shareit

Ford срещу Ferrari – Една от най-тежките битки в Льо Ман

| от |

60-те години на миналия век се разпознават като златния век на Формула 1. Друг вариант за кръщаване на тази автомобилна ера е „убийствените години“. Това е времето, в което няма ограничения на двигателите, състезанията са изключително зрелищни, а много често и катастрофите допринасят за допълнителния зрителски интерес. Пилотите са герои на пистата, в живота и за жалост стават модел за подражание и с това се повишават драстично автомобилните катастрофи.

Въпреки бляскавите си години, едно състезание ги изпреварва много сериозно. На пистата на Льо Ман се изминават повече километри, отколкото за един цял сезон във Формула 1. На този подиум за първи път се ражда традицията за отварянето на шампанското. 24-часовите състезания преминават доста дълъг път, представяйки абсолютната симбиоза между човека и машината. Предизвикателството за автомобилната индустрия е да произведе болид, който в следващите 24 часа да издържи на някои от най-тежките условия.

Това означава, че двигателят ще работи на максимални обороти, в гаража има около 800 комплекта гуми за всякакви условия и обикновено пристигат части за сглобяването на няколко резервни машини от абсолютната нула. Това е единственото състезание, където може да видите подмяната на съединител, турбина, горивна помпа или инжектор за минути.

24-часовите състезания дават на обикновения шофьор редица подобрения като чистачките за дъжд, спойлерите, изместването на двигателя в задната част, предното предаване, турбо двигателят и още много други. Пол Нюман участва в това състезание и дори го снима. Ако инженерните предизвикателства са впечатляващи, тогава трябва да обърнем внимание на пилотите.

DSC03817-Le_Mans_Classic_2018

Снимка: By Y.Leclercq – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=70719385

Нека започнем с факта, че нито един човек не може да издържи едно денонощие в препускане по пистата. С времето се променят регулациите, които не позволяват да се кара повече от четири часа. Преди това много състезатели изкарват повече от 12 часа зад волана, а един герой успява да гръмне двигателя си след като обърква скоростите след близо 23 часа шофиране, той до последно отказвал да бъде сменен, за да не изгуби позицията си.

Сред всички състезания има една писта, която е успяла да се обособи като самостоятелна институция. Няма производител, който да не желае да бъде част от историята и сякаш голямата надпревара е именно тук в малкия град Сартр, където в средата на юни пристигат най-големите величия. Някои главни пътни артерии се затварят, за да бъдат посрещнати повелителите на скоростта. Емблематичната права на пистата Мулзан – около 6 километра, ако трябва да бъдем прецизни – позволява множество изпреварвания и развиване на скорости, които във Формула 1 се записват само в лабораторни условия.

Именно тук за първи път зрителите стават свидетели на скорост от близо 407 км/ч, а  болидът е собственост на Peugeot PRV V6. След зловещ инцидент с машините на Mercedes-Benz, които се врязват в тълпата и убиват част от зрителите, пистата се променя за по-голяма безопасност, а Mercedes-Benz дълго време не се завръща във Франция.

Историята на Льо Ман е впечатляваща, измества сериозно вниманието от зеления ад на Нюрбургринг и ражда материал за създаването на редица филми. Цената на трофея зад тези 24 часа е свиреп. Сглобяването на LMP1 прототипите коства на производителя около четвърт милион евро, а за построяването му са необходими много повече.

Льо Ман се превръща в игрална площадка за редица прототипи и тестване на нови и нови системи. Хибридният двигател получава своето бойно кръщене именно тук, а след редица критики японският производител „Mazda“ доказва през 90-те години, че роторният двигател е достатъчно издръжлив за подобни натоварвания.

Mazda_787B_at_Le_Mans_2011

Снимка: By Pahazzard – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15513312

По една или друга причина има едно съперничество, което остава завинаги в историята на Льо Ман. През 60-те години на миналия век Ferrari са абсолютен хегемон в това състезание. Добрият стар Енцо много добре знае формулата за спечелване на този вид надпревари. Кратка справка в архивите показва, че първите 6 отбора пресичат финала на състезанието с негови автомобили. До 1965 година има само една марка и само един фаворит за титлата. Франция приветства предимно италиански туристи и почитатели на спорта, които искат да видят отбора от Маринело на първото място. Гръмките италиански победи успяват да минат отвъд океана и да стигнат до ушите на Хенри Форд II.

Richie Ginther, 24 Hours Of Le Mans

Ferrari 330 P3 от Льо Ман 1966 година.

Легендите за червените Ferrari-та накарали Хенри да мечтае за същата слава, но вместо емблема на черен кон, той искал болидите да бъдат с неговото име и емблема. Една от най-големите автомобилни вражди в света започва с мечтата за победа. Древната автомобилна традиция винаги напомня, че построеното е много по-успешно от закупеното. След кратка справка и проверка на статистиката, адвокатите на Форд предлагат три европейски компании за закупуване: Alfa Romeo, Porsche и Ferrari. Трите предложения влизат изцяло в заделения бюджет, но след като актуалният победител се сглобява именно в Маринело, Хенри се спира на него.

Le Mans Race

Провеждат се няколко телефонни разговора, Енцо има интерес към сделката, защото така или иначе победите идват с определена цена. Американската компания плаща няколко милиона за одит на фирмата, а Хенри вече е на частния си самолет за Италия. На срещата, Форд II пристига с цяла армада от адвокати, докато Енцо използва единствения адвокат в града. Двамата започват да четат договора, който по онова време е написан изключително добре и стигат до малкото камъче, което обръща цялата автомобилна история. В една от клаузите с дребен шрифт е написано, че състезателната дивизия става изцяло собственост на американската компания. С розов химикал, собственикът на Ferrari подчертава тази клауза и пише кратко и ясно „Неприемливо“!

