shareit

Рибките, при които мъжкият носи бебетата

| от |

Репродуктивният процес на морските кончета започва, когато мъжкият и женската се срещнат и започнат да танцуват. Няколко дни преди действителния акт на чифтосване, двете рибки (да, те са риби) се срещнат, преплитат опашките си и плуват заедно. Понякога стискат с опашките си едно и също стръкче морска трева и се въртят около нея. Учените смятат, че това ухажване и танци синхронизират движенията на двете риби, за да подготвят мъжкия да получи яйца едновременно, когато женската е готова да му ги даде. След няколко дни танци и свалки, мъжкият започва да пръска вода през специална торбичка за яйца върху корема си. Водният поток се увеличава и разтваря торбичката, за да демонстрира на женската, че е празна и готова да получи от нея яйцата.

В този момент двамата плуват в своеобразна прегръдка муцуна до муцуна като се въртят нагоре през водата, опитвайки се да се нагласят така, че женската да може да вкара яйцата си в торбичката на мъжа. Тя прави това няколко пъти, почивайки си между тях, за да не се умори.

Когато яйцата напускат тялото й, женската отслабва, а докато мъжкият ги получава пък, се издува. Този процес може да продължи до 8 часа. В крайна сметка тя му дава между няколко десетки и хиляди яйца в зависимост от вида на морските кончета.

Когато свърши, женската не остава да се гушкат, а просто отплува и намира хубаво място за почивка, която може да отнеме няколко часа.

Hippocampus hippocampus (on Ascophyllum nodosum)

След като приятелката му си тръгне, мъжкият се прихваща към някое близко растение и освобождава сперматозоиди директно във водата около себе си, за да оплоди яйцата, които сега са закрепени към стената на торбичката му. Торбичката им осигурява кислород и пролактин, за да ги подхранва.

Въпреки че женската е решила да си тръгне веднага след чифтосването, тя поне е достатъчно мила, за да се върне по някое време и да провери как върви бременността на мъжа й. По време на гестационния период, който може да е от две до четири седмици, женската посещава мъжкия ежедневно, макар и не за дълго. Двамата просто си взаимодействат по няколко минути всеки път, плувайки заедно, както когато се ухажваха.

Докато мъжкият се подготвя да роди, торбичката му става по-кръгла и по-кръгла. В минути точно преди раждането започват контракциите. Мускулите на кончето се свиват, огъвайки го назад и напред многократно в продължение на около десет минути, докато всички бебета не излязат от торбичката. Може да се родят между 8 и 200 малки морски кончета наведнъж.

Доста е впечатляващо, че торбичката на мъжа след раждане се връща до нормалните си размери и състояние само за около час, а след още няколко часа той е готов отново да се чифтосва и понякога дори го прави.

Мъжкото морско конче може да роди, но както при много риби, той не родителства малките си, а ги оставя сами. В крайна сметка около 5 бебета кончета на всеки 1000 оцеляват до зряла възраст. Много от тях са изядени от хищници или умират от глад, когато океанските течения ги изтласкват далече от храната. Според стандартите сред рибите 5 оцелели от 1000 всъщност е една доста добра статистика. Това до известна степен е благодарение на торбичката на бащата, която предпазва малките за известно време, докато другите риби често снасят яйца и веднага ги изоставят след оплождането.

Phyllopteryx taeniolatus1

Морско драконче

При морските дракони и морските игли, които са роднини с морското конче кон, също мъжките са тези, които забременяват. В случая на иглите обаче, мъжът може да реши да усвои ембрионите, вместо да ги износи напълно, ако храната му е ограничена или ако той просто намери половинката си за не особено привлекателна.

На теория трябва да е възможно мъжете да забременеят, ако оплодена яйцеклетка се имплантира в корема им и след това успее да се прикрепи към нещо там – като черен дроб или някои друг орган, за да се черпят от него хранителни вещества. Този тип извънматочна имплантация обаче би бил изключително рисков както за въпросния мъж, така и за бебето, като основната опасност е от вътрешни кръвоизливи, които могат да доведат до смърт. Дори и бебето да бъде износено до термин и след това отстранено чрез цезарово сечение, рискът за мъжа все още е изключителен, като се има предвид, че плацентата трябва да бъде премахната и това също може да доведе до масивно вътрешно кървене, което може да бъде трудно за спиране. Както биоетикът Глен Макги казва: „Въпросът не е „Може ли един мъж да роди?“ Въпросът е „Ако мъжът роди, ще успее ли да оцелее?“

