shareit

Ожадняват ли рибите и защо сладководните не могат да живеят в солени води

| от chronicle.bg |

При рибите, или поне при костните риби, които са около 96% от всички риби, жаждата идва от задния мозък, докато при сухоземните животни тя се появява в предната част на мозъка. Затова се смята, че рибите не усещат жажда съзнателно като нас – за тях е просто рефлекс.

Така че краткият отговор на въпроса усещат ли рибите жажда е „не“, поне не и както нас. Те обаче имат нужда да пият вода. Тоест, рибите ожадняват.

Но подобно на сухоземните животни прекалено много вода може да убие. Това, разбира се, е проблем, когато си заобиколен от нея. Начинът, по който този проблем се решава при рибите, съвсем очаквано е доста любопитен. И до голяма степен обяснява защо сладководните риби не могат да живеят в солени води и соленоводните риби – в сладка вода.

Ще започнем с това как точно пият вода рибите. Както повечето животни, те също трябва да поддържат баланс между вода и сол (както и други минерали) в организма си, за да не умрат. Тъй като живеят във вода, основната им грижа е балансът на неща като сол и калий.

animal-aquarium-aquatic-1677116

Сладководна рибка

Сладководните риби имат по-голяма концентрация на сол в кръвта си, което е проблем. Докато кожата им е до голяма степен непромокаема (макар и не напълно), хрилете им са в постоянен допир с водата, което е жизнено важно, за да могат да дишат. Водата достига до кръвта им през крилете чрез осмоза – спонтанното преминаване на течност през полупропусклива преграда от страната с по-висока концентрация към страната с по-ниска. Това по естествен начин оравновесява концентрацията на сол от двете страни на хрилете, което е опасно.

Ако вземем една червена кръвна клетка и я потопим в дестилирана вода, заради осмозата, по-високата концентрация на сол вътре в клетката и факта, че мембраната й е относително тънка, тя ще започне да абсорбира вода, докато не се пръсне. И обратното: ако потопим клетката във вода, която е по-солена от нея, тя ще се свие. Ако концентрацията на сол е еднаква и от двете страни на мембраната на клетката, нищо няма да стане. 

За да се отърват от огромното количество вода, което влиза в кръвта им, сладководните риби трябва да пишкат доста често. Затова ако имате аквариум с рибки, трябва да сменяте водата редовно или да имате филтър (както е и добре аквариумът да е възможно по-голям). Това е и причината бъбреците им да са по-големи.

За да си набавят необходимата сол, сладководните риби имат клетки в хрилете си, които секретират хлорид, които взима каквато сол може от водата и я доставя до кръвта.

animal-clown-fish-fish-128756

Соленоводна рибка

Ситуацията при соленоводните риби е обратната. Те имат в телата си по-малко сол, отколкото има във водата около тях. Така че вместо да поемат водата, която минава през хрилете им, те отделят голямо количество от водата в кръвта им през тях, докато дишат, чрез същия осмозен процес, но в обратната посока. В резултат на това те пият доста вода през устата. Заради частта от мозъка им, която отговаря за жаждата (както споменахме в началото), пиенето на вода при тези риби е рефлекс, а не съзнателно чувство.

Соленоводните рибки също така почти не уринират. Затова и имат доста по-малко и по-малки капиляри в бъбреците, отколкото сладководните си приятели.

Водата, която пият соленоводните риби обаче, има страшно повече сол, отколкото те се нуждаят. За да се отърват от ненужната сол, хлоридните клетки в хрилете им вместо да абсорбират сол в тялото на рибата, я взимат от него и я изхвърлят навън. Отново – случва се същият механизъм като при сладководните, само че отново – в обратната посока.

July_2010,_Spawning_male_sockeye_(6990781448)

Този вид сьомга може да живее и в солени, и в сладки води

Някои риби могат да живеят и в двата типа вода, защото телата им са способни и на двата типа процеси. Обикновено те имат нужда от известно врем за климатизиране с новата среда. Например, сьомгата започва живота си в сладка вода и когато преминават към солена, постепенно започват да пие повече и повече вода, а уринирането й намалява. В това време специален ензим обръща посоката на работа на хлоридните клетки. Пълната климатизация обикновено отнема около няколко дни. На връщане познайте какво се случва… Точно така, същият няколкодневен процес, но наобратно.

 
 
Коментарите са изключени

Марадона се готвеше да тръгне за Шефийлд, а лошото време провали трансфера на Кройф в Дъмбартън

| от |

Парите тотално промениха футбола. Реал Мадрид, Барселона, Манчестър Юнайтед… От десетилетия тези клубове разполагат с огромни бюджети за привличането на нови играчи, модернизация на стадионите и базите по последния вик на модата и технологиите и т.н. Но вече има и клубове като Манчестър Сити и Пари Сен Жермен, които са с още по-неизчерпаем ресурс от споменатите в началото колоси. Нужно ли е да припомняме, че преди две години парижани платиха 222 млн. евро за Неймар и дадоха тон на новата трансферна лудост.

