shareit

Как сме се появили и защо останалите примати не са еволюирали в хора

| от Радослав Тодоров |

Докато ние сме мигрирали по цялото земно кълбо, открили сме земеделието и сме летели до Луната, нашите най-близки оцелели родственици шимпанзетата, са останали по дърветата, хранейки се с плодове и ловувайки по-малки маймуни.

Съвременните шимпанзета са съществували значително по-дълго, близо 1 милион години, в сравнение с Хомо сапиенсите – от само ок. 300 000 години. Но ние с тях вече сме тръгнали по различни еволюционни пътища от поне 6-7 милиона години. Ако приемем, че шимпанзетата са наши далечни братовчеди, то е като нашият последен общ предтеча да е пра-пра-прабаба, която днес има само двама живи потомъка.

Но защо единият от тези двама потомци тръгва по толкова нестандартен път на еволюция и става толкова различен от другия?

Причината другите примати да не еволюират в хора е, че те и така се справят чудесно с оцеляването си и просто няма нужда от това. С други думи, те притежават оптималните физически показатели и тип поведение за просперитет в ареала, който обитават. Всички съществуващи в днешно време примати, от планинските горили в Уганда, през маймуните-ревачи в Америките, до лемурите в Мадагаскар, отдавна са доказали, че са идеално адаптирани за оцеляване в техните естествени хабитати и нямат нужда да поемат по различен път на еволюция, поне докато не настъпят необходимите за това съществени промени в заобикалящата ги среда. Оттук идва погрешното схващане у голяма част от хората, че тяхната еволюция е спряла пък нашата не и оттам често задаваният и също толкова погрешен въпрос защо това е така. Това разбира се не е вярно и еволюцията никога не спира да тече, но тя не е нещо праволинейно и въобще не е задължително да протича при другите, така както е протекла при нас.

ерект

Безвредните мутации, които могат да доведат до подобряване на качествата на организма, както и естествения подбор, няма как да спрат да се случват, а те са реалния двигател на еволюцията.

Така че приматите продължават да еволюират и в момента, само че в посока за усъвършенстване към условията в тяхната си среда, не можем да очакваме да еволюират като нас, които отдавна обитаваме коренно различна среда, където приоритетите за адаптация са съвсем други. Допреди около 7 милиона години и назад, това не е било така, тъй като техните и наши предци са живеели в достатъчно сходна среда. В някакъв момент обаче част от популациите на общите ни предци са попаднали сред по-различния саванен пейзаж на Източна Африка и са започнали постепенно да се адаптират към него.

 

В джунглите на Централна и Западна Африка, където другата част от популациите е продължила да живее, е възможно придвижването на дълги разстояния през гъстите корони на тропическите дървета практически без въобще да се стъпва на земята. Затова при тях хватателните пръсти и длани на долните крайници така и не еволюират в ходила. Докато в откритите пространства на изток, придвижването няма как да се осъществява по този начин, защото дърветата и храстите там са на големи разстояния едни от други, а на някои места дори и изцяло липсват. Това от само себе си налага за един примат или да се научи да се движи изправен, или просто да не оцелее. За щастие нашите предци са успели да се научат с времето. И ако някой търси някаква божествена, извънземна или друг вид свръхестествена намеса във възникването на човечеството, такава просто няма. Всичко се случва по напълно естествен и закономерен начин. Напред в поколенията са започнали да предават гените си само екземпляри можещи по-дълго и по-стабилно да се придвижват прави, което им е давало предимство пред останалите по-лесно да забелязват врага или плячката отдалеч, както и по-бързо да бягат от хищниците или след жертвите си. Само най-добрите в тази област са предавали гените си и постепенно качествата на вида са се подобрявали все повече и повече в тази насока.

2fhwm0k80001000

Другият и малко по-мистериозен от изправянето момент, е с безпрецедентното нарастване на черепната кутия и мозъка, както и появата на разума.

