shareit

Ford срещу Ferrari – Една от най-тежките битки в Льо Ман

| от |

60-те години на миналия век се разпознават като златния век на Формула 1. Друг вариант за кръщаване на тази автомобилна ера е „убийствените години“. Това е времето, в което няма ограничения на двигателите, състезанията са изключително зрелищни, а много често и катастрофите допринасят за допълнителния зрителски интерес. Пилотите са герои на пистата, в живота и за жалост стават модел за подражание и с това се повишават драстично автомобилните катастрофи.

Въпреки бляскавите си години, едно състезание ги изпреварва много сериозно. На пистата на Льо Ман се изминават повече километри, отколкото за един цял сезон във Формула 1. На този подиум за първи път се ражда традицията за отварянето на шампанското. 24-часовите състезания преминават доста дълъг път, представяйки абсолютната симбиоза между човека и машината. Предизвикателството за автомобилната индустрия е да произведе болид, който в следващите 24 часа да издържи на някои от най-тежките условия.

Това означава, че двигателят ще работи на максимални обороти, в гаража има около 800 комплекта гуми за всякакви условия и обикновено пристигат части за сглобяването на няколко резервни машини от абсолютната нула. Това е единственото състезание, където може да видите подмяната на съединител, турбина, горивна помпа или инжектор за минути.

24-часовите състезания дават на обикновения шофьор редица подобрения като чистачките за дъжд, спойлерите, изместването на двигателя в задната част, предното предаване, турбо двигателят и още много други. Пол Нюман участва в това състезание и дори го снима. Ако инженерните предизвикателства са впечатляващи, тогава трябва да обърнем внимание на пилотите.

DSC03817-Le_Mans_Classic_2018

Снимка: By Y.Leclercq – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=70719385

Нека започнем с факта, че нито един човек не може да издържи едно денонощие в препускане по пистата. С времето се променят регулациите, които не позволяват да се кара повече от четири часа. Преди това много състезатели изкарват повече от 12 часа зад волана, а един герой успява да гръмне двигателя си след като обърква скоростите след близо 23 часа шофиране, той до последно отказвал да бъде сменен, за да не изгуби позицията си.

Сред всички състезания има една писта, която е успяла да се обособи като самостоятелна институция. Няма производител, който да не желае да бъде част от историята и сякаш голямата надпревара е именно тук в малкия град Сартр, където в средата на юни пристигат най-големите величия. Някои главни пътни артерии се затварят, за да бъдат посрещнати повелителите на скоростта. Емблематичната права на пистата Мулзан – около 6 километра, ако трябва да бъдем прецизни – позволява множество изпреварвания и развиване на скорости, които във Формула 1 се записват само в лабораторни условия.

Именно тук за първи път зрителите стават свидетели на скорост от близо 407 км/ч, а  болидът е собственост на Peugeot PRV V6. След зловещ инцидент с машините на Mercedes-Benz, които се врязват в тълпата и убиват част от зрителите, пистата се променя за по-голяма безопасност, а Mercedes-Benz дълго време не се завръща във Франция.

Историята на Льо Ман е впечатляваща, измества сериозно вниманието от зеления ад на Нюрбургринг и ражда материал за създаването на редица филми. Цената на трофея зад тези 24 часа е свиреп. Сглобяването на LMP1 прототипите коства на производителя около четвърт милион евро, а за построяването му са необходими много повече.

Льо Ман се превръща в игрална площадка за редица прототипи и тестване на нови и нови системи. Хибридният двигател получава своето бойно кръщене именно тук, а след редица критики японският производител „Mazda“ доказва през 90-те години, че роторният двигател е достатъчно издръжлив за подобни натоварвания.

Mazda_787B_at_Le_Mans_2011

Снимка: By Pahazzard – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15513312

По една или друга причина има едно съперничество, което остава завинаги в историята на Льо Ман. През 60-те години на миналия век Ferrari са абсолютен хегемон в това състезание. Добрият стар Енцо много добре знае формулата за спечелване на този вид надпревари. Кратка справка в архивите показва, че първите 6 отбора пресичат финала на състезанието с негови автомобили. До 1965 година има само една марка и само един фаворит за титлата. Франция приветства предимно италиански туристи и почитатели на спорта, които искат да видят отбора от Маринело на първото място. Гръмките италиански победи успяват да минат отвъд океана и да стигнат до ушите на Хенри Форд II.

Richie Ginther, 24 Hours Of Le Mans

Ferrari 330 P3 от Льо Ман 1966 година.

Легендите за червените Ferrari-та накарали Хенри да мечтае за същата слава, но вместо емблема на черен кон, той искал болидите да бъдат с неговото име и емблема. Една от най-големите автомобилни вражди в света започва с мечтата за победа. Древната автомобилна традиция винаги напомня, че построеното е много по-успешно от закупеното. След кратка справка и проверка на статистиката, адвокатите на Форд предлагат три европейски компании за закупуване: Alfa Romeo, Porsche и Ferrari. Трите предложения влизат изцяло в заделения бюджет, но след като актуалният победител се сглобява именно в Маринело, Хенри се спира на него.

Le Mans Race

Провеждат се няколко телефонни разговора, Енцо има интерес към сделката, защото така или иначе победите идват с определена цена. Американската компания плаща няколко милиона за одит на фирмата, а Хенри вече е на частния си самолет за Италия. На срещата, Форд II пристига с цяла армада от адвокати, докато Енцо използва единствения адвокат в града. Двамата започват да четат договора, който по онова време е написан изключително добре и стигат до малкото камъче, което обръща цялата автомобилна история. В една от клаузите с дребен шрифт е написано, че състезателната дивизия става изцяло собственост на американската компания. С розов химикал, собственикът на Ferrari подчертава тази клауза и пише кратко и ясно „Неприемливо“!

