shareit

Спортни хроники: „Даваха ми автомата и ми казваха да убивам“: Гангстерският живот на един бивш левскар

| от цхр.бг |

Може да е измислица, а може и да не е. Все тая. Важното е, че е забавно. Та майтапът е следният: от няколко дни в социалните мрежи се върти скрийншот на обява на уж бразилец на развален български, че си търси работа у нас. Някой го пита „Мачле можеш ли да играеш?“, а отговорът е „malko“. Тогава сънародникът ни, започнал чата, праща на чужденеца линк към официалния сайт на Левски. Посланието е ясно – да се пробва човекът. Всъщност ситуацията е не само смешна, но и тъжна. Докарахме я наистина дотам в отборите ни да рита куцо и сакато. И някои от чужденците у нас са точно такива – могат го „malko“ мачлето. Тенденцията обаче не е никак нова. Да си внасяме неможачи от чужбина започнахме още през 90-те. Какви ли не типове довя вятърът по българските стадиони, а историите им влязоха в родния футболен фолклор. Тази, която ще ви разкажем в следващите редове, обаче, не е от най-познатите. За сметка на това е прелюбопитна. Говори ли ви нещо името Борис Деркач? Простено ви е да сте го забравили.

Няма да ви заблуждаваме, че е бил световна звезда във футбола, но няма и да ви излъжем като ви кажем, че бе много популярен в Съветския съюз и му предричаха огромно бъдеще.

Беше дори звезда в своята страна. Сега е пропаднал пияница в индийския квартал на столицата на Малайзия, който често спи пред някой бар. Няма постоянен дом. Загарът му е като на местен жител, но чертите – видимо не. Здравеняк е, има и странни татуировки. Те са от затвора.

През 1985 г. Валерий Лобановски лично разговаря с него и го привлече в славния тим на Динамо (Киев). Но след първия лагер преди сезона, големият треньор разбира – има си работа с талант, но особен характер. И го праща „да се обиграва“ в СКА (Киев), който не е в елита на СССР.

Четири години минават, преди Лобановски пак да вземе Борис Деркач в състава, като този път той заиграва за Динамо. Печели дубъл с титла и Купата на СССР, смятан е за лидер в защитата – безкомпромисен, но и добре изнася топката. Вече е на 25 години и го виждат като стълб в Динамо и националния за следващите поне 5 лета. За титлата през 1990 г. вкарва и решаващия гол при победата над московския ЦСКА в прекия сблъсък между конкурентите в края на сезона – с шут от далеч, което му осигурява култов статут в Киев.

Има обаче проблем. Борис обича чашката, а още повече го влекат казината. Проиграва доста пари, задлъжнява към хора, на които в началото на 90-те години в Киев не е добре да дължиш пари.

„Влязох един път, втори път. Хареса ми. За 6 месеца проиграх 20 000 долара, а заплатата ми в Динамо бе малко над 1000 на месец. Взимах заеми, даваха ми, защото бях известен футболист. С тия пари тогава можех да си купя три огромни апартамента в Киев, но аз ги дадох на казиното“, това е разказът на Деркач за началото на кошмара.

Той на практика се пренася да живее в игралните домове. Тренировка, казино, бар.

Динамо е решен да се раздели с него, защото клубът е наясно в каква реалност е заживял защитникът. Но оферти от големите клубове няма, защото слуховете стигат и до Западна Европа.

Взима го българският Левски през лятото на 1991 г. Той е един от първите чужденци в новата история на „сините“ от „Герена“.

Получава 25 000 долара на ръка, които му идват идеално. Връща се в Киев, плаща си дълговете в казиното и на „хората“, които са му давали назаем. В София се надява да скъса с комара и пиенето, а предсезонната му подготовка с Левски е много добра.

Заплатата му е като в Динамо, около 1000 долара. Достатъчно, за да се оправя. „С парите проблем нямах, но все ме дърпаха лоши компании“, спомня си. И все пак София е като оазис в кошмарната пустиня на младите му години. Чувства се добре, тренира здраво, но… не играе.

„Треньорът се смени, вместо Методиев (Васил Методиев-Шпайдела) дойде Дерменджиев (Динко Дерменджиев). Забиха ме на пейката, играх само в един мач“, разказва.

Двубоят е срещу Черно море за Купата на България. Още през зимата на 1991 г. си тръгва, защото не вижда как ще играе.

След Левски идва планина от проблеми. Огромен Еверест. Непреодолим за Борис Деркач, който още е в разцвета на силите си и с добра репутация за познавачите на футбола.

Унгария е следващата спирка, но това е най-голямата грешка в живота му.