Посоката към такъв вид развитие може да се каже, че е пряко свързана с изправянето, съчетано с поредица от други важни фактори възникнали впоследствие. С изправянето горните два крайника се освобождават и прачовеците започват все повече да ги използват за боравене с различни предмети. Приматите, разбира се, също са достатъчно сръчни, за да хващат пръчки и камъни, както и да ги използват по разни предназначения, но за кратко, понеже след като се наложи да се придвижат докъдето и да било, без значение по земята или дърветата, вече ще са им необходими и четирите крайника. Съответно няма как повече да държат тези предмети и се налага веднага след употребата им те да бъдат захвърлени. Изправеният примат обаче може да отнесе със себе си някой остър камък или дълга права пръчка на неопределено дълго разстояние и за неопределено дълго време, така че да го използва постоянно.

Това вече дава сериозен тласък и преимущества на изправените ни предци, а освен всичко друго поражда у тях схващането за ценността на различните предмети и смисъла на притежанието им. От което идва следващата естествена стъпка всеки да търси достатъчно добри такива предмети за себе си, а ако не може да ги намери с помощта на постоянно свободните си горни крайници да се помъчи да ги обработи така че да му вършат достатъчно добра работа. Така постепенно се появява и труда, а в последствие и изкуството и в един момент „освободените” от постоянно държане за клоните горни крайници се оказват отново постоянно заети, само че с полезна дейност, която отделно развива много мисълта и въображението. Друг случаен фактор за умствения им напредък е това, че в саваните и откритите пространства, за разлика от джунглите, е пълно със стада от едри копитни бозайници и постоянно някъде има мърша, която се забелязва лесно от много далеч поради кръженето на лешоядите над нея.

Pan_troglodytes_(male)

 

Тя почти винаги е солидно, ако не и изцяло оглозгана от мършоядите, но дори и тези с най-мощните челюсти не успяват да строшат средата на по-твърдите кости на едрите бозайници. Така че вътре остава костния мозък, лежащ в тесен улей от който те не могат да го извадят. Сръчните прачовеци обаче могат използвайки клечки да го изгребат целия, а консумацията му е много полезна за оросяването на мозъка и стимулирането на мисловната дейност. А след като вече са налични сръчността и въображението, оттам нататък е въпрос на време острия камък да бъде закрепен на върха на пръчка, да се овладее огъня и този вид да се превърне в доминиращ супер хищник, който един ден да превземе планетата. Накрая и с откриването на земеделието вече хомо сапиенс става крайно различен от дивите си предци и заживява в един коренно различен свят от техния.

Колкото до шимпанзетата и горилите, те също са се променили доста от момента, в който нашите пътища са се разклонили. Доказателство за това е и фактът, че северните шимпанзета и шимпанзетата бонобо, разделени от голямата река Конго, вече са започнали да еволюират по различни пътища и да се отделят едни от други още преди ок. 930 000 години и вече са класифицирани като два отделни вида. Тъй че както ние, така и те малко или много, вече се различават от общите ни прародители.

gorila_cuerpo_entero

 

Но както вече споменахме, руслото по което продължава тяхното еволюционно развитие, тече съобразно средата на тропическите джунгли, сравнително близка до тази, която и ние сме обитавали преди да се изправим. Естествено това не значи, че ако сега изсечем джунглите, горилите, шимпанзетата и орангутаните тутакси ще се изправят и ще овладеят огъня и електричеството. Те ще измрат много бързо ако това се случи, тъй като организмите трудно се адаптират при толкова резки промени в околната среда. Това трябва да стане постепенно за да могат те да се адаптират и да еволюират в друга насока, вероятно подобна на нашата, но пак не е сигурно, защото всички обстоятелства няма как да са абсолютно същите. Такъв експеримент няма нужда да се прави и изсичането на горите, например, е една от най-големите грешки, които можем да направим. Докато не унищожаваме естествения хабитат на останалите примати, те със сигурност ще продължат своето успешно съществуване и адаптиране далеч в бъдещето. И именно това е, което трябва да направим – да пазим природата, да не нарушаваме естествената им среда и да оставим този виртуозен феномен еволюцията, да тече така както тя си знае.