А Манчестър Сити? Само допреди две десетилетия и половина клубът бе затънал в жестока криза. Огромни дългове задушаваха „гражданите“, а отборът се свлече до третия английски ешелон. Отделно Сити загуби и правата върху търговската марка и в продължение на няколко години не продаваше атрибути с емблемата си. Тренировките се провеждаха в спортния комплекс в Мос Сайд – не най-приветливата част в южен Манчестър. И докато играчите тренират, около тях се шляеха бездомници и алкохолици, чието най-голямо забавление бе да сипят обиди срещу играчите. Агрономът на клуба от онези времена в средата на 90-те си спомня, че често нямало пари дори за бяла боя, за да се разчертае полето…

Но днес Сити и Пеп Гуардиола водят футболната революция в Англия и налагат световните стандарти. Каталунецът често блести с гениална тактика в мачовете на тима, а зад себе си има ръководство, което е готово да отговори на всяко негово желание. Резултатът ли? Погледнете таблицата с крайното класиране през миналия сезон. Срещу името на Сити са 98 точки и голова разлика 95:23. Година по-рано, през пролетта на 2018-а, пък отборът на Гуардиола завърши със 100 точки в актива си и 106 отбелязани гола. Изумително!

Изумителни обаче са и числата, които стоят зад тези успехи. Съвсем наскоро Манчестър Сити стана първият клуб в историята, който е платил над един милиард евро за футболистите, които притежава в състава си. Ако трябва да сме пунктуални, сумата е 1,014 млрд. евро. И отлично илюстрира новите порядки в съвременния футбол. „Тези пари не стигат и за пет като Неймар“, вероятно би пресметнал някой от по-младите почитатели на играта, но си заслужава да припомним няколко истории като доказателство, че не всичко е пари. Понякога нещата опират до чист късмет, а и прищявките на съдбата често си казват думата.

Пари, късмет, съдба – всяко от тях се намесва при проваления трансфер на Диего Марадона в… Шефийлд Юнайтед през 1978 г. Мениджърът на „остриетата“ вижда 17-годишния номер 10 на Архентинос Хуниорс и предлага 200 000 паунда за него. Офертата е приета, но англичаните не успяват да съберат сумата накуп, както иска Архентинос. Трансферът пропада, въпреки че Марадона има дори самолетни билети за Острова. Вместо него Юнайтед взима Алехандро Сабея за 160-те хиляди, които успява да набере. И изпада в четвърта дивизия… Нататък пътят на дон Диего е легендарен. Бока Хуниорс, Барса и Наполи, където и до днес е със статут на божество.

Шотландският Дъмбартън пък подготвя божествено посрещане на Йохан Кройф през 1980-а. Холандецът вече е на 33 и признава, че е бил изкушен от заплатата, която му давал малкият клуб. Но преговорите приключват неуспешно, след като съпругата на Кройф изтъква аргументи като например лошото шотландско време. Семейството избира Вашингтон Дипломатс в Щатите.
Малко повече от десетилетие по-късно мениджърът на Шефийлд Уензди Тревър Френсис взима Ерик Кантона на проби от Ним през 1992-ра, но иска инатливият виртуоз да остане поне седмица. Ерик отказва и заминава за Лийдс, където са готови да подпишат с него веднага. Останалото е история, следва трансфер в Манчестър Юнайтед и се ражда Крал Ерик.

Алфредо ди Стефано е кралят на Реал Мадрид в средата на миналия век. Но митът на мадридистите почти става каталунски идол. Барса го договаря, но разбира, че той е притежаван едновременно от Ривер плейт и Милионариос (Колумбия), което по испанските закони носи главоболия и евентуални санкции. Така Барса се отдръпва, но Реал се договаря с двата клуба и взима играча, който носи пет поредни европейски купи за „белия балет“. А колко по-различно можеше да е всичко…

През 1983-та, когато е на 19, датският талант Михаел Лаудруп пътува до Ливърпул и дори разглежда „Анфийлд“, преди преговорите да приключат с неуспех. „Мислех, че ще играя в Ливърпул, всичко бе уредено – спомня си Махаел. – Две седмици по-късно те се обадиха и поискаха договорът да е за четири години, а не за три. Бях разочарован и блокирахме трансфера.“ Така Лаудруп отива в Ювентус, а Ливърпул взима Ян Мьолби, друг датчанин.

Soccer - World Club Championship - Toyota Cup - Real Madrid v Vasco da Gama, Tokyo, Japan

Интересна е и случката на Раул отпреди десетина години. През 2008-а легендата на Реал се бе договорил с Тотнъм, а ако Хуанде Рамос не бе уволнен, великият нападател щеше да носи екипа на лондонските „шпори“. Сделката бе готова, но шефовете на клуба уволниха испанския мениджър и голмайсторът отказа трансфера.

