shareit

Ужасът на вулканична зима

| от |

Във Франция, на 6 април 1815, Наполеон оставя трона на синовете си. Коалицията, която му се противопоставя, още е по средата на умуването как точно да подходи към френския завоевател, когато на другия край на света – на индонезийския остров Сумбава – се случва най-голямото изригване на вулкан в историята на човечеството.

Точната дата, на която планината Тамбора се взривява, не се знае, до известна степен защото бедствието успява успешно да убие голяма част местното население. Тези, които са достатъчно далеч от бедствието, все пак са достатъчно близо, че записът на деня и часа да не им е сред приоритетите. Най-солидното предположение на модерната наука е за 10 април 1815.

Calderaboden des Tambora

Подножието на планината Тамбора

Изригването успява да вдигне във въздуха 100 кубически километра пирокластичен трахиандезит и откъсва над 1200 метра от калдерата (образувание, което се получава при сриване на кратера навътре в самия него) – така някога 4-километровият връх вече е едва 2,7 км.

Експлозията изхвърля достатъчно прах в атмосферата, че да започне вулканична зима. Дори няколко месеца по-късно студът попарва реколтата в Северна Америка. Годината 1816 е наречена Годината без лято. 

Нормално е силната вулканична активност да влияе на времето като обикновено го изстудява. Но никога в такива огромни мащаби като през 1816. Изригването на планината Тамбора е най-голямото, за което знаем (въпреки че пред някои праисторически изригвания може да изглежда като пиратка в локва). То много ясно ни показва точно колко хаос и разруха може да нанесе един вулкан. На няколко близки до Сумбава острова флората и фауната загиват. Незабавния резултат от изригването – токсични газове, горещи въглени – убиват 10 000 човека. Още 82 000 умират в останките и разрухата.

На глобално ниво последствията е много по-трудно да се преценят. 

В Северна Америка месец юни носи със себе си температури от 20-25 градуса. През юни 1816 в Пенсилвания има снежни бури, растения загиват от измръзване, а реките са покрити с лед. Храната не стига и съответно каквато реколта оцелява, е на тройна цена. Невъзможно е да се преброят жертвите от така настаналия глад.

 
 
Коментарите са изключени

Истината за серума на истината

| от |

Поп културата често се възползва от качествата на „серума на истината“. Той е най-вече инжектиран подкожно (предполагаме, че е по-удобният от актьорска гледна точка вариант пред това да накараш човек да гълта хапче насила) и изглежда спира способностите за лъгане.

Подобни серуми, разтвори, препарати и прочие химии са развивани и от пасажа трибуквени правителствени организации (ЦРУ, КГБ, ФБР…) в не особено далечното минало, особено около параноята, свързана със Студената война. След 11 септември отново започва диалог за деривирането и използването им по време на разпити. Но ефективни ли са въобще тези вещества и давали ли са някога положителни резултати?

Краткият отговор е „не“. Дългият отговор е:

Много барбитурати (гама от препарати, които потискат централната нервна система) могат да се нарекат „серум на истината“ – скополамин, натриев амитал и натриев пентотал. Скополаминът е тестван през 50-те години именно с цел изтръгване на истината в проект MKULTRA, а днес е известен като наркотик за изнасилване, защото причинява краткотрайна амнезия. Натриевият пентотал се използва широко в операционните зали като анестезия, но в последните години се замества от по-добри препарати.

Pentothal vintage package - truth serum

Натриевия пентотал

Друг често срещан метод за изтръгване на истината е инжектирането с етилов алкохол. Като „серум“ ефектите му са почти неразличими от познатото ни орално напиване. Ако някога сте близвали алкохол, значи знаете ефектите му откъм казване на истината.

Въпреки че един пиян човек е по-склонен да казва истината, той е съвсем в способността си да лъже или просто да отказва да сподели информация, която не иска да се знае. Всичките тези серуми работят по аналогичен начин – те потискат централната нервна система и нарушават преценката и интелектуалните способности. Човек в подобно състояние лесно би могъл да смеси истина с измислица или да преувеличава, или да халюцинира… С две думи, не може да му се вярва.

По тази причина множество съдилища не допускат информация, представенa под влияние на някакъв серум на истината. Като всичко останало обаче химията също се развива.

 
 
Коментарите са изключени

Истинският баща на паркура

| от |

Дейвид Бел безспорно е известен като създателя и патрон на паркура, но корените на спорта могат да се проследят до баща му, Реймънд, и времето, което прекарва като дете във Виетнам.

Малкият Реймънд е отгледан в Далат, Виетнам, в сиропиталище на френската армия, където получава и основно военно обучение. Той се оказва изключително отдаден именно на това обучение и нощем тайно ходи на площадката с препятствия и тренира. Когато усвоява препятствията до съвършенство, той създава свои. Младежът знае, че нарушава дисциплината и ако бъде заловен по време на тренировките си, ще бъде наказан. Затова се опитва да тренира възможно най-тихо като паралелно с това се опитва да скочи от възможно по-високо, за да се научи и да се приземява невредим.

След кулминацията на Индокитайската война през 1954, Реймънд получава френско гражданство и заминава за Франция, където продължава обучението си в армията до 19-ия си рожден ден през 1958.

