shareit

Произходът на хляба

| от chronicle.bg |

Хапвахте ли сандвич днес? Какво по-хубаво от лютеница със сирене върху филия. Или пица. Или топла питка. За хляба се смята, че е първата преработена храна в историята на човечеството, а същевременно е и най-потребяваната – повече хора по света ядат хляб под някаква форма, отколкото който и да е друг хранителен продукт.

Повечето хляб попада в една от две категории: подквасен, който бухва с помощта на някаква съставка (най-често мая) и безквасен, който на практика е плосък. Много от плоските хлябове – например, мексиканската тортила, еврейския маца, норвежкия флатброд или индийския чапати – са същите, каквито са били преди хиляди години. Но историята на хляба всъщност е история на плоския хляб, който се променя и става подквасен.

bread-brown-close-up-162769

Всичко започва с дивото зърно. Някъде около 11 000 година преди Христа с отдръпването на глетчерите в югозападна Азия се появяват огромни полета със зърно и първоначално номадите приемат семената сурови (както всичко останало, което ядат).

До 8000 година пр. Хр. те вече се научават да садят тези семена и да се грижат за всякакви растителни култури, с които могат да изхранват семействата си. Това е и началото на селското стопанство и така номадският начин на живот постепенно се застоява, за да се гледа земята. Първият хляб е плосък и се появява след изобретяването на хаванчето и пестика, с които зърното се превръщало в брашно.

През следващите няколко хиляди години аграрният сектор вижда много подобрения, които помагат хляба да добие статут на основна храна. Около 4000 година пр. Хр. фермерите по река Ефрат създават плуговете и напоителните системи; шумерите имат сърпа, китайците култивират пшеница и ечемик, които са издръжливи на ниски количества валежи, а в източна Европа, където сезонът е прекалено кратък за отглеждане на пшеница, ръжта става основна култура.

Мехурчета въглероден двуокис по време на варене на бира

Около 2000 година пр. Хр. египтяните откриват подквасването (най-вероятно съвсем случайно). Квасът е микроорганизъм, който се среща в околната среда – по растения, по животни и в почвата. В подходящите условия (топла влага, с нишесте или захар, с която да се храни), този организъм расте и произвежда въглероден двуокис, който кара тестото да бухва. (Квасът също така кара захарите в зърното да ферментират. Така се получава алкохол, което прави възможна друга храна – бирата – която египтяните ценяли много високо.)

Те също така открили, че с два камъка зърното ще се стрие много по-фино, отколкото в хаванчето. 

Около 600 година пр. Хр. финикийски моряци донасят хлебните методи на египтяните в Гърция. Гърците вече имат практика в сферата, но бързо усвояват изложените им подобрения, а от себе си дават фурната с предно зареждане (тази от Египет се зарежда отгоре). От Гърция технологията за правене на хляб тръгва към западен Рим. Римляните считат хляба за по-важен дори от месото освен заради качествата му, и заради това, че с него лесно може да се изхранва голямо количество хора – войски, социално слаби и т.н. Развитието на Империята разпространява тези похвати из Европа, но с нейното угасване през 400 хлябът постепенно се връща към предишната си плоска форма.

През първата половина на средновековието (400 – 1000) историята на хляба става малко мъглява. След това обаче се твърди, че норманите възраждат квасения хляб в Англия през 12 век, а до 13 – из цяла Европа отново се съсредоточава върху качеството като ползва по-добро брашно и по-добри фурни.

Мелничарите и пекарите стават висококвалифицирани професионалисти , което им носи известна власт и богатство. Заради големите си пещи пекарните били много пожароопасни и затова се строяли далеч от магазините за хляб – най-често на феодална земя като за ползването им феодалът получавал такса или направо хляб. Постепенно пекарите направили собствени пещи (някои били обществени) и се организирали в гилдии, за да се защитават и да регулират производството си.

През 1266 в Англия се въвеждат набор от закони, с които се поставят норми около теглото и цената на хляба. Понеже той е толкова важна храна, производителите на хляб могат да злоупотребяват с цената. Законите обвързват цената му с цената на зърното и ако някой от пекарите ги наруши (те са в сила до 19 век), наказанията били сурови като дори може да му се забрани да пече хляб до живот.

