Праисторически хобит е живял на Филипините допреди 50 000 години

| от Радослав Тодоров |

Наскоро направен анализ на древни останки от кости и зъби, открити през 2007 във Филипините, установи, че те принадлежат на непознат досега човешки вид. Размерите му са по-малки дори и от тези на така нареченият „хобит“ – Homo Floresiensis открит на Индонезийският остров Флорес.

homo-luzonensis-teeth-banner-l

 

Премоларните зъби на Homo Luzonensis

Находката е от пещера на филипинския остров Лусон, поради което и новооткритият вид е кръстен на неговото име – Homo Luzonensis. Тези мистериозни същества са го обитавали през епохата на късния Плейстоцен, до преди около 50 000 години. Макар по размери (едва 120 см на височина) да наподобява Homo Floresiensis, той споделя особености характерни и за други древни човешки същества. Костите на краката и пръстите му са по-заоблени като при австралопитеците (чийто представител е известната Люси), премоларните му зъби също имат характеристики близки до тези на австралопитеците, на Хомо Еректус и Хомо Хабилис, но пък моларните му зъби са като на модерните хора – Хомо Сапиенс, само че доста по-малки по размери. Но същевременно той притежава комбинация от морфологични особености каквато не се среща у никой друг представител на рода Хомо, което позволява той да бъде класифициран като отделен вид.

zgmmjq5errhejmg3mhfq2fn43a

Пещерата Каляо, Филипините

В пещерата Каляо са открити общо 13 фосила, принадлежащи на поне двама възрастни индивида и едно дете, сред които две фаланги на ръце, три от ходила, бедрена кост и 7 зъба. Датировката на един от фосилите показва 50 000 години, което означава, че този вид е съществувал по времето когато са съществували и Хомо Сапиенс, неандерталците, техните братовчеди – денисовските хора и другите хобити – Homo Floresiensis. Тоест през този период на планетата са съществували цели 5 вида човеци, като не е изключено в бъдеще да се открият и още.

14593401212586

 

Художествена репрезентация на Homo Luzonensis

Как точно са изглеждали тези дребни хора е все още трудно да се каже от оскъдните останки с които разполагаме до момента. Това, което със сигурност може да се каже, е че зъбите им са по-малки дори от тези на Homo Floresiensis – това автоматично означава, че и на ръст не са били по-големи от него. А по-облите кости на краката и пръстите сочат, че Homo Luzonensis е бил пригоден както за катерене по дърветата, така и за ходене по земята в изправено положение. Имайки предвид факта, че представителите на рода Homo са започнали да ходят на два крака още преди 2 милиона години, то със сигурност не става въпрос за ход на еволюцията, вървящ „обратно към дърветата“. Най-вероятно тези древни особености са се запазили у Homo Luzonensis поради това, че той е живял на изолиран остров с липса на конкуренция от други хора. Все пак въпросите относно притежанието на тези примитивни белези и хода на тяхното еволюиране и функциониране засега са неясни за палеонтолозите.

Мистерия остава и кога точно клонът на тези малки хора са е отделил от еволюционното дърво на останалите и как са се озовали на остров Лусон при положение, че той е отделен от континента от поне 2.6 милиона години. По-вероятно е да са попаднали инцидентно там отколкото да са строяли салове или лодки, например ако тропическо торнадо ги е отнесло заедно с мангрови дървета на стотици километри в океана до бреговете на острова.

Има също така и свидетелства за убити и разфасовани, по всяка вероятност от човешка ръка, животни на Лусон, датирани на 700 000 години. Въз основа на което се гради теорията, че някакъв вид Хомо Еректус от континента (най-вероятно от Китай) е успял да прекоси морето и да се добере до острова. Като впоследствие изглежда е бил подложен на ефектите на изолирания островен ендемизъм, в среда с по-малко ресурси и при липса на конкуренция от други хора или хищници, което да е довело до намаляване на размерите му и до появата на всичките му останали отличителни белези. Разбира се, този опростен сценарий е доста спекулативен и е възможно да е напълно погрешен, тъй като са съвсем малко основите, на които може да се стъпи за надграждане на теориите по този въпрос. Може да има и други обяснения за уникалната комбинация от характеристики на зъбите. Групата индивиди, достигнали до Лусон, вероятно е била произволен набор от генотипове и поради инбрийдинга с течение на времето, генетичният дрейф да е предизвикал развитието на уникалните характеристики на този вид. Тъй че има вероятност останките да представляват просто необичайна островна популация на индивиди, а не нов вид. Засега все още се събират данни за анализ и съответно материалът за размисъл, въз основа на който учените изясняват картината, все още се трупа.

