shareit

На практика няма такова нещо като електрически змиорки

| от |

Има обаче електрически риби: 2,4 метра дълги, 600 волта мощност, риби, които могат да убият алигатор.

Въпреки че има редица риби, които произвеждат електрически заряд, видът, който ние наричаме „електрическа змиорка“ – Electrophorus electricus – всъщност е член на рибното семейство. И по-точно на втория най-голям клас риби – Лъчеперките (Ostariophysian).

YellowPerch

Жълт костур (Perca flavescens) – един от представителите на класа Ostariophysian

Съвсем разбираемо бъркана за змия заради формата си и липсата на каудални и дорзални перки, Е. electricus има дълго (до  2,4 метра) цилиндрично тяло и плоска глава. Органите й се намират в предната част на тялото (близо до главата), докато останалата част съдържа три електрически органа, заедно с близо 6000 специализирани електроцитни клетки, които, както подсказва името, произвеждат, съхраняват и пускат електричество.

Електрическите органи започват да се развиват в началото на живота на рибата. Клетките, които произвежда само слаб електрически заряд и се използва за ехолокация, започва да се развива много скоро след раждането. Останалите два електрически органа произвеждат много по-високо напрежение от около 600 волта и около 1 ампер, така че около 600 вата, за около 2 милисекунди.

Въпреки че рибата има хриле, тя поема по-голямата част от кислорода си през силно наситената си с кръвоносни съдове уста, и затова често идва на повърхността на водата, за да диша.

Рибата също така е покрита с гъста, сива до кафеникава или направо черна кожа. Предполага се, че тази кожа я предпазва от собствения й електрически ток.

За да се възпроизведе, женската снася до 17 000 яйца в гнездо, направено от мъжкия по време на сухия сезон, и средно около 1200 от тези яйца се излюпват. В плен мъжките електрически риби живеят до 15 години, а женските до 22 години.

Електрическата риба е родом от Южна Америка, по-специално реките Ориноко и Гвиана, както и от големи части от река Амазонка. Живее на речните дъна и в блатата и й е добре в сравнително ниско кислородни води понеже диша през устата.

Electric-eel

E. electricus използва своите електрически органи за ориентация, лов и защита.

Докато плува в мътното през нощта, електрическата риба се ориентира, като периодично излъчва слаб електрически заряд:

Това по-ниско напрежение може да се използва за „виждане“ в околната среда. Различните обекти имат различна проводимост и съответно ще изкривят електрическото поле, което змиорката произвежда.

След като намери плячката си с тези слаби електрически импулси, рибата:

…използва много по-голям електрически ток, за да я зашемети.

И понеже няма зъби, тя яде улова като отворя уста и я всмуква.

Когато е нападната от хищник, способна да произведе напрежение до 600 волта, електрическата риба излъчва силен кратък (2 милисекунди или по-малко) токов удар. Въпреки че специалистите казват, че шокът рядко е фатален сам по себе си, той все пак може да убие някои животни.

Произвеждането на ток се контролира, разбира се, от нервната система. Всяка електрогенна клетка носи отрицателен заряд от малко по-малко от 100 миливолта от външната си страна в сравнение с вътрешната. Когато нервен сигналът пристигне, се освобождава ацетилхолин, който е невротрансмитер.

Този ацетилхолин се секретира чрез нерви от едната страна на клетката, карайки от същата страна да се отворят йонни канали. Натриевите йони са в състояние бързо да влязат в клетката по тези канали, което променя равновесието на клетката и за да го възстановят отново, калиевите йони напускат клетката от другата страна.

Резултатът е пътечка с ниско електрическо съпротивление, свързваща вътрешната и външната страна на клетката. По този начин всяка клетка се държи като батерия като активираната страна носи отрицателен заряд, а противоположната страна – положителен. И тъй като клетките са ориентирани вътре в електрическия орган точно като поредица от батерии във фенерче, например, токът задейства всичките клетки само за 2 милисекунди. Така се създава краткотраен токов заряд по тялото на змиорката.

От 2009 г. учените в аквариума Living Planet в Санди, щата Юта, използват тока на техните живи електрически риби, за да захранват светлините на коледната елха на аквариума.

По същество два електрода от неръждаема стомана са прикрепени към резервоара на Спарки (електрическата риба) и всеки път, когато Спарки пуска електричество, което е част от „неговата естествена, нормална активност“, това електричество преминава през електродите към светлините на дървото. Маркетинг директорът на Living Planet обожава тази система, защото „помага да се даде визуална представа за това какво едно животно наистина прави ежедневно“.

