shareit

Ръката на вярата – една златна история

| от chronicle.bg |

В дъното на старо, тъмно, старомодно казино, кръстено с подходящото име „The Golden Nugget“ (от англ. – Златният къс) в Лас Вегас седи огромно парче чисто злато. То бавно се върти върху платформа и не е нито толкова обаятелно, нито толкова бляскаво, колкото бутафорно огромните късове в анимационните филмчета. Може би затова, въпреки че привлича внимание, това внимание никак не е пропорционално на монетарното му стойност, калкулирана на около $5 милиона.

Но как това парче злато се озовава в Лас Вегас? Ето историята на т. нар. „Ръката на вярата“.

Golden_Nugget_Las_Vegas

Казино Golden Nugget в Лас Вегас

Есента на 1980 предлага няколко трудни месеца за семейство Хилиър, което пътуват из Австралия. През последните 2 години, младото 6-членно семейство кара буса си нагоре-надолу из страната. Бащата Кевин изкарва пари като работи каквото му попадне, но изборът е ограничен заради проблеми с кръста. Майката Бип току-що е родила и ръцете й са заети с новото малко. С две думи, фамилията има сериозни финансови затруднения като парите им едвам стигат за храна. В това си състояние те се установяват в малкото градче Кингоуър, щата Виктория, което в миналото е било част от маршрута на Златната треска.

До голяма степен като Америка, Австралия има своя Златна треска в средата на 19 век. Въпреки че злато се е добивало и преди, Треската на континента започва на 12 февруари 1851 с откриването на злато в Нов Южен Уелс. За месеци хора от целия свят пристигат в Австралия, за да опитат късмета си. В следствие на това, за няколко десетилетия населението на държавата почти се удвоява. Но отново – до голяма степен като в Америка, пазарът за злато бързо се срива.

До началото на 20 век местата за търсене на злато са малко или много изоставени, а хората постепенно се местят в големите, бързоразвиващи се градове. В следващите години все пак продължава да се чува за спорадични находки – малцина все още мислят, че могат да променят живота си по този начин.

След травмата в кръста, докторите съветват Кевин Хилиър да прекара възможно повече време в разходки. Така той и съпругата му взимат метален детектор и тръгват из градчето. В книгата на Бип за историята на семейството й тя казва как постоянно се моли да намерят злато. Молитвите й явно са чути, когато Кевин се прибира една вечер с малко златно парченце. Парите от него обаче стигат само да се купи втори металотърсач. Няколко дни по-късно обаче Кевин сънува, че намира огромно парче злато, което е толкова голямо, че не може да се изрови от земята. Не следващата сутрин той рисува това парче на един лист хартия и кара своя приятел Ръсел да го подпише като свидетел.

kevin-hillier-with-hand-of-faith-gold-nugget-on-weekly-times-cover

Дали случайно, дали пророчески, но на 26 септември 1980 сънят се сбъдва. След обяд, Кевин и Бип се разхождат с металотърсачите си, когато изведнъж Кевин изкрещява. Бип изтичва до него и го намира на земята облян в сълзи до върха на парче злато, което не може да се измъкне от земята. Двамата започват да копаят… и да копаят, и да копаят, докато накрая успяват да го извадят. Ръката на вярата тежи 27,2 килограма (!) и е най-голямото парче злато, намерено с ръчен металотърсач, и второто най-голямо, намерено в Австралия през 20 век.

В интервю Бип твърди, че са получили някаква небесна намеса: „Хората ще кажат, че е съвпадение и това е окей. Но това е Господ на небето… и той следи всичко, което правим.“ За семейството находката изглежда като дадена им от ръката на Бог – затова и я кръщават Ръката на вярата.

hand_of_faith_gold_nugget-1024x570

Бип и Кевин Хилиър

Без да казват на никого от страх, двамата взимат златото и го занасят до дома си, където го слагат в мивката. Децата помагат да се почисти, а през нощта то прекарва в детски басейн под леглото на Бип и Кевин. След няколко дни дебати какво да правят, те решават да го дадат на техен доверен приятел, който да го занесе до Мелбърн и да го предаде на правителството.

След още няколко дни, на пресконференция по телевизията премиерът на австралийския щат Виктория обявява находката. Семейство Хилиър обаче ги няма. Те отказват публичност и гледат конференцията от мотелската си стая. Едно от децата им казва: „Дори години след това не говорихме за случая.“

Минават няколко месеца преди късът да се продаде (според Бип това е по вина на правителството и кара цената му да се понижи, защото шумът около него стихва). В крайна сметка обаче, в началото на февруари 1981, с помощта на компанията Kovac’s Gems & Minerals, той се купува от казино Golden Nugget (кръстено така още преди покупката) в Лас Вегас за около $1 милион или $2,7 милиона днешни пари.