 
 
Коментарите са изключени

Опърничавата Панчо Барнс, която никога не се укроти

| от |

Може да се каже, че летенето е в кръвта на Панчо. Родена в заможно семейство през 1901 г., Флорънс Леонтин Лоу, както е истинското й име, израства в голямо имение в Калифорния. Семейството й натрупва богатството си с авиация – дядото на Панчо е Тадеус С. К. Лоу, човекът, който създава първото военновъздушно звено на САЩ по време на Гражданската война. То е съставено от балони с горещ въздух, а не от самолети, но все пак по това време е било доста революционно. Дядо Лоу води Панчо на първото си въздушно шоу, когато тя е още на 10 години.

Въпреки че се е родила в заможно семейство, от най-ранна възраст Панчо не робува на очакванията на общество. Баща й много обича природата и момиченцето често излиза и спортува заедно с него, докато майка й се грижи за болен роднина. Като цяло, малката госпожица е третирана като господин и това всъщност й харесва. За петия си рожден ден, например, тя получи чистокръвен кон и още същата година печели първия си трофей от конно състезание.

След кратко за кратко се обучава вкъщи е изпратена в основно училище в Падедена, където е единственото момиче в клас с 23 момчета. Не се знае много за качеството на образованието, което получава по обичайните предмети, но със сигурност се научава да бяга бързо, да плюе, да ругае и да се бие по-добре от своите връстници. Когато научиха за поведението й, нейните родителите бързо я местят в католически интернат. От който Барнс бяга в Тихуана на кон 2 години по-късно.

Когато в крайна сметка завършва интерната, Панчо обявява пред родителите си, че иска да бъде ветеринарен лекар. По онова време това е нечувана професия за една жена и ужасената й майка я насърчава да се обърне към по-дамски занимания. Родителите й също така уреждат брак между нея и преподобния на интерната. Панчо вижда този брак като възможност за независимост и начин да се освободи от взискателната си майка, така тя се жени за преподобния К. Ранкин Барнс през 1921 г. и двамата 9 месеца по-късно посрещат мъжка рожба.

Панчо беше отегчена като жена на проповедник – тя се пробва да преподава в неделното училище, но не издържа. За щастие обаче постигна известен успех в Холивуд, където често я наемат по филми да язди кон. Тя беше толкова добър ездач, че дори можеше да държи камера, докато е на коня, което й изкарва по 100 долара на ден (около 1000 долара днес). Парите й отиваха за готвач, бавачка и икономка, които да поемат задълженията на Панчо като домакиня и майка.

Когато е на 22 години, майка й почва и баща й се жени отново за жена само няколко години по-голяма от Панчо. В пристъп на гняв и желание за мъст момичето започва редица афери с мъже, които не бяха скучни като съпруга й.

Monumento a Cervantes (Madrid) 10b

Санчо Панса

Нейното семейство скоро разбира за ситуацията и от срам я гони. Тогава Панчо заедно с някои от приятелите си се записва на експедиция с лодка към Южна Америка. Облечен като мъж и под името Джейкъб Крейн, тя отплава, но скоро се разбира, че лодката всъщност пренася оръжие и боеприпаси за революционерите в Мексико. Всички на борда са заловени от мексикански гардове, които ги държат като заложниците в продължение на 6 седмици. Само Панчо и още един член на екипажа имаха смелостта да избягат. Те крадат коне и тръгват обратно към Щатите. Именно тогава момичето печели прякора си. Тя казва на нейния партньор, че прилича малко на Дон Кихот, а той й отвръща, че това я прави „Панчо“, като бърка името на героя Санчо. Дори и с грешката, тя реши, че много харесва как звучи „Панчо Барнс“ и това име остава до смъртта й.

Amelia Earhart, circa 1928

Амелия Еърхарт

След като се връща в Калифорния, Панчо търси следващото си голямо приключение. През 1928 г. тя започва уроци по летене и прави първия си самостоятелен полет само след 6 часа обучение. Така тя става една от първите жени-пилоти с лиценз в Съединените щати, а през 1930 г. чупи скоростния рекорд на Амелия Еърхарт. След като си купува самолет за 5500 долара, тя решава да превърне хобито си в работа и печели пари като тестови пилот, а по-късно става и пилот-каскадьор, връщайки се отново в Холивуд.