Токът от рибата може да има и друго приложение. Някои медицински импланти и устройства се нуждаят от батерии, за да функционират. През последните години учените търсят начини да създадат био-батерии, които биха били като всяка друга клетка в тялото ни, само дето произвеждат електричество.

Няколко изследователи проучват дали електроцитите на E. electricus могат да бъдат пресъздадени или поне по техен пример да се създадат изкуствени клетки.

 
 
Коментарите са изключени

Как един художник си отмъсти за безразличието на критиката

| от |

Хан ван Меегерен е роден през 1889 г. и развива интерес към живописта още много млад. Симпатиите на младежа обаче не са подкрепени от баща му, който спира артистичното развитие на ван Меегерен като се опитва да го насочи към архитектурата. Неразколебан, Хан срещна Бартус Кортелинг – учител и художник, който по-късно ще стане и негов ментор – в училище.

Кортелинг обичаше картини от Нидерландския златен век и вероятно тази му любов се прехвърля и на ван Меегерен. Като особено заклет фен на Йоханес Вермер, Кортелинг показа на протежето си как Вермер смесва боите си – урок, който ще има голямо (огромно!) влияние върху живота на амбициозния художник по-късно.

Все пак бащата на ван Меегерен не е особено запален от идеята синът му да става художник и затова го изпраща да учи в Делфт, за да стане архитект. Но за негова жалост най-вероятно не знае, че Делфт е родния град на Вермер (цялото име на ментора е Йоханес Вермер ван Делфт). Ван Меегерен се оказва не лош архитект, но сърцето му все още е настроено към рисуването. Той продължава с уроците си по рисуване и никога не взима последния си изпит, който би му позволил да стане архитект. Вместо това той се мести в художественото училище в Хага през 1913 г. Същата година получава и златен медал от училището си в Делфт за картината си „Изследване на интериора на църквата Сент Лорен“.

St Lawrence's Church, Evesham (5143)

Църквата Сент Лорен, която Меегерен рисува.

Ван Меегерен направи първата си изложба от (законни) картини през 1917 г. и те се оказват доста популярни сред критиците. С течение на времето обаче той започна да привлича все по-малко внимание. Критиците по това време клонят към по-напредничавите и смели художници като кубистите и сюрреалистите – те отбелязват, че ван Меегерен няма какво ново да предложи, тъй като е съсредоточен само върху миналото. Преобладаващото мнение за него е, че е неоригинален и просто „копира“ без реално да има толкова талант, колкото големите художници, живели преди него.

През 1945 г. ван Меегерен пише:

Изпаднал в състояние на тревожност и депресия поради оскъдната оценка към моята работа, аз реших един съдбовен ден да си отмъстя на изкуството, на критиците и на експертите като направя нещо, което светът никога досега не беше виждал.

Това „нещо“ се оказа „перфектната фалшификация“. Ван Меегерен реши да покаже на света, че е точно толкова добър, колкото старите художници, като рисува картини, които след това представя за оригинали на същите тези стари художници. Като междувременно изкарва и доста пари от това.

Cropped version of Jan Vermeer van Delft 002

Йоханес Вермер

Беше му най-лесно да започне с Вермер – вече имаше базови познания за него от ментора си, а също така Вермер е и добра мишена, защото през живота си е направим само около 35 картини – едва една десета от средното количество на съвременниците му. Това означаваше, че историците на изкуството непрекъснато търсят неоткрити негови картини. Тази тяхна увереност, че би трябвало да има още ще помогне да повярват, че това, което им дава Меегерен, действително са нови произведения, дори и да са фалшификация.

Ван Меегерен е доста внимателен фалшификатор. Той прави изчерпателно проучване на Вермер и неговите картини, купува автентични негови платна от 17 век и прави боите си, както той ги е правил. Най-големият му проблем бе да успее да направи картината така, че да изглежда все едно е на 300 години. На маслените бои им трябват десетилетия, за да изсъхнат напълно, което означава, че фалшификатите му могат да бъдат разкрити в момента, в който някой ги докосне. Затова той е принуден да експериментира малко с изначалните техники на Вермер за смесване на боите и колко време точно да пече картините си във фурната. Повечето от картините или изгарят, или се стапят, но Меегерен най-накрая открива, че като приложи фенол формалдехид върху картината, това ще накара боя да се втвърди. А след като я изпече произведението, остава само го натъркаля с цилиндър, за да накара боята да се напука и така да я направи напълно.