Когато завършва, решава да приложи атлетските си способности и става член на парижката военна противопожарна бригада. Именно по време на тренировките си за пожарната, Реймънд се среща с методите на човек на име Джордж Хеберт, известен учител по физическа култура, който се оказва, че е и създател на площадката с препятствия, на която Рей тренира като момче.

Lieutenant Hébert

Джордж Хеберт

Реймънд е изумен от така нареченият „méthode naturelle“ (от фр. – „природен метод“) на Хеберт. С две думи, природният метод се състои от серия от 10 упражнения, които Джордж вярва, че са в основата на добрата физика. Тези упражнения включват тичане, катерене, ходене (и на два, и на четири крака), плуване, хвърляне, вдигане, самозащита, скачане и баланс. Хеберт се вдъхновява за метода си, когато служи като офицер в началото на 20 век. Тогава той често среща хора, чиято физика и способност да преминават през пресечени, понякога откровено опасни, местности изглежда вродена и естествена и това го кара да мисли, че по-естествен подход към физическите тренировките би бил по-полезен от стандартния за тогава фитнес. Мотото му е „Être fort pour être utile“, което се превежда като „Бъди здрав, за да бъдеш полезен“, също силно съвпада с вижданията на Реймънд.

По време на пожарните тренировки, Рей се представя като един от най-способните кадри като чупи всеки рекорд на всяко препятствие и след това печели няколко награди по пожароприложен спорт.

Атлетичните способности на Бел на практика го правят легенда сред пожарникарите като той често е канен да участва в едни от най-опасните мисии, с които се среща отбраната. Може би една от най-бележитите прояви, поне в очите на обществото, се случва когато увисва от един хеликоптер и докато лети, успява да грабне виетнамския флаг от флагщок на върха на катедралата Нотр Дам в Париж на около 90 метра над земята (на всичкото отгоре, това е първата мисия с хеликоптер за пожарната). Рей също така ще изумява другарите си като изкачва цели сгради за секунди без стълба, а катерейки се по водосточната тръба или ходейки по малки ръбове на десетки метри над земята без предпазни средства.

Най-важни са обаче нещата, които Рей прави „зад кулисите“ – всъщност именно те го правят толкова популярен сред пожарникарите. Заради почти уникалната си способност да прекосява заобикалящата го среда, използвайки каквото тя му предлага (което може да се нарече някаква проектоформа на паркур, Реймънд често поема отговорността да обучава новопостъпилите кадри и дори хора от армията в това как да се придвижват по-ефективно през градската среда. По време на едно такова обучение, твърди се, че Рей казва на един новак как да не те е страх от височини е жизнено важно за един пожарникар, веднага след което се засилва към един прозорец и правейки предно салто, скача през него в пълно пожарникарско облекло.

David Belle NewYorker

Дейвид Бел

Такива истории се разказва и на сина му Дейвид, който е силно вдъхновен от почти надчовешките способности на баща си и съответно започва да ги имитира като така ще създаде може би най-младия спорт в момента – паркура.

Ученията на Рей продължават да живеят и след смъртта му през 1957 не само заради работата на сина му, но и заради френската пожарна отбрана, член на която е другият му син. До този ден пожарникарите развиват физическите си способности като се състезават един с друг в преминаването на трасе с различни препятствия. А понякога и тренират с Дейвид.

 
 
Коментарите са изключени

А ние си мислехме, че кафето на морето е скъпо

| от |

Ценителите на кафето са известни със склонността си да набиват големи суми пари за висококачествени сортове от любимото си кафе. Луксозните зърна като тези от рода Кона или Сините планини са известни с изключително високата си стойност на пазара. Но над тях е Копи Лувак – най-скъпото кафе в света. Цената му може да варира, но Копи Лувак (което се превежда като „кафе от цибетка“) може да достигне цифри от $50 за 100 грама.

Това не е никак изненадващо като се има предвид, че на година се произвеждат едва 225 килограма за целия свят. 

Paradox hermaph 060924 ltn

Цибетка, наричана още Индокитайски мусанг

Изненадващ може да бъде обаче причината за рядкостта на това кафе. Не са точно растенията, които се срещат рядко, а отпадъците на цибетката. Кафените зърна не са Копи Лувак, докато не минат през храносмилателната система на животинка от вида paradoxurus hermaphroditus, или Азиатската палмова цибета.

CoffeeBerry

Плодовете на растението кафе

Палмовите цибетки са нощни животни с размерите на котка, които обитават дърветата на югоизточна Азия и индонезийските острови. Те много обичат черешките на растението кафе, които хапват цели, но храносмилат само външната част, а зърното в средата се изхвърля цяло. Хората, които произвеждат Копи Лувак, разказват, че въпреки непокътнатия външен вид на кафените зърна, отвътре те са преминали през трансформация, при прехода си през цибеткената система. Дали заради ефекта на храносмилателните ензими върху зърната, или заради това, че животинките избират само най-зрелите кафени плодове, преработените зърна, които оставят след себе си, имат уникален вкус.

В момента, по-голямата част от добива на това ценно кафе е продадена в Япония, въпреки че започва да се появява на пазарите в САЩ и Европа. Ограничеността на добива гарантира висока цена. Вкусът на Копи Лувак се описва като уникален, с комплексни карамелови нотки и земен или дивечов вкус.

Вече кафетата по летищата и морските курорти не ни се струват толкова скъпи.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени