата бунтовници и накрая по техния картечница.

Tac50white1

McMillan-Tac 50

И ако това не е достатъчно впечатляващо – оказва се, че тези изстрели са около 914 метра извън бойния обхват на пушката на снайпериста. Харисън коментира ситуацията със скромното и сравнително лаконично: „Условията бяха перфектни, нямаше вятър, времето беше меко, видимост беше ясна“.

Интересното е, че въпреки интервютата, които дава по тази тема, всъщност не трябва да знаем истинското име на Харисън. В официалните правила на Министерството на отбраната се посочват, че самоличността на снайперистите (независимо колко интервюта дават и колко стават известни), никога не трябва да се разкрива публично, тъй като те бързо могат да станат основни на хора, решили да отмъстят. Харисън, разбира се, е добре запознат с това правило и се съглася да говори с медиите само при условието, че самоличността му няма да бъде разкрита и че ще му дадат псевдоним. Въпреки това, по причини, които не са особено ясни, МО никога не прилага това ограничение върху нито един от медиите, с които Харисън говори, и съответно всички пускат материалите си, в които Крейг Харисън е назован с истинското му име, като някои от тях дори пишат къде живее…

Полицията бързо предупреждава снайпериста и семейството му, че са изложени на опасност след като историята излиза. За да защити жена си, дъщеря си и себе си, на Харисън, не му останал друг избор, освен да се премести. Това от своя страна, разбира се, изисква съпругата му да напусне работата си, а дъщеря му да напусне училище в средата на годината. 

Съвсем разбираемо, Харисън доста се разстройва от това, че името му е по новините и по вестниците, при условие изрично му е казано, че няма да стане така. Затова той си търси правата и иска от Министерството на отбраната компенсация за това, че по тяхна грешка мерниците на лошите в момента са насочени към семейството му и за покриване на разходите по преместването. По-късно той получи награда от 100 000 паунда (около 156 000 долара) за бедите си.

 
 
Коментарите са изключени

Първият председател на БОК – Ефтим Китанчев

България участва на първата модерна олимпиада през 1896 (формат, който барон Пиер де Кубертен съживява) с делегация в състав: гимнастиците Панайот Белев, Илия Пенчев, Димитър Илиев и Шарл Шампо и техния ръководител Тодор Йончев. Само Шарл Шампо обаче успява да се състезава на олимпиадата – в 3 дисциплини от гимнастиката.

Чак 27 години по-късно, на 30 март 1923 г. по инициатива на Министерството на войната се създава Българският олимпийски комитет. Целта на този БОК е да организира състезателите за участието им на олимпиадата в Париж следващата година. Този път да се състезават отиват 4 лекоатлети, 7 колоездачи и 2 състезатели по конен спорт, както и националният ни отбор по футбол. Един от ездачите е генерал Владимир Стойчев, който се класира на 11 място в от общо 99 участници.

За първи председател на БОК е избран Ефтим Китанчев. Той служи в комисията от 1923 до 1925. 

Ефтим Цветков Китанчев е роден през 1868 година в село Подмочани, Ресенско. Брат му е видният български политик Трайко Китанчев.

TraikoKitantchewBGteacher

Трайко Китанчев

Преди да получи длъжността си в БОК, Ефтим е и военен като от 1892 година е кавалерийски офицер в Българската армия, с чин подпоручик. Става поручик през 1895 година, а през 1901 година вече е капитан.  Завършва Кавалерийската школа в Пинероло, Италия, през 1906 година, а нов чин – майор – получава на 31 декември 1908 година. Но армейското му издигане не спира до тук. На 14 юни 1913 година, точно преди Междусъюзническата война да започне, е произведен в чин подполковник, а от 5 октомври 1916 година – и в полковник.

Служи в Първи кавалерийски ескадрон, в Първи конен полк, като началник на Кавалерийската школа, командир на пети и седми конен полк. По време на Първата световна война е назначен в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. Служи и като комендант на София.

През 1919 се уволнява от войската и заниманията му вече са съсредоточени в спортна дейност – занимава се с конната езда и фехтовката. Именно тогава управата на Българския народен спортен съюз го делегира начело на Българския олимпийски комитет. На следваща година той приема за своя цел да изпрати възможно най-много спортисти на олимпиадата в Париж.

След тази богата военна кариера Ефтим Китанчев отдава последните години от живота си на олимпийското движение в България.

Какво обаче успява да свърши Китанчев за скромния срок на своята службата? Всъщност не прави нищо особено и революционно. Но действията му днес могат да послужат за ярък пример за поведение на себеотдаденост и скромност.

Олимпийските игри в Париж наближават и Българският олимпийски комитет получава покана да пусне свои състезатели не от кой да е, а лично от човека, който възражда един от най-големите спортни форуми в света – барон Пиер дьо Кубертен.

Charles Champaud

Шарл Шампо

Това на практика ще бъде първата олимпиада, на която реално ще се състезават българи. Вече сме пращали свои представители – на гореспоменатите първи Олимпийски игри във формата, в който ги знаем днес, през 1896 г., на които под флага на България успява да се състезава само Шарл Шампо. Но въпреки че участва за България, както може би отгатвате по името му, Шампо не е българин, той е швейцарец. Затова сега на предстоящото огромно за българския спорт събитие, новосъздаденият олимпийски комитет и неговият председател имат силното желание да пратят колкото се може повече наши състезатели. Именно това желание ще произведе постъпката на Ефтим Китанчев.

Най-стандартното и очаквано нещо е именно той като председател на БОК да води българската делегация във Франция на церемонията по откриването на Игрите. Така да се запознае с барон Дьо Кубертен и да се покаже пред света. Китанчев обаче отказва да замине за Париж, а мотивът за решението му е чудесен – вместо него, с парите за неговото пътуване да бъде изпратен още един български спортист. В резултат на това България участва на Игрите с 24 спортисти – 4-ма лекоатлети, 7 колоездачи, 2-ма състезатели по конен спорт и футболния ни отбор (като, разбира се, само 11-те играли се считат официално за участници).

За съжаление, те не успяват да спечелят медал. Сред тях са поручик Крум Лекарски и ротмистър Владимир Стойчев, който участва в турнира по конен спорт.

След игрите Ефтим Китанчев става генерален консул на България в Атина. Там е и кончината му през 1925 година, когато е на 57-годишна възраст.

Страната започва да печели редовно медали от летни олимпийски игри чак при олимпиадата в Хелзинки през 1952 година. Спортните ни успехи се увеличават с всяка следваща и да достигнат своя пик на известната олимпиада в Москва през 1980 година, на която страната ни печели общо 41 медала (сред които 8 златни) и така се нарежда на трето място в общото класиране по този показател.

След смяната на политическия режим в страната, представянето ни на олимпийските игри постепенно спада, като на всяка следваща олимпиада медалите намаляват драстично, докато накрая се стига до олимпиадата в Лондон през 2012 година. Там страната печели едва 2 медала, което е най-слабия резултат за България от 1956 година насам

 
 
Коментарите са изключени