 
 
Коментарите са изключени

Как AC/DC „вдъхновиха“ сериен убиец

| от |

Ричард Рамирез е личност, която успява да изправи Лос Анджелис и Сан Франциско на нокти само за една година. Псевдонимът му „The Night Stalker“ присъства във всички вечерни новини и принуждава хората да превръщат домовете си в истински крепости с надеждата, че този Торбалан няма да се появи от нищото. За зловещата си черна статистика Рамирез влиза в учебниците по криминология и може да се похвали като сериозен обект и пример за разследващите полицаи през следващите години. Въпреки всичко извършено, той също продължава да се смята за част от правилото „Убиец не се ражда, а създава.“.

Рикардо „Ричард“ Рамирез се ражда в семейство с още четири деца. Той е най-малък и съответно получава красивата възможност да бъде отгледан от вече полудели родители. Баща му Джулиан е бивш мексикански полицай с богата история. Братовчед му Мигел пък служил във Виетнамската война и щом баща и братовчед седнат на масата, често разказвали някои от най-вълнуващите истории за живота. И ако това не е достатъчно, Мигел винаги носил богата колекция от направени полароидни снимки.

На тях присъствали всички жени, които е изнасилил по време на службата си, както и някои кадри, в които е обезглавявал хора. Прекрасното детство изглежда наистина впечатляващо. Черешката на тортата е момента, в който Мигел вади пушка и застрелва собствената си съпруга пред погледа на семейството. И докато малкият Рикардо е можел да избяга от малтретиращия си баща и побъркания си братовчед, откривайки убежище единствено в близкото гробище (често дори е преспивал там), то на финала на семейните отношения са се намесили социалните, които го извеждат от лошата среда. За жалост са закъснели сериозно.

Официалните архиви отдавна разказват, че първата му жертва е била 79-годишната Джени Винкъу, която намира своя край в собствения си апартамент в Лос Анджелис. С множество прободни рани и неуспешен опит за обезглавяване, извършителят успява да избяга, макар и да оставя пръстови отпечатъци. Истината е, че първата жертва е 9-годишната Мей Леунг. Двамата се срещат в мазето на хотел Тендерлойн в Сан Франциско и след изнасилването, използва нож, за да я намушка многократно и след това да я обеси за една от тръбите.

Richard_Ramirez_1984_mug_shot

Снимка: By Los Angeles Police Department – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29431687

Официалният рапорт дълго време ще смята, че това е неизвестен извършител, но през 2009 г. се оказва, че ДНК-то на Рамирез отговаря на откритото в мазето и към списъка с убийства се добавя още едно име. Този Торбалан започва да отмъщава на света за своето собствено съществуване, отдаден на живота на високи обороти, агресивната музика и травмиращите спомени от детството. За 5 месеца успява да убие повече от 13 жертви и обикновено пътува между Лос Анджелис и Сан Франциско, създавайки допълнителна паника сред жителите. Облечен в черно, прониквайки през прозорците на домовете или забравените отключени врати, този човек винаги ще остави реки от кръв след себе си.

Понеже забравя шапката си на AC/DC в дома на една от жертвите, мнозина започват да обвиняват групата за текстовете с насилие. Стига се до там, че Малкълм Йонг трябва да обяснява каква е идеята на песента „Night Prowler“, която няма нищо общо с прякора на убиеца „Night Stalker“. Никой не може да разбере защо този човек обикаля като жив дявол и безмилостно избива хора. Още тогава започва да се гледа негативно на албумът „Highway To Hell“. Много по-късно теорията за вдъхновението ще бъде отхвърлена, но това няма да помогне особено на групата в този период. Официално има потвърдени около 14 жертви, а неофициално самият той знае какво точно е правил. Последната му жертва в този списък е Инес Ериксон. След като не успява да влезе в дома на семейство Ромеро, защото влиза доста по-шумно от обикновено.