Отчаяни от развитието на сделката, адвокатите на Ford се опитват да закупят друга състезателна марка като Lotus. Проблемът бил, че Lotus не били толкова големи, че да предложат необходимото стъпало за европейския пазар. Кратка обиколка из Европа връща Хенри Форд II в САЩ с особено разочарование – никой не пожелал неговите милиони. Гневът достигнал нови висоти в американската автомобилна компания и един ден всички изпълнителни директори били събрани, за да чуят едно изречение, което ще пренапише историята н Льо Ман:

„Отивате на Льо Ман и ритате задника на Ferrari.“

Макар и всички да били очаровани от идеята, никой не можел да се зарадва. Колкото и голяма да е била компанията през 60-те години, малките Ferrari разполагали с опит за милиони долари. Нещо още по-страшно e претендентът им в тежка категория – Ferrari P Series. Малките спортни болиди разполагали с невероятно красива форма, впечатляваща аеродинамика и изключителен V12 двигател. Серията на Ferrari обикаля света и след всяко състезание си тръгва с трофея. Междувременно техниците на Ford трябва да започнат сглобяването на „убиеца на Ferrari“. Плануваните 10 милиона долара за покупка на италианската фирма започнали да се харчат в създаването на нова състезателна дивизия. Компанията бързо се ориентирала към привличане на  качествен персонал и опитни инженери, които да помогнат за създаването на боеспособен болид. Един от партньорите била компанията Lola Racing. Фирмата произвеждала доста добри състезатели и през 1963 година печели погледите в Сартр. Lola са имали шансове за победа, но след техническа инспекция се налагат резки промени и модификации върху колата.

IMGP6526

Снимка: By David Merrett – Flickr: Lola, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24239620

Инженерите нямат време да тестват своята машина и през цялото време тя работи с грешните предавателни числа и в следствие на това се чупи. С жаждата за мъст, Lola изпращат своите най-добри инженери, за да помогнат на производителя. Ерик Бродли дори продава два модела Lola 6 на Ford за допълнителни изследвания. Бившият мениджър на Aston Martin също е привлечен. Рой Лин от Ford е освободен от своята длъжност, за да бъде назначен в състезателната дивизия.

Умните глави били изпратени в Лондон, където да започне работа. И така през април 1964 година в Англия се ражда Ford GT40. Името е съкращение на Grand Tour, а 40 са инчовете (101 см) височина. Под капака се крие подобен двигател с този на Lola. Започва производството на първите 12 прототипа и подготовката за щурма на френската писта. Хенри най-вероятно е потърквал ръце доволно и се надявал, че ще накаже нарцисиста Енцо за пропадналата сделка преди годинa. Самият Енцо не се тревожил особено. Той много добре познавал тънкостите на 24-часовите състезания. Нещо повече, преди да превърне собствената си компания в историческа състезателна дивизия, той е изпитвал страданието и разочарованието с Alfa Romeo. Колегите от Ford дори не подозирали колко подводни камъни има в това състезание и много скоро щели да ги усетят.

И така през 1964 година започва легендарното ходене по мъките за Ford. Още на първото състезание „2000 километра Дейтона“ американските конструктори изпитали разочарование, защото финалът бил пресечен от Ferrari 250 GTO. „12-те часа на Сибринг“ отново били на италианския тим. „500 км от Спа“ в Белгия продължава традицията. Нюрбургринг не успява да се впечатли от американското присъствие и трофеят заминава във витрината на Енцо.

1968_Ford_GT40_Mk_I_(14288662849)

Снимка: By Sicnag – 1968 Ford GT40 Mk I, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=40645518

Защо впечатляващият болид на Ford не може да се усмихне? Причината е краткото време за проверка и тестване. Хенри наистина искал да натрие носа на Енцо, но изпреварил събитията и плащал сурово за всяка една грешка. На Нюрбургринг все пак изгрява малко слънце, но въпреки правилните настройки на автомобила и блестящото бранене на второто място, победата била на много километри разстояние. Имайки предвид нивелацията на пистата, Ford GT40 започнал да страда от амортисьорен артрит и дори не успял да издържи до края на състезанието.

Разумно било в този момент Хенри Форд II да се оттегли обратно в лабораторията и да помисли какво може да промени. Това човешко качество в този момент било много далече от пистата. Точно тук Енцо щял да зашлеви една гореща плесница на своя американски приятел, който преди година  е искал да поеме по-голям залък, отколкото може да лапне.

Представянето на Ford GT40 може да бъде описано само с една дума – катастрофа. Още на старта Фил Хил не успява да запали своята машина и изостава с около 70 секунди. В началото на тъмните часове Дик Атууд трябвало да избяга с викове от кокпита след като Ford-а му се запалва на правата. Към 6-я час се предава и скоростната кутия в болида на Ричи Гинтер. Третият Ford все пак успява да издържи победоносно до 5 часа и 30 минути в ранното утро, когато Фил Хил осъзнава, че също има проблеми със скоростната кутия, въпреки това поставя нов рекорд за скорост. За пореден път френската територия е завоювана от Италия. Както се досещате, Хенри трябвало да гледа цялото унижение, а след това да излее библейския си гняв върху конструкторите. Заигравката с Енцо Ферари вече е коствала много милиони и по всичко личи, че страданието ще продължи, но този път с нови хора.

CarrollShelbyAtVirginiaInternationalRaceway2007

Снимка: By Sherry Lambert Stapleton – Flickr, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2894377

Легендата за Карл Шелби е известна на мнозина. Още като малък, Карл искал да стане автомобилен състезател и до известна степен постига своята мечта. Единственият проблем е, че трябва да живее на нитроглицеринови хапчета, които имат положителен ефект в двигателя, както и на сърцето. Той е виновен и за първите ограничения за скорост в Англия.

През 60-те години автомобилната компания AC започва да търси нов двигател, след като предишният им снабдител спира окончателно производството. Обявява се търг и Карл Шелби пише писмо, в което пита дали AC биха имали интерес да произведат шаси, което може да събере огромен V8 двигател. Англичаните са съгласни и Карл предлага сделката на Chevrolet. Господата отказват, но пък конструкторите на Ford, които искат лека алтернатива, с която да се изправят срещу Corvette, са готови да откликнат на молбата.