Отчаяни от развитието на сделката, адвокатите на Ford се опитват да закупят друга състезателна марка като Lotus. Проблемът бил, че Lotus не били толкова големи, че да предложат необходимото стъпало за европейския пазар. Кратка обиколка из Европа връща Хенри Форд II в САЩ с особено разочарование – никой не пожелал неговите милиони. Гневът достигнал нови висоти в американската автомобилна компания и един ден всички изпълнителни директори били събрани, за да чуят едно изречение, което ще пренапише историята н Льо Ман:

„Отивате на Льо Ман и ритате задника на Ferrari.“

Макар и всички да били очаровани от идеята, никой не можел да се зарадва. Колкото и голяма да е била компанията през 60-те години, малките Ferrari разполагали с опит за милиони долари. Нещо още по-страшно e претендентът им в тежка категория – Ferrari P Series. Малките спортни болиди разполагали с невероятно красива форма, впечатляваща аеродинамика и изключителен V12 двигател. Серията на Ferrari обикаля света и след всяко състезание си тръгва с трофея. Междувременно техниците на Ford трябва да започнат сглобяването на „убиеца на Ferrari“. Плануваните 10 милиона долара за покупка на италианската фирма започнали да се харчат в създаването на нова състезателна дивизия. Компанията бързо се ориентирала към привличане на  качествен персонал и опитни инженери, които да помогнат за създаването на боеспособен болид. Един от партньорите била компанията Lola Racing. Фирмата произвеждала доста добри състезатели и през 1963 година печели погледите в Сартр. Lola са имали шансове за победа, но след техническа инспекция се налагат резки промени и модификации върху колата.

IMGP6526

Снимка: By David Merrett – Flickr: Lola, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24239620

Инженерите нямат време да тестват своята машина и през цялото време тя работи с грешните предавателни числа и в следствие на това се чупи. С жаждата за мъст, Lola изпращат своите най-добри инженери, за да помогнат на производителя. Ерик Бродли дори продава два модела Lola 6 на Ford за допълнителни изследвания. Бившият мениджър на Aston Martin също е привлечен. Рой Лин от Ford е освободен от своята длъжност, за да бъде назначен в състезателната дивизия.

Умните глави били изпратени в Лондон, където да започне работа. И така през април 1964 година в Англия се ражда Ford GT40. Името е съкращение на Grand Tour, а 40 са инчовете (101 см) височина. Под капака се крие подобен двигател с този на Lola. Започва производството на първите 12 прототипа и подготовката за щурма на френската писта. Хенри най-вероятно е потърквал ръце доволно и се надявал, че ще накаже нарцисиста Енцо за пропадналата сделка преди годинa. Самият Енцо не се тревожил особено. Той много добре познавал тънкостите на 24-часовите състезания. Нещо повече, преди да превърне собствената си компания в историческа състезателна дивизия, той е изпитвал страданието и разочарованието с Alfa Romeo. Колегите от Ford дори не подозирали колко подводни камъни има в това състезание и много скоро щели да ги усетят.

И така през 1964 година започва легендарното ходене по мъките за Ford. Още на първото състезание „2000 километра Дейтона“ американските конструктори изпитали разочарование, защото финалът бил пресечен от Ferrari 250 GTO. „12-те часа на Сибринг“ отново били на италианския тим. „500 км от Спа“ в Белгия продължава традицията. Нюрбургринг не успява да се впечатли от американското присъствие и трофеят заминава във витрината на Енцо.

1968_Ford_GT40_Mk_I_(14288662849)

Снимка: By Sicnag – 1968 Ford GT40 Mk I, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=40645518

Защо впечатляващият болид на Ford не може да се усмихне? Причината е краткото време за проверка и тестване. Хенри наистина искал да натрие носа на Енцо, но изпреварил събитията и плащал сурово за всяка една грешка. На Нюрбургринг все пак изгрява малко слънце, но въпреки правилните настройки на автомобила и блестящото бранене на второто място, победата била на много километри разстояние. Имайки предвид нивелацията на пистата, Ford GT40 започнал да страда от амортисьорен артрит и дори не успял да издържи до края на състезанието.

Разумно било в този момент Хенри Форд II да се оттегли обратно в лабораторията и да помисли какво може да промени. Това човешко качество в този момент било много далече от пистата. Точно тук Енцо щял да зашлеви една гореща плесница на своя американски приятел, който преди година  е искал да поеме по-голям залък, отколкото може да лапне.

Представянето на Ford GT40 може да бъде описано само с една дума – катастрофа. Още на старта Фил Хил не успява да запали своята машина и изостава с около 70 секунди. В началото на тъмните часове Дик Атууд трябвало да избяга с викове от кокпита след като Ford-а му се запалва на правата. Към 6-я час се предава и скоростната кутия в болида на Ричи Гинтер. Третият Ford все пак успява да издържи победоносно до 5 часа и 30 минути в ранното утро, когато Фил Хил осъзнава, че също има проблеми със скоростната кутия, въпреки това поставя нов рекорд за скорост. За пореден път френската територия е завоювана от Италия. Както се досещате, Хенри трябвало да гледа цялото унижение, а след това да излее библейския си гняв върху конструкторите. Заигравката с Енцо Ферари вече е коствала много милиони и по всичко личи, че страданието ще продължи, но този път с нови хора.

CarrollShelbyAtVirginiaInternationalRaceway2007

Снимка: By Sherry Lambert Stapleton – Flickr, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2894377

Легендата за Карл Шелби е известна на мнозина. Още като малък, Карл искал да стане автомобилен състезател и до известна степен постига своята мечта. Единственият проблем е, че трябва да живее на нитроглицеринови хапчета, които имат положителен ефект в двигателя, както и на сърцето. Той е виновен и за първите ограничения за скорост в Англия.

През 60-те години автомобилната компания AC започва да търси нов двигател, след като предишният им снабдител спира окончателно производството. Обявява се търг и Карл Шелби пише писмо, в което пита дали AC биха имали интерес да произведат шаси, което може да събере огромен V8 двигател. Англичаните са съгласни и Карл предлага сделката на Chevrolet. Господата отказват, но пък конструкторите на Ford, които искат лека алтернатива, с която да се изправят срещу Corvette, са готови да откликнат на молбата.