След като целият този процес по създаване на достоверно застарена картина вече бе усъвършенстван достатъчно, ван Меегерен се изправя пред още една пречка: самото съдържание на картините. Отначало той рисува неща като тези, които Вермер е рисувал, но скоро установява, че експертите ги преглеждат твърде внимателно и откриват малки разлики. Затова в крайна сметка рискува и рисува нещо съвсем различно от това, което е рисувал Вермер, но все пак с неговия стил.

EmmausgangersVanMeegeren1937

Резултатът е милиони долари направо в джобовете на ван Меегерен. Той пробива на пазара с „Христос в Емаус“ – тя е по-голяма от всичко, което е правил Вермер, и освен това е на религиозна тематика, което също не беше типично за художника. Но историците на изкуството от известно време смятаха, че Вермер би трябвало да е рисувал нещо като „Христос в Емаус“ и съответно нямаха търпение да повярват, че картината наистина е негова.

Той дори успява да заблуди Авраам Бредиус, историк на изкуството, който има репутация на дълбоко запознат с творчеството на Вермер. Бредиус написва статия на тема „Христос в Емаус“, като казва:

Това е прекрасен момент в живота на един любител на изкуството, защото той изведнъж се сблъсква с неизвестна досега картина от велик майстор, недокосната, върху оригинално платно и без никаква реставрация, точно както напусна ателието на художника! И каква картина само!… Склонен съм да кажа шедьовъра на Йоханес Вермер…

Ван Меегерен продължава да изрисува картини с религиозна тематика и те продължават да бъдат приемани и консумирани от любителите на изкуството. Към момента, в който е разкрит, той вече е направил около 30 милиона долара с фалшификатите си (около 400 милиона долара днес). За съжаление невероятният му успех в крайна сметка причинява и края на кариерата му.

По време на Втората световна война Херман Гьоринг – „вторият човек в нацистка Германия“ – разменя 137 картини за фалшификацията на ван Меегерен „Христос с жената в прелюбодеяние“. За съжаление на ван Меегерен, Гьоринг пази щателни документи относно транзакциите си. В края на Втората световна война името на художника вече е свързано с това на Вермер и той е арестуван през 1945 г. за „сътрудничество с врага“.

Обвиненията може да са стигнат до смъртна присъда за Меегерен и затова той е принуден да признае че е фалшификатор. Затова поема отговорност за картината на Вермер, която Гьоринг купува, заедно с още пет картини на Вермер и две на Питър дьо Хугс, всички от които са „открити“ след 1937 г. Същисаната съдебна зала го кара да нарисува още една фалшификация пред тях, за да докаже твърденията си, и когато Меегерен преминава този тест, обвиненията му бяха променени на фалшификация и съответно е осъден само на една година затвор, което е минималната присъда за подобно престъпление.

Вместо да осъди ван Меегерен, холандската общественост до голяма степен го възхвалява като герой. По време на съдебния процес той се представя като патриот – в края на краищата той бе осигурил 137 картини, които Гьоринг незаконно иззема, като измами известния нацист да си мисли, че купува истински Вермер. Както сам ван Меегерен казва: „Как един човек може да демонстрира своя патриотизъм, любовта си към Холандия, повече от мен, който измами големия враг на холандския народ?

Ван Меегерен никога не излежава едната година затвор, която му дават. Той почива от сърдечен удар два месеца след двугодишния си изпитателен срок. До края той вярваше, че скоро след като умре, името му ще бъде забравено и картините му в крайна сметка ще бъдат запомнени като истински Вермери.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Джордж и Амал Клуни: Когато животът ти поднесе “пълния пакет” на 50

| от Мая Вуковска |

Ние, момичетата от махалата (а и Спаско от четвъртия етаж), искахме до една да се оженим за него. Всъщност искахме д-р Рос от “Спешно отделение”, понеже през 90-те  всички познаваха Джордж Клуни само с името на най-известното му до този момент телевизионно превъплъщение. Само че Джордж устоя на изкушението и не взе никоя от нас за жена. На Спаско пък изобщо не му обърна внимание. Всъщност продължи да пренебрегва предложенията за женитба и през следващото десетилетие. И през по-следващото.