964px-Prise_de_la_Bastille

Превземането на Бастилията

През следващите няколко века хлябът продължава да е основна храна в диетата на хората, но тъй като повечето от тях са бедни, по-консумираният хляб бил от по-евтино зърно – ечемик, овес или ръж. Добруването между власт и общество до голяма степен зависело от това дали правителството може да снабдява хората с достатъчно хляб… или дали може да контролира бунтовете, които произвежда липсата му. Превземането на Бастилията в Париж, например, с което тръгва Френската революция през 1789, първоначално започва с бунт за хляб.

В началото на 19 век повечето хляб се прави с домашна мая (или от пивоварна), която била времеемка за отглеждане и действала непредсказуемо. През 1825 немски пекари създават пакетирана мая, която позволява лесното домашно приготвяне на хляб и гарантира предвидими резултати. Двама австрийски братя, Чарлз и Макс Флайхман, купуват иновацията и я представят в Америка.

До края на 19 век Индустриалната революция вече работи с пълна пара и газифицираните печки заменят тези на дърва или въглища. С развитието и на мелниците, за първи път в историята белият хляб вече е достъпен за повечето хора. Същевременно новообразуваната централна област на Америка произвежда толкова много пшеница, че вече хлябът може да се пече в индустриални количества. Така до началото на 20 век белият хляб, какъвто го знаем днес, вече е навсякъде из Европа на съвсем допустими цени.

 
 
Коментарите са изключени

Пруският крал с армията от гиганти

| от |

Армията на всяка държава е от особена важност. тя е гарант за предстоящите мирни времена, дори и никога да не влезе в употреба. Войникът често се представя като левиатан с безгранична сила, а в средновоковието, когато рицарите и тежката пехота са били в основата на полесражението, размерите имали значение. Едва след посещението на Чингис Хан става ясно, че 10 добре дисциплинирани армейци могат да неутрализрат всяка заплаха, а след като тази военна единица е представяна много често като благородна, но историческите архиви не показват нищо по-различно от средностатистически бабаит със сериозно количество персонал, който да помага.

Фредерик Уилям 1-и от Прусия е известен като „войнишкия крал“. Неговото внимание към войската е било огромно, а военната дисциплина го е мотивирала да загърби охолния живот и да бъде много близо до войската. Повечето му пари отивали за училища и болници, но голямата му страст била насочена в една друга територия. Легендарната 6-та пруска дивизия имала само едно изискване към кандидатети си – височината. Минималната за членуване била 188 сантиметра, но според тях, колкото по-висок е човек, толкова по-добре. Хиляди мъже били потърсени из цяла Европа, за да може да се включат във въпросната дивизия. Демонстрацията на тази дивизия била кръстена логично „Гигантите от Постдам“.

Langer_Kerl_James_Kirkland

Снимка: By Johann Christof Merck – Own work, Wuselig (talk · contribs), 2007-09-08, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3082974

И докато застрашителните левиатани изглеждали впечатляващо под строй, историците не са много убедени, че размерите са от особено значение. Дългите ръце биха помогнали за по-лесното зареждане на пушката, ала не трябва да забравяме, че така стават и още по-лесна мишена за околните. Един от най-високите членове бил Джеймс Киркланд с височина от 216 сантиметра. Фредерик бил готов да приветства всеки гигант, а в замяна предлагал дипломатически услуги. Повечето вербувани високи другари нямали никаква военна подготовка и те самите не се интересували от армейската кариера, но когато говорим за сформиране на армия, свободата на избора все още не била толкова достъпна, колкото бихме желали да бъде. Лудостта на пруския крал достигнала нови измерения с постяването на червени шалове на всяко дете, което се е родило във високо семейство. Шалът бил индикация, че детето е подходящ избор за въпросната дивизия.

Следващата стъпка била и развъждането на високи хора. Персоналът на Фредирик трябвало да гарантира, че високите мъже ще срещнат адекватно високи жени, за да се продължи рода и съответно да се попълняти дупките в армията. И най-интересното в цялата работа, че армейците никога не са влизали в бой. Кралят бил изключително миролюбив. Армейците пък получили още по-високи шапки, за да изглеждат достатъчно заплашително. Кралят дори имал интерактивна система на заплащана – колкото по-висок е войникът, толкова повече пари получава. Фредерик 2-и също получил живота на баща си. Живеел като спартанец, имал серия от младежи, които да отбира за приятели и да тренират различни военни маневри. Очевидно това не е било най-мечтаното детство и Фредирик младши решил да избяга.

За жалост високите момчета го заловили и върнали при баща му. Младежите, които помогнали за бягството, бързо били осъдени на смърт. А самият царски син се озовал в затвора. Дори в последните си дни, кралят наредил на неговата дивизия от високи мъже да марширува в стаята му и да го пази. Фредерик 2-и все пак използвал войниците, но не ги запазил в един батальон, а ги разделил в различни дивизии и разширил кралството. Днес може да срещнете възстановка на тази армия в Постдам, местните жители (без значение от височината, слагат одеждите и маршируват през града).

 
 
Коментарите са изключени

Димитър Балев – един от най-успешните кметове на Видин

Димитър Балев е дребен, слаб, болнав, но изключително работлив, улегнал и интелигентен мъж, което ще го направи един от най-успешните кметове на Видин. Но нека да започнем с хобито му.

Роден е на 10 септември 1863 година в Охрид, тогава в Османската империя. През 1875 година, докато учи във второкласното видинско училище, с помощ от негов учител е изпратен в Букурещ при Любен Каравелов. След Освобождението на България през 1878 първоначално е занимава изключително с пчеларство. Започва в „Образцов чифлик“ при Карл Бец, през 1896 година участва в учреждението на Видинското пчеларско дружество, а 3 години по-късно, през 1899, година помага за организирането на първата пчеларска изложба. Той също така работи със списание „Пчела“ и посещава пчеларски конгреси и международни изложби. Дори през 1903 година спечелва няколко награди – от Международния пчеларски конгрес и на пчеларска изложба във Виена. В хода на пчеларската си кариера разработва нов вид кошер, носещ неговото име – Балев кошер – който също е отличен с няколко награди. През 1912 година участва и на Всеславянския пчеларски събор в Москва.

На 45 години, на 17 юли 1908,  той става кмет на Видин като ще изпълнява длъжността до смъртта си на 15 януари 1915. Противоположно на общоприетото дори за онова време правило по-заможните да получават кметски кресла, той достигна до длъжността като беден човек.

Той построява сградите, където и до днес се помещават училищата „Любен Каравелов“ и „Св. св. Кирил и Методий“, както и парка „Владикина бахча“. За просветната политика на Димитър Балев пише учителката Мария Кръстева във в. „Видински общински вестник“, бр. 145 от 20 януари 1935 година.

„Балев винаги поставяше на първо място учебно-възпитателното дело, защото образованието, освен че въздига човека на висотата, на която трябва да се намира като духовно същество, но в същото време то е най-силният лост за повдигане материалното състояние както на отделните хора, така и на целия народ. Любовта и вярата в децата и младите хора бе за него необходимост. С встъпване в общинския дом той изтръгна децата от прашните и пусти мегдани и ги отправи за пръв път към уредените игрища, паралелки и топки, доставени от Швеция. Той предвиди суми от общинския бюджет за ученически екскурзии и създаде при всяко квартално училище училищна градина, а предвидената сума за ученическата колония и трапезария ежегодно се увеличаваше, за да задоволи 225 бедни ученици с безплатен обяд и 250 – с топли дрехи и обувки.“

Успехът на кметуването на Димитър Балев се крие в културно-просветната му политика. Той настоява за задължително първоначално образование, като общината дава безплатно нужните учебници и ученически потреби на всички деца. В това начинание получава доста противници, но той все пак следва текста на конституцията. А за изпълнението й са нужни не само училищни сгради, учители, отопление, но и учебници и ученически помагала.

Белев е изключително взискателен и към учителите. Те се подбират с конкурс, но и им предоставя всички възможни улеснения и средства, на които общината е способна, за да работят по-лесно, като едно от тези средства е често подценяваното внимание. На учителите от крайните видински квартали е на разположение кметският файтон, който да ги вози до училищата и обратно, „за да имат повече сили за децата“.