callao-cave-inline-x

 

Кадър от археологичните дейности в Каляо

За съжаление учените не са успели да извлекат ДНК материал от костите, защото горещият и влажен климат на Филипините не е могъл да го запази, а това можеше да хвърли доста светлина относно находките. Има обаче надежда, че при бъдещите изследвания могат да бъдат извлечени протеини, което все пак да доведе до някаква яснота по въпроса с точното място на този вид в еволюционното дърво на хората. Ако не друго, този неизвестен досега примат показва еволюционната сложност на хоминините (всичките двуноги примати с увеличен размер на мозъка, които включват хората, нашите предци и близките ни еволюционни родственици).

При всички положения откриването на нов човешки вид е забележително събитие, каквото не се случва всеки ден. Макар че антрополозите винаги подхождат скептично към откриването на нов вид същества базирано на толкова оскъдни останки. Тъй че дебатите в научните среди по случая тепърва предстоят. Факт е обаче, че освен във фентъзи света на Толкин, хобити са съществували и в нашият реален свят из островите на Югоизточна Азия преди хиляди години.

 
 
Коментарите са изключени

Любовта на Фрида Кало и Диего Ривера: нищо типично, всичко различно и адски романтично

| от Вучето |

И двамата са мексикански художници. Той е форлойфер на стенописната традиция в страната, а тя е най-известна с автопортретите си в характерен, наивистичен стил. Двамата се обичат, мразят и рисуват взаимно в продължение на 25 години.

Срещат се за първи път, когато тя, студентката по изобразително изкуство, отива при него, с 20 години по-възрастния, вече утвърден автор на мурали с отявлена комунистическо-идейна насоченост, за професионален съвет. Това, което ще последва, е любов, за която тя и не подозира, че ще е по-страшна дори от катастрофата, раздробила тялото й на парчета, когато е едва на 18.

Тя е Фрида, а той е Диего.

Любовта им никога не е безоблачна, лесна и предвидима, но за сметка на това е, меко казано, интересна. Любов, белязана от безброй кавги, изневери, страдание и болка. Но и шарена като детска рисунка с дървета, цветя, птици и маймуни.

фрида кало

Тя беше облечена като обикновена ученичка, обаче нещо в излъчването й я отличаваше от всички останали

Такова е впечатлението на Диего Ривера от Фрида Кало при първата им, мимолетна среща през 1922 г. в Мексико Сити. Той съсредоточено работи върху стенопис, който ще краси аудиторията в нейното училище, когато чува гласа й да се извисява над този на съучениците й.

-     Извинете, ще ви преча ли, ако постоя да погледам как работите?

–     Ни най-малко, млада госпожице, – отговаря Ривера, поглеждайки откъм скелето надолу към крехкото девойче със сериозни, тъмни очи под арка от гъсти, изразителни вежди.

“Момичето стоя там, в сянката на колоните, и наблюдаваше всяка мазка на четката ми в продължение на три часа. През цялото време тогавашната ми съпруга Лупе не спря да нервничи и да се разхожда напред-назад, постоянно подхвърляйки обидни забележки към ученичката. Преди да си тръгне, момичето вдигна за последен път поглед нагоре, към скелето, където стоях разкрачен, и каза само “Лека нощ.“ Лека, отвърнах аз.

Когато вече си беше тръгнала, ревнуващата Лупе каза с неприкрита нотка на възторг в гласа: “Егати нахалничката! Не стига, че е такъв запартък, ами изобщо даже не се впечатли, че жена ти е толкова висока и силна. Наистина я харесвам!”

Тогава дори не си и представях, че един ден това същото девойче ще ми стане жена.”

Frida-kahlo-and-diego-rivera

Номер 3

Всъщност Фрида е  третата официална жена на Ривера. Първа в списъка на известния художник мачо е руската красавица и също художничка Ангелина Белова. Седемгодишният им брак им е бурен и е белязан от повече лоши, отколкото добри моменти. Съпрузите се разделят след като дъщеря им умира от грип. След Белова Ривера има връзка с още една рускиня, Маревна, също много красива и много талантлива художничка. Ривера страшно си пада по 19-годишната девойка, с която я запознава самият Максим Горки, и почти насила я заставя да му се отдаде. А когато Маревна отдава не само тялото, но и сърцето си,  Ривера отново доказва, че не си пада особено по обвързването за дълго и изчезва яко дим. При това малко след като младата жена ражда дъщеря му Марика.