В един момент вече всички започнахме да си мислим, че няма какво и кой да мръдне може би най-харизматичния холивудски актьор от трона на заклетото ергенство. И ние, момичетата от махалата, вече на по 40 и малко, продължавахме да таим надежда, че един ден пътищата ни все някак ще се преплетат  и хоп! – някоя от нас ще се окичи с титлата “Мисис Клуни.” Но не, Джорд беше непревземаема крепост, единствената по рода си в иначе разгулния Холивуд. Но както казват мъдрите хора, на всеки от нас рано или късно му идва сляпата неделя. Така и Джордж – един ден се събуди, може и да не беше в неделя, но знаеше със сигурност едно нещо – беше влюбен като хлапак и искаше да се ожени.

Това е любовната история на най-пословичния холивудски ерген и ослепителната му съпруга с мозък като бръснач и сърце като на светица – Амал Аламудин. История, която никоя врачка на успя да предвиди, че изобщо някога ще се случи…

gettyimages-1144010446-594x594
Среща у дома, малко неглиже

Никога не знаеш кога и при какви обстоятелства любовта ще те изненада. И не винаги си подготвен да я посрещнеш подобаващо – в костюм на Армани и с букет бутиков сорт рози в ръка. В случая на Джордж и Амал любовта ги сполетява в един на пръв поглед съвсем обикновен ден през юли 2013-а, който с нищо не предполага, че случайната среща на тези двама души ще се окаже съдбовна и за двамата. Техен общ приятел решава да се отбие на път за Кан в къщата на Клуни край езерото Комо, за да го види как е, що е. В колата си е взел за компания Амал. Съдбата сякаш е подредила пъзела перфектно предварително, защото по същото време на гости на звездата са родителите му Нина (бивша миска) и Ник (бивш телевизионен водещ). Амал е представена на представена на всички, без да подозира, че това са бъдещите й съпруг, свекър и свекърва.

Двамата веднага си допадат, но първо ще си изпратят около хиляда мейла и ще си говорят около 155 часа по телефона преди да стане ясно, че между тях се е заформило нещо повече от приятелство.

gettyimages-1173076761-594x594

Аби Роуд

Как се кани страхотна жена на среща? Ами как! Просто й звънкаш и казваш: “Хей, бейби, аз съм Джордж Клуни. Искаш ли да излезем да пием по едно?” Само че не, бейби, чичо ви Джордж е класа и не би използва чара и славата си, за да сваля мацки по този начин. Във всеки случай  не и мацки като тази! През октомври 2013-а Клуни кани Амал, която живее в Лондон, да отскочи до прочутото звукозаписно студио на “Бийтълс” на улица Аби Роуд. Той е там, за да наблюдава как върви работата по новия филм, в който участва –  “Пазители на наследството”.

“Беше страхотна първа среща, “ спомня си Клуни в интервю пред The Hollywood Reporter и добавя: “От този момент нещата  се развиха светкавично.”

gettyimages-1177517747-594x594

Кой казва, че не може хем умна, хем красива!

Коя е всъщност жената, която покорява вечния ерген? Въпреки че е само на 42 години, тя вече има зад гърба си удивителен живот и кариера. Надарената с изящна и спокойна красота, Амал Аламудин е един от най-известните и влиятелни адвокати по човешките права в света. Родена е през 1978 г. в Бейрут, а през 80-те заради войната семейството й напуска страната  и се установява в Бъкингамшир. Войната и страданията на народа й оставят траен отпечатък върху детското й съзнание и това е основната причина тя да бъде съпричастна със съдбата на бежанците.

Разбира се, за да се стигне до това да се превърне в икона на движението за граждански права, житейският й път минава първо през няколко реномирани учебни заведения. Има степен по право от Оксфордския университет и още една от Нюйоркския университет, владее перфектно арабски и френски. След като завършва образованието си, започва работа като чиновник в офиса на бившата съдия в Международния съд Соня Сотомайор. Оттам изкачването нагоре по професионалната стълбица е стремително. Настоящата й правна фирма, Даути Стрийт Чеймбърс, я наема като стажант през 2010 г. Не минава много време и Амал вече е пълноправен адвокат в кантората на пълен щат. Списъкът й от VIP клиенти включва Джулиан Асанж, бившият министър-председател на Украйна Юлия Тимошенко и журналистът от “Ал Джазира” Мохамед Фахми, който прекара 400 дни в египетски затвор. Освен с конкретна адвокатска дейност, Амал се изявява и като преподавател – изнася лекции по международно наказателно право в много университети в САЩ, Великобритания, Холандия…

