shareit

Защо трябва да позволяваме на детето да ни помага

| от |

В едно вече класическо проучване, проведено преди 40 години, Хариет Рейнголд наблюдава как деца на възраст между 18, 24 и 30 месеца взаимодействат с родителите си (майка в някои случаи, баща в други), докато родителят върши рутинна домакинска работа като сгъване на пране, почистване на прах, метене, събиране на съдове от масата и прибиране на разпръснати по пода предмети. За целите на проучването, всеки родител е помолен да работи относително бавно и да позволи на детето си да помага, ако детето поиска, но не и да моли детето да помогне или да насочва помощта на детето чрез инструкции. Резултатът е, че всички деца – общо 80 – доброволно помагат да се свърши работата. Повечето от тях помагат за повече от половината от задачите, които родителят върши, а някои дори започват задачи, преди родителя да е стигнал до тях. Освен това, по думите на Рейнголд: „Децата помагат с бързи и енергични движения, с вълнение в гласа, радостни изражения на лицето и изпитват удоволствие от завършената задача.“ Много други изследвания потвърждават това очевидно всеобщо желание на малките деца да помогнат.

Climate Emergency - Child Demo 415

И това поведение не се прави за някаква награда. Всъщност Феликс Уорнекен и Майкъл Томасело (2008) установяват, че даването на награда за помощ намалява последващото желание за помощ. В един експеримент те позволяват на 20-месечни деца да помагат на човек от екипа им по различни начини и или възнаграждават детето (с възможност да играе с привлекателна играчка), или не. След това тестват децата с повече възможности да помогнат, в който не се предлага награда. Резултатът е, че тези, които преди това са възнаградени за помощ, сега са много по-малко склонни да помогнат (само 53% от тях помагат), отколкото тези, които не са възнаградени (89%).

Това откритие е доказателство, че децата са вътрешно, а не външно мотивирани да помагат – тоест те помагат, защото искат да бъдат полезни, а не защото очакват да получат нещо в замяна. И много други изследвания показват, че наградите са склонни да подкопават вътрешната мотивация.

Родителите в нашата култура правят две грешки по отношение на желанията на нашите малки деца да помогнат. Първо, отказват предложенията им за помощ, защото бързат да свършим нещата и вярват (често правилно), че „помощта“ на малкото дете ще ги забави или то няма да направи нещата както трябва и те ще трябва да ходят след него. Второ, ако всъщност искат помощ от детето, те му предлагат някаква сделка, някаква награда.

Изследователи, които наблюдават различни общности от коренното население на Америка, установяват, че родителите в тези общности реагират положително на желанията на техните малки деца да помогнат, дори когато помощта ги забавя, защото вярват че това радва детето и му помага да се научи да се превърне в истински ценен помощник. Изследването също така показва, че когато вече са на около 5-6 години, децата в тези общности са много ефективни помощници. Всъщност тук „помощник“ дори не е правилната дума. По-добрата дума е „партньор“ или „съотборник“, тъй като те се държат така, сякаш работата на семейството е толкова тяхна отговорност, колкото и на родители им.

От което можем да заключим също, че това желание у децата да помагат е междукултурно.

В обобщение, изследването, което описахме тук, предполага, че ако искаме детето ни да бъде партньор с нас в поемането на отговорност за семейната работа, а и по принцип да поема отговорност в живота, трябва да направим следното:

Да приемем, че това е семейната работа, а не само нашата работа, което означава не само, че не сме единствените отговорни хора, които да я вършат, но и че трябва да се откажем от част от контрола върху това как се извършва.

Да приемем, че опитите на нашето малко дете да помогне са истински и че, ако отделим време да му позволим да помогне, с може би само малко окуражаващо напътствие, то в крайна сметка ще стане добро в нещото, което върши, и скоро ще го върши наравно с нас.

Добре е да избягваме да изискваме помощ или да се пазарим за нея, или да я възнаграждаваме, или да издребняваме и да следим всяко движение, тъй като всичко това подкопава вътрешната мотивация на детето да помага. Усмивката от удоволствие и добронамерено „благодаря“ е достатъчно. Това иска детето ни, точно както ние искаме това от детето си – защото то иска да помага отчасти за укрепване на връзката си с нас.

Добре е да осъзнаем, че детето ни расте в много положителни отношения, когато помага. Помощта е добра не само за нас, но и за него. То придобива ценни умения и усещания за собствените си възможности, самоуважение и принадлежност, като допринася за семейното благосъстояние. В същото време, когато му бъде позволено да помага, вроденият алтруизъм на детето се подхранва, а не се наказва.

 
 
Коментарите са изключени