Те доставят цели два модела. Единият е с кубатура от 4.3 литра, а другият с 4.7 литра. Британците подобряват допълнително двигателя и при направените тестове на магистралата успяват да вдигнат скорост от 296 км/ч. Рекламата е завършена, а цялото британското общество е в истерия и малко след това идват ограниченията на магистралата. AC Ace получава името „Cobra“ и през същата злощастна година се състезава именно с моделите на Ford.

Карол наблюдава всичко това и има какво да каже по темата. Хенри Форд II тича при него и след редица преговори, Карл се заема със спасяването на потъващия кораб. Щателна проверка на GT40 показва следните проблеми:

  1. Състезателите на Хенри били с изключително недъгава аеродинамична форма и в следствие на нея губели около 75 конски сили – мощността на един двигател в нормална европейска кола.
  2. Механиците дори не се стараели да поддържат автомобилите и съответно било въпрос на време, преди да се предадат на пистата.
  3. Двигателят изобщо не отговарял на конкурентите от Льо Ман.
  4. Кен Майлс нарича колата: „Отвратителна!“.

Ford GT40.

С всички упреци и много надежди, Шелби събрал господата и се подготвил за генерални корекции. Започнали драстични промени върху всмукателната и изпускателната система. Особен фокус е и подобряването на аероднимаката, защото GT40 се сблъсквала с въздушна бариера при ускорение. Двигателят получил качествена поддръжка и след като златните ръце на Карл затворили капака, претендентът мъркал с огневата мощ на 450 понита. С провеждането на повече тестове, Карл можел да събере достатъчно информация, но въпреки това липсвало достатъчно време за допълнителна доработка. Добрата новина е, че конструкторът е довел и своя добър приятел Кен Майлс – танков капитан от Бирминган, който обожавал високите скорости.

Първото състезание на Дейтона показало впечатляващи резултати. Първите 4 места били заети от Shelby American. Ford GT40 най-накрая успял да вземе първата си титла, а след него се нареждала една Cobra на Шелби. Кен Майлс и Лойд Руби трябвало да се борят срещу Ferrari и с подобренията очевидно успели да покажат зъби на италианските другари. На 12-те часа на Сийбринг успяват да се наредят зад болида на Chevrolet, но и това не е от голямо значение. В този момент Хенри чака само едно състезание, при това цяла година – 24-те часа на Льо Ман.

1969-06-01_Ford_GT_40_von_Kelleners-Jöst

Снимка: CC BY-SA 2.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2682166

Американската телевизия най-накрая може да излъчва пряко състезанието, за да покаже как големият лош Ford GT40 ще накаже арогантните джентълмени от Италия. Само след 40 минути, Майлс вече води с километри пред Ferrari-тата. Публиката е на крака, но негативните вълни все пак достигат американска земя. След 3-я час започват трусовете в механиката на Ford. Фил Хил прекарва 40 минути в бокса, докато механиците сменят съединителя. Във втория час на състезанието френския екип на Ford официално отпада, след като Маурис Тринтигнант превключва грешната скорост и унищожава скоростната си кутия. В една и съща обиколка два Ford-а успяват да гръмнат гарнитурата на двигателя и съответно екипите на Роб Уолкър и Скудериа Филипинети напускат състезанието.

Le Mans.

В 4-я час падат и най-големите фаворити в лицето на Брус МакЛарън и Кен Майлс. Техният болид има проблеми със скоростната кутия. В 7-я час се предава гарнитурата на Фил Хил и Крис Амон. С това приключва и надеждата за Ford. Наложеното темпо за първи път показва и една друга изненада – болидите на Ferrari трябва да вдигнат оборотите или да изгубят и съответно също започват да страдат от проблеми. Един от последните болиди, който хвърля кърпата е Ferrari 330 P2, което показва, че американците се движат в правилната посока.

Положителните резултати свършват до тук. Енцо е в екстаз, след като отново взима победата. Хенри е унижен пред цяла Америка, а големите промени на Карл дори не позволяват финиш. В резултат на всичко това предстоят още по-страшни промени, а бавно и сигурно започваме да наблюдаваме как голямата мечта на собственика се превръща в мания, а манията коства милиони, при това всяка година. Ford GT40 Mark II започва своята разработка след завръщането обратно в САЩ. Карл също е ужилен от италианската арогантност и много бързо приема битката за своя лична. Болидът получава толкова кардинални промени, че след него редица конструктори го използват за пример.

Ford_GT40_(front)

Снимка: By SamH, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=551720

За първи път се използва по-удобна седалка с вентилация за по-голям комфорт на пилота, предното стъкло е променено и предлага още по-сериозна видимост. Колекционерите и до днес се кълнат, че това е машина, която може да се конкурира с лимузини по удобство на седалките и окачване. И тогава разбира се завъртате ключа и осъзнавате, че под капака се крие двигател за земетресения. Миналогодишният 7-литров двигател се опитомява допълнително от Шелби и този път трябва да осъзнае, че е редно да си партнира със скоростната кутия, вместо да я унищожава.

На правите вече се достига скорост от 336 км/ч при това без модерните глезотии като хидравлика на волана, ABS и системи. Суровата механика се среща с човешките мускули. Не случайно първият модел от 1964 година е бил толкова заплашителен, че тестовия пилот Рой Салвадоре решава да напусне програмата, защото иска да живее. И това не е бил единственият проблем, когато свърши 6-километровата права и пилотът натисне спирачката, дисковете се нагряват до 815 градуса по Целзий.

Само 2 секунди след натискането и спирачната система отказва. Упражнението трябва да се случва на всеки 3 минути и половина, а в продължение на 24 часа започват да изникват и други проблеми. Впрочем именно спирачките са най-слабото място в проекта на Хенри Форд II. Карл Шелби ще признае, че нямал по-важен елемент от тях в болидите на Ford. Проблемите от миналите две години били решени благодарение на Фил Ремингтън, който създал система за бърза подмяна на накладките и дисковете и по този начин можели бързо и лесно да подменят накладки и дискове. Край на термичния шок, настъпващ след агресивното ускорение по правите.

Chris Amon, Bruce McLaren, Ken Miles, Denny Hulme, 24 Hours Of Le Mans

Кен Майлс е човекът с шапката.