gettyimages-1144010446-594x594

Доказала се вече като топ адвокат, в общественото пространство все повече започват да обръщат внимание и на външността й. През 2013 г. е обявена за най-секси лондонски адвокат, а на британските модните награди през следващата година отвява всички със зашеметяващото си излъчване и визия. Избрана е за най-стилна знаменитост, а традиционно спряганите за модни икони Дейвид Бекъм, Кейт Мос и Кийра Найтли могат само да й дишат прахта…

Съвсем логично жена с такава класа да има не просто високи критерии за партньора си, а направо недостижими. Най-добрата й приятелка с основание се притеснява, че сега, след избирането й за най-секси юрист, мъжете съвсем ще се отдръпнат и Амал ще си кукува сама до дълбоки старини. За щастие красивата адвокатка се разминава с 200 км/ч със съдбата на “стара мома” в деня, в който среща Джордж. Защото… Хм, този мъж май наистина дава 100-процентна заявка, че може би той  е “единственият”.

gettyimages-1149362243-594x594

Шокът от годежния пръстен

След месеци на планиране до последния детайл, като, например, плейлиста с музиката, на фона на която ще направи предложението за брак, на 28 април 2014-а Клуни кани Амал на домашно приготвена вечеря – уж да хапнат и да си побъбрят. Амал отива, без ни най-малко да очаква как ще се развие вечерта. Когато отваря кутията със запалката, с която обикновено пали свещите на масата, вътре вместо запалка лъсва годежен пръстен със седемкаратов диамант.

“Направих всичко както го бях планирал,” казва Джордж. “Изчаках да започне “Why Shouldn’t I” (Защо да не позная любовта?” в изпълнение на Синатра, паднах на едно коляно и я помолих да се омъжи за мен. Тя обаче продължаваше да се взира в пръстена и само да повтаря: “О, божичко, о, божичко!” И така, вися си аз на едно коляно вече 20 минути и си мисля, че ако се забави още малко с отговора, сигурно ще имам нужда от нови стави.” За щастие Амал казва “Да”, а Джордж не получава трайно увреждане на коленните стави.

gettyimages-1148918369-594x594

Венециански разкош

Не е минала и година от първата им среща край езерото Комо, когато двамата се женят.

“Нарочно не бяхме казали на никого, че ще се женим, обаче някак информацията “лийкна” и в следващия момент – о, боже! –  сватбата ни вече беше събитието на годината.”

Двойката подписва в кметството на Венеция. Булката е облечена със стилен бял костюм с панталон, а младоженецът – в безупречно скроен сив такъв и с тарикатски слънчеви очила. Приемът след официалната част е в луксозния хотел “Аман Канал Гранде”. На него са поканени само някои близки и познати. Е, разбира се, както и някои от известните приятели на двойката като Сидни Крофърд, Мат Дймън и Ана Уинтор. Амал носи ослепителна рокля на Оскар де ла Рента, обшита с мъниста, кристали и почти 10 метра дантела.

gettyimages-1142223457-594x594

Къде го чукаш, къде се пука

Първоначално децата не влизат в плановете им за бъдещето. Дори след сватбата младоженците не повдигат въпроса за потомство. Все пак Амал е толкова заета с важни дела и да спасява човешки животи, а Джордж… ами той си признава, че бащинството никога не е било в ДНК-то му. Обаче съдбата си знае работата. Две години след като са станали семейство, Амал забременява. Когато докторът, който преглежда Амал с ултразвук, съобщава на бъдещите родители, че долавя не един, а два сърдечни ритъма, двамата направо се вцепеняват. “Спомням си, казва Клуни, как седим в лекарския кабинет и се взираме в парчето хартия с резултата от ултразвука, а аз си мисля, че сигурно е станала някаква грешка.” Само че грешката е вярна. През юни 2017-а Амал ражда близнаците Ела и Алекзандър.

Днес семейство Клуни прекрасно успява да балансира семейните и професионалните ангажименти. Малко след като ражда, Амал се връща на работа, но това в никой случай не означава, че близнаците остават на заден план. Напротив! Освен топ адвокат, тя се оказва и топ мама. За нея съпругът й казва: “Тя от тези невероятни, рядко срещани човешки същества, които превъзхождат другите с каквото и да се захванат. Когато я гледаш в действие, те кара да се чувстваш едновременно ужасно горд и ужасно малък.”