Джеймс Ромеро звъни в полицията и обяснява, че е изгонил крадец и дори не подозира, че това събуждане е спасило живота му. Рамирез не можел да се прибере просто така и посетил следващата къща, която в този случай била на Бил Карнс и неговата приятелка Инес. Бил се събужда със зареждането на пистолет и преди да осъзнае какво се случва е прострелян три пъти. Неговата партньорка е бита, ограбена и изнасилена, но за голяма изненада остава жива. Развалените зъби са това, с което успява да го запомни. Нейните показания позволяват създаването на някакъв образ, който може да помогне за преследването.

След като става доста популярен и фотороботът му е на почти всеки вестник. Рамирез се опитва да стигне до брат си в Аризона, но се разминават и преценява, че трябва да се върне обратно в Лос Анджелис. Тогава още не осъзнава, че вече е разпознат и докато минава покрай автогарата, търсейки откъде да закупи алкохол, няколко жени започват да го сочат и да крещят „El Maton“ или убиецът. Хората, които така или иначе искали да се разправят с изрода, решили да приключат всичко и хукнали след него. Не е ясно кой е успял да използва металната тръба, с която да го нокаутира, но това категорично е прекратило преследването. Пристигащият полицай трябвало да се разправи с група от близо 200 души, за да не се стигне до публичен линч. В затвора получава обстоен ремонт на усмивката си.

Зъботехникът ще трябва да направи около 9 нови изкуствени зъба. Никой не разбира защо точно това е било необходимо, но на съдебната скамейка застава човек с още по-плашещо изражение. Междувременно баща му се опитва да изгради алиби и да обясни, че Рикардо никога не е напускал Ел Пасо, макар и личният картон да показва, че се е лекувал именно в Лос Анджелис. Изненади по време на делото не е имало. Оцелелите разказват, че Рамирез ставал по-жесток, когато чувал споменаването на Бог. Той предпочитал всички да се кълнат в сатаната. Имал нарисувани пентаграми на ръцете и още на влизане поздравил всички с „Да живее Сатаната!“. С огромна радост разказва на всички за своите деяния, но после оттегля думите си, защото баща му продължава да твърди, че двамата са били в Ел Пасо. За всички деяния получава 19 смъртни присъди и се оказва, че делото му струва около 1.8 милиона долара. Умира в затвора, докато излежава присъдите си.

 
 
Коментарите са изключени

Къде се намира най-голямото бунище за горене на отпадъци в света

| от |

Къде отиват всички стари потребителски електроники, след като бъдат изхвърлени? Обикновено се разкрива версията, че ненужните вещи се рециклира и намира приложение в създаването на нова технология, но статистически погледнато и неофициално се смята, че повече от 540 000 тона се обработват в Африка. А столицата на електронните отпадъци е Акра, Гана. В долината Корле се крие бунището „Старата Фадама“, където местните жители разполагат с огромното количество стара електронна техника. И след като бедността в този район минава границите на разумното и се радва на високи нива на престъпност, зоната става известна като „Содом и Гомор“.

Около 40 000 души обитават тази локация и се препитават с рециклиране на отпадъците, които най-често идват от заможните западни страни, включително и САЩ. Базелската конвенция се опитва да защити жителите като забранява превозването на техника съдържаща опасни материали, но съществува една вратичка, която позволява превозването на такава техника, ако се използва за поправяне и употреба. Проблемът в този случай, не е че се изпраща такова количество, а в обработката на въпросната техника. Как изобщо се ражда тази локация? Историята има отговор.

Когато столицата Акра започва да се урбанизира, гетото ѝ също се разраства. През 80-те години там се приютяват бежанци от Конкомбо-Нанумбската война и бедстващите жители стават все повече. В края на 90-те години столицата се електрифицира бързо и с това започва търсенето на електроника и достъпна техника.