Следващата стъпка била дълбоко изследване на двигателя. За първи път идват компютрите на помощ. Чрез компютърна симулация започват тестове на цялото състезание върху двигателя и дори се симулират периодичните спирки в бокса. Новите състезателни сърца се натоварват денонощно до точката, в която не гръмват. Механиците следят причината за претоварването и започват да го подобряват, продължавайки търсенето на следващия проблем. След като 7-литровия V8 двигател издържал 48 часа, компютрите приключили своята работа.

С началото на новия сезон идва ред за ново приключение. Ford за пореден път успява да грабне победата в Дейтона, а на 12-те часа на Сибринг, пилотите му финишират на 1-2-3 място. Ferrari също не се притесняват и печелят 1000 километра на Монца, Нюрбургринг и Спа. За първи път обаче всички погледи чакат поредният тежък двубой на френска територия.

Screenshot_3

Подреждането на всички участници в стартова колона – Льо Ман 1966 година.

В деня на състезанието Хенри Форд II връчва малка бележка на състезателния директор Лео Бийби. Бележката гласяла „Гледай да спечелиш.“. Минути преди началото на състезанието става ясно, че Енцо Ферари няма да използва най-добрия пилот в света – Джон Съртис. Причината е, че състезателният мениджър на Ferrari иска да спечели вниманието на собствениците на Fiat. Съртис има много добър план за победата и е готов да се състезава от началото до края на 24-те часа, но вместо това му казват, че не е готов да кара на Льо Ман, макар и преди това да е спечелил Формула 1. В мрачния и облачен следобед неговите болиди са наредени на старта и само минути преди началото започва да вали дъжд, сменят се гуми и стартът е даден именно от Хенри Форд II. Битката между Давид и Голиат започва. Ford пристигат с 8 представителя на новото поколение, а Ferrari имат само 3 машини.

Klemantaski Collection

Снимка от Льо Ман 1966 година.

В първия час на състезанието Ford се подрежда във формация 1-2-3, Кен Майлс натиска толкова много своя болид, че след ранното посещение на бокса успява да се върне обратно на 5-то място, вместо да изостава с повече позиции, както се очаква. До 8 вечерта Майлс, Гърни и Родригес се борят за първото място. С падането на мрака, Ford-овете изостават и позволяват на Ferrari да трупат ценно време в удължаването на разликите. Повечето американски пилоти спират, за да подменят спирачните си системи. След 6 часа започва да се излива и дъжд и Ferrari-то на Гинтер е преследвано от Ford-a на Майлс. Всички пилоти на Ford трябва да пазят своите машини, за да не повторят катастрофалните резултати. Кен Майлс не спазва тези препоръки и тества машината на Шелби до краен предел.

Междувременно статистиката започва отново да показва, че никой не е застрахован. В 5-я час пада първия Ford GT40 MK.II в следствие на проблемен диференциал. В 6-я час се чупи съединителя на сър Джон Уитмор и това е втората жертва на Ford. В 8-я час от състезанието за първи път става ясно, че Ferrari не са имунизирани и Ричърд Аттууд напуска спира с проблемна водна помпа. Людовико Скарфиоти блъска своето Ferrari P3 в и приключва състезанието в 9-я час. Въпреки дъждовете, пилотите на Ferrari изпитват сериозно напрежение, техните машини не могат да смогнат и към 3 сутринта се предава и американската дивизия на Ferrari със счупена скоростна кутия.

Bruce McLaren, Ken Miles, 24 Hours Of Le Mans

1-2-3 финалът на Ford GT40 на Льо Ман 1966 година.

До сутринта картината на нощното сражение изглежда така. Новото поколение Ford GT40 MK II пази 1-2-3 позиция, след тях се редят на 5-6-8 позиция по-старите GT40, до 12-а позиция присъства цял коловоз на Porsche, а най-близкото и последното драпащо Ferrari P3 се опитва да оцелее на 12-то място. Машините на американската компания започват да свалят и времето на обиколките и на всеки 4 минути успяват да удължават агонията на Ferrari. В края на състезанието Кен Майлс получава заповед да намали темпото и да позволи на Брус МакЛарън да го изпревари.

Двете коли трябвало да оставят разстояние, за да няма финални сблъсъци, с които отново да се върне старата слава. Самият Кен Майлс остава разочарован, че не успява да получи титлата за жестоката 24-часова битка. Пилотът умира само два месеца по-късно, тествайки новият модел на GT40, който ще вземе титлата и през следващата година. Хенри Форд II успява да види своята победа след 3 години инвестиции и нерви. Никой не знае дали тази битка си е заслужавала, но пък не трябва да забравяме, че нито един болид от прототипите на Енцо не успява да финишира. В следващите няколко години ще се излъчва сериозна доминация на Ford.

Le_Mans_1966

Снимка: By Source (WP:NFCC#4), Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=49929681

Никой не знае колко точно е струвала тази титла на Хенри Форд II, но благодарение на нея състезателната индустрия се променя многократно.

 
 
Коментарите са изключени

Магистралата на смъртта – най-жестоката бомбардировка на американски ВВС

| от |

Преди САЩ да се намеси в конфликта между Ирак и Кувейт, армията на Саддам Хюсейн се смята за 4-тата най-голяма в света. На 2 август 1990 г. иракската армия преминава границите на Кувейт и възнамерява да остане там близо седем месеца. В резултат на тези действия ООН автоматично се активира и подготвя за ответен удар, възползвайки се изцяло от американската военна индустрия, предвождана от Буш.

Kuwait_burn_oilfield

Снимка: By Jonas Jordan, United States Army Corps of Engineers – http://www.hq.usace.army.mil/history/Kuwait_burn_oilfield.jpgDescription & related images, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2246151

Легендарни са снимките, в които иракски войници палят 600-те петролни кладенеца на Кувейт, преди да напуснат страната и да се оттеглят. Повод за конфликта е обвинение, че Кувейт използва нефта на Ирак след като копае доста по-сериозно . Според други източници решението е взето много по-рано от Саддам. Преди намесата на ООН, иракската армия наброява около 350 000 души. Два дена са необходими за абсолютна доминация над кувейтските сили, които смело бягат към Саудитска Арабия и започват да търсят помощ от своите партньори. След няколко дена Саддам Хюсейн обявява Кувейт за 19-тата провинция на Ирак.