 

 
 
Коментарите са изключени

Как се появяват езиците

| от |

На практика, разбира се, изглежда силно невъзможно да знаем кой е първият език, но това не означава, че лингвистите не са се пробвали да разберат. Пред учените има обаче един основен проблем – те смятат, че езикът вероятно се е появил преди около 100 000-200 000 години. Това е приблизително, когато съвременните хора, Homo sapiens, са се развили със същата структура на черепа – заради което се предполага, че са имали и същата мозъчна функционалност – и с подобна гласова структура като хората днес.

Като изключим нечленоразделните звуци на праисторическия човек, произходът на съвременния език все още е до голяма степен мистерия. Първият език може да е подобен на този, който говорим днес или пък да се е променил толкова много, че да нямат прилика с никой от известните ни езици, а може и изобщо да не включва произнасяне, ами да разчита на жестове или подсвиркване, както е, например, при езика силбо гомеро.

Има няколко критерия, които трябва да изпълнява един език, за да е „първия“. Един от начините, по които хората определят първия известен език, е като поглеждат кой е най-стария писмен език. Той се случва да бъде египетският или шумерският. Има и египетски, и шумерски текстове, датиращи от около 3200 г. пр. н. е. Разбира се, имаше много други езици, които се говорят по това време по целия свят – просто тези две общности изглежда първо са разработили писмен език или поне са написали думите си на материал, който е бил в състояние да устои на неуморните, вечни удари на времето. Тези текстове са най-старите истински писмени доказателства за език и единственото нещо, с което лингвистите разполагат.

Pieter Bruegel the Elder - The Tower of Babel (Vienna) - Google Art Project - edited

Вавилонската кула

Що се отнася до говоримия език, през годините се появяват много, много най-различни теории. Ние ще разгледаме ситуацията с полигенизма и моногенизма – тоест, дали много езици се развиват независимо един от друг в различни части на света едновременно или всички произхождат от един общ протоезик. Има само един първи език, ако вярвате в моногенизма. Но ако вярвате в полигенизма, има много различни „първи езици“, които се развиха по едно и също време.

И двете теории разчитат на много предположения. С моногенизма лингвистите проследяват корените много назад в историята, но нещата бързо стават мъгляви. Има и изследвания, базирани на генетиката; съществува корелация между генетичната диверсификация и диверсификацията на езиците, които се говорят в света. Това би означавало, че когато човешката популация е била още оскъдна, може би е имало само един език. Различните изследвания стигат до различни изводи за това колко надежден е този метод за определяне произхода на езиците, което го прави донякъде противоречив.

Моногенизмът до голяма степен не се счита за валидна теория през 19 и 20 век, когато се развива полигенизма. В езиково отношение полигенезата зависи от идеята, че всички езици се развиват независимо един от друг въз основа на средата и обстоятелствата, в които се намират хората. Моногенизмът твърди, че това е малко вероятно, още повече, че много езици могат да бъдат проследени до други „майчини“ езици.

Това, което лингвистите могат да докажат, е, че по-голямата част от 5000 езика, които се говорят днес на Земята, могат да бъдат групирани в клонове. Така испанските и италианските са групирани заедно с френски и румънски и се наричат ​​“романски езици“. Английският език, заедно с немски и холандски, са „германски езици“. А романските и германските езици заедно с келтския, гръцкия и индийския език (както и други) се наричат с общото название „индоевропейски езици“. Що се отнася до историята, позната ни до момента, индоевропейските езици са най-старото познато семейство от езици, датиращо от около 20-19 век пр. н. е. Някои твърдят, че афроазиатското семейство от езици може да е още по-старо, но най-ранните доказателства в тази посока са едва от 16 век пр. н. е.

Разбира се, има и много други клонове езици: японски, американски, палеосибирски – дълъг списък. Обикновено езиците могат да бъдат проследени до различните им клонове, но големият въпрос е да дали те споделят един общ предшественик, или „ствол“, така да се каже, който би ни дал първия език, или не споделят такова нещо.

Днес езиците се променят и нарастват непрекъснато и това е нещо съвсем нормално, което всички езиковеди могат да потвърдят. С новите думи се появяват непрекъснато, не е трудно да се види как езикът се е променил за никакво време – например, като отидем в някоя антикварна книжарница (и дори на място като битака) можем да намерим книги дори на царски български.