1280px-Agbogbloshie,_Ghana_-_September_2019

Снимка: By Muntaka Chasant – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=81933169

Проблемът е, че жителите не са толкова богати, следователно залагат на вече употребяваните продукти. Междувременно потребителското общество на запад трябва постоянно да инвестира в иновации, следователно старите вещи трябва да освободят място за нови. Гана търси точно такава стока и много скоро реката от употребявани телевизори и компютри потича към нуждаещите се. И всички са щастливи за известно време, особено след като могат да закупят компютър на цена 10 пъти по-ниска от пазарната. До тук добре, но в един момент се оказва, че повече от 75% от изпратената техника не може да функционира и е повредена. Това е потвърдено едва през 2008 година и по-тъжната новина е, че каналът продължава да е отворен и Акра получава нови и нови счупени продукти, които трябва да „рециклира“.

И докато САЩ се опитва да се оправдае относно експорта на подобна техника (използвайки източници като Wikipedia), Великобритания се оказва като един от износителите на електронен отпадък, следвана от Китай и редица други консуматори. Според данни на издания като The Guardian, Европа изнася около 352 474 метрични тона електронен отпадък в страни като Гана, Нигерия, Пакистан, Украйна и отново Китай (там количеството е толкова голямо, че се налага износ). Част от старите компютри и лаптопи пристигат в страната под формата на дарения, никой не може да обясни как точно трябва да се използва автомобилната електроника. Очевидно се очаква от младите ганийци да използват комфорт модулите, имобилайзерите и всички останали електронни модули, които намират пътя си до бунищата. Не е ясно коя конвенция е преценила, че в страна, където електрониката се изгаря, някой ще използва системите на автомобил, за да отваря прозорците в дома си например.

Въпросното бунище се намира до гетото на столицата. Съответно всеки, който иска да изкара някакво препитание е обречен да се рови в отпадъците и да търси техника, от която да се извличат ценни метали. Методиката също е вълнуваща и напреднала – правят се огнища и купища пластмаса започва да се изгаря. От останките се обират по-ценните метали (обикновено няколко грама) и продължава издирването на следващите ценни метали. Ресурс за рециклиране пристига почти всеки ден и по същата линия се освобождават във въздуха редица замърсители. Основната цел на операцията е да се извлече медта от всички платки. В замяна на това във въздуха се освобождават вредни метали като олово, меркурий, арсен и сложни съединения на бром, които по-късно отиват в почвата. Понякога се използват и киселини, които да помогнат за по-бързото разграждане на пластмасата.

1920px-Agbogbloshie,_Ghana_2019

Снимка: By Muntaka Chasant – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=81939788

Рециклирането по този начин продължава и до днес, а при направени изследвания на Greenpeace се оказва, че съдържанието на тези вещества във водата и почвата е стотици пъти над нормата. Изгарянето на пластмаси освобождава около 3000 микрограма олово – важна съставка за допълнително втърдяване на корпусите на някои уреди. При направено изследване на The Guardian от миналата година става ясно, че такива химикали се откриват и в съдържанието на яйцата. Обгазяването засяга най-често репродуктивната система, нервната система и мозъкът – практически цялото човешко тяло е изложено на опасност.

Смъртната статистика в страни като Гана показва, че 23% от починалите са жертва именно на рециклиране. Порочната практика се движи като течението Гълстрийм. Една пратка може да замине за Гана, друга за Нигерия, понякога корабите плават до Китай, а най-интересното е, че в Хонгконг също е започнал да извлича благородни метали от платки. По данни на BBC около 200 милиона души служат отдадено при създаването на . Гана все пак остават рекордьори в „рециклирането“ и до днес. Още по-страшните прогнози показват, че страната ще удвои вноса на боклуци тази година. Според същото проучване се смята, че именно това бунище е успяло да измести Чернобил по замърсяване, но за разлика от евакуирането на жителите на Припят, обитателите на долината (около 250 000 души) продължават да живеят там. И всичко това се постига благодарение на старата техника, която официално трябва да се „рециклира“.