Те доставят цели два модела. Единият е с кубатура от 4.3 литра, а другият с 4.7 литра. Британците подобряват допълнително двигателя и при направените тестове на магистралата успяват да вдигнат скорост от 296 км/ч. Рекламата е завършена, а цялото британското общество е в истерия и малко след това идват ограниченията на магистралата. AC Ace получава името „Cobra“ и през същата злощастна година се състезава именно с моделите на Ford.

Карол наблюдава всичко това и има какво да каже по темата. Хенри Форд II тича при него и след редица преговори, Карл се заема със спасяването на потъващия кораб. Щателна проверка на GT40 показва следните проблеми:

  1. Състезателите на Хенри били с изключително недъгава аеродинамична форма и в следствие на нея губели около 75 конски сили – мощността на един двигател в нормална европейска кола.
  2. Механиците дори не се стараели да поддържат автомобилите и съответно било въпрос на време, преди да се предадат на пистата.
  3. Двигателят изобщо не отговарял на конкурентите от Льо Ман.
  4. Кен Майлс нарича колата: „Отвратителна!“.

Ford GT40.

С всички упреци и много надежди, Шелби събрал господата и се подготвил за генерални корекции. Започнали драстични промени върху всмукателната и изпускателната система. Особен фокус е и подобряването на аероднимаката, защото GT40 се сблъсквала с въздушна бариера при ускорение. Двигателят получил качествена поддръжка и след като златните ръце на Карл затворили капака, претендентът мъркал с огневата мощ на 450 понита. С провеждането на повече тестове, Карл можел да събере достатъчно информация, но въпреки това липсвало достатъчно време за допълнителна доработка. Добрата новина е, че конструкторът е довел и своя добър приятел Кен Майлс – танков капитан от Бирминган, който обожавал високите скорости.

Първото състезание на Дейтона показало впечатляващи резултати. Първите 4 места били заети от Shelby American. Ford GT40 най-накрая успял да вземе първата си титла, а след него се нареждала една Cobra на Шелби. Кен Майлс и Лойд Руби трябвало да се борят срещу Ferrari и с подобренията очевидно успели да покажат зъби на италианските другари. На 12-те часа на Сийбринг успяват да се наредят зад болида на Chevrolet, но и това не е от голямо значение. В този момент Хенри чака само едно състезание, при това цяла година – 24-те часа на Льо Ман.

1969-06-01_Ford_GT_40_von_Kelleners-Jöst

Снимка: CC BY-SA 2.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2682166

Американската телевизия най-накрая може да излъчва пряко състезанието, за да покаже как големият лош Ford GT40 ще накаже арогантните джентълмени от Италия. Само след 40 минути, Майлс вече води с километри пред Ferrari-тата. Публиката е на крака, но негативните вълни все пак достигат американска земя. След 3-я час започват трусовете в механиката на Ford. Фил Хил прекарва 40 минути в бокса, докато механиците сменят съединителя. Във втория час на състезанието френския екип на Ford официално отпада, след като Маурис Тринтигнант превключва грешната скорост и унищожава скоростната си кутия. В една и съща обиколка два Ford-а успяват да гръмнат гарнитурата на двигателя и съответно екипите на Роб Уолкър и Скудериа Филипинети напускат състезанието.

Le Mans.

В 4-я час падат и най-големите фаворити в лицето на Брус МакЛарън и Кен Майлс. Техният болид има проблеми със скоростната кутия. В 7-я час се предава гарнитурата на Фил Хил и Крис Амон. С това приключва и надеждата за Ford. Наложеното темпо за първи път показва и една друга изненада – болидите на Ferrari трябва да вдигнат оборотите или да изгубят и съответно също започват да страдат от проблеми. Един от последните болиди, който хвърля кърпата е Ferrari 330 P2, което показва, че американците се движат в правилната посока.

Положителните резултати свършват до тук. Енцо е в екстаз, след като отново взима победата. Хенри е унижен пред цяла Америка, а големите промени на Карл дори не позволяват финиш. В резултат на всичко това предстоят още по-страшни промени, а бавно и сигурно започваме да наблюдаваме как голямата мечта на собственика се превръща в мания, а манията коства милиони, при това всяка година. Ford GT40 Mark II започва своята разработка след завръщането обратно в САЩ. Карл също е ужилен от италианската арогантност и много бързо приема битката за своя лична. Болидът получава толкова кардинални промени, че след него редица конструктори го използват за пример.

Ford_GT40_(front)

Снимка: By SamH, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=551720

За първи път се използва по-удобна седалка с вентилация за по-голям комфорт на пилота, предното стъкло е променено и предлага още по-сериозна видимост. Колекционерите и до днес се кълнат, че това е машина, която може да се конкурира с лимузини по удобство на седалките и окачване. И тогава разбира се завъртате ключа и осъзнавате, че под капака се крие двигател за земетресения. Миналогодишният 7-литров двигател се опитомява допълнително от Шелби и този път трябва да осъзнае, че е редно да си партнира със скоростната кутия, вместо да я унищожава.

На правите вече се достига скорост от 336 км/ч при това без модерните глезотии като хидравлика на волана, ABS и системи. Суровата механика се среща с човешките мускули. Не случайно първият модел от 1964 година е бил толкова заплашителен, че тестовия пилот Рой Салвадоре решава да напусне програмата, защото иска да живее. И това не е бил единственият проблем, когато свърши 6-километровата права и пилотът натисне спирачката, дисковете се нагряват до 815 градуса по Целзий.

Само 2 секунди след натискането и спирачната система отказва. Упражнението трябва да се случва на всеки 3 минути и половина, а в продължение на 24 часа започват да изникват и други проблеми. Впрочем именно спирачките са най-слабото място в проекта на Хенри Форд II. Карл Шелби ще признае, че нямал по-важен елемент от тях в болидите на Ford. Проблемите от миналите две години били решени благодарение на Фил Ремингтън, който създал система за бърза подмяна на накладките и дисковете и по този начин можели бързо и лесно да подменят накладки и дискове. Край на термичния шок, настъпващ след агресивното ускорение по правите.