В последвалите години, Кевин и Бип продължават да търсят злато на същото място като се надяват да намерят, по техни думи, другарче на Ръката на вярата – Кракът на вярата. Това обаче не се случва, а Кевин Хилиър почива през 2014. На погребението до ковчегът му са поставени металният детектор и макет на златния къс. Прахът му е пръснат на мястото, където намира златото. Детекторът в момента е в гаража на Бип, която вече е на над 70 години, но все още се замисля дали да не се върне и да потърси още малко. „Наистина се чудя“, казва тя пред the Monthly в края на 2016, „какво още може да има в земята“.

 
 
Коментарите са изключени

Къде ли щяхме да сме, ако не бяха спрели Dymaxion от производство

| от |

Представете си кола, която побира 11 човека, завива много рязко, има прекрасен разход на горива и вози спокойно с 200 км/ч. Човек на име Ричард Бъкминстър „Бъки“ Фулър измисля именно такава кола през 1933 и дори успява да създаде няколко напълно работещи прототипа. Този елегантен, аеродинамичен автомобил е наречен Dymaxion.

Хенри Форд дава на Бъки няколко от по-ранните си V8 двигатели, с които да експериментира и които в комбинация с капковидната и лека каросерия на автомобила са причината за високата скорост. Разходът на колата е 12 километра на литър, което за времето си е забележително. Колата е с предно предаване и е дълга 6 метра, но въпреки това може да маневрира изключително рязко, защото всъщност отпред има две статични колела, но отзад има едно колело, с което завива. Тази конфигурация обаче ще направи колата и доста проблемна за управление, особено при компенсиране на страничен вятър. Тя ще е причината и за затриването на целия проект.

BuckminsterFuller1

 

Ричард Бъкминстър „Бъки“ Фулър

Бъки има големи планове за Dymaxion – основният от които е да й сложи крила и да я направи летяща, когато се разработят подходящи материали и двигатели, но това никога няма се случи.

През 1933 един от прототипите може да бъде забелязан да обикаля на показ из Чикаго. Именно там автомобилът ще участва във фатален инцидент, който първоначално се смята, че се дължи на задната му гума и заради който инвеститорите ще си вземат парите и ще се оттеглят от целия проект. Впоследствие Dymaxion е оневинен, когато разследване разкрива, че другият водач е виновен, но щетите от черния пиар вече са нанесени и няма връщане назад.

Dynamaxion 1933

Копие на Dymaxion от 2010 

По-късно, в книгата „The Age of Heretics“, авторът Арт Клайнър ще напише, че истинската причина колата да бъде зарязана е банкерите, които заплашват Chrysler, че ще спрат заемите, ако не зазими проекта, защото смятат, че колата ще превземе пазара и ще навреди на продажбите на другите коли, които вече са по магазините. Дали това е така и дали са били прави, никога няма да узнаем.

Наистина впечатляваща машина за времето си. От трите оригинални прототипа само един е запазен и се намира в Националния автомобилен музей в Рено, Невада.

 
 
Коментарите са изключени

Упоритото пиле Майк

| от |

Това се случва наистина.

На 10 септември 1945 Майк (който тогава още не се е казвал Майк) е на път да стане вечеря. Често същата съдба застига и други петли като нашия Майк. Мъж на име Лойд Олсен е нагърбен със задачата да организира нещата около пилето и в желанието си да не разочарова тъщата, той заколва петела, оставяйки колкото може повече от врата му – някои хора явно обичат пилешки врат. С добър прицел Лойд отсича главата пет-и-половина-месечната птица. Подобно на всички пилета (а и животни), които губят горния си край, Майк се побърква – това е очаквано.

Radioactive Chicken Heads album cover - by me (40801313134)

По-късно през кариерата си, Майк ще вдъхнови комедийната пънк банда Radioactive Chicken Heads

Неочакваното е, че той продължава да си живее все едно нищо не е станало. Опитва се да кълве за храна, но без клюна (част от бившата му глава) храненето не му се получава. Лойд го оставя за малко и на следващата сутрин, когато отива да види Майк (който все още не се казва Майк), намира го с врат пъхнат под едното крило и все още жив. Мъжът решава, че не може да убие нещо, което просто не умира, и го оставя да живее.