Саддам няма особени успехи, когато светът тръгва срещу него и бавно и сигурно е принуден да оттегли армията си. На 24 февруари е ударен по въздух, земя и вода и след 100 часа става ясно, че не може да отвърне на огневата мощ. Само 2 дена по-късно ще стане ясно, че иракската армия ще се оттегли, но няма да се съгласи с резолюцията на ООН. Най-вероятно никой не е подозирал колко военна техника е присъствала в Кувейт, но когато цяла орда от машини излизат на магистрала 80, композицията може да се забележи дори от въздуха.

DESERT STORM

Снимка: By PHC HOLMES, US Navy – Still Asset Details for DNST9208000, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9876647

Армията на Саддам има за цел да се укрепи в Башра. Малко е спорно дали е редно да се напада оттегляща войска, след като очевидно военните действия приключват. Според някои, оттеглянето не означава предаване и приключване, а само възможност за бъдещо нападение. Тази логика се използва от американските ВВС, когато стават свидетели на оттеглящата се армия. Ескадрила от A-6 Intruder се спускат на магистралата и с помощта на клъстарни бомби започва да неутрализира танковете.

gettyimages-541254776-594x594

В следващите 10 часа конвоят е бомбардиран и нападан с различно оръжие. Напускащата армия не може да отвърне на удара и голяма част от войниците напускат машините си, защото не искат да бъдат погребани в тях. Американските пилоти споделят, че проведената мисия не представлява нищо по-различно от стрелба по мишени. Машините, които успяват да оцелеят, по-късно са посрещнати от наземните сили. Танковете, които предпочитат да минат през пустинята са ударени индивидуално. Журналистът Робърт Фиск по-късно ще разкаже, че по тази магистрала е изгубил бройката на труповете, които са захвърлени в пясъка. Стотици тела са намерили смъртта си за 10-часовата бомбардировка. Според изследване от 2003 г. повече от 10 000 души са посрещнали гибелта си. Оцелелите се опитали да се скрият в близките блата, но просто са удължили живота си с няколко часа.

Sole_of_shoe_at_Highway_of_Death_in_Iraq

Снимка: By Christiaan Briggs – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=87805

На магистрала 8 ситуацията е малко по-различна и унищожените машини са около дузина. Причината е, че AH-64 Apache не е въздесъщ.
След като светът вижда демонстрираните способности от американските ВВС и освен това осъзнава, че нападението е извършено върху оттегляща се армия, започват да излизат различни мнения относно поведението и своеволията на САЩ. Според някои, иракската армия е изпълнявала сподогба 660 от резолюцията на ООН. Според други данни във военната колона присъствали и взети кувейтски заложници, сред които има жени и деца. Американският министър на правосъдите Рамзи Кларк ще сподели, че тази атака нарушава трета точка от Женевската конвенция, където се забранява нападение и убиване на войници, които не се сражават.

Demolished_vehicles_line_Highway_80_on_18_Apr_1991

Снимка: By TECH. SGT. JOE COLEMAN – http://www.airforce-magazine.com/MagazineArchive/Pages/2011/January%202011/0111storm.aspx, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1068196

Това изпълнение влиза в секцията „Военни престъпления“ и се разглежда от международен военен трибунал. Журналистът Сиймор Хърш допълва историята, след като вижда как около 350 невъоръжени иракски войници бягат при проведена атака на магистрала 8 стават жертва на огън от група американски Bradley. В отговор американското разузнаване споделя, че врагът е стрелял първи, но истината е, че липсват каквито и да е доказателства. Преди да се появи американската военна полиция, която да пази отломките, жители на Саудитска Арабия вече събират захвърленото оръжие по земята, то по-късно ще се продава на черния пазар.

IrakDesertStorm1991

Снимка: By DoD photo by Staff Sgt. Dean Wagner – http://www.dodmedia.osd.mil, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1502189

Генерал Норман Шварцкоп обяснява, че дава нареждане за стрелба, защото не можел да позволи на иракските войници, известни като убийци, изнасилвачи и престъпници да напуснат толкова лесно. Разбира се, генералът никога няма да каже, че за първи път има възможност да извади толкова сериозно количество неприятелска военна техника от строя. Кейт Ади от BBC по-късно ще обясни, че ако стрелбата е извършена срещу войници, защо скитниците вадят от овъглените коли четки, кукли и други домакински уреди? Нима това е бил военен арсенал?

 
 
Коментарите са изключени

Дуелите заради любовния живот на Мария Кюри

| от |

Мария Кюри и съпругът й Пиер не бяха чужди на пресата. През 1903 г. двойката печели Нобелова награда „в знак на признание за необикновените постижения, които правят към обществото със съвместните си изследвания на радиационните явления, открити от професор Анри Бекерел“. Връзката им е щастлива като всеки от тях е на равно интелектуално ниво с другия. Те отпразнуваха Нобеловата награда и продължиха работата си, но след няколко години им се случи една трагедия.

Pierre Curie by Dujardin c1906

Пиер Кюри

През 1906 г. съпругът на Кюри загива при злополука. Следобеда на 19 април, докато вали силен дъжд, Пиер пресича улицата, когато е прегазен от карета с коне, която превозва 6 тона военни униформи. За жалост, мъжът умира на място. Въпреки че сърцето й е разбито, тя отхвърля пенсията, която френското правителство й предлага, като казва, че и сама може да издържа себе си и децата си без проблем. Мария се връща на работа скоро след смъртта на Пиер и дори зае академичния пост на съпруга си. Кюри пише:

Съсипана от нещастието, не се чувствах в състояние да се изправя пред бъдещето. Не можех да забравя обаче това, което съпругът ми понякога казваше – че дори и него да го няма, трябва да продължа работата си.