Появява се и дъщеря му, първото му дете. Трябват му пари, а в клуба Нидерхази, който вече не съществува, не изкарва достатъчно. За останалото се грижи, като участва в набези на рекетьорска престъпна група от украинци, с която го свързват колегите Василий Рац и Олег Ширинбеков, които също играят в Унгария по това време.

И – естествено – едното води другото… Рекет, комар, сводничество. „В началото мислих, че няма да се забърквам дълбоко, просто ще изкарвам по някой долар допълнително като им помагам. Там имаше и други действащи спортисти, боксьори, лекоатлети. Но стана голяма беля…“

Белята става, когато участва в акция срещу сутеньор, който отказва да плаща.

Стреля по него, ранява още две проститутки и друг тип, който също не е на мястото случайно. Доста добър стрелец е от времето в казармата, но не убива никого. Или поне, в този случай.

„Даваха ми автомата преди акция и ми казваха – стреляй и убивай, ако се наложи“, разкрива Деркач. За един час работа изкарвах повече, отколкото за два месеца в клуба с футбол. Отказва обаче да отговори дали е убил някого при няколкото си набега с мутрите в Будапеща.

Влиза в затвора за 11 години след инцидента със сводника, когато го оставят на мястото сам, останалите са избягали.

„Бях заобиколен пак от гангстери от СССР, не си мислете, че в унгарските затвори нямаше такива. През 1995-а се пробвахме да избягаме, но бях натежал и ме спипаха…“, продължава разказът.

Кучетата го настигат в гората. Прекарва много време на лежанката с тежестите и е станал камара мускули, няма я скоростта от футболния терен. Лепват му още пет години затвор за опита за бягство.

Помага само един бивш колега – Олег Лужний, който игра и в Арсенал във Висшата лига. Праща адвокат и поема разноските, та Деркач успява да излезе от затвора най-после през 2004 г., вече в Украйна, където е преместен на петата година от присъдата.

Опитва да започне нов живот, но не познава почти никого в новия свят, в който се е превърнала родината му. А който го познава, не иска и да чуе за него.

Само Лужний, както и друг стар съотборник – Ахрик Цвейба, не го изоставят. Вторият успява да го уреди да е скаут на млади таланти за родния му Металист (Харков), където заиграва и за ветераните на клуба.

На 41 години е, животът му може да започне отново. „Справяше се добре, всички бяха доволни как си върши работата“, спомня си Цвейба за този период.

Днес той не иска да чуе за Борис. Никой в Украйна не иска да чуе.

Какво се е случило с него някъде около 2013-2014 г., не е много ясно.

През есента преди 5 години го напуска жена му, като скандалите са за постоянното му отсъствие, хазарт и пиене. Заминава за Азия, ей така – без пари и нещо сигурно, просто да търси работа.

Знае се, че е работил като строител до един момент, бил е сътрудник на туристическа агенция, която работи с руснаци и украинци в Малайзия. Навсякъде – за кратко.

Когато медиите в Украйна разбраха от любителското видео на туристи в Куала Лумпур, че е бездомник там, интересът им изведнъж се изостри. „Как стигнахте дотук, Борис Юриевич?“, запитаха го. Та това е 55-годишен мъж, минал през обещаваща футболна кариера, лежал в затвора, научил много житейски уроци.

„Като строител изкарвах по 800 долара на месец, повече от достатъчно тук – разказва. – Но „приятелите“ ме изоставиха. Сега просто се шляя по улиците и разказвам на руснаци и украинци историята си, а те ме черпят по едно питие и нещо за хапване. Това е. Искам да си ида у дома, но нямам документи и пари.“

Оказва се, че трябва да се яви в посолството в Куала Лумпур (уточнили са, че го искат в адекватно състояние) и да плати глоба за изгубените си документи.

И за други дребни нарушения, които са установени при престоя му в Малайзия. Общо – към 2500 долара. Така ще му издадат временна самоличност да се прибере в Украйна.

Няма парите, но след интервюто за седмичника „Футболь“, където разказа историята си, се намериха хора да помогнат. Вокалът на групата „Танок на Майдана“ Александър Сидоренко, главният редактор на споменатия вестник Артьом Франков и един-двама футболисти в страната (говори се, че и Андрий Шевченко е сред тях) направиха организация да съберат десетина хиляди долара за Деркач.

На 30 април 2019 г. бившият футболист все пак успява да се върне в Украйна. Настанен е в апартамента на свои приятели. В същото жилище през май месец е намерен трупът му. Борис Деркач е погребан в едно от гробищата на Харков.

 
 
Коментарите са изключени