Chris Amon, Bruce McLaren, Ken Miles, Denny Hulme, 24 Hours Of Le Mans

Кен Майлс е човекът с шапката.

Следващата стъпка била дълбоко изследване на двигателя. За първи път идват компютрите на помощ. Чрез компютърна симулация започват тестове на цялото състезание върху двигателя и дори се симулират периодичните спирки в бокса. Новите състезателни сърца се натоварват денонощно до точката, в която не гръмват. Механиците следят причината за претоварването и започват да го подобряват, продължавайки търсенето на следващия проблем. След като 7-литровия V8 двигател издържал 48 часа, компютрите приключили своята работа.

С началото на новия сезон идва ред за ново приключение. Ford за пореден път успява да грабне победата в Дейтона, а на 12-те часа на Сибринг, пилотите му финишират на 1-2-3 място. Ferrari също не се притесняват и печелят 1000 километра на Монца, Нюрбургринг и Спа. За първи път обаче всички погледи чакат поредният тежък двубой на френска територия.

Screenshot_3

Подреждането на всички участници в стартова колона – Льо Ман 1966 година.

В деня на състезанието Хенри Форд II връчва малка бележка на състезателния директор Лео Бийби. Бележката гласяла „Гледай да спечелиш.“. Минути преди началото на състезанието става ясно, че Енцо Ферари няма да използва най-добрия пилот в света – Джон Съртис. Причината е, че състезателният мениджър на Ferrari иска да спечели вниманието на собствениците на Fiat. Съртис има много добър план за победата и е готов да се състезава от началото до края на 24-те часа, но вместо това му казват, че не е готов да кара на Льо Ман, макар и преди това да е спечелил Формула 1. В мрачния и облачен следобед неговите болиди са наредени на старта и само минути преди началото започва да вали дъжд, сменят се гуми и стартът е даден именно от Хенри Форд II. Битката между Давид и Голиат започва. Ford пристигат с 8 представителя на новото поколение, а Ferrari имат само 3 машини.

Klemantaski Collection

Снимка от Льо Ман 1966 година.

В първия час на състезанието Ford се подрежда във формация 1-2-3, Кен Майлс натиска толкова много своя болид, че след ранното посещение на бокса успява да се върне обратно на 5-то място, вместо да изостава с повече позиции, както се очаква. До 8 вечерта Майлс, Гърни и Родригес се борят за първото място. С падането на мрака, Ford-овете изостават и позволяват на Ferrari да трупат ценно време в удължаването на разликите. Повечето американски пилоти спират, за да подменят спирачните си системи. След 6 часа започва да се излива и дъжд и Ferrari-то на Гинтер е преследвано от Ford-a на Майлс. Всички пилоти на Ford трябва да пазят своите машини, за да не повторят катастрофалните резултати. Кен Майлс не спазва тези препоръки и тества машината на Шелби до краен предел.

Междувременно статистиката започва отново да показва, че никой не е застрахован. В 5-я час пада първия Ford GT40 MK.II в следствие на проблемен диференциал. В 6-я час се чупи съединителя на сър Джон Уитмор и това е втората жертва на Ford. В 8-я час от състезанието за първи път става ясно, че Ferrari не са имунизирани и Ричърд Аттууд напуска спира с проблемна водна помпа. Людовико Скарфиоти блъска своето Ferrari P3 в и приключва състезанието в 9-я час. Въпреки дъждовете, пилотите на Ferrari изпитват сериозно напрежение, техните машини не могат да смогнат и към 3 сутринта се предава и американската дивизия на Ferrari със счупена скоростна кутия.

Bruce McLaren, Ken Miles, 24 Hours Of Le Mans

1-2-3 финалът на Ford GT40 на Льо Ман 1966 година.

До сутринта картината на нощното сражение изглежда така. Новото поколение Ford GT40 MK II пази 1-2-3 позиция, след тях се редят на 5-6-8 позиция по-старите GT40, до 12-а позиция присъства цял коловоз на Porsche, а най-близкото и последното драпащо Ferrari P3 се опитва да оцелее на 12-то място. Машините на американската компания започват да свалят и времето на обиколките и на всеки 4 минути успяват да удължават агонията на Ferrari. В края на състезанието Кен Майлс получава заповед да намали темпото и да позволи на Брус МакЛарън да го изпревари.

Двете коли трябвало да оставят разстояние, за да няма финални сблъсъци, с които отново да се върне старата слава. Самият Кен Майлс остава разочарован, че не успява да получи титлата за жестоката 24-часова битка. Пилотът умира само два месеца по-късно, тествайки новият модел на GT40, който ще вземе титлата и през следващата година. Хенри Форд II успява да види своята победа след 3 години инвестиции и нерви. Никой не знае дали тази битка си е заслужавала, но пък не трябва да забравяме, че нито един болид от прототипите на Енцо не успява да финишира. В следващите няколко години ще се излъчва сериозна доминация на Ford.

Le_Mans_1966

Снимка: By Source (WP:NFCC#4), Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=49929681

Никой не знае колко точно е струвала тази титла на Хенри Форд II, но благодарение на нея състезателната индустрия се променя многократно.

 
 
Коментарите са изключени

Как Ричард Никсън пренесе 3 килограма марихуана през летището

| от |

Човек винаги трябва да уважава възрастните хора. Те знаят много повече от нас, познават живота и могат да ни помогнат да постигнем много. Етиката изисква да се отстъпва място в градския транспорт, да се говори с необходимото уважаение и още куп други подробности, на които човек се учи в най-ранна възраст. И какъв по-добър пример може да имаме от президент? Ричард Никсън има много черти на характера си, но със сигурност може да се похвали с добро възпитание. Нека започнем всичко по реда си.