За съжаление Панчо води разточителен начин на живот. Тя не беше свикнала да пести пари и харчи за партита със своите приятели и купува недвижими имоти, които не ползва. До 1935 г. финансите й вече са намалели значително, което я кара да се премести в малка ферма за люцерна насред нищото, където живее с конете и самолета си. Синът й Били от време на време идва да й помага – той живееше с баща си, докато майка му се отдаваше на приключения, но все пак го радва свободата във фермата й. Панчо също беше посещавана от летци и от холивудските й приятели, което за съжаление не помогна много на банковата сметка.

През това време тя продължи да обръща внимание на любовниците си. През 1939 г. първият й съпруг иска развод – крайно време беше. Малко след развода тя се омъжва за Робърт Хъдсън Никълс-младши, но съюзът им продължи само две седмици. През 1944 г. я посещава танцьор на име Дон Шалита, с когото сключва брак, който продължава по-дълго – цели четири месеца. Омъжва се за четвърти път през 1952 г. за Мак Макендри – церемонията им е пищна с 20-килограмова сватбена торта, 60 литра желе, а в забавната програма участва не кой да е, а Ласи.

Когато Панчо получава наследство след смъртта на чичо Лоу, тя развива дома си – и то как! Прави писта за самолети и дава на пилотите да я ползват безплатно, стига да купуват гориво и масло от нея. Към пистата добавя и място за ремонти и летателна школа. Понякога отдава фермата си под наем само за 49 долара на седмица. Но Панчо не спира да го кара и по старо му – тя създава частен клуб, наречен „Щастливият ездач“, само за своите холивудски приятели и пилоти, където те могат да пият и да си разказват истории. Алкохолът бе внасян незаконно със самолет (разбира се) от Мексико.

Edwards Air Force Base, Calif, main base area

Военновъздушната база Едуардс

Тогава Панчо е в разгара на щастието си, но то нямаше да продължи още много. През 1952 г. правителството започва да изкупува земята около военновъздушната база Едуардс, за да изгради дълга писта, и любимият клуб на Панчо влиза в строителните планове. След поредица от съдебни дела, правителството най-накрая печели право над имуществото й, за което тя получава компенсация от 185 000 долара (1,5 милиона долара днес). С тези пари се опитва да започне отначало, но „Щастливият ездач“ никога няма да се повтори. Тя все още имаше проблеми с управлението на финансите си, което не беше добре за бизнеса й.

Междувременно е диагностицирана с рак на гърдата, което налага да се подложена на двойна мастектомия. И за капак, връзката с четвъртия й съпруг се разпадна и макар това да беше най-дългата й връзка – почти 10 години – през 1962 г. тя подава молба за развод.

Панчо не успя да се изправи отново на крака. Тя умира през 1975 г. като се смята, че ракът на гърдата е основната причина за смъртта. Пепелта й се разпръсна над старата й ферма. Към края на живота си, въпреки обстоятелствата Панчо винаги беше в приповдигнато настроение. Както сама обичаше да казва: „Когато имате избор, изберете щастието!“

 
 
Коментарите са изключени

„Лошите“ момичета на историята: Ирена Сендлерова – „Живот в буркан“

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

През 1968 г. по време на интервю детската писателка Ванда Хотомска, която е автор на полския вариант на предаването „Лека нощ, деца“ – „Яцек и Агатка“, подхвърля идеята за награда, която да бъде давана от най-малките на възрастните. В ефир тя разказва за едно момче, с което се е запознала в болница във Варшава. То толкова силно искало да благодари на своя лекар за положените грижи, че искало да го отличи с медал. Редакторът на „Полски куриер“ Влоджимеж Карван е грабнат от идеята, а скоро към него се присъединяват и неговите колеги от гилдията. След конкурс е избран модел на медала – кръг с усмихнато слънце в средата. Самото отличие е кръстено – „Орденът на усмивката“.

gettyimages-1035032516-594x594

През 1969 г. наградата е връчена за първи път. Тогава се установяват и традициите около получаването й. Те включват награденият да изпие лимонов сок – с усмивка. Отличието се присъжда на възрастни, чиято дейност е уникална и които с действията си са спасили живота на деца и/или са им донесли много радост. Връчва се два пъти в годината и награденият е посветен в това „рицарство“ чрез роза, която символизира меча. Думите, с които лауреатът приема, оказаната чест са: „Обещавам да нося радост и веселие на децата.“

В края на 70-те години от национално, отличието се превръща в международно, по инициатива на генералния секретар на Обединените нации Курт Валдхайм. Сред лауреатите през годините се отличават имената на Майка Тереза, папа Йоан Павел II, Дж. К. Роулинг, Дора Габе и Асен Босев. През 2007 г. една 97-годишна дама получава наградата. Името й е Ирена Сендлерова и дълги години нейните добри дела остават скрити за широката публика.