По негово време за пръв път се назначава училищен лекар за основните училища – служба, която за жалост след неговата смърт ще се закрие.

Но друга също любопитна, смела негова идея (макар и неосъществено) е мостът Видин – Калафат. Видинският общински съвет свиква събрание, на което се правят обсъждания във връзка с тази идея и се избира комисия, която да отправи прошение до министър-председателя и министъра на обществените сгради. Посещава се Калафат, а след като по-късно Калафатски общински съветници посещават Видин, се взима решение за съвместни действия.

Умира на 15 януари 1915 година. След смъртта му Видинското пчеларско дружество е кръстено на негово име. Димитър Балев е герой в българския сериал „Дървото на живота“.

За него и службата му Д-р Бърни Бончев Денев пише:

„Тъжен е споменът за него при мисълта, че и сега, двайсет години от земното му изчезване, колко сме далеч от него, далеч по-ниско, не по-високо. Животът му бе скромен, изгубен от декоративната повърхност, ала спечелил в дълбочина, във вътрешно значение и духовна мощ. С кротостта на човека, който се надява, той мъжествено се отдаде за благото на децата и на съгражданите си с цялото си естество, подчинено на мисълта и със съзнанието колко борбата е победоносна, колко страданието е божествено, колко взаимната любов е сладка. Делото му е недостигнато, неосъществено. С упорита надежда ще трябва да го поемем и завършим, като не преставаме да го благославяме.“

 
 
Коментарите са изключени

Писмата на Ганди до Хитлер

| от |

До края на 30-те години на 20 век методът на Ганди – мирно неподчинение вече е постигнал редица успехи пред, включително учредяване на национална администрация и местни и национални законодателни асамблеи, въпреки британската власт в държавата.

Самият Ганди на този етап вече е световно известен с проявите си на мирно гражданско неподчинение, включително и с 390-километровия си Солен марш, с който протестира срещу монопола на Великобритания върху солта и високата й тарифа, като също така пробужда индийския народ срещу британското управление. Заради подхода му, много хора го умоляват да пише на Адолф Хитлер, чийто нарастващо агресивен режим в Германия изглежда че води към втора световна война.

Великобритания и Франция си мислят, че са укротили мераците на Хитлер за битка и че са „осигурили мира в днешно време“ с Мюнхенският сговор (който дава на Германия само част от Чехословакия) от септември 1938. До март 1939 Хитлер вече е нарушил това споразумение, окупирайки цялата Чехословакия. На този етап, най-накрая осъзнавайки, че на фюрера не може да си вярва, Великобритания се заклева да защити Полша, ако нацистите я нападнат.

Виждайки накъде отиват нещата, на 23 юли 2939 Ганди изпраща кратко писмо, написано на пишеща машина, до Хитлер, казвайки на диктатора:

Скъпи приятелю,

Приятелите ми ме карат да ти пиша в името на човечеството. Но аз устоявах на уговорките им, защото имах чувството, че едно писмо от мен би било жест на нахалство. Нещо ми казва, че не трябва да преценявам и че трябва да изкажа призива си, каквато и стойност да има той.

Доста е очевидно, че днес ти си единственият човек на планетата, който е способен да предотврати война, която може да върне човечеството в пещерите. Трябва ли да плащаш тази цената за нещо, колкото и ценно да ти се струва то? Би ли се вслушал в апела на човек, който целенасочено избягва методите на войната не без значителен успех? Всеки случай, очаквам прошката ти, ако съм сгрешил, пишейки ти.

Твой искрен приятел
М. К. Ганди

Това писмо обаче никога не достига до немския канцлер, защото явно е прихванато от великобританското правителство. 

Малко след това на 23 август 1939  Германия подписва споразумение за неагресия със Съветския съюз (който държи СССР извън войната до 1941), а два дни по-късно Великобритания подписва официалния англо-полски Общ отбранителен пакт. Още на 1 септември 1939 Германия напада Полша със своя блицкриг („светкавична война“), а на 3 септември 1939 Втората световна официално започва, когато Великобритания и Франция обявяват война на Германия.