Луис Армстронг е велик музикант и заради голямата си челюст получава прякор „Сачмо“. Той е един от най-добрите музиканти във времето, в което все още присъства разделение на расова основа в САЩ. За разлика от своите приятели, Армстронг предпочита да свири, а да не участва в безредиците, защото като много други хора е разбрал, че изкуството може да промени човека много по-бързо, отколкото насилието. И като много други хора, Армстронг имал пороци и слабости. Една емблематична слабост е фактът, че често обичал да пуши марихауна и дори се опитвал да я популяризира през 20-те години на миналия век. До края на музикалната си кариера, тромпетът най-вероятно ухае на това растение. Да не говорим, че екипът в звукозаписното студио винаги се подготвял за много тежък и благоуханен ден.

През 1930 г. свършва късмета на изпълнителя. Арестуван е пред Котън Клуб в Калифорния, защото пуши заедно с барабаниста на групата. Понеже музикантите били достатъчно напушени, охраната си спомнила, че вечерта била много забавна, защото всички се спуквали от смях, а и не всяка вечер прибираш Луис Армстронг. Глобата замръзила усмивките им, защото всеки трябвало да плати по 1000 долара. С което се доказва, че онзи, който се смее последен, пуши обикновени цигари. По време на Студената война, хора на изкуството са изпратени в най-различни точки из Съветския съюз, за да говорят малко за американската демокрация и също така да демонстрират една по-различна култура. В края на 50-те години именно Армстронг ще бъде поканен за един от посланиците на добра воля и ще направи турнета в Европа и Азия. В първите няколко пътешествия просто е пуснат да премине спокойно без никакви допълнителни усложнения.

През 1958 г. кацайки на летището в Ню Йорк, Армстронг хваща багажа си и тръгва спокойно към изхода, но охраната все пак му казва, че трябва да бъде извършена процедура. Докато Сачмо чака с всички останали, в залата влиза Ричард Никсън, преследван от редица репортери и фотографи. Пред погледите на всички, Луис отива и пита дали двамата ще чакат на опашката. Никсън не знаел какво става и след като разбрал, че творецът се е завърнал от турне в Азия и все пак го карат да чака, накарал охраната веднага да го освободи от тази отговорност. Армстронг пътувал с няколко куфара, но когато тръгнал да взима всички, възпитаният Никсън предложил помощ. Двамата напускат летището и се разделят. Тук идва и забавната подробност, в един от куфарите са и личните запаси на музиканта от марихуана. По спомени от онези мигове, Луис е категоричен, че теглото е било около 3 килограма. Самият Никсън разбрал много по-късно, че джазменът пуши марихуана. Дори и да не е знаел, американският президент за кратко е бил сериозно муле в трафика на наркотици.

 
 
Коментарите са изключени

Олимпийските игри са включвали и изкуства

| от |

Холандският архитект, който проектира олимпийски стадион за Игрите през 1928 г. в Амстердам, получава изненадваща награда: златен олимпийски медал. Редом със спортистите, които се състезават се за златни, сребърни и бронзови медали в гимнастиката, гмуркането и борбата, дизайнерът Ян Уилс е отличен с първо място в категорията архитектура.

И още по-странно: той получава наградата за работата си по самия стадион, домакин на олимпийските игри през същата година.

Jan Wils

Ян Уилс 

Но Ян Уилс не е единственият с награда в изкуствата: същата година десетки други дизайнери и художници печелят олимпийски медали в редица творчески категории – от градоустройство до рисуване. Общо над 1000 творби от 18 държави са представени в тези категории.

Въпреки че много хора днес никога не са чували за този компонент на Игрите, изкуството е било неразделна част от тях още от 1908 година, а неговите експонати се представят паралелно със спортните събития през Летните олимпийски игри десетилетия наред.

Pierre de Coubertin Anefo2

Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен

Пиер де Кубертен (Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен) основава Международния олимпийски комитет (МОК) и съответно играе ключова роля във възраждането и формирането на Олимпийските игри каквито ги знаем днес. Историк и педагог, неговата любов към древна Гърция го води към древните атлетически състезания, както и педагогическия потенциал на спорта. През 1896 г. МОК прави първата модерна Олимпиадата, която се провежда, доста подходящо, в Атина.

Визията на Кубертен за Игрите обаче все още не е завършена; първоначално той пази основната си идея в тайна, за да избегне допълнителни усложнения в организацията. През 1906 г. обаче я разкрива пред МОК: Олимпийските игри трябва да включват златни, сребърни и бронзови медали и в пет категории на изкуствата: архитектура, литература, музика, живопис и скулптура. Както спортните състезатели по онова време, артистите, участващи в новия „Петобой на музите“, трябва да са аматьори.

Идеята не е толкова странна, колкото може би звучи в първия момент – все пак и в древността Игрите включват награди за музика, пеене и хералдинг (публично известяване). Както Кубертен пише в защита на предложението си: „В зенита на Олимпия изобразителните изкуства се комбинират с Олимпийските игри и така се стига до тяхното величие. Сега това отново ще стане реалност.“

Кандидатите в арт дисциплините трябва да представят авторски произведения, вдъхновени от спорта. За архитектите това довежда до представяне на стадиони, спортни комплекси, игрища, плувни басейни и дори шанци за ски скокове. В повечето случаи творците са задължени да представят произведения, които не са били показвани или изпълнявани досега. Изключения се правят само за архитектурата, където се приемат както разработени проекти, така и вече построени обекти.

Състезанията по изкуства първоначално трябваше да участват в Олимпийските игри през 1908 г. в Рим, но организацията се променя, когато събитието е преместено в Лондон. МОК обаче успява да ги включи в Игрите през 1912 г. в Стокхолм. Отначало изкуствата са по-скоро страничен елемент – само с няколко десетки произведения и шепа награди – но през следващите десетилетия те набират скорост.

Започвайки през 20-те години на миналия век, артистичният компонент на Игрите се развива все повече и организаторите разделят първоначалните пет категории:

  • Към „Архитектура“ се добавя и „градоустройство“
  • Към „Живопис“ се добавя „рисуване“ и „графика“
  • „Скулптура“ се разделя на „статуи“ и „релефи и медальони“
  • „Музика“ се разделя на „песен“, „оркестър“ и „един инструмент“
  • „Литература“ се разделя на „лирически произведения“, „епос“ и „драма“

До 40-те години на 20 век изкуството на игрите е изключително популярно и привлича тълпи по изложбите, организирани редом със спортните състезания. Някои художници дори успяват да продадат конкурсните си творби по време на Игрите.