Историята й става световно известна покрай един училищен проект. През 1999 г. един учител в Канзас – Норман Конард дава специална задача на трима свои ученици. Това е нетрадиционен проект по повод Националният ден на историята, който трябва да надскочи границите на класната стая. Учителят показва на децата изрезка от вестник, в която са вписани имена на хора, които също като Шиндлер са спасявали евреи по време на Втората световна война. В статията се казвало, че Ирена Сендлерова е спасила над 2000 души във Варшавското гето. Тъй като тя не е била известна, задачата на децата била да открият грешките в материала. Когато те взели задачата присърце се оказало, че това не е измислица, а реална история за една незнайна героиня. Благодарение на проекта учениците кореспондират и се запознават с Ирена, а по-късно разказват живота й в пиесата и книгата – „Живот в буркан“. Така става популярна историята за една смела дама, нейната мрежа от приятели по време на Втората световна война и над 2000 спасени живота.

gettyimages-631777879-594x594

Ирена се ражда на 15 февруари 1910 г. във Варшава в дома на Станислав и Янина Кшижановски. Тя е тяхното единствено дете. Баща й е един от първите членове на Полската социалистическа партия и през 1905 г. дори взима участие в Полската революция (1905-1907), която е в рамките на голямата политическа криза в Руската империя. Заради политическите си пристрастия Станислав трудно успява да завърши медицина. Когато Ирена е малка, тя се разболява от коклюш и семейството й се мести от столицата в град Отвоцк. Там баща й отваря частна практика, в която полага основно грижи за бедните и евреите. Впоследствие той ръководи и санаториум за туберкулозно болни в града. Покрай практиката и познанствата на баща си, Ирена от малка научава иврит. През 1917 г. обаче животът на семейството се променя. Баща й се разболява от тиф и умира на следващата година. Когато е на смъртния си одър той казва на 7-годишната си дъщеря: „Ако видиш някой да се дави, трябва да се опиташ да го спасиш, дори и да не можеш да плуваш.

След загубата на любимият си, Янина заедно с дъщеря си заживява в Пьотърков Трибуналски, където имат роднини. Там Ирина учи в началното училище на социалната активистка Хелена Тржинска. В гимназията освен, че се отличава като скаут, тя се запознава и с първия си съпруг – Мечислав Сендлер. През 1931 г. двамата сключват брак и се установяват във Варшава. В университета той следва класическа филология, а тя право. Тя се включва с сдружението на Полската демократична младеж. На следващата година Ирена започва работа в департамента по майчино и детско подпомагане към Свободния полски университет като същевременно продължава следването си. Скоро Мечислав получава предложение за учителско място в Познан. Бракът им е труден, но те остават формално женени. Той заминава за Познан, а тя остава във Варшава. Още на втората година от следването си Ирена оставя правото и се премества в специалността – полонистика.

През 30-те години се изострят антисемитските брожения в обществото, които не пропускат и академичния живот. През 1937 г. на евреите е постановено, че могат да посещават лекции в университета, но в специално обособени сектори в аудиториите. Това е т.нар „гето на скамейките“. Те нямат право да се смесват с останалите студенти, нито да избират къде да седят.

Irena_Sendlerowa_24_grudnia_1944

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Ирена е против това неравноправно третиране и винаги сяда до своите приятели. При този и други случаи по време на следването си, тя винаги се застъпва за евреите. Откритата подкрепа води до нови врагове в лицето на Националния радикален лагер – крайна националистическа организация. Членовете й са привлечени от идеите на нацизма и са открити антисемити. Заради откритият си протест срещу расистките наредби в университета, студентските права на Ирена са прекратени в периода 1937/38 г. Едва при смяна на ректора, тя успява да завърши през 1939 г.

Междувременно Ирена продължава социалната си работа. В департамента тя осигурява подкрепа за майките на незаконни деца и се грижи както за тяхната прехрана, така и за здравеопазването им. Тя дори публикува две статии във връзка с работата си. В средата на 30-те години Ирена става служител на Министерството на социалната политика и здравеопазването. Първоначално е чиновник, а впоследствие и началник на отдела за борба със скитничеството, просията и проституцията.