Въпреки мощните врагове, пред които се изправя, Германия среща малко съпротива през тези ранни дни на конфликта. Тя си пробива път през европейския континент и до май 1940 г. Белгия, Дания, Франция, Люксембург, Холандия и Норвегия са окупирани от нацистките сили. Битката за Великобритания, в която британската държава с месеци е засипвана от бомбардировки, започва през юли 1940 г. През следващите месеци в Лондон са хвърлени близо 30 000 бомби, a над 15 000 души са ранени или убити.

На 24 декември 1940 г. Ганди изпраща второ писмо до Хитлер, този път значително по-дълго. В него той отново се обръща към фюрера със „Скъпи приятелю“и обяснява, че: „Това, че се обръщам към теб като приятел, не е формалност. Аз нямам врагове. Моето дело в живота поне през последните 33 години е да създам приятелства с цялото човечество, независимо от раса, цвят или верую.“ Но този път Ганди пише с по-сериозен тон:

Твоите собствени писания и изказвания… не оставят място за съмнение, че много от постъпките ти са чудовищни и унищожителни за човешкото достойнство… Например унижението на Чехословакия, изнасилването на Полша и поглъщането на Дания.

Той също апелира към Хитлер, отбелязвайки, че макар нацистка Германия да е издигнала „науката за унищожаване“ до ниво на „съвършенство“:

За мен е чудо, че не виждате, че никой няма монопол върху агресията. Ако не британците, то някоя други сила със сигурност ще подобри вашия метод и ще ви победи със собствено ви оръжие. Не оставяш нищо на своите хора, от което те биха се почувствали горди. Те не могат да се гордеят с проява на жестокост, колкото и умело да е извършена. Ето защо аз апелирам в името на човечеството да спреш войната.

Отбелязвайки, че и двамата мъже споделят общо ненавист към Великобритания, Ганди продължава:

Знаем какво означава британската пета за нас и неевропейците по света. Но никога не бихме искали да прекратим британското управление с немска помощ. В ненасилието открихме сила, която, ако е организирана, без съмнение може да се изправи срещу комбинация от всички най-агресивни сили на света.

И приключва с финален апел:

В това време, в което сърцата на европейските народи копнеят за мир… много ли е да те помоля да положиш усилия за мир?

Дори това писмо да стига до Хитлер, явно в него се иска много.

 
 
Коментарите са изключени

Чевокоядци на върха на Андите

| от |

Аерофобията е често срещана на борда на всеки самолет. Страхът от моменталната катастрофа обхваща повече от 40% на борда, а понякога процентите могат да се повишат при турболенция и други летателни катаклизми. Като добавим и факта, че пилотите обичат да подремват, докато автопилота върши цялата работа, започваме да съчувстваме много на хората, които летят не само с досадника на другата седалка, но и с паниката, която се прокрадва при всеки трус. Никой не знае с какви страхове са летели играчите на уругвайския отбор по ръгби „Старите християни“, но когато самолетът им се разбива над Андите, малцина имат щастието да оцелеят. „Щастие“ е последното, което предстои в следващите няколко месеца. В ледената пустош няма никой, който да помогне на бедстващите. Самолетът им пада на 13-и октомври.

На борда са не само играчите, но и семействата им. От 48 човека ще оцелеят само 28, но след два месеца някъде по аржентинските върхове на Андите ще бъдат открити едва 16 човека. Пилотът Ферадас е прелитал над планината повече от 29 пъти, самолетът им има направени само 792 летателни часа. Ориентирани само от контролната кула и радарите, авиаторите не виждат нищо от дебелите облаци. Изчислявайки, че скоро наближават времето за кацане, те искат разрешение от кулата, без да осъзнават, че още летят над върховете. Снишаването е посрещнато от силни ветрове и допълнително влошава контрола над самолета. Всички в самолета се шегуват, че това е турболенция, докато някой не вижда през прозореца, че са опасно близо до планината. Осъзнали грешката си, авиаторите форсират двигателите с надеждата да успеят да се издигнат на безопасно разстояние, но за жалост са много далече от истината. Самолетът претърпява серия удари и окончателно спира на Глетчъра на сълзите. Преди това е липсвало име на точно тази локация.