МОК обаче все повече се притесняват, че: „Олимпиадата трябваше да бъде за аматьори, пък повечето участници в изкуствата са професионалисти“. Отчасти заради тази причина МОК решава да прекрати изкуството след Игрите в Лондон през 1948 г. В следващите години са направени опити за повторното му въвеждане, но без състезателния елемент.

След дълга поредица от дебати в Комитета, в крайна сметка е решено Летните олимпийски игри да подпомага културни събития и днешната олимпийска харта изисква „програма от културни събития, която трябва да обхване най-малко целия период, през който Олимпийското село е в действие“.

Мнозина от арт участниците действително са аматьори, но малцина ще станат известни. Докато изкуството е част от състезанията на Игрите, са поставени няколко странни рекорда, включително и такива, които никога няма да бъдат счупени (като например спечелване от един човек на медал както за изкуство, така и за спорт):

  • Уолтър У. Уинанс (на снимката) от Съединените щати печели медали в стрелбата на Олимпийските игри през 1908 и 1912 г. На вторите той печели и злато за своята скулптура „An American Trotter“.
  • Алфред Хайос, унгарски студент по архитектура, спечели два златни медала за плуване на Олимпийските игри през 1896 г. 28 години по-късно той е удостоен и със сребърен медал за архитектура за стадион, в чието създаване е участник.
  • Джон Копли от Великобритания е (и до днес) най-старият носител на олимпийски медал. Той взима сребро за свой офорт на Игрите през 1948 година, когато е на 73 години.
 
 
Коментарите са изключени

Историята на японската нинджа – забравеното изкуство

Съществуват много легенди за японските самураи и техните величествени подвизи. В последните няколко месеца сме разказали много истории за японски авантюристи, обикаляли света, при това във време, в което европейската цивилизация все още се е формирала. По една или друга причина се пропуска един друг специален вид войни, запомнени именно в страната на изгряващото слънце. Нинджите винаги са пазели своята невероятна мистика и може би по тази причина няма точна информация за техния произход. В днешно време има достатъчно холивудски интерпретации, но за модерния японец това е просто обида.

Оказва се, че няма категорични данни нито за произхода, нито за присъствието на нинджите в японската история. Съществуват няколко версии за появата на този вид бойци – дори думата боец е пресилена, защото в исторически план нинджите имат само една-две открита и директна битка. Нека започнем от самото начало. Според някои исторически теории, нинджите може да идват от:

1. С падането на династията Танг в Китай, много генерали бягат от страната и отиват в Япония, пренасяйки своите бойни тактики и философията за войната. Междувременно тяхната родна страна се подготвя за 50-годишен период на хаос. Само един век по-късно започват да идват и китайските монаси, които носят допълнителни знания в медицината и философията.

2. По една или друга причина се смята, че възможни автори на това изкуство са започнали учението в Индия. Китайските монасите са преподавали тези познания и в Тибет, но сякаш са били по-необходими в Япония.

3. Редица източници твърдят, че нинджите са се зародили именно във феодална Япония и идват точно навреме, за да бъдат в противовес на самураите. Впрочем има твърдения, че първият нинджа е принц Ямато, но дори тази информация не е особено сигурна.

Silhouette of two Japanese Samurai sword fighting, Vector Illustration

Истината не може да има много лица, но за съжаление историята на нинджите е унищожена или потъва в забрава. В апогея си, нинджите са имали повече от 49 училища в страната. Доказан факт е, че всеки майстор преподавал своите знания на учениците, но никога не ги записвал. Следователно единственият начин за човек да се превърне в нинджа е да бъде роден в семейство, където се практикува това изкуство или да се роди в селото, където всички жители спазват йерархията. Може би това е достатъчно добър отговор на поговорката „Нинджа не се става. Нинджа се ражда.“. От друга страна трябва да бъдем малко скептични. Най-известните кланове в това движение също имат противоречия. Ига рю и Кога рю са най-известните и съответно смятани за най-добре развити фамилии. Апогеят им е в периода на Камакура от 1185 до 1333 година.

Проблемът е, че според архивите владетеля Шотоку Тайши (574-622) е използвал услугите на нинджа на име Отомоно Сахито. Неговото име може да бъде открито в редица публикации и някъде се смята за бащата на нинджитсуто, но няма доказателства и името остава по-скоро в територията на фолклора. Превъртайки календара с няколко века напред към периода на Камакуро ще прочетем, че това явление е подбудено в следствие на доминиращата японска аристокрация. Тогава жителите въстанали и тренирали различни сложни бойни маневри в планините, а след това ги приложили срещу жестоките господари. Познанията в това изкуство по-късно еволюират до толкова познатото нинджитсу.

Друга легенда разказва преплитащите пътища на самурая Дайсуке Тогакуре и Кайн Доши. Срещата се случва някъде през XII век. Дайсуке бил самурай, който изгубил земята и титлата си. Вместо да извърши сепуко, той започва да скита в планините на югозападен Хоншу, където среща Кайн Доши – китайски войн и монах. Двамата споделят своите знания и бързо започват да мислят нова теория около воденето на партизанската война, която наричат нинджитсу. Според някои източници именно Дайсуке започва първото училище за нинджи с името Тогакере. Повечето привлечени привърженици на това изкуство ще бъдат разжалвани самураи, но в повечето случаи обикновеният човек можел лесно да бъде обучен и издигнат за нинджа, което автоматично изключва твърдението за раждането на нинджа.