Зинедин Зидан пък бил на крачка от трансфер в Блекбърн, но вече покойният директор на Роувърс Джак Уокър отсякъл: „За какво ни е този французин, имаме си Шърууд.“ Зизу спечели две титли на Италия с Ювентус, а с Реал Мадрид – трофея от Ла Лига, Шампионската лига и Суперкупата на Европа. А колко по-различно можеше да бъде, ако бе станал футболист на Роувърс, нали? И за него, и за английския клуб. Но така е в живота, така е и във футбола. Понякога не всичко опира до парите, въпреки че без тях отбори като Манчестър Сити, ПСЖ и Челси никога нямаше да бъдат това, което са днес.

 
 
Коментарите са изключени

Адам Райнер – джуджето, което стана великан

| от |

Малко детайли се знаят за живота и личността на Адам Райнер, въпреки че е необикновена част от медицинската история. Мъжът е роден в Грац, Австрия, през 1899 и докато расте и се развива става ясно, че осанката му е по-ниска от на средния човек. През 1920, когато е на 21 години, той е висок едва 1,18 метра. Докторите официално го класифицират като джудже.

Но някъде през 20-те си години с Адам се случва нещо необикновено – той започва да расте стрeмглаво. И като казваме стремглаво: до 32-ата си годишнина Адам Райнер е висок 2,18 метра. Това прави по 10 сантиметра на година. Тялото му обаче се изтощава сериозно от този процес и скоро мъжът е прикован за леглото. 

Изглежда че секрецията на хипофизната жлеза на клетника – жлезата, която отговаря за хормона на растежа – минава от просто шуртене в цял водопад след като става на 21. Неизправният орган кара тялото му да отдели всичките си ресурси за неконтролирния растеж, което в крайна сметка го прави слаб и неспособен да стои прав. През декември 1930 мозъчен хирург прави местна упойка на Райнер и вкарва инструменти в носа му, за да стигне до хипофизата му – малък дял от мозъка, който се намира в труднодостъпната му основа. Хирургът открива и премахва еозинофилен аденом – доброкачествен тумор, който притиска хипофизата. Тази процедура спира силния растеж на Адам, но щетите вече са нанесени.

Адам Райнер прекарва остатъка от дните си неспособен да седи изправен. По-късно той е приет в старчески дом, където живее до кончината си на 4 март 1950, на 51 години. В деня на смъртта си той е висок 2 метра и 34 сантиметра – двойно повече, отколкото когато е на 21. Въпреки че в младежките си години е един от най-ниските мъже в Австрия, с времето Адам става най-високият мъж държавата.

До ден днешен той е единственият човек в историята на медицината, който е класифициран и като джудже, и като гигант.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Странният морски камуфлаж

То не е точно военна машина, а начин за маскиране на корабите по време на Първата световна война, който смятаме вся пак за чудноват. Британците наричат този камуфлаж „Dazzle Painting“, а американците „Razzle Dazzle“. Той трансформира корабите от просто сиво корито в ярки, цветни шедьоври на кубизма. Британците, американците и французите използват този камуфлаж и той става доста популярен сред военноморски сили през ПСВ. Очевидците често остават без коментар пред крещящите цветове на корабите, които, минавайки в конвой, сигурно са създавали доста живописна гледка.

Olympic WWI

Олимпик, сестриният кораб на Титаник, в камуфлаж, докато служи в ПСВ от септември 1915

Целта на това пребоядисване обаче не с артистичен характер. През годините се правят множество опити за маскиране на корабите, така че да не се забелязват от немските „подводни лодки“ (u-boat), които потапят съдовете на съюзниците в неочаквани количества и с тревожна скорост. Но въпреки постоянното изпробване на нови и нови методи за прикриване на корабите, никой от тях не е успешен заради постоянните промени в небето, водата и въздуха.

EB1922 Camouflage Periscope View

Сравнение между два еднакви кораба: единият с камуфлажа, а другия – без

Един остроумен британски офицер на име Норман Уилкинсън обаче предлага различен подход: да се използват линии с различни дебелини, дължини, ъгли и така нататък, не за да се прикрие кораба, а за да е по-трудно на противника да определи посоката му на движение, скоростта и размера. По време на Първата световна торпедата след изстрелване са плували само по права линия, така че капитаните на подводниците трябва да се прицелят в корабите, преценявайки на око разстоянието, скоростта и посоката им, за да попадне торпедото в целта. Рисунките по корабите правят курса им труден за определяне и съответно работата на командирите ставала по-трудна.

За съжаление… не са известни цветни снимки на камуфлажираните военни кораби. Тази практика спира, когато подводниците започват да получават адекватна помощ от въздуха, а по-късно – и с развитието на радарните технологии.

 
 
Коментарите са изключени