Официалната съпруга номер 2 е вече споменатата Гуаделупе (Лупе) Марин – известен модел и писателка. Тя ражда две дъщери на Ривера, но през 1928 г. и този брак се разпада. На следващата година Диего Ривера среща за втори път Фрида Кало и този път любовта го поразява като гръм. Сам признава, че с нито една друга жена не е почувствал такова духовно сходство, както с нея. Тя го привлича като магнит – както с екзотичната си външност, така и с огромния си интелект – неизбежно е просто да не се влюби в смелата, духовита и талантлива Фрида. Е, вярно, че мъж с либидото на Ривера не може да остане дълго верен дори на най-невероятната жена на света и по-късно ще започне да й изневерява наляво и надясно (дори със собствената й сестра Кристина!). Но пък и самата Фрида също не членува в клуба на най-примерните съпруги.

Женят се в кметството на Койоакан на 21 август 1929 г. Той е на 43, тя – на 22.

“Брак между слон и гълъб”

Майката на Фрида яростно се противопоставя на съюза им, наричайки го “брак между слон и гълъб”, обличайки по този начин в думи крещящата физическа несъвместимост между двамата: той е с разплуто телосложение и с нездрав вид на лицето, а тях – малка и крехка.

Само че майката нищо не разбира. О не! Фрида няма как да я убеди, че му се възхищава още от малка и дори по детски си фантазира как един ден ще се омъжи за него. Освен това Диего и Фрида ги свързва не само чисто плътската страст, не само изкуството, но и политическите им възгледи – и двамата са фенове на комунистическата идея и Съветския съюз и ненавиждат капиталистическа Америка. Но явно не я ненавиждат достатъчно, за да отклонят предложението, което Ривера получава през 1930 г. да изрисува със стенописи Обредния клуб на Борсата на Сан Франциско  и Калифорнийското училище за изящни изкуства. Двойката прекарва шест месеца в Сан Франциско,  а през 1932 г. се премества в Детройт заради друг един работен проект на Ривера.

Времето, прекарано в Детройт, е особено трудно за Фрида. Тя се дразни от много аспекти на американското общество и не се свени да нарича на всеослушание американците “скучни” и “колониалисти”. Освен това тя кара тежка бременност, която завършва със спонтанен аборт, кръвоизлив и двуседмичен болничен престой. Въпреки че самата тя рисува неуморно, експериментира с различни техники, а картините й стават все по-силни, пресата отказва да я види като стойностен творец и снизходително я нарича “съпругата на майстора стенописец”. Как да не полудее от гняв човек!

За известно време семейството живее в Ню Йорк. Ривера е нает да изрисува Рокфелеровия център, но заради вмъкнатото изображение на Ленин в стенописа, светкавично е уволнен. Когато най-после получават нагледен урок за това, че не може хем вълкът да е сит, хем агнето цяло, т.е. няма как да прокарват просъветските си идеи във възможно най-антисъветската държава в света и действията им да останат без последствия, двойката решава да напусне Щатите и да се завърне за постоянно в Мексико.

Artists Diego Rivera and Frida Kahlo

Синята къща

Когато се нанасят в новата си къща в богатия квартал на Мексико Сити Сан Анхел, Фрида и Диего са убедени, че щастието тепърва предстои. Къщата е уникална заради архитектурното решение на създателя й, проектирал я в две части, свързани помежду си с мост. Едната част, тази на Фрида, е боядисана в синьо, а другата, на Диего – в розово и бяло. Скоро странният им дом се превръща в средище на бохеми и политически активисти от страната и чужбина. А в промеждутъците, когато не посрещат и изпращат гости, животът на семейството се развива съвсем не по първоначалните планове.

Фрида за пореден път има сериозни здравословни проблеми след тежката катастрофа в ранната си младост, в която тялото й е буквално е потрошено. Освен физическите болки, се налага да търпи и изневерите на съпруга си. Само че тя го обича прекалено много и е готова на всякакви жертви, за да го запази в живота си. Когато обаче Диего преспива (и не само веднъж) със сестра й Кристина, тя е тотално съсипана. И въпреки това отново се опитва да изчопка от нищото някаква мизерна причина, за да му прости.