В тази история отново присъстват селяните и фермерите, които трябвало да изучат някаква форма на бойно изкуство, за да се защитават. Ето защо и най-известните училища и локации на нинджите са именно Ига и Кога, където местното население е предимно селско. Представителите на движението Ига рю са били използвани като шпиони. Тяхната основна мисия за събиране на информация и употреба на експлозиви е документирана през XV и XVI век. Това знание било сериозна тайна и никой не я издавал. Другото име на тези специални наемници, защото нинджите били точно такива, е шиноби. Освен употребата на експлозиви, представителите са известни с акробатичните си умения и сурови тренировки, саботаж, внедряване в противниковия лагер, поръчкови убийства и партизанска война. Друга важна черта е, че в повечето случаи са наемани да извършат колкото се може повече щети на противниковия лагер и с това се справяли отлично.

Japanese NINJA concept. Samurai.

Историята показва, че нинджата е правилното лице, когато трябва да се взимат решения, противоречащи на японската философия. Ограниченията от бушидо изобщо не притеснявали нинджите. Макар и някои да са бивши самураи, бушидо нямал власт над тях, особено с възможността да прогледнат критично на своите бивши колеги. Нинджите са били виртуози в убийствата, но това е само върха на айсберга. Много често могат да разпространяват слухове, с които да развълнуват една скромна суб култура. Може да се допуска, че политиката в Япония за този период е била в ръцете изцяло на нинджите. Причините са ясни, когато на повърхността изплува сериозен противник, всеки използва услугите на наемника. Самураите също използвали тези лица за извършването на определена услуга. Разбира се, никой не знаел кога и как ще се случи делото, но всеки получавал точно това, за което плаща. Имайки предвид времето им на зараждане, нинджите били перфектния инструмент за периода си. По време на войните Набукучо (1336-1392), както и войните Онин (1460).

Издигането им в ранг успява да привлече вниманието дори на Ода Нобунага. Като един от най-важните благородници на страната, неговата основна мисия е да започне обединението на Япония. Основен проблем за него и неговите самураи е, че двете села на нинджите, съответно в Ига и Кога, може да се превърнат в истинско главоболие. Нещо повече, легендите за техните подвизи обикаляли страната и всявали сериозен смут и сред най-смелите бойци. Единственото решение, без значение дали е правилно или грешно, е премахването им. Битката в Кога дала особено самочувствие на самураите, които успели бързо и лесно да премахнат толкова „страшните“ нинджи.

Обучените в партизанска война не могат да се справят с изкуството на войната в отвореното бойно поле, тези умения липсват или просто не са били необходими до този момент. Самият Ода знаел много добре, че битката ще бъде люта, особено след като всеки в селото на нинджите е равен на другия, без значение колко по-високо или по-ниско е в ранг. Странното общество, способно да заличава императори, не можело да се мери с нищо друго до този момент в Япония. Най-важното за Ода е, че официалната власт получавала възможно най-сурово отношение, когато пребивава там и ако изобщо бъде допусната. А още по-страшното е, че в провинцията Ига имали сериозно намерение да се разправят с настоящата власт. Нобунага започнал своя поход и бързо успял да превземе двореца Маруяма. Окуражен от бързото развитие, той започнал да вярва, че нинджите не са чак толкова страшни, но практически още не е срещнал сериозен отпор. Никой не знаел, че обикновените работници, които някога са строили този дворец, практически били обучени нинджи.

Господата просто искали да опознаят много добре двореца и се възползвали от възможността си. Въоръжени с правилните познания, тайната формула на барута и изкуството да потъват в нощта като призраци, нинджите бързо и лесно запалили двореца, а самият Ода можел само да гледа какви красиви пламъци се разгръщат пред него. На сутринта се дава вълнуващата команда за нападение, което Ига нинджите очаквали с огромно нетърпение. Заедно с още 12 000 самурая, Ода тръгва към планините. Годината е 1579, а гостите дори не подозират какво им предстои. Влизайки в село Иседжи, самураите започнали да си мислят, че всички са се евакуирали.

Samurai in Japanese village

Грубата грешка е, че нинджите били там, просто чакали своя момент. Половината от домакините посрещнали самураите с фронтална атака, докато останалите преградили пътя за бягство. С необходимото прикритие, повечето маскирани бойци използвали огнестрелно оръжие (познанията на барута очевидно намирали нови и нови приложения през 16-и век), както и огнени стрели – комплимент от домакина. Когато станало ясно, че битката прераства в елементарна сеч, копията и мечовете започнали да влизат в употреба, демонстрирайки невероятната красота на нинджитсуто.

Друга още по-сериозно главоболие е, че в паниката, самураите започват да стават жертва на собствените си стрелци, а понеже мракът и мъглата не прощават, някои дори успяват да се изколят сами, без да търсят помощта на отбраняващите сили. Онези, които не успели да посрещнат нито един меч с гърди (приятелски или вражески), предпочели да спестят позора си и да извършат сепуко. Самият Ода успява да избяга. Когато се завръща обратно в дома си, баща му го кори, но казва и най-мъдрите слова, които един самурай може да чуе:

„Намери си нинджа. Само така можеш да си гарантираш победа.“

Разказите за сразената самурайска армия се разпрострели бързо. Мнозина очаквали ответен удар, но по-важното е, че в следващите 1-2 години кланът Нобунага ще има причина да се въздържа от действия.
На 1 октомври 1581 година Ода хвърля всички сили в разбиването на проклетия враг. 40 000 война тръгват в битка срещу 4 000 човека. Огромната армия нападала от всички възможни страни. Оцелелите войни от провинцията Кога се притекли на помощ, защитавайки последната точка, която съдбата им отредила за битката. Отчаяната защита обаче не може да даде отпор на огромната армия. В един момент нинджите се предават и се надяват, че е възможна някаква дипломация. Войните на Нобунага обаче още помнили стария срам и бързо изклали почти всички жители. Мнозина успели да избягат, но предпочели да се крият и живеят в изгнание, отколкото да се предадат. С това сякаш приключва и съществуването на тези бойци. Някои исторически факти показват, че делото им се забелязва слабо през XVII век, но като цяло техните умения остаряват и отстъпват. Нещо подобно се случва и със самураите след известно време.