Вероятно не е изненада, че Кюри в крайна сметка продължава и в интимен план. Тя беше едва на 38 години, когато стана вдовица, и скоро насочи погледа си към Пол Ланжвен, бивш ученик на мъжа й. Като много интелигентен мъж, също толкова отдаден на науката, колкото и Пиер, Пол има потенциала да запълни празнотата, останала от починалия й съпруг. Плюс това, той беше хубав и имаше „процъфтяващи мустаци“. Няма какво да не му харесваш! Имаше само един мъничък проблем: Пол вече беше женен…

Paul Langevin Wellcome2

Пол Ланжвен

Въпреки това Кюри и Ланжвен си правят една хубава авантюра. За него извънбрачните отношения не бяха непозната и неизследвана материя – бракът му не беше особено щастлив, а съпругата му дори веднъж го беше ударила с бутилка по главата. (Въпреки че предвид многобройните му изневери, може би си го е заслужил.)

Жена му беше добре запозната с предишните му набези с други жени, но нещо във връзката му с Кюри я ядоса доста. И така, когато госпожа Ланжвен разбра, че съпругът и любовницата му са си устроили апартамент, където могат да се срещнат насаме, тя намира крадец и го наема да нахлуе там. Крадецът взе интимни писма от мястото и госпожа Ланжвен заплаши Пол, че ще го изкаже за афера на пресата, ако не я прекратят.

Аферата или продължава, или госпожа Ланжвен не удържа на думата си. Три дни преди Мария Кюри да спечели втора си Нобелова награда, съпругата на Пол дава писмата на пресата, заявявайки, че иска развод, пари и попечителството над децата им.

Вестниците полудяват от историята! Те описват Кюри като съблазнителка, която е примамила семеен мъж от добрата му френска съпруга и деца. Хората бързо се възмущават яростно, което не беше особено трудно нещо като се имат предвид предразсъдъците на по онова време – Кюри беше чужденка, родом от Полша, а също и (както грешно пишат вестниците) еврейка.

Пресата пуска слухове, че аферата е започнала, още докато Пиер е бил още жив. Тези твърдения също са неверни, но това е достатъчно, за да урони името на Кюри дотолкова, че Нобеловият комитет да я помоли да си остане във Франция и да не пътува до Швеция, за да приеме наградата. Те се страхуваха да си помислят какво ще стане, ако една прелюбодейка седне до  самия крал на Швеция!

От друга страна, Алберт Айнщайн веднага скача в защита на Кюри, като казва, че трябва да дойде в Швеция, въпреки обвиненията.

Убеден съм, че вие [трябва] да продължите да се отнасяте към тези измислици с презрение… ако глъчката продължава да се занимава с вас, просто спрете да четете тези глупости и ги оставете на влечугите, за които е написана.

Междувременно ситуацията става още по сериозна, защото се провеждат не един, а два дуела, възбудени от любовите на Мария Кюри.

Единият е между двама редактори на конкурентни вестници: М. Червет от Gil Blas и Леон Дуде от L’action Francaise. Техният спор беше относно доколко са основателни обвиненията на госпожа, вече госпожица, Ланжвен. Двубоят биеше с мечове и след „няколко ожесточени удара“ Дуде бе ранен и двамата решиха да се помириха.

Другият двубой бе между Пол Ланжвен и Густав Тери, журналист, който го нарича „невъзпитан страхливец“. Ланжвен не прие със спокойствие обидата и съответно предизвиква на дуел с пистолети. Въпреки проведените изчерпателни приготовления, дуелът не доведе до нищо – Тери отказа да стреля с мотива, че не иска да отърве Франция от един от най-големите й умове, а Ланжвен заяви, че не е убиец и също пусна пистолета си.

Публичността фактически слага край на връзката им. Ланжвен и съпругата му успяха да уредят спора си извън съда и по-късно се помириха, въпреки че Пол след това става забременява секретарката си и тя ражда.

Кюри все пак отива до Швеция въпреки съветите на Комитета и приема лично втората си Нобелова награда. След това отива на вечеря (с 11 блюда!) с краля на Швеция, която мина спокойно. Тя е първият човек – мъж или жена – спечелил Нобелова награда два пъти. За съжаление обаче, за научните постижения, които прави, плаща с живота си. През 1934 г. Кюри е диагностицирана с левкемия, резултат от продължителното излагане на йонизираща радиация. Работните й бележки и тетрадки, дори и днес, все още са твърде радиоактивни, за да се пипат без адекватна защита.

Мари Кюри не само спечели две Нобелови награди – в семейството й има общо пет. Тя спечели две, съпругът й Пиер Кюри спечели една, дъщеря й, Ирен Жолио-Кюри (съпруга на Фредерик Жолио-Кюри, на когото е кръстена метростанцията в София), печели наградата за химия през 1935 г. заедно със съпруга си, а втората й дъщеря е директор на УНИЦЕФ, спечели Нобеловата награда за мир през 1965г.

Въпреки че Кюри и Ланжвен никога не се събират отново, това не беше краят на отношенията между двете фамилии. Внучката на Кюри, Хелън Жолио-Кюри, се омъжва за внука на Ланжвен, Мишел.

Gustaf V färgfoto

Кралят на Швеция Густаф V беше обвинен, че е имал афера с женен мъж. Курт Хайби идва на визитация при краля през 1932 г., за да поиска лиценз за алкохол за ресторанта си. Той обаче не получава такъв, защото е осъден престъпник. По време на срещата Густаф V успява да съблазни Хайби. Съпругата на Хайби подава молба за развод, позовавайки се на връзката на съпруга си с краля, а Хайби получава 170 000 крони, за да си мълчи.

 
 
Коментарите са изключени

Смелата Нели Блай и приключението й в лудницата

| от |

Днес ще научим за подвига на Нели Блай – жената, която по собствена воля постъпи в лудница, за да може да разкрие ужасните неща, които се случва вътре.

Елизабет Кокран Сийман е родена през 1864 г. и е смятана за най-непокорната от петнайсетте деца в семейството си. Фамилията й изпада в сериозни финансови затруднения след като баща й умира, когато тя е само на 6 годинки. По това време не се очаква жените да работят кой знае какво и затова беше трудно на майка й да си намери достатъчно доходоносна работа, за да издържа всички.