Ето какво пише по този повод на д-р Елойсер, близък приятел и довереник на семейството: “Ситуацията с Диего се влошава с всеки изминал ден. Знам, че аз съм виновна за случващото се, защото така и не успях да прозра по-рано какво наистина иска той и прекалено дълго се борих да поправя непоправимото (…) Виждам как Диего е все по-повече привлечен от нея, но постоянно си повтарям, че трябва да съм готова на компромиси, ако искам той да е щастлив. Обаче това ми струва много усилия и само можеш да си представиш как страдам.”

Развод, ревност, изневери и… други катастрофи

Окончателно решила, че ще се разведе с Диего, Фрида се изнася от Синята къща и наема апартамент в центъра на града. И по време на брака си е позволявала да кръшка, но сега вече няма какво да я спира и тя му отпуска края. Започва връзка с американския художник Исаму Хогучи. Но той е само един от многото, с които тя изневерява на голямата си любов. През леглото й минават мъже и жени, на всякаква възраст, от различни етноси и националности. Ривера винаги е знаел за бисексуалните й забежки, но повече я ревнува от мъжките й любовници.

Оказва се обаче, че Фрида не може да живее прекалено дълго далеч от източника на болката и година по-късно, през 1935-а се връща в Сан Анхел. С Диего се женят отново, помирява се със сестра си Кристина и всички заживяват мирно и честито. Но това е само привидно. Съпрузите продължават да си изневеряват взаимно като за световно и междувременно се борят за главните си политически цели: ликвидиране на капитализма, установяване диктатурата на пролетариата и изграждане на социализма и комунизма в целия свят.

И по какъв по-подходящ начин би могла Фрида да демонстрира отдадеността си на идеите на Четвъртия интернационал освен като удовлетвори не само визионерските, но и сексуални въжделения на бившия съветски лидер и революционер Леон Троцки? С благословията на мексиканското правителство семейството предоставя политическо убежище на Троцки и съпругата му. По време на почти двегодишния им престой в Синята къща, Кало и Троцки въртят любов като разпуснати тийнейджъри, а Ривера се прави на две и половина. В името на великата социалистическа идея, разбира се се!

Нещата взимат неочаквана посока, когато търговецът на изкуства Жулиен Леви кани Фрида да проведе първата си самостоятелна изложба в галерията си в Манхатън. Това се случва през 1938 г.

Ню Йорк- Париж – Ню Йорк

С пъстрата си мексиканска рокля насред Манхатън Кало изглежда (и се чувства!) като екзотична птица. През трите месеца, които прекарва в Ню Йорк, Фрида рисува малко, но за сметка на това посвещава цялото си време на града. Доколкото, разбира се, й позволява крехкото здраве. Гастролът й зад граница продължава на европейския континент. В Париж обаче изложбата й няма същия успех като в Ню Йорк, но затова пък във френската столица завъжда контакти с известни личности от сферата на живописта и модата. Въпреки че е очарована от самия град, мнението й за местните творци сюрреалисти е очаквано негативно: в нейните очи те са “куп луди и гнили интелектуалци”, които тя, разбира се, едва понася. Дори Пикасо и Хуан Миро!

След Париж, Кало се връща в Ню Йорк, където очаква да се събере с отколешния си любовник, фотографа Никълъс Мъри. Той обаче междувременно е срещнал друга жена, за която има намерение да се ожени. Художничката е принудена да сложи край на връзката им. След раздялата с Мъри не й остава нищо друго освен да се върне с подвита опашка в Мексико Сити. При стария, грозен, непоносим, отвратителен, похотлив, божествен Диего. Само че у дома я чака още по-голямо разочарование.

“Въпрос на правно удобство”

С тази фраза Диего Ривера формулира мотивите си да се разведе с Фрида Кало. Какво друго го е довело до това решение не се знае и до ден днешен. Двамата се развеждат за втори път през ноември 1939 г.

Viva La Vida. Frida Kahlo and Diego Rivera exhibition in Moscow

Diego… Amor

Казват закачливо, че Фрида Кало е измислила селфито – толкова много са автопортретите, които си е нарисувала. На нито един от тях обаче тя не се е изобразила усмихната. На нито един! Винаги рисува едно и също сериозно лице, много често дори тъжно. Често рисува себе си и несъществуващата си близначка, изобразявайки по този начин двете Фриди – едната преди, а другата – след фаталната катастрофа през 1925 г., която завинаги белязва живота й с болка и страдание. Спокойната и жизнерадостната Фрида и циничната, пушеща и пиеща здраво, страдаща Фрида. Живот наполовина.