Japanese Ninja Samurai on the roof of the castle

Едно е сигурно, нито един нинджа не е документирал своите умения и не е успял да ги запази. Знанията се предават от уста на уста. Възможно е да са преувеличени в следствие на легендите за тях, но и това не е сигурно. Важното в този момент е, че Япония и до днес открива документии договори, в които нинджа се кълне във вярност на своя господар и също така споделя, че няма да използва уменията си за кражба, освен ако не му е заповядано. Една от големите тайни на този японски наемник е в умението му да изпада в транс за дълги периоди от време. Когато са призовавани да убиват, нинджите често използвали дегизировка и истинската им идентичност била известна само на самите тях. Според някои японски историци, тайната на нинджите се криела в умението им да изпадат в транс, да медитират и също така да използват уменията на самохипноза. По тази причина се разказват легенди за нинджа, който прекарал няколко дни във водоем, очаквайки своята цел да се появи. Подобно състояние на духа може да бъде забелязано при будистките монаси, което за пореден път насочва погледа към Тибет и Индия. На финалът обаче не трябва да забравяме, че в скромният архив не може да даде много информация за едни от най-легендарните убийци на Япония.

 
 
Коментарите са изключени

Защо седмицата в САЩ започва от неделя

| от Public Domain |

Както е случая с много неща, които сме наследили от древността, и тук религията е причината календарната седмица за много от американците да започва в неделя.

Първият ден от седмицата (на английски: Sunday) в превод означава „ден на слънцето“ (от sun – слънце и day – ден) и се нарича така още от древноегипетските времена в чест на бога на слънцето, който по това време е бил Ра. Египтяните след това предават идеята си за 7-дневна седмица на римляните, които също я започват с деня на Слънцето, dies solis. Когато по-късно dies solis се превежда на ранен немски, този ден е наречен sunnon-dagaz. Sunnon-dagaz пък след това се приема от английския език и става sone(n)day.

Според някои хора, спазващи християнските традиции, първият ден от седмицата е кръстен в съответствие с историята за сътворението на света в първата книга на Библията, Битие, където едно от първите неща, които Бог прави, както всички знаем, е: „И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.“

Не навсякъде по света, разбира се, неделя е първи ден като именно ние, славянските народи, сме едно от изключенията. В славянските езици неделя е последният ден от седмицата и не е кръстен в чест на слънцето. Например, в Унгария неделята се нарича Vasárnap и означава „пазарен ден“, а на староруски неделята понякога се нарича „свободен ден“.

Italian - Bracelet - Walters 41269

Италианска гривна с боговете-представители на всеки ден от седмицата

Monday, както може би се досещате, е кръстен на Луната (Moon – Луна). На латински език денят е известен като dies lunae (лунен ден) и това влиза в стария английски като mon(an)dæg и съответно monday в средния английски (говорен до 15-16 век). Твърди се, че в ранните езически традиции понеделникът е бил посветен на богинята на Луната, въпреки че в някои християнски обичаи отреждането на втория ден да бъде ден на Луната също следва историята в Битие, където между първия и втория ден тъмнината е била разделена от светлина и „дойде вечерта“.

Понеделник е първият ден от седмицата освен в славянските държави, и в китайския календар, където понеделник е xīngqīyī, което се превежда като „първият ден от седмицата“.

Вторник пък е бил посветен на богa на войната, а на древногръцки език е бил известен като hemera Areos (ден на Арес), модифициран само леко от римляните в dies Martis (ден на Марс), а след това и в староанглийския Tiwesdæg, в чест на норвежки бог на войната и закона, Tiwaz или Tiw.

В началото сряда (на английски Wednesday) е посветена на пратеника на боговете, а за гърците тя беше известна като hemera Hermu (ден на Хермес), след това за римляните като dies Mercurii (ден на Меркурий). Когато думата е приета от англосаксоните, тъй като областите на компетенция на Меркурий се припокриват с тези на бога Один, те посвещават деня на него – Woden, както се пише на стария английски език – и съответно денят се казва wodnesdæg.

Юпитер получава (Thursday) петия ден, dies Jovis, от римляните, а норвежците го дават на Тор и първоначално е наречен thorsdgr, а по-късно модифициран от стария английски в thurresdæg, а след това и от средния английски – thur(e)sday.

За мнозина най-щастливия ден от седмицата, петък, е, както подобава, даден на Афродита и Венера (на латински dies Veneris). В старонорвежки и английски език Венера се свързвала с Фриг (Frigg), богиня на знанието и мъдростта. От стария английски името на деня е било променено в frigedæg (ден на Фриг), а от средноанглийски – в fridai.

Нещо любопитно: популярното съкращение „TGIF“ (Thank God It’s Friday = Слава Богу, че е петък) датира още от 1946 г.

Последният ден от седмицата за известно количество хора, събота, исторически е посветен на Сатурн (Кронос за гърците), бащата на Юпитер и бог, свързван с разпадане, обновление, създаване, земеделие и богатство. На латински денят първоначално се нарича dies Saturni, което е преобразувано по-нататък в sæter(nes)dæg на староанглийски и Saterday в средноанглийския.

По-специално, за някои религии именно събота, а не неделя, се смята за деня от седмицата, отреден за почивка. Той е известен като Шабат в юдаизма и Sabbath (на български просто „събота“) за адвентистите от седмия ден.

С изключение на седмия ден, Шабат, дните от седмицата в еврейския календар нямат имена и просто се наричат 1-ви ден, 2-ри ден, 3-ти ден и т.н.

Изненадващо за много бизнеси, съкращаването на работната седмица и работното време на служителите всъщност увеличава производителността на работниците в много отрасли. В подкрепата на това вековно наблюдение, проучване от 2008 г. в Американския журнал по епидемиология открива, че хората, които работят над 55 часа седмично, се представят по-лошо на IQ тестове от тези, които работят 40 часа седмично.

Няколко компании експериментират с четиридневна, 32-часова работна седмица и установяват, че тя засилва фокуса и води до по-ефективно представяне на служителите. Общественото здравеопазване също подкрепя по-кратката работна седмица, тъй като смята, че това би довело до подобряване на психичното здраве и работоспособността.

 
 
Коментарите са изключени