shareit

Французойките, които трябваше да облагородят новите колонии

| от |

През 18 век момичетата-ковчежета са изпратени на хиляди километри от домовете си във Франция и доведени в колониална Америка, където са омъжени и натоварени с невъзможното – да устройте тази земя и опитомете тези мъже. Казано просто, на момичетата-ковчежета не им е лесно.

По времето на колонизацията Френската империя се простира из Северна Америка, от колониите в Карибите до снежния Квебек. В тези граници е Луизиана, изсечена от залива и полетата на крайбрежието на Залива на САЩ. Френските колонизатори смятат тази територия за също толкова „дива“, колкото и регионите на север и юг. Той е екзотичен и неопитомен, по френски стандарти, което е проблем. Именно там са изпратени момичетата-ковчежета, известни също като пеликанските момичета.

Тези девойки, често идващи от сиропиталищата, училищата и манастирите на Франция (а понякога и от закритите публични домове), са изпратени да се заселят в Луизиана и да опитомят тази дива земя – и нейните диви заселници. И в много отношения момичетата успяват да оформят самата тъкан на новофренското общество в Америка.

В началото на 18 век европейската колонизация е в разгара си. Търсейки земя, ресурси и власт, европейските монарси издълбават Северна и Южна Америка, изпращайки заселници, за да разщирят и затвърдят силата си. Обаче е ясно, че тези ранни колонии може да се превърнат в нещо като „мъжко царство“ – и то от езичници. Губернаторите на региона се притесняват, че френските горски стопани, които се занимават с кожи в Северна Америка, стават твърде близки с местните племена, които населяват земята, и тръват след местните жени и губят християнската си вяра.

Така Луи XIV и неговите колониални представители измислят план за спасяване на душата на Нова Франция. Писмото на крал Луи XIV до колонистите гласи:

Негово величество изпраща натози кораб 20 момичета да се оженят за канадците и други, които обитават Мобил, за да може тази колония да се утвърди здраво. Всяко от тези момичета е отгледано в добродетел и благочестие и знае как да работи, което ще ги направи полезни в колонията, като покаже на индийските момичета какво могат да правят.

Поради името на кораба, новите жени по-късно ще бъдат известни като пеликанските момичета. Днес тези момичета обикновено се групират в същата категория с момичетата-ковчежета. Тяхното име пък може да звучи малко смъртно, то всъщност нямаше нищо общо със смъртта – то е препратка към куфарите, в които тези момичета носят когато пристигат, в които съхраняват всичките им вещи на света.

Тази първа „пратка“ от 23 момичета и жени е предназначени като добри християнски примамки от влиянието на местните жени и се очаква да се омъжат за колонистите възможно най-скоро.

Твърди се, че момичетата избират своите съпрузи, а не са им назначавани. Но на какъвто и начин на живот да бяха свикнали във Франция, новият им живот в Луизиана се оказа шокиращ. Къщите са имат мръсни подове и животински кожи, опънати през отворените прозорци. Твърди се още, че мъжете колонисти продължават се радват на компанията на местните жени и пренебрегват французойките до степен, че те са принудени да оцеляват на жълъди.

Много от тях обаче успяват доста успешно да се приспособими към обстоятелствата. Мари Габриел Савари държи да се омъжи за Жан-Батист Сосие от Квебек, смятан за един от най-добрите ловци сред колонистите. Жан-Батист умира през 1716 г., а Мари Габриел се жени още два пъти, като в крайна сметка се отправя към Ню Орлиънс, където умира през 1735 г. Гробът й днес е някъде под улиците на града. Не всички жени колонистки имат късмета на Мари Габриел, тъй като избухването на жълта треска скоро обхваща цялото населеното място. Френското правителство скоро започва да се нуждае от нов приток на жени-колонистки.

Правителството се обръща към престъпници, както и доброволци, за да населят колонията. В периода между 1717 и 1721 г. повече от половината от жените, пристигнали в Луизиана, са секс работнички.

Новата вълна, от 88 жени-колонистки, пристига около 1728 г., отново пренасяйки нещата си в куфари, които смътно наподобяват ковчежета. Френската дума за тези куфари е „cassette“. Терминът обаче се превърна в casquette – което се превежда като „ковчег“ – с течение на времето, затвърждавайки прякора им.

Малко след пристигането им момичетата са отведени в училище, което да посещават, докато се оженят. Няколко години по-късно някои от тях постъпват в Урсулинския манастир.

 
 
Коментарите са изключени