През септември 1939 г. германските войски окупират Полша, а светът е въвлечен във Втората световна война (1939-1945). В този период Ирена продължава да работи като чиновник в социалното министерство във Варшава. Тя успешно завършва и курс към Полския Червен кръст. Още в началото на окупацията германците забраняват да се оказва всякаква помощ на евреите. Ирена и нейни колеги обаче не се съобразяват напълно с новите наредби. Първоначално групата се състои от 5, а след това от 10 жени. Работата им става още по-трудна, когато през 1940 г. се създава Варшавското гето и всички евреи в града са затворени в него.

Bundesarchiv_N_1576_Bild-003,_Warschau,_Bettelnde_Kinder

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Тези промени не спират Ирена. Тя успява да се сдобие с пропуск за гетото като лице, което се бори с инфекциозните заболявания. Въпреки затегнатите мерки тя успява да посещава гетото по 2-3 пъти на ден, използвайки различни входове. На затворените носи храна, лекарства и дори вкарва около 1000 ваксини против петнист тиф. Полагайки усилия, Ирена успява да издейства пропуски и за други свои колеги, сред които е и нейната съименичка активистката Ирена Шулц.

В гетото, което било с размерите на Борисовата градина, живеели повече от 450 000 евреи. Още от първите си влизания тя се задейства да подпомогне извеждането на деца от това място, голяма част от които били сираци. Заедно със своите помощници тя фалшифицира повече от 3000 документи за самоличност. Впоследствие става член на „Жегота“. Това е полската нелегална хуманитарна организация, която в периода на войната е орган на Правителството на Полша в изгнание. Една от главните задачи пред „Жегота“ е подпомагане и спасяване на евреите. През 1943 г. Ирена става ръководител на детския отдел в организацията. Тайният й псевдоним е „Йоланта“.

Ирена Сендлерова създава цяла мрежа от тайни квартири и се свързва с манастири, църкви, сиропиталища и приемни полски семейства, които приютяват нелегално изведените деца. Сред спасените почти няма бебета, тъй като тяхното превеждане носи допълнителен риск. За да изведе децата от гетото Ирена ползва 5 основни начина. Единият е чрез линейки, когато децата били крити под носилките. Вторият е чрез сградата на окръжния съвет, която се намира в единия край на гетото. Друг начин е чрез канализацията или други изкопани канали. Един от най-честити способи за изкарване на децата е чрез куфари и чували.

В по-редки случаи децата или били болни, или се престрували на такива, за да бъдат изведени от медицинските екипи. Всички участници в мрежата й са уведомени, че децата пребивават при тях само временно и след края на войната ще бъдат върнати на семействата им. За да може това да стане Ирена поддържала стриктен закодиран списък с имената и семействата на всяко едно от тях, както и къде се намира. Малко преди избухването на Варшавското въстание Ирена и нейната приятелка Ядвига Пьотърковска слагат криптираните списъци в бутилки и ги заравят в градината на дома на Ядвига на ул. „Лекарска“ № 9.

По време на войната Ирена живее в малък двустаен апартамент на ул. „Лудвики“ № 6 заедно с майка си. Съпругът й е мобилизиран в армията. Там той получава чин лейтенант. Бракът им продължава да е само на хартия. Той се бие храбро, но пада в плен в офицерския лагер „Волденберг“. След края на бойните действия двамата приключват този злополучен съюз. Именно тогава Ирена се омъжва за втория си съпруг – Стефан Згжембски, когото среща и в когото се влюбва още в края на 30-те години. С него имат 2 деца – Янина и Адам. За съжаление и тази любов не просъществува дълго, защото той умира едва на 55 години.

Death_penalty_for_Jews_outside_ghetto_and_for_Poles_helping_Jews_anyway_1941

Снимка: By German Nazi Governor for district of Warsaw Ludwig Fischer – Archives of Institute of National Remeberance (IPN), Warsaw, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2122417

Един от най-ужасяващите й спомени по време на войната е, когато се издава финалното решение и започва депортирането към лагерите на смъртта. През 1942 г. тя гледа с ужас похода на възпитаниците от „Дома за сираци“ и техния учител Януш Корчак. Той е известен педагог и писател и макар поне на два пъти да му предлагат да ги изостави, той отказва и загива заедно с тях в концентрационния лагер.