 
 
Коментарите са изключени

Модни хроники: Защо се поставят копчета на ръкавите на ризата

| от |

В света на модата се крият доста странни и не толкова конвенционални решения, за които човек може да се зачуди. Преди известно време разказахме историята на чоукъра и неговата основна функция. Макар и този атрибут да се обвързва по една или друга причина с най-древната професия на света, някои други легендарни добавки в облеклото също пазят своите пикантни тайни. Мъжкият свят на модата не прави изключения в този случай. Ето защо обръщаме внимание на мъжката риза и всички копчета по нея.

Първата открита риза е ленена и е била носена в Египет. Датира от около 3000 века пр. Хр. и е открита в гробницата на Таркан. Преди XX век, ризата е била известна и използвана предимно за долна дреха и бельо.

В средновековието ризата е била видима само при онези хора с по-скромна професия – овчари и други. Затворниците също трябвало да носят ризи. През XVII век вече разкрива малко повече кожа и това дори се смята за лек еротичен мотив. През XVIII век Йозеф Струт официално заявява, че онези мъже, които отиват в спалнята без риза, нямат никаква култура. Преди XX век ризата се е смятала за облекло на ниската класа и едва по-късно започва да се смята за допълнение на официалното облекло.

Хана Монтежю е друга иноваторка в съвременната история на ризата. Тя решила, че вместо да пере цялата риза, може да сваля само яката, която най-често се цапа и да спести допълнително гладене, препарат за пране, време, но за по-голяма жалост на всички останали и синтезираните аромати. Копчетата датират горе-долу от същия период. Индусите са ги използвали още през 2800-2600 г. пр. Хр. и не трябва да забравяме, че в Древен Рим се използват от 2000-1500 г. пр. Хр.

Индусите използвали миди, за да изградят копчетата, които могат да помогнат за затварянето на една дреха. Макар и първоначалното приложение да е било изцяло като допълнителен орнамент върху облеклото. Едва през XIII век в Германия започват да се използват по предназначение. През XVII век вече са били метални, както най-често ги познаваме. Пруският крал Фридрих II имал много сериозен поглед за своята армия.

Той искал неговите войници да не бъдат само средство за влияние на бойното поле, но също така да имат реноме на бойното поле. Проблемът е, че редовият войник никога не може да бъде особено красив. Първо е напълно нормално да се цапа, кърви и поти, а в следствие на различни фронтови заболявания, няма как да се запази официален етикет. Разбира се, офицерът на фронта има съвсем различна и далеч по-красива визия, но той също влиза в бой, както се досещате. Всяко едно сражение взимало своето и причинявало доста сериозни главоболия на бойците.

gettyimages-3159407-594x594

В края на деня, когато битките приключат, всеки войник е скривал умората и мръсотията, използвайки своите ръкави – понякога на униформата, друг път на палтото. Фридрих дълго размишлявал по този казус и накрая стигнал до най-доброто възможно решение – да зашие ръкави! Пруският владетел обаче имал важна стратегия за копчетата – трябвало да бъдат релефни. По този начин при обичайната армейска практика, войникът ще одере лицето си и ще си причини болка.

Съответни се решават всички проблеми от самото начало. Наполеон също е вярвал, че стилът на войниците му трябва да бъде безупречен, но също така не искал половината да бъдат раздрани покрай лицето. Неговата иновативна идея била малко по-либерална. Той наредил на шивачите да направят ризите с малко по-дълги ръкави и разбира се, да разполагат с копче. Мотивът на тези действия бил обвързан с идеята, че ако има бърсане, ръкавът може да се прегъне и закопчее с копчетата, запазвайки по-чист вид. Впрочем неговите армейци често използвали ръкавите вместо носна кърпичка, което определено не може да се

За съжаление няма особени гаранции, че горната история е истинска, съществуват и други версии, че копчетата и ръкавите са добавени просто като форма за лукс, но имайки предвид произхода на ризата и като цяло разпространението ѝ като всекидневно облекло, можем да бъдем сигурни, че тази одежда пази своите тайни. А и нека бъдем откровени, виждали ли сте дете, което поне веднъж да не е използвало този толкова добре познат навик. Освен поставянето на по-луксозни ръкавели, копчето на ризата може да пази точно тази история.

 
 
Коментарите са изключени