И то продължава да живее…

Майк си събира багажа и заминава за Университета в Юта, където случаят му е документиран и се потвърждава, че пилето хем няма глава, хем е в движение. Упоритото същество е хранено със зърно и вода през пипетка и през 18-те месеца (!), в които живее, успява да качи около 2,5 килограма. Случаят му е разказан в списанията Time и Life, а за самото пиле се казва, че е било „щастливо, колкото всяко друго пиле“.

Майк за нещастие умира по незаслужено тривиален начин – задавя се с храна. Хората от град Фрута в щата Колорадо няма да го забравят никога и в негова чест всеки месец май се си организират фестивал.

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Буковски и жените: Винаги влюбен и винаги загубен

| от Вучето |

“Любовта се издържа” казва Буковски с гласа на алтер-егото си Хенри Чинаски от романа “Жени”. И продължава: “Но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.”

Само че Чинаски е издръжливо копеле. Може да носи и по две кофи с лайна във всяка ръка, ако се налага. Същото и с “баща” му, Чарлз Буковски – може би най-безкомпромисният циничен безобразник на съвременната американска проза.  Макар да му е ясно, че “само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно”, Чарлз не се оплаква от това, което му се случва в годините между рождението и смъртта. Той е заклет атеист и любител на чашката и, въпреки откровено мизогинистките му изказвания (за които е бил не веднъж порицаван), той е без съмнение и голям любител на жените.  Съвсем логично, сред главните теми в прозата и поезията му са любовта и сексът. Само че и двете идват сравнително късно в живота на младежа Буковски.

Late bloomer

В превод от английски това буквално означава “къснозрейка”, а метафоричното му значение е “човек, който късно започва да води полов живот”.  Вече се досещате, че Чарлз е точно такава “къснозрейка”. Младежът се открехва за секса чак на 24-годишна възраст. Понеже чувството за интимност и произтичащият от него срам са непознати за Буковски, той открито говори за първия си сексуален опит. Който е със 150-килограмова к*рва. Запознават се, естествено, не в градската библиотека, а в бар. Вече солидно наквасен, той я води у дома си и го прави за първи път. На сутринта обаче не може да си намери портфейла да й плати, обвинява проститутката, че му го е откраднала и я гони с ритници на  улицата. Чак след като затръшва вратата след нея и си връща разсъдъка, намира портфейла паднал отстрани на леглото. Моментално го обзема чувство за вина, че така се е отнесъл с дебеланата, понеже “тя беше първата жена, която някога ме е обичала.”

“Бети” и “Лаура” = Джейн Кууни Бейкър

И двете имена, Бети и Лаура, са на героини от две знакови произведения на Буковски – съответно “Поща” и “Factotum”. Малко от феновете на писателя обаче знаят, че и двете са проекция на първото му голямо влюбване, което направо му отвява главата. Обектът на неговата любов, превърнал се по-късно в муза, се казва Джейн Кууни Бейкър и според биографите на Буковски е най-важното вдъхновение в живота му. За обикновения човек сигурно е енигма как е могъл да се влюби в десет години по-възрастна от него непоправима алкохоличка, която живее в долнопробни хотели и поддържа пороците си с мижавите средства, подхвърлени й от богати старчоци. Но тъй като никой и никога не би могъл да влезе в главата и душата на ексцентричния писател, затова е по-добре просто да приемем факта, че е видял Джейни една вечер в бара (къде другаде!) и просто се е влюбил в нея. Така стават тия неща…

 Джейн Бейкър умира през 1962 година от усложнения след спукана язва.

Първата г-жа Буковски

Тя се казва Барбара Фрай и двамата с Буковски се запознават покрай работата й на редактор на поезия. Въпреки че Барбара се е родила с два липсващи прешлена и леко изкривяване на гръбначния стълб, заради което накуцва, писателят моментално се влюбва в нея. Толкова скоростно се развива връзката им (която в началото е изключително в епистоларна форма), че двамата дори не знаят кои са любимите им цветове и дали обичат пържолата препечена или полусурова, когато се женят в Лас Вегас през 1957-а. Бракът им обаче се оказва тотално фиаско и се развеждат две години по-късно, през 1959-а. Най-любопитният детайл в техните отношения е фактът, че въпреки, че редактира поезията му, Барбара не харесва нито стила му на писане, нито съдържанието на творбите му. Съпруга номер едно умира при мистериозни обстоятелства по време на едно от пътуванията си до Индия.

 В крайна сметка “мизогинистът” Буковски се оказва прав: “Не можеш да обичаш някого истински, ако не го познаваш достатъчно добре.”