На следващата година Ирена е издадена на Гестапо и неговите служители я арестуват на 20 октомври. Когато идват за нея тя е с майка си и приятелката си Ядвига като през цялото време се безпокои не толкова за себе си, колкото за тях. Отведена е в затвора Павяк и е подложена на мъчения, за да издаде имената и местоположението на членовете на „Жегота“. По време на разпитите натрошават костите на краката й и я бият с камшици. След това я връщат в женския сектор, където тя работи в пералното отделение.

В един от дните разпитващият прекалява и почти я пребива до смърт. След като разбират, че тя няма да проговори, Ирена е осъдена на смърт. Благодарение на огромен подкуп, „Жегота“ успява да я спаси в последния момент и да я измъкне от затвора. Германците я обявява за мъртва и името й се появява в списъците с екзекутирани. През остатъка от войната Ирена се крие под фалшива самоличност като Клара Домбровска.

След края на бойните действия бутилките с ценните данни на децата са изровени и 75% от информацията е възстановена. Благодарение на тези данни, Централният комитет на полските евреи свързва децата с оцелелите им родители. След войната Ирена продължава своята активна социална дейност, но новото правителство не я счита за приятел и тя е включена в т.нар „черен списък“. Тя многократно е разпитвана от Държавна сигурност. След един от тези случаи тя ражда преждевременно и губи детето си.

В крайна сметка не е арестувана благодарение на застъпничеството на една от жените, на които е помогнала по време на войната. През следващите десетилетия тя организира домове за деца и за възрастни. В началото на 50-те години е ръководител в Отдела за социални грижи, а след това е заместник-директор в Националното училище по акушерство. Впоследствие тя работи като заместник-директор на Националното училище за зъботехници и в средата на 60-те години се пенсионира, поради здравословни проблеми.

gettyimages-73878967-594x594

Макар работата й по време на Втората световна война да е оценена още през 60-те години от еврейската общност, от която получава медал – „Праведник на света“, комунистическото правителство дълги години не й позволява да замине за Израел, където иска да посади дърво на Алеята на праведниците в Яд Вашем. Чак през 1983 г. Ирена успява да стигне до Йерусалим и получава почетно гражданство. След падането на режима в Полша тя е наградена с най-старото и най-високо държавно отличие – Ордена на Белия орел. Две години подред, през 2007 и 2008 г. по инициатива на президента Лех Качински, Ирена е предложена за Нобелова награда за мир, но така и не получава отличието. Тя издъхва на 12 май 2008 г. в родния си град на 98 годишна възраст.

Животът на Ирена вдъхновява пиеса, книги и филм – „Децата на Ирена Сендлерова“ (2009). Нейната смелост и себеотрицание по време на разпитите са пример за силата на духа й. Макар никога да не споменава точния брой на спасените от нея деца, се счита, че той наброява около 2500. Години по-късно, когато си припомня събитията по време на войната, тя горчиво отбелязва: „И до ден днешен се чувствам виновна, че не направих повече.

 

 
 
Коментарите са изключени

Първата автомобилна катастрофа в историята

Автомобилните катастрофи са печален факт от живота. Всеки ден хиляди губят живота си при удари, катастрофи и аварии. Въпреки че самият автомобил е доста скорошно изобретение, първото регистрирано произшествие, свързано с него, се е случило преди почти 300 години… може би – в зависимост от това каква е дефиницията ни за автомобил.

Макар да не прилича на модерните автомобили, които виждаме на пътя днес, твърди се, че машината на френския изобретател, Никола-Жозеф Куга, от 1771 г., макар и протоавтомобил, все пак предизвиква първия пътен инцидент. Куга създава „самоходно механично превозно средство“, способно да превозва хора и казваме „превозно средство“, защото първата „кола“ (дума, която използваме в най-общия възможен смисъл) се смята, че е изобретена от отец Фердинанд Вербие, фламандски мисионер в Китай.

Изобретението на Вербие буквално е било предназначено да бъде нищо повече от играчка за китайския император. Като такова, окончателното творение (ако изобщо е създадено) е било твърде малко, за да вози пътници. Затова Куга се приема за човекът, създал първия известен ни истински автомобил. Все пак трябва да кажем, че както се отбелязва в статия на Jalopnik, Леонардо да Винчи бие всички с цели два века като първи формира основната идея за автоматичен транспорт.