FokkerAnde1972

Снимка: By Pedro Escobal – Personal documents, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2603166

След сблъсъка оцеляват 33 човека, повечето са в тежко състояние, със счупени крайници. Густаво Зербино и Роберто Канеса са студенти по медицина и бързо започнали да практикуват наученото от университета. Някои от техните пациенти имат тежки наранявания, а Нандо Парадо изпада в кома в следствие на тежък удар по главата и три дни се бори за живота си. Контролната кула осъзнава, че самолетът е изчезнал от радарите, липсва всякаква връзка и положението е повече от критично. Още в първите часове започват спасителни полети, опитващи се да открият поне останки. Неизвестно за всички е, че само на 21 километра имало изоставен планински хотел, който можел да приюти бедстващите и да осигури необходимата топлина. На следващия ден започва международно издирване. Аржентина, Чили и Уругвай използват самолети и често прелитат над оцелелите, но за жалост не ги виждат.

Бедстващите се опитват да напишат SOS върху белия покрив на самолета, използвайки червило, но осъзнават, че няма да могат да направят достатъчно големи и видими букви и бързо се отказват. Нито един самолет не можел да различи белите останки върху снега. Още по-тъжното е, че никой не давал особени надежди за този полет. На 21 октомври след близо 142 часа и 30 минути, спасителните отряди се отказват с мотив, че няма как да оцелее човек в тези атмосферни условия, при това след катастрофа. Единствената утеха била, че ще могат да открият телата за погребение през лятото. За съжаление и това е до някаква степен грешка. Рой Харли открил малко радио между седалките на самолета и с помощта на дълъг кабел успява да направи антена и да чуе, че никой повече не ги издирва. Най-страшното едва сега започва.
Още през първата вечер умират 5 човека. Останалите започват да вадят самолетните седалки и да правят някаква форма на убежище. 27 човека успяват да се свият в пространство от 2.5 метра на 3 метра, така поне могат да се топлят, огромната зейнала дупка в кабината била затворена с багажи и сняг за допълнителна изолация. През деня се разтапя сняг върху парче метал, а през нощта оцелелите намаляват драстично.

MOV06640 001

By Alejandra Cartamil, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9718756

Температурите често падат до -30 градуса по Целзий. Повечето оцелели живеели близо до морето, радвали се на горещо време и в този момент ледената хватка била напълно безмилостна. Ужасът идва с факта, че храната е изключително малко. След останките са открити около 8 шоколадови блокчета, малко миди, три бурканчета с конфитюр и допълнителни оскъдни количества на малкото храна, която бихте открили във всеки самолет. Количеството било разделено, но въпреки това не била достатъчно. Една седмица по-късно към всички неволи идва и ужасът – глад. Липсват животни, липсват растения, бялата ледена пустиня няма какво да предложи. Има само едно решение – канибализъм. Всички знаят какъв е отговора, но никой не посмява да го каже. Ако може да има нещо положително в цялата мизерия, това е фактът, че ниската температура не позволява на телата да гният. В следващите дни, всеки един от оцелелите ще трябва да приеме идеята, че ако не иска да умре, трябва да консумира човешкото месо на свой приятел. В телата на мъртвите има достатъчно протеин, но как можеш да консумираш човека, с когото преди десет дена си бил на една маса и си разговарял? И докато конфликтите напират, лавина отнася още 8 оцелели. Накрая няма друго решение освен консумацията на скорошните починали.

KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERA

Снимка: By BoomerKC – Own work, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5040425

Това обаче не влиза в категорията „Канибализъм“. Проявата на канибализъм е убиването и консумация след това, в този случай обаче говорим за човекоядство, защото смъртта не е насилствена. Както е писано и преди, човешкото тяло разполага с достатъчно протеини. За Роберто Канеса има две стъпки към тази последна част – правенето на разрези, които не са голяма трудност и взимането на решение. Оцеляването, поне за грубата толкова далече от цивилизацията не е било човекоядството, а правенето на преход и излизането от планината. В един момент най-здравите тръгват да търсят помощ, но се оказва, че са много по-далече, отколкото подозират. При температури от -10 градуса по Целзий, Парадо, Канеса и Визинтин тръгват да търсят помощ. По думите на умиращия пилот са близо до Курико.
Само Парадо носи три чифта джинси, три суичъра и всичко това върху една поло блуза.