Korle_Lagoon

Снимка: By finnish eye – korle lagoon, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15233960

 
 
Коментарите са изключени

Заговорът на Уолстрийт срещу американския президент

| от |

През 1933 и 1934 г. може би се случва предполагаем заговор за сваляне на правителството на Франклин Делано Рузвелт от банкери на Уолстрийт и едри бизнесмени. Докато вестниците по онова време го наричат „гигантска измама“, други, включително Специалният комитет на Камарата на ООН за американските дейности, намират твърденията за „достоверни“. Решете сами:

По време на предизборната му кампания през 1932 г. Рузвелт обещава работни места за безработните изплашени бизнесмени, които се страхуват, че той ще превърне капиталистическата им нация в социалистическа. Един от първите икономически актове на Рузвелт като президент е да премахне златния стандарт, през април 1933 г.

Консерваторите са възмутени от това. Както пише сенатор Хенри Д. Хатфийлд:

Това е деспотизъм, това е тирания, това е унищожаването на свободата… Така обикновеният американец се свежда до статута на робот. Президентът не просто е подписал смъртния акт на капитализма, но е наредил осакатяването на Конституцията, освен ако приятелите на свободата, независимо от партията, не се обединят, за да си върнат загубеното.

И някои хора действително се обединяват и създадат Американската лига на свободата с намерението да покажат „ценността на насърчаването на хората да работят; насърчаване на хората да забогатяват„. Членовете включват някои от най-заможните и най-могъщи хора в страната по това време:

Айрийн, Пиер и Ламо дю Понт, Джон У. Дейвис, бившият кандидат за президент и адвокат на Дж, П. Морган, Алфред Слоън от General Motors и Ал Смит [виден нюйоркски политик].

Според тези, които вярват, че има заговор, няколко членове на лигата, страхувайки се от социалистическите и комунистическите (според тях) реформи, които Франклин възнамерява да направи, правят план да свалят кабинета му от власт. Участниците в заговора включваха дю Понт, бивш кандидат за президент, бивш губернатор на Ню Йорк, банкери от Уолстрийт и директора на компанията Bethlehem Steel.

Vincenzo_Laviosa_-_Franklin_D._Roosevelt_-_Google_Art_Project

Франклин Рузвелт

Двама членове на този Уолстрийт пуч бяха Джералд Макгуайър, продавач на облигации с доста връзки и командир на американския легион в Кънектикът, и Уилям Дойл, също бивш командир на американския легион.

По това време в САЩ, в разгара на Голямата депресия, фашизмът не се възприема като напълно лошо нещо от редица американци. Всъщност един историк отбеляза: „Успехът на Хюи Лонг (популярен и силен губернатор на Луизиана) изглеждаше доказателство, че фашизмът може да му идва на човек отвътре… със съгласието на хората“.

В действителност, застъпниците за крайно дясно правителство вярват, че разполагат с готова милиция, която ги чака в лицето на членовете на Американския легион:

Бедните, но добре обучени ветерани от Първата световна война бяха идеалните кандидати за фашистка милиция [и] чрез Американския легион, те вече бяха организирани и униформени… близо милион членове.

SmedleyButler

Смедли Бътлър

Без съмнение Смедли Бътлър е американски герой. Присъединява се към пехотинците на 16-годишна възраст и:

Първо служи в Куба като непълнолетен лейтенант през 1898 година… заради актовете си на смъртоносен героизъм в Боксерското въстание, докато е бил още в юношеските си години… е удостоен с първия си от два медала на честта [и става] комендант на родната полиция на Хаити… В Китай от 1927-1929 г. Бътлър… е повишен в генерал-майор.

Участници в Боксерското въстание

Като не особено сервилен човек, Бътлър често се е сблъсквал с различни неприятности. През 1932 г. той защитава Бонус маршовете (на снимката най-горе), протест на 20 000 бедни ветерани от Първата световна война, които правят лагер във Вашингтон в опит да получат пари за участието си във войната.