През последните десет години от живота си Фрида Кало си води дневник. 170 страници, изпълнени с рисунки, спомени от детството, бележки относно моментното й здравословно състояние и много, много размисли върху болезнената любов към нейния съпруг. Думата “ternura” – нежност, изписана многократно, оградена в червено и подчертана дебело, неизменно се появява на страниците наред с неговото име. През 1953 г., далеч от него и самотна, Фрида празнува по свой си начин рождения ден на Ривера. Отваря дневника и написва: “8 декември… Диего… Любов”.

Година преди смъртта си Фрида Кало най-после намира точните думи, с които да изрази чувствата си към Диего Ривера – нещо, което не е успяла да направи през всичките 26 години, през които го е познавала и обичала безмерно.

В слюнката, на хартия, в залеза, във всеки ред, във всички багри, в глинените делви, в гърдите ми , отвътре-навън, в мастилницата, в затрудненото ми писане, в почудата на погледа ми, в границите на слънцето (а то няма такива)… е всичко. ДИЕГО в урината ми – ДИЕГО в устата ми – в сърцето ми. В лудостта ми – в сънищата ми – в попивателната ми  – на върха на молива ми – в моливите ми – в пейзажите – в храната – в метала – във въображението – в болестта – в стъклените шкафове – в реверите на сакото му – в очите му – ДИЕГО – в устата му – ДИЕГО – в лъжите му.

На 12 юли 1954 г. Кало получава силни болки и вдига висока температура. Рано на следващата сутрин сестрата я намира мъртва в леглото. Официалната причина за смъртта е белодробна емболия. Близките до нея обаче твърдят, че тя се е самоубила, взимайки свръхдоза обезболяващи. В съответствие с нейното желание, тя е кремирана, а урната с пепелта й е поставена в Синята къща.

Диего Ривера умира през 1957 г. от рядка форма на рак.

Последният ред в дневника на Фрида Кало гласи: “Надявам се пътуването да е приятно и никога да не се завърна.”

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Обсадата на Пловдив през 1323 г.

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През 1322 г., в Търново внезапно умира младият български цар Георги II Тертер.

Смъртта му предизвиква политическа криза в останалата без наследник държава. Болярите за пореден път се събират на тогавашния еквивалент на Велико народно събрание за да издигнат на престола нов владетел. Междувременно, местните крепости в Тракия, населени най-вече с гърци, бързат да отхвърлят властта на българите и обявяват присъединяването си към Византия. Само в рамките на няколко седмици, малочислените български гарнизони са отстранени, а крепостите между Черно море и Сопот се предават на ромеите. Император Андроник II изпраща своя внук Андроник III и българският болярин-ренегат Войсил (брат на цар Смилец – б.а.)  да затвърдят завоеванието на северна Тракия и Загоре. Войсил дори е издигнат в ранг деспот и му е поверена властта над ново присъединените земи.

Единствената крепост, която остава извън владенията на ромеите е Пловдив – завзет няколко месеца по-рано от покойния вече Георги II Тертер. За да подсигури контрола над крепостта, Георги Тертер оставя в нея силен гарнизон от 3 000 души – 1 000 конници алани и българи и 2 000 тежки пехотинци, смятани, както ни съобщава Йоан Кантакузин, за най-храбри сред българите. Начело на гарнизона стоял боляринът Иван Русина, ветеран от времето на Теодор Светослав, а негови подчинени командири били аланите Итил и Темир и унгарецът Инас – ясно свидетелство че мнозина от войниците в гарнизона реално били наемници.

За да превземе Пловдив, Андроник III събрал силна войска, вероятно ок. 9-10 000 души и заедно с Войсил потеглил към тракийската крепост. Ромеите се разположили на стан край града и го обсадили от всички страни. Йоан Кантакузин съобщава, че в продължение на четири месеца византийската армия ежедневно атакувала стените на града, но българите се сражавали храбро и отбивали всички атаки, ранявайки мнозина от вражеските войници. Когато градът вече изглеждал спасен, един германски инженер, служещ на ромеите, предложил да построи добре укрепена обсадна кула, с която да се опита един последен щурм. Кулата побирала 100 войници, 40 от които били въоръжени с арбалети. Те трябвало да щурмуват градските стени от прикритието на кулата и да разчистят участък от стената с мощните си стрелкови оръжия, които лесно пробивали бронята на бранителите.