След това слага 4 чифта чорапи и след това увива краката си в найлонови торбички. Никой няма карта, никой няма представа къде отиват и освен това на тази височина има значителна липса на кислород, която допълнително затруднява движението. След три дена изкачване, Визинтин решава да се върне обратно, защото храната няма да им стигне. Оказва се, че по надолнище, използвайки самолетната седалка като шейна, той успява да измине същото разстояние за по-малко от час. Останалите продължават да вървят и се съгласяват, че е по-добре да умрат в планината, отколкото да чакат смъртта си при самолета. След още много километри, надеждата започва плахо да гледа през кораната на дърветата, двамата уругвайци виждат все повече следи, оставени от туристи. Най-накрая след девет дена виждат група местни, които събират дърва. Опитват се да им привлекат вниманието, но след като са от другата страна на реката, никой не ги чува. Парадо пише бележка и я хвърли с камък от другата страна. Там е написал следното:

„Идвам от самолета, който падна в планините. Аз съм уругваец. Вървим от десет дена. Имам ранен приятел тук при мен. В планината има още 14 пострадали. Трябва да се махнем от тук, но не знаем как. Нямаме никаква храна, слаби сме. Ще дойдете ли да ни помогнете. Моля ви, не можем да ходим. Къде се намираме?“

Viven5

Серджо е изправеният мъж. 

Снимка: By Héctor Maffuche – http://www.magicasruinas.com.ar/revistero/aquello/revaquello074.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2354284

Писмото било прочетено от Серджо Калатан, чилийски гражданин. Той осъзнал с кого говори и им направил знак, че разбира. Изкрещял колкото се може по-силно „УТРЕ!“ и след това започнал да разказва на останалите двама души за самолетната катастрофа. Никой не вярвал, че може да има оцелели хора. На сутринта чилийците хвърлят големи парчета хляб на другия бряг. Серджо се качва на кон и започва да язди десет часа в търсене на помощ през планината, освен това трябва да измине разстоянието, за да стигне на другия бряг. По пътя среща друг свой приятел, разказва му къде са бедстващите и изпраща него да го прибере, докато той продължава да язди до селото Пуенто Негро. Конят вече няма сили, но за голяма радост минава камион, който Калатан спира. След това отива в полицейския участък на Пуенте Негро. Новините се предават на армията в Сан Фернандо, Чили. Междувременно Парадо и Канеса са изпратени в Лос Майтенес де Курико, където са нахранени и могат да получат лекарска помощ. Те не знаят, че са изминали 38 километра за десет дена в един от най-невъзможните сезони на годината. За прекараното време в планината, Канеса тежи само 44 килограма. Чилийската армия изпраща 3 хеликоптера Bell UH-1. След разпит на Парадо, летците чакат да се вдигне купестата облачност и към обяд заедно с него тръгват да търсят локацията на самолета.

Два хеликоптера издирват, докато третия седи в резерв. В следобеда на 22 декември 1972 г. се забелязват останките на нещастния самолет. Няма достатъчно място за всички и членове на екипажа са готови да останат и да чакат следващия курс. Оцелелите прекарват само една последна вечер в самолетната кабина. На следващата сутрин хеликоптерите се завръщат и извеждат останалите хора. Обикновено има и последен курс за телата на жертвите, но понеже са на аржентинска територия, властите трябва да направят разследване и да ги предадат обратно. На 26 декември излиза и историята за канибализма (макар и да говорим за човекоядство). Два дена по-късно има пресконференция, в която оцелелите обясняват, че през последните 72 дена са имали спогодба с умиращите, че телата могат да се консумират. Историята е добре запечатана в няколко филма, оцелелите разказват и историята си в книги. Самото преживяване поставя за пореден път доказва колко издържлив може да е човек, но за жалост с цената на много грехове, макар и чилийски свещеник да опрощава всичките, гарантирайки, че всяко действие е било в екстремни ситуации.

 
 
Коментарите са изключени