Бътлър е бил много популярен сред ветераните и често е бил молен да говори пред ветерански групи. В обръщение към членове на Американския легион през 1931 г. Бътлър казва:

Прекарах 33 години… като мъж от висок клас за Големия бизнес, за Уолстрийт и банкерите. Накратко, бях рекетьор за капитализма… пречиствах Никарагуа за международните банки… през 1909-1912г… Мексико… за американските петролни интереси през 1916г… Доминиканската република за американски захарни интереси през 1916г… Хаити и Куба… за момчетата от Нешънъл сити… Помогнах в изнасилването на половин дузина централноамерикански страни в полза на Уолстрийт…

Бътлър остава защитник на правата на войниците и продължава да изнася лекции срещу печалбарството от войната, споделяйки страха си, че фашизмът в САЩ нараства.

По-голямата част от основната версия на сюжета на заговора идва от показанията на генерал Бътлър пред Специалния комитет на Камарата (Комитета на Маккормак-Дикщайн). Той твърди, че през 1933 г. към него са се обърнали Дойл и Макгуайър под претекста, че искат да помогне за реформирането на Американския легион.

В началото на заговора Бътлър трябва да „постави“ 200-300 редовни легионери сред публиката на годишната конвенция, да ги накара да вдигнат шумотевица и след това да излязат и да изнесат реч, която ще е предварително написана от Дойл и Макгуайър. На въпроса откъде ще дойдат парите за транспортиране на войниците до Чикаго, Бътлър казва, че Макгуайър му е казал: „О, ние имаме приятели“, които включват Грейсън Мърфи.

Бътлър се измъква, но след това по-късно Робърт Кларк идва при него, наследник на компанията за шевни машини Singer, идва при него и му обяснява, че речта е важна за плана им да върнат златния стандарт в Америка:

Не искам да загубя [състоянието си]. Склонен съм да похарча половината… за да спася другата половина. Ако излезете и направите това изказване в Чикаго, сигурен съм, че те ще приемат резолюцията и това ще бъде една стъпка към връщането на стандарта.

Бътлър отново отказа да произнесе речта.

След конвенцията, през ноември 1933 г., Макгуайър се отново говори с Бътлър, този път да ръководи „много голяма супер организация за поддържане на демокрацията“, която той определи по-късно като „френска организация от супер войници“. Твърди се, че Макгуайър казва на Бътлър, че войниците ще „подкрепят президента… [като се уверят], че той няма да променя метода [на финансиране на правителството]“.

Заговорът, според Бътлър, включва и внедряването на „помощник-президент“, секретар по общите въпроси, за да помогне на преумореният Франклин, за когото „всеки може да каже, че здравето на президента отлсабва… и тъпият американски народ ще се хване на това след секунди“.

Бътлър никога не се присъединява към този заговор, но говори със своя приятел и репортера на Philadelphia Record, Пол Комли Френч за това. Френч разследва нещата през септември 1934 г. и свидетелства, че когато говорил с Макгуайър, той му казал, че:

Имаме нужда от фашистко правителство в тази страна… Единствените мъже, които имат патриотизма да го направят, са войниците, а Смедли Бътлър е идеалният водач. Той можеше да организира милион мъже за една нощ.

Френч потвърди останалата част от историята на Бътлър.

Никой никога обаче не е съден за този заговор.

 
 
Коментарите са изключени

Стъби – най-награждаваното куче в Първата световна война

Днес ще си говорим за Сержант Стъби, най-награждаваното куче-войник от Първата световна война.

Когато все още е бил малко кученце през 1917 г., Стъби се e скитал из полетата на университета Йейл. Редник Робърт Дж. Конрой е на военно обучение в района по това време и така намира малкото куче с къса опашка, което решава да кръсти Стъби.

Невъзможно е да знаем точната порода на Стъби – някои вестници твърдят, че е питбул и въпреки че със сигурност има някои характеристики на тази порода, повечето хора го смятат за „улична превъзходна“.