SteamMachineOfVerbiestIn1678

„Колата“ на Вербие

Но нека не се отклоняваме, fardier à vapeur (парна платформа) на Куга вероятно е първото в историята превозно средство с парно захранване, което би могло да транспортира човек, макар че всъщност никога не вижда широко приложение. Историята е, че някъде през 1769 г. Куга показва на френски държавни служители своя прототип на дизайн на парна кола комби, която може да носи оръжия за военните; обаче чак през 1771 г. Куга разполага вече и с работещ модел, с който хората могат да се возят. Тогава изобретателят отново кани служителите – този път да се присъединят към него на кратко пътешествие. По време на пътуването обаче парната кола излиза извън контрол и се разбива в градинската стена на някой нещастен човек с навлажняващата очите и разваляща прически скорост от 3,2 км/ч. Някои историци обаче поставят под въпрос дали това събитие действително се е случило поради оскъдните доказателства.

Първото автомобилно пътешествие пък се провежда от Берта Бенц – повече за него, както и за съпругата на Карл Бенц, можете да прочетете тук. 

Друга, вече по-добре документирана злополука, се случва чак 98 години по-късно, през 1869 г. На 31 август в град Бир в Ирландия Мери Уорд, учен и писател, имаше злощастната привилегия да стане първият човек (за когото знаем), убит от автомобил. В този ден Мери и трима спътници се наслаждават на пътуване с каляска, задвижвана от парен двигател. Каляската обаче се ударя, Мери излита от седалката си и пада под колелата, където е смазана и умира на място.

На следващия ден в кралската хроника се съобщава за смъртта на Мери и се провежда официално разследване за откриване на причината и дали някой е виновен. В крайна сметка съдебните заседатели решават, че смъртта на Уорд не е нищо повече от ужасна злополука, въпреки че причината машината внезапно да се блъсне и да хвърли Мери на земята така и не беше открита.

Самата парна каляска е измислена от пионерът на парната турбина и братовчед на Уорд, сър Чарлз Алгерън Парсънс и неговия брат. Забележително е, че Парсънс е едва на 15 през 1869 г., когато изобретява един от най-ранните предшественици на съвременния автомобил. Въпреки че на 16 години Александър Велики вече завладяваше чужди земи, които се осмеляваха да въстанат срещу Македония, а отново на 16 години едно селско момиче на име Жана д’Арк вече казваше на гарнизонните командири как да вършат работата, така че подвигът на сър Парсънс може би не е толкова впечатляващ. Но все пак…

Парсънс не само измисля и създава смъртмобила – той и брат му бяха двама от пътниците на борда на колата, когато Мери е убита. За щастие на света, Парсънс не беше възпрепятстван от изобретяването си от тази ужасна авария и продължи да допринася масово с изобретения.

Първата фатална катастрофа на английска земя се случва през 1896 г., а първата катастрофа въобще в САЩ става 5 години по-рано през 1891 г. В случая с първата жертва, Бриджит Дрискол, тя е била ударена и убита от кола при скорост 6,5 км/ч. Ако се чудите как Бриджит е била ударена при такава бавна скорост – според свидетели, Бриджит е видяла превозното средство да върви на зигзаг към нея и просто замръзва от страх или от объркване, в резултат на което то я е ударило.

Що се отнася до първия инцидент, станал на американска земя, той беше значително по-лек и завършва без жертви. Случва се в Охайо през 1891 г. и включва легендата на автомобилизма Джон Уилям Ламбърт. Самият инцидент става, когато Ламбърт се удря в корен на дърво и колата му излиза извън контрол.

 
 
Коментарите са изключени

Мъжете, които пуснаха бомбите над Хирошима и Нагасаки

В 2:45 ч. сутринта в понеделник, 6 август 1945 г., четиримоторен самолет Boeing B-29 Superfortress излита от остров Тиниан. Вътре, както беше обичайно за този тип самолети, имаше бомба. Въпреки това, за разлика от обичайните бомби, които американските военновъздушни сили хвърлят върху Япония от приблизително вече една година, тази бомба има малко по-различен състав – вместо изобутилметакрилат или както е по-известен, напалм, тя беше с високо обогатен уран-235. „Little Boy“ тежеше 4400 килограма, и в 8:15 ч. местно време беше пусната над Хирошима.

44,4 секунди по-късно се взриви и 60 000 души загинаха на място. На 9,5 километра нагоре в небето и на 16 от мястото Пол У. Тибетс почувства ударна вълна от 2,5 g. Странно, но мъжът не чувстваше съжаление.