Нещата започнали добре за византийците – арбалетите буквално отворили дупка в българската отбрана. Оставали броени метри до опирането на кулата в стените на града, когато се случило нещо неочаквано. Древна цистерна за вода, разположена под земята,  досами стените, рухнала под тежестта на кулата и я погълнала със себе си. Макар никой от войниците вътре да не умрял, мнозина били ранени, а щурмът пропаднал.

Андроник осъзнал че Фортуна определено не е на негова страна. Едновременно с това научил, че новоизбраният от болярите цар – Михаил Шишман, събрал войска от българи, власи и татари, и нахлул в крайморските райони около Айтос и Карнобат и се заел да си връща загубените земи там. Ромеите изтеглили войските си от Пловдив, оставяйки силен гарнизон в Станимъка (Асеновград), който да пази тила им от пловдивските войски на Иван Русина. Армията на Андроник се насочила към Карнобат, а Войсил потеглил за столицата си Копсис, където да събере още армия.

Тук се случил втория куриозен момент. По време на пиршество, Войсил преял с гъби и изпаднал в безсъзнание. Веднага плъзнал слух че е мъртъв и Андроник III не му оставало нищо друго освен да изтегли войските си, тъй като 1/3 от тях била заминала с Войсил, още толкова останали около Станимъка или се оттеглили да лекуват раните си след пловдивската обсада и едва ок. 1/3 останала със самия император край Карнобат, докато силите на Михаил Шишман вероятно наброявали ок. 6 000 души, мнозина от които стрелци.

В последен, отчаян опит да реши изхода от войната в своя полза, Андроник III предизвикал Михаил Шишман на двубой по рицарските стандарти на епохата. Михаил му отговорил с насмешка че няма да рискува численото си превъзходство в някакъв си двубой и че само глупавият ковач вади нагорещеното желязо от огъня не с клещи, а със собствените си ръце. Разяреният Андроник явно изпаднал в пристъп на гняв, разхвърлял посуда из палатката си, тропал с крака и подскачал от безсилие, но в крайна сметка се видял принуден да се изтегли към Виза, изоставяйки крайморските крепости на българите. Вероятно ядът му с нищо не утихнал няколко дни по-късно, когато Войсил най-сетне се свестил и разсеял слуховете за смъртта си – загубата вече била факт.

Тази доста необикновена история, изпълнена с куриози и превратности на съдбата сякаш не можела да стане по-сюрреалистична. Но ситуацията винаги може да се промени в посоката на абсурда.

Михаил Шишман изпратил един от приближените си в посока Пловдив със задачата да награди Иван Русина и мъжете му за проявената доблест. Като научил за идването на велможата, и вярвайки че ромеите са прогонени, Иван извел цялата си войска от Пловдив и тръгнал да ги пресрещне. Двете български армии се събрали на ден езда от Пловдив, устроили си лагер и се отдали на характерния за предците ни победен гуляй, който няколко десетилетия по-късно щял буквално да изяде главите на Вълкашин и Углеша (сърбите изглежда страдали от същите хранително-вкусови недостатъци – б.а.)

Междувременно, византийският стратег на Станимъка – Вриений, тайно се промъкнал към Пловдив с отбран отряд конници с идеята да отвлече българските стада, разположени в полето край крепостта. Вместо това, той бил известéн от местното гръцко население че градът е оставен без защита. Портите на Пловдив били отворени и Вриений влязъл в града без да се пролее и капка кръв. На сутринта, Иван Русина и българските войски достигнали до Пловдив и намерили крепостта с развети над кулите ромейски знамена.

За една нощ на гуляй, българите проиграли четири месеца на героични битки и отбрана. Иван Русина бил принуден позорно да се оттегли към българските земи, а Пловдив останал във владение на византийците.

 
 
Коментарите са изключени

Ужасяващо романтичната история на Карл Транзлер

| от chronicle.bg |

Роден в Дрезден, Германия, през 1877, Карл Транзлер твърди, че има аристократичен произход. Особен още от малък, Карл казва, че е бил посетен от духа на негов покоен предшественик – графиня Ана Константина фон Косел, която му представила картината на красива, тъмнокоса жена, за която казва, че е неговата истинска любов.

Като младеж вече той или забравя това видение, или си измисля цялата история, или решава да се задоми вече, защото през 1920 се жени за изцяло различна жена. Заедно с децата си те мигрират в САЩ и се установяват в Зефирхилс, Флорида, през 1926.