Nellie Bly3

Елизабет Кокран Сийман

Когато Елизабет е на 15 години, решава да отиде да учи за учителка. За съжаление обаче няма достатъчно пари, за да продължи след първия семестър и се връща у дома при майка си в Питсбърг. Нямаше много опции и там – тя помага на ръководството на пансион, но работа на пълен работен ден е трудно да се намери.

Не след дълго Елизабет прочете поредица от статии от Тихия Наблюдател („Quiet Observer“) – псевдоним на Еразъм Уилсън, един от най-известните журналисти в Питсбърг. Мъжът беше тихо наблюдавал, че мястото на жените е вкъщи, разбира се боси, бременни и готвещи вечеря на съпрузите си, като междувременно масажират краката им и им носят бира… Еразъм казва, че жените да работят е „чудовищност“. Елизабет е разгневена от мнението му, тъй като знаеше, че тя и много други момичета трябва да работят, за да поддържат някакво качество на живот за себе си и семействата си.

Вероятно проявявайки онази „непокорна“ жилка, която родителите й бяха открили в нея като дете, Елизабет пише писмо до вестника относно обидните статии. Редакцията всъщност харесва пищната природа и качеството на писане, показани в писмото й и я наемат като автор, давайки й псевдонима „Нели Блай“.

Първата й статия е за трудностите, с които се сблъскват бедните работещи жени, но вестникът настоява да се съсредоточи върху по-женски теми. Нели обаче не се интересува да пише за модата и скоро се отказва от писането и се отправи към Ню Йорк, където ще направи и големия си пробив.

На 22 септември 1887 г. New York World влиза в контакт с нея, за да напише статия за вътрешното функциониране на печално прословутия дом за психично болни на остров Блакуел.

Те искаха да знаят какво се случва зад вратите на зданието и усмивките на облечени в бяло медицински сестри и Нели споделя това любопитство. Редакторът й не успява да й предложил особено солиден план как ще я изкара от институцията, след като наблюденията й приключат, но обещава, че това все пак ще стане по някакъв начин. Задачата на Нели е проста: „Напиши нещата така, както ги завариш, добри или лоши.“

Nellie Bly-Mad-House-07

Нели Блай, преглеждана от психиатър

Но първо, Нели трябваше да бъде приета, което означаваше, че трябваше да се прави на психично болна. Тя реши да се представи като бедно момиче под името Нели Браун, което търси работа във „Временния дом за жени“. Там започна да се държи като „луда“ в опит да я приемат. Тя каза, че се страхува от другите жени, говори неясно и прекара първата си нощ, вперила поглед в една стена. Блай казва, че друга жена от дома сънува кошмар, че луда Нели тръгва към нея с нож – планът й явно работеше.

Персоналът в крайна сметка вика полиция да отведат Нели. Тя е изправена пред съдия Дъфи, който вика лекар, който да я прегледа. Така Нели Блай беше обявена за луда. По-късно е прегледана от втори медицински експерт, който казва:

Определено е побъркана. Считам я за безнадежден случай. Тя трябва да бъде приета някъде, където някой да се погрижи за нея.

Тъй като приемането й привлече малко медийно внимание, едно от най-големите притеснения на Нели беше, че някой репортер ще дойде, за да разбере повече за нея, защото „ако има някой, който може да разгадае мистерия, това е репортер“.

Независимо от това, тя успя да стигне до острова неразкрита, а веднъж попаднала там Нели вижда най-напред как пациентите са водени при лекарите. Една жена просто има треска преди да я приемат в психиатричната институция и не беше по-луда от Нели. Друга жена беше германка и тъй като лекарите не можеха да я разберат, тя не получи шанс да им обясни какво й е. Когато дойде ред на Нели, й бяха зададени няколко въпроса, до голяма степен свързани със здравето й. Лекарят обаче бе много по-загрижен за медицинската сестра, с която флиртува.

Блай реши да спре да се преструва и да се държи нормално, веднага щом пристига на острова. Сестрите едва забелязват промяната. Тя отбеляза, че „колкото по-нормално говорех и се държах, за толкова по-лудa ме смятаха“.

Животът в лудницата, открива скоро Нели, не беше подходящ дори за наистина лудите. Тя е подложена на обливане с ледена вода, спане на студено, словесен и физически тормоз от медицинските сестри, изолация и страх да не избухне пожар, защото вратите се заключваха индивидуално, а прозорците бяха преградени, така че ако избухне пожар, вероятно повечето от пациентите ще умрат.

Блай прекара в „лечебното“ заведение само 10, но жестоки дни, след които казва:

Какво, освен изтезания, би накарало човек да полудее по-бързо от това лечение?… Вземете една идеално здрава жена, затворете я и я накарайте да седи от 6 сутринта до 8 вечерта на една пейка, не й позволявайте да говори или да се движи, не й позволявайте да чете и не й казвайте нищо за външния свят, давайте й лоша храна, дръжте се сурово с нея и вижте колко време ще й отнеме да полудее. Два месеца при тези условия биха я превърнали в психическа и физическа развалина.

Към края на престоя си Блай притиска лекарите да й дадат отговори. Как можеха да определят дали една жена е луда или не, ако не я изслушат? Тя настоя да й се направи пълен преглед, за да се убедят, че е здрава, но лекарите я пренебрегват, мислейки, че ги лъже. Блай по-късно пише: „заведението на остров Блекуел е човешки капан за плъхове – лесно е да влезеш, но веднъж там е невъзможно да излезеш“.

За нейно щастие, редакторът й спазва обещанието си да я измъкне и след 10 дни в лудницата тя вече е на път за Ню Йорк. Първата част от нейния материал за условията в Блекуел беше публикувана няколко дни по-късно. Читателите бяха ужасени, а Блай се превърна в знаменитост, хвалена за храбростта си по време на престоя си в лечебното заведение.

Лекарите и медицинските сестри, разбира се, бяха пълни с оправдания, които обаче не бяха взети под внимание. Историята на журналистката успява да наложи много промени – малко по-малко от 1 милион долара бяха дадени на Министерството на обществените благотворителни дейности и лечебни заведения (около 25 милиона долара днес) в резултат на нейното проучване, което позволи по-добри и по-безопасни условия и по-добро лечение на пациентите.