Paul W. Tibbets

Пол У. Тибетс

Бригаден генерал Пол У. Тибетс, пилотът на Enola Gay – самолетът, който пусна „Little Boy“, е роден на 23 февруари 1915 г. Младият Пол прави първия си полет на 12-годишна възраст. Вече влюбен във летенето, Тибетс, през февруари 1937 г. се записва в армията, където летенето му показа, че е пилот над средното ниво.

След като се дипломира като лейтенант, първата работа на Тибетс е да бъде личен пилот на Джордж Патън, което му позволява да събере над 15 000 часа летателно време. Той се издига бързо сред военните редици и става капитан с първата си команда от 1942 г. До ноември 1942 г., вече повишен в подполковник, Тибетс показа още от себе си по време на войната в Северна Африка, откарвайки Айзенхауер до Гибралтар за операция „Факел“, нахлуването на съюзниците във френската Северна Африка.

До 1943 г. Тибетс си спечели репутацията на опитен и отличен пилот, които дори получава симпатиите на самия Дуайт Айзенхауер. След като тества новосъздадения Boeing B-29 в продължение на една година, Пол беше препоръчан на генерал-майор Узал Ент да го имат предвид за „специални мисии“. През септември 1944 г. Тибетс става отговорен за организирането, обучението и командването на тайно поделение „Силвърплайт“ – крилото на ВВС в Проекта Манхатън. Той беше натоварен със задачата да изглажда логистичните и техническите въпроси. Включително и да вземе решението самият той да пусне атомната бомба.

Когато получи заповедта, че са избрани градовете Хирошима, Кокура и Нагасаки, като първа, втора и резервна цел на ядрения удар, Тибетс отива при екипажа си. В 02:15 ч. те вече бяха във въздуха, а останалото е история. Тибетс, спомняйки си за гледката на изригващата атомна гъба, пише в мемоарите си: „Ако Данте [Алигиери] беше с нас в самолета, щеше да се ужаси!“

Charles W. Sweeney

Генерал-майор Чарлз Суини

Три дни по-късно генерал-майор Чарлз Суини хвърли бомбата върху Нагасаки. Суини беше добре подготвен, но въпреки това, предната вечер неговия B-29 не функционираше добре, тъй като помпата на резервното гориво се беше повредила. Работейки с 600 галона по-малко гориво от очакваното, Суини все пак решава да тръгне към рандевуто с двата самолета, които ще го придружават в мисията, близо до остров Якушима.

Поради объркване на срещата, за което Суини ще бъде порицан по-късно, беше загубено ценно време. Екипажът най-накрая стигна до Кокура, където, уви, е облачно, което е проблем. След две неуспешни прелитания и вече значително намаляване на горивото, Суини решава да тръгне към втората цел: Нагасаки. По-късно „Кокура късмет“ ще стане често използвана фраза в японския лексикон. С отчайващо малко гориво и тежка облачна покривка над Нагасаки, Суини решава да пусне бомбата на радари, въпреки нарежданията да бомбардира, само ако визуално може да потвърди целта. Получената неточност от 2,4 километра спестява на Нагасаки още по-големи щети, защото околните хълмове спират голяма част от ударната вълна, в следствие на което само 60% от града е бил унищожен

След Нагасаки, и двамата мъже бяха непоклатими в оправдаването на бомбардировките като правилни и наложителни. Тибетс остава „убеден, че сме спасили повече животи, отколкото сме отнели“, и заключава: „Би било морално грешно, ако имахме това оръжие и не го използвахме, а вместо това оставихме да умрат още милиони хора.“ В своите мемоари Суини също прави подобни твърдения, както и изглажда някои фактически неточности, които има в общественото пространство, за събитията.

Суини почина на 84-годишна възраст на 16 юли 2004 г. в болница в Масачузетс в Бостън. Тибетс почина на 92-годишна възраст през 2007 г. в дома си в Колумб Охайо.

Пол Тибетс твърди в мемоарите си, че кодовото име „Fat man“ (Дебел човек) се отнася до Уинстън Чърчил, но Робърт Сърбър, който е работил върху създаването на бомбите и всъщност ги е кръстил, твърди пък в своите мемоари, че я е кръстил на Каспър Гутман, „Дебелия човек“, от филма „The Maltese Falcon“. Въпреки че за Сербер по други места е казал, че името идва просто от размера и формите на бомбата.

Само един човек, подполковник Яков Бесер, лети на борда на двата самолета – както в бомбардировката над Хирошима, така и над Нагасаки.

 
 
Коментарите са изключени