Може би осъзнавайки, че не може да избяга от съдбата си, Карл напуска Зефирхилс (без двойката да се развежда), сменя името си на Карл фон Косел и отива в Кий Уест, отново Флорида, където работи като техническа поддръжка на скенер във Военноморска болница.

elana

Мария Елена Милагро де Хойос

Няколко години по-късно, през 1930, млада, красива, тъмнокоса жена идва в болницата, за да се лекува от болест на дробовете, която по-късно се оказва туберкулоза. Заради състоянието си, Мария Елена Милагро де Хойос или просто Eлена, се налага да отиде на скенер, където двамата с Карл се виждат за първи път. Той е вцепенен от жената и казва, че веднага я разпознава.

Не е ясно дали Карл някога казва на Елена за видението си, но е съвсем ясно, че скоро след познанството им той й споделя любовта си и я засипва с подаръци като бижута и дрехи. С влошаването на здравето й, Карл предлага да се грижи за нея и тя приема. По-мотивиран отколкото образован, лековете на Карл се изчерпват с още скенери и няколко странни отвари.

Въпреки усилията на влюбения, както и на истинските доктори, Елена умира на 25 октомври 1931. Карл предлага да плати за погребението и семейството й с радост приема. Разбира се, вместо прост гроб с камък, Карл вдига доста прилична гробница. Като благодарност майката на Елена му подарява снопче от косата на дъщеря си – нещо, за което по-късно семейството ще съжалява.

tomb

Гробницата на Елена

Карл посещава криптата на покойната си любима в гробище Кий Уест почти всяка вечер през следващата година и половина. В един момент започва да твърди, че духът на Елена му казва да извади тялото й от гроба. Той се подчинява и през април 1933 влиза в гробището в малка количка, тайно взима тялото на Елена и го отнася в дома си.

На този етап външният вид на покойницата не е бил особено ласкателен. Карл се отнася към това посредством няколко фини техники – той закача отново костите й една за друга с тел и пълни спадналия й торс с парцали, за да й придаде правилните пропорции. Той прави и „кожа“ от коприна, восък и мазилка, а също така й слага стъклени очи и перука от косата, която майка й му дава. Накрая я облича изискано като й слага и бижута, чорапи и ръкавици. 

За да спре разлагането и да премахне миризмата, Карл нанася върху тялото й солидно количество консерванти, дезинфектанти и парфюм.

Не само че „освежава“ мъртвата Елена, Карл измисля и план да я изпрати „високо в стратосферата, така че радиацията от космоса да проникне в тъканите й и да й върне живота“

airship

Самолетът, с които Карл смятал да прати Елена в стратосферата

Седем години по-късно, сестрата на Елена, Флоринда, след като чува слухове за някои от извънработните занимания на Карл, включително и че го виждат през прозореца как танцува с „кукла“ с реални размери, тя пристига в дома му и настоява да види куклата. След като разбира, че това е именно тялото на покойната й сестра, веднага се обажда в полицията и Карл е арестуван. Давността за обир на гроб обаче е изтекла отдавна и обвиненията са снети.

По-късно разследването открива някои детайли около живота на Карл и Елен – двамата танцуват заедно и спят заедно в едно легло. Не е ясно обаче дали мъжът е пристъпил към некрофилия – някои казват, че във вагината на момичето е намерена хартиена тръбичка, но други подчертават, че тази находка е направена чак през 1972 и не подлежи на доверие.

corpse

Не стига оскверняването от Карл, ами след откриването му трупът на Елена е изложен на показ в местен погребален дом, където 6000 души успяват да го видят. Най-накрая тя е погребана отново на тайно място в необозначен гроб през 1940.

Карл запазва маската й и я слага на скулптура, която прави по неин образ. Той се връща в Зефирхилс, където съпругата му (те никога не се развеждат) му помага да се издържа, въпреки че не живеят заедно. Автобиографията му „Fantastic Adventures“ излиза през 1947, той става американски гражданин през 1950, а 2 години по-късно умира.

 
 
Коментарите са изключени

Защо има торта и свещички на рождените ни дни

| от chronicle.bg |

През по-голямата част от историята, за обикновените хора рожденият ден не е бил някакъв особен празник. Дори в древния свят, ако не си част от елита, рожденият ни ден имал значение само по астрологични причини, но е и като повод за празненство.