Sergeant Stubby 2

Конрой взима Стъби със себе си в лагера и въпреки, че домашните любимци не са разрешени, кутрето се оказва катализатор на морала сред войниците и си остава при тях. Докато живееше с войниците, умното младо Стъби също тренираше. То се научи как да поздравява с лапа и се запозна със заповедите и различните марширувания.

Няколко негови приятели войници несъмнено си мислеха, че заради тези неща си заслужават Стъби да дойде да се бие редом с тях. Той беше станал вече нещо като талисман за 10-и пехотен батальон. Кучетата не бяха необичайна гледка по време на войната, но армията на Съединените щати не ги ползваше много, за разлика от европейците.

Най-малкото, Конрой очевидно смята, че кучето си е спечелило позиция в армията, тъй като вкарва Стаби контрабандно на кораба, нарушавайки редица правила. Там той скрива Стъби в кош за въглища, докато корабът не излиза в морето.

Когато се появи кученцето, повечето войници са в екстаз. Когато обаче главнокомандващият офицер го открива, не е особено доволен. Вероятно усещайки, че е в беда, Стюби дава поздрав, което толкова впечатли офицера, че той позволява на животинката да остане. По-късно 102-то отделение ще бъде благодарно за включването на Стъби към редиците му, както скоро ще видим.

102-ро отделение достига фронтовите линии във Франция на 5 февруари 1918 г. Те са под постоянен обстрел и така Стъби свиква с пушките и експлозиите, които бързо стават част от ежедневието му. Съвсем скоро Стъби получил и първата си контузия: той вдишва токсичен газ и се озовава в болницата, където е лекуван заедно с негови двукраки другари.

Той се възстанови напълно, но срещата с опасния газ го прави силно чувствителен към миризмата му, а това е съответно много полезно по време на газовите атаки на немците, които се случват сутринта, докато повечето войници спят. Когато Стъби помиришел газа, той започнал да лае и така буди повечето войници, преди те да се надишат с отровата, спасявайки много животи.

Не само носът му помогна на войниците; ушите му също. Стъби можеше да минава незабелязано в окопите на противниковите армии и да намира ранени войници. Той също така беше обучен да прави разлика между английска и немска реч и се научи, когато намери ранен войник, който говори английски, да лае, докато фелдшерите не дойдат.

Стъби също така е бил обучен да скимти, когато чуе идващи артилерийски снаряди, и предупреждавал колегите му войници, преди те да успеят да чуят звука им.

Gen. John Pershing awards Sergeant Stubby with a medal

Веднъж Стъби заловил немски шпионин. Човекът картографира съюзническите окопи, когато забелязва Стъби и му извиква на немски. Стъби, разпознавайки вражеския език, нападна човека и го задържа на място, докато войниците на Съединените щати не пристигат да го хванат. Така Стъби е повишен в чин сержант – за залавянето на този шпионин – и става първото куче, постигнало подобен ранг в армията на САЩ. Да не говорим, че надминава по ранг стопанина си!

Стъби обаче не се отървава невредим от войната. В допълнение към инцидента с газа, Стъби е ранен още поне веднъж – с шрапнел в гърдите и краката. Той отива в болницата, където трябва да се подложи на операция, но в крайна сметка се възстановява напълно. Докато се възстановяваше, той беше посетен от много войници в болницата.

Като цяло, Стъби участва в 17 битки по време на войната. Той обаче, точно както и идва, трябва да бъде откаран контрабандно обратно у дома, защото кучета все още не се допускаха на кораба. Когато пристига на американска земя обаче, той вече е знаменитост. Служил е вярно във войната, спасявайки много животи и печели над 10 медали за различни геройства. Той се среща с президента Удроу Уилсън, посещава Белия дом два пъти и води няколко военни парада.

След известно време Конрой и Стъби се установяват в Джорджтаун, където Конрой учи право. Стъби пък става талисман на футболния отбор на Джорджтаун. По време на полувремето на мачовете той ще скита по терена, като бута топката наоколо и забавлява феновете – това е и едно от първите шоута на полувремето в историята на американския футбол.

 
 
Коментарите са изключени