 
 
Коментарите са изключени

Уилям Пост III – проклятието да спечелиш от лотарията

Замисляли ли сте се какво ще направите с голямата печалба от лотарията. Няма значение коя, просто си представете едно по-сериозно число и след това се опитайте да го видите върху бележката от банкомата. Самият Арнолд Шварцнегер казва, че ако една година е имал 40 милиона долара, а през следващата година е имал 50 милиона долара, това със сигурност не го прави по-щастлив. Богатството и охолоството може да замени проблемите на бедността, но на тяхно място винаги ще бъдат открити много други. По една или друга причина, когато човек заложи на лотарията, той си купува символично количество надежда до следващия тираж, когато може да бъде разочарован. За тези скромни мигове се надява, че с големите пари ще бъдат решени много проблеми.

Въпреки това, редица лотарийни милионери на финала се завръщат към своята бедност и по един или друг начин ѝ се радват повече, отколкото преди. Историята на Уилям Бъд Пост III не е по-различна от тази на нещастните милионери. За него приказката започва през 1998 г. с голямата награда на лотарията на Пенсилвания. Парите със сигурност не са малко и за мнозина означават независимост, изграждането на мечтания дом или осъществяването на онези толкова мечтани пътешествия. Какво толкова може да се обърка? Нека започнем с представянето на милионера. Уилям не живее в мечтано семейство, детството далеч не е приказка и още на 8-годишна възраст се запознава със смъртта от близо. Майка му умира твърде рано, без да остави добре познатото наследство от ласки и възпитание.

Баща му се опитва да го изпрати в сиропиталище. Започва да работи от най-ранна възраст, няма някакво особено образование и освен това се опитва да оцелее с каквото може. Преминава през редица откачени позиции като помощник в местния карнавал и още много други. Животът му не се отличава от живота на всички останали – работи от заплата до заплата, без да има особения лукс да използва автомобил или да се радва на собствено жилище. Бедността е оставила сериозна следа в човека, но някъде през 1998 г. Уилям вече е решил да заложи всичко и да си опита късмета. Не може животът да е толкова труден постоянно, понякога трябва да има и някаква форма на щастие.

С около 3 долара в джоба си, бъдещият милионер залага и пръстена си за още 40 долара. С общата сума отива и закупува лотарийни билети. Вярата е особено човешко оръжие и ако човек вярва в действията си, те най-вероятно ще се случат. Ето защо на следващия тираж в банковата му сметка се превеждат 16.2 милиона долара – сума, която този герой не би могъл да изкара с труд няколко живота. Печалбата има невероятна дарба – показва истинските лица на хората около него.

И щом парите започват да променят образа на портфейла му, „приятелите“ се превръщат в добре познати предатели. Първият удар под пояса е от най-близките му. Неговата приятелка и хазяйка заявява, че трябва да получи 30% от печалбата, след като Уил обещал да ги даде. Причината за този щедър жест е, че именно приятелката отишла да закупи билетите. Въртележката станала толкова сериозна, че само след 5 години от печалбата, той ще сподели следното пред медиите:
„Всеки човек мечтае за тези пари, но не подозира кошмарите, които ще дойдат. Бях много по-щастлив, когато бях разорен.“

Семейството му, каквото и да е било то, вече искало част от парите. Пост закупил на всички близки автомобили, малки бизнеси, с които да се изхранват и не забелязал повече благодарност. Глупостта също взела своя дял, милионерът си купил самолет, макар и да не знаел как да лети, закупил си вила, която рядко посещавал и на финала се наложило да я продаде, за да може да изчисти растящите дългове. Къщата струвала 395 000 долара, но след като била занемарена и описана от инженерите като „опасна“, цената ѝ паднала до впечатляващите 65 000 долара. Правилата на някои лотарии предлагат изплащането на печалбата на месечни вноски за определен период от време.

Пост продал дори това, като обезпечил заем от банката и с последните 2.65 милиона долара закупува няколко къщи, мотори, три коли, камион и лодка, които отново не използвал толкова. Като милионер успял да се ожени цели 7 пъти и накрая трябвало да издържа 7 жени. Миналото също не седяло безучастно. Преди да спечели парите, той живеел в гетото и съответно един ден използвал огнестрелно оръжие срещу местния бирник. Обезкуражен, събирачът на дългове решил, че няма смисъл да вика полиция, защото арестуването ще помогне повече, отколкото да навреди. За зла беда, бирникът много добре си спомнял лицето на своя стрелец и го помнил достатъчно добре след печеленето на парите. Следователно Уил се озовава в затвора. Някъде в този период дори родният му брат успява да намери наемен убиец с надеждата, че ако премахне милионерът, може да наследи парите. Всеки човек, който е можел да се докосне до Уил е бъркал първо в портфейла му.

Полицията все пак успяла да спре тези апетити, но обидата била достатъчна. Все пак не всеки ден човек може да види как родният му брат отива в затвора при неуспешен опит за убийство. И след като е осъден на затвор, защото вече не може да заплати каквото и да е обезщетение на бирника си, Пост влиза в затвора за 6-24 месеца присъда. Една година по-късно, бившият милионер обявява банкрут и дълговете му минават повече от 1 милион долара. Животът му никога повече не е охолен, а добрите приятели и семейството му вече са изчезнали. Интересът към него е минимален, до края на живота си, Уил живее с чек на стойност 450 долара от социалните служби.

Приказката на бедняка – милионер завършва със сърдечен удар само 8 години след печеленето на големите пари. В денят, когато печели наградата, Пост споделя пред камерите, че цял живот се е молил за тази награда и най-вероятно Бог е чул молитвите му. След това е чул и другата молитва – щастието в бедност е било далеч по-приятно. Както мнозина се досещат, малцина отишли на погребението, голяма част от близките продължавали да смятат, че богатият им роднина има някъде скрити пари. Не са ги открили и до днес.

 
 
Коментарите са изключени