Едно от често цитираните като първи споменавания на празник за рожден ден е от Битие 40:20-22:

20 След три дни, на рождения си ден, Фараон направи угощение на всичките си слуги; и издигна главата на началника на виночерпците и главата на началника на хлебарите между слугите си:

21 Началника на виночерпците възстанови на служба и той подаваше чашата във Фараоновата ръка;

22 а началника на хлебарите обеси, според, както Йосиф бе изтълкувал сънищата им.

Обаче според доктор Джеймс Хофмайър от Евангелска богословска школа Тринити това празненство най-вероятно не отбелязва буквалното рождение на безименния фараон, а по-скоро коронацията му, която отбелязва рождението му като бог. Каквато и да е истината, едва ли на това празненство е имало торта със свещички. Най-малкото като гледаме отношението към готвачите…

Малко по-детайлно документирана история е тази от гръцкия историк Херодот, според когото през 5 век пр. н. е. поне някои персийци са празнували рождените си дни, а най-вероятно са яли и някаква форма на подсладена пита, заради навика им да хапват „изобилие от десерти“: „От всички дни в годината, този, които празнуваха най-много, беше рождения им ден. Удачно е в такива дни да сложите софра по-богата от обикновено. Заможните персийци колеха говедо, кон, камила или магаре и го печаха цяло, докато по-бедните обикновено се гощаваха с по-дребен добитък. Като цяло те ядяха по-малко храна и повече сладкиши. Именно това ги кара да казват, че „гърците, когато ядат, си тръгват гладни, не им сервират нищо, което да си струва споменаване след месата, докато ако им сервират още, тя няма да спрат да ядат.“

Що се отнася до самите древни гърци, въпреки че не е свързано с рождените дни, знам че са приготвяли торта със свещи, за да почетат Артемида, богинята, която освен друго е и  покровителка на Луната. Заради това тортите не само били със същата форма, но имали и свещи, за да изглежда, че гори. Димът от свещите пък помагал на богинята да чуе по-добре молитвите на хората. 

Подобно на персийците, римляните (около 2 век пр. Хр. – 5 век сл. Хр.) също празнуват рождени дни, въпреки че празненствата не били толкова типични, колкото са днес. Когато някой по-заможен римлянин стигнел по-значим юбилей като например 50 години, роднините му организирали празненство, разбира се, гарнирано със сладка пита. Но въпреки че римляните познавали свещите от поне 5 век пр. Хр., изглежда не ги поставяли върху питата.

Китайците, по аналогичен начин, празнували рождени дни, само че участието на тортата идва съвсем скоро по пример на западния свят. Вместо това в Китай е традиция да се ядат „нудъли за дълголетие“.

През Средновековието в Западния свят рождените дни и торти не били много популярни, основно защото Католическата църква смятала празнуването на р. д. за езическа ерес. Това се променя (в известна степен) постепенно от 12 век насам, когато децата са се кръщавали с имена на светци, които да ги пазят и съответно започнало да се празнува денят на светеца.

Тортата отново навлиза в рождения ден благодарение на немските пекари около 15 век. Те започват да предлагат еднопластови торти за детски рождени дни, особено за първия такъв.

До края на 18 век, освен че Западният свят отново започва сравнително често да празнува рожден ден, германците вече установяват и тортата като част от празника, а по-богатите дори поръчват такава със специална глазура. Те също така вече поставят и свещи. Кой обаче дава идеята и защо традицията се запазва, не е ясно. Знае се само, че броят им се определял от годините на детето, като често се слагали и повече като надежда за дълъг живот.

Някои казват, че целта им е да символизират „лекотата в живота“. Други спекулират за езически произход като например, че свещите трябва да пазят детето от зли духове, а самите празненства са с цел хора да се съберат и заедно да се борят срещу тези въпросни зли духове, защото се вярва, че с всяка изминала година човек става все по-уязвим към тях.

От свещичките се възползват и големите. Например, през 1746 година граф Николаус Лудвиг фон Цинцендорф е имал „торта, голяма колкото най-голямата фурна, която можеше да я опече, и в нея имаше дупки, колкото години беше графа, като във всяка имаше свещ.“ Половин век по-късно, през 1801, принц Август Сакс-Кобург-Алтенбург, както казва Йохан Волфганг фон Гьоте, на 52-я си рожден ден имал „щедро голяма торта с цветни горящи свещи – на брой около 50 свещи – както е традицията с детските празници от този сорт.“

Та празнуването на рождени дни с торта и свещи е доста скорошна практика. Което от своя страна ни кара да се замислим – как ли ще се промени тя в бъдеще.

 
 
Коментарите са изключени