 “Дъртата откаченячка”

Така, както и “белокосата хипарка”, Буковски често нарича приятелката си Франсис Смит – поетеса от Лос Анджелис, известна с псевдонима си FrancEye.  От връзката му с нея се появява бебето Марина, която пък е петата поред в колекцията от момичета, родени от предишни връзки на майката. Когато Буковски разбира, че гаджето му е бременна от него, й предлага брак, обаче Франсис го отрязва. Майката на единственото дете на Буковски умира на 87-годишна възраст, през 2009 г., от усложнения след счупване на тазобедрената става.

 

“Отново се влюбих. Отново бях загубен.”

 Скулпторката

Връзката на Буковски с Линда Кинг, скулптор и поетеса, е може би най-бурната му от всички. Запознават се през 70-те, когато Линда му предлага да извае скулптура на главата му. Двамата са заедно в продължение на пет години (с периоди на “почивка”).  Всеки път когато се скарат, Буковски връща главата на Линда с изявлението, че не му е притрябвала. Връзката им е толкова бурна и изпълнена с непридвидими обрати, че понякога се стига до агресивни изблици и от двете страни. Веднъж Буковски дори й чупи носа, а при друго скарване Линда е толкова бясна, че изхвърля през прозореца пишещата си машина и няколко книги.

Връзката приключва без деца, но с много рани – физически и душевни.

 “Винаги има една жена, която да ви спаси от друга. И докато ви спасява, се приготвя да ви унищожи.”

Експериментаторката

Бившето гадже на рок-барабаниста Левон Хелм Джоана Бул преспива с Буковски буквално от скука. По това време либидото на писателя е в изключително активна форма. Той се старае да прави колкото се може повече секс, защото това е  част от “проучването” му за романа “Жени”. Джоана обаче е толкова погнусена от секса с писателя, че след като приключва, повръща и… повече не иска и да чува за него.

“И все пак от време на време човек има нужда от жена – дори само за да си докаже, че е способен да си намери.”

 

“Сладкишчето”

Мдааа, Буковски има навика да кръщава любовниците си с имена, които според него отразяват перфектно външността и характера им. Затова вече разбираме логиката му зад този псевдоним предвид факта, че следващата сладурана, с която мачка чаршафите, е секси сервитьорка на коктейли и прочута купонджийка. И пристрастена към хапчетата за отслабване, между другото. Казва се Памела Милър и въпреки повърхностната й натура писателят опасно хлътва по нея. На “Сладкишчето” обаче не му дреме особено за страдащия Чарлз и често изчезва за дни. Което пък изкарва Буковски извън кожата му от нерви и ярост. И въпреки това я увековечава в поетичната си стихосбирка “Любовта е куче от ада”. В крайна сметка Пам го напуска заради студент по дентална медицина с далеч по-хубаво дупе от това на писателя.

 “Тя е луда, но вълшебна. Няма лъжа в нейния огън.”

Faye Dunaway and Charles Bukowski Portrait 

“Таня”

Такъв псевдоним дава Буковски на поредната си любима, която се появява като героиня в романа му “Жени”. А ако сте чели романа, значи знаете, че говори с крайно неласкателни слова за нея. Обаче Амбър О’Нийл (което също е псевдоним!) се оказва единствената от жените на Буковски, която отвръща на удара с удар. Тя написва книга, в която говори откровено за кратката си връзка с писателя-бунтар и го  описва в неочаквано нова светлина. Заглавието на произведението й е “Blowing My Hero”. И тъй като няма издание на български език, оставям на английско-говорящите сами да си преведат заглавието по начин, който смятат за най-подходящ и достоверен.

 “Веднъж една жена обърне ли се срещу теб, забрави!”

Втората и последна съпруга

Буковски се запознава с Линда Лий Бейгъл през 1976 г. По онова време тя е собственик на ресторант за здравословно хранене. Първите трепети на връзката им е описана в романа “Жени”. Двамата се женят чак през 1985 г. Близки на двамата твърдят, че Линда е била човекът, който с безусловната си любов е успяла да го “задържи” на този свят още цели десет години въпреки тежкото пиянство и  сериозните здравословни проблеми.

“Има жени, пише Буковски, които чрез телата и душите си те карат да изпитваш чувства. А има и жени, които пред погледите на всички ще завъртят ножа в раната ти. Разбира се, моите почитания за това, обаче ножът все пак пронизва надълбоко.”

Чарлз Буковски умира от левкимия  на 9 март 1994 г., на 73-годишна възраст. Съпругата му Линда дарява целия му литературен архив на библиотеката “Хънтингтън” в Сан Марино, Калифорния.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени