shareit

Една любопитна форма на амнезия

| от |

Амнезията е невероятно заболяване и като такова често се споменава в поп културата. То е много удобно (и под удобно имаме предвид нискохудожествено) драматургично средство – след злощастен удар по главата с тъп предмет, персонажът може да се окаже в тежката ситуация да не е способен да си спомни ключов момент или информация, което лесно да направи фабулата по-вълнуваща. Понякога амнезията е временна – докато не свърши епизодът, например – а друг път персонажът я носи цял живот.

Но има един тип амнезия, която рядко се появява на екраните. Тя удря спонтанно, без предупреждение или лесно установима причина. Жертвите й минават през нормалните характеристики на амнезията – забравят някаква част от миналото си и не могат да създадат нови спомени. Те са дезориентирани, объркани, изгубени. Но ето и изненадващата част – след 24 часа амнезията им си отива, а изгубените им интелектуални способности са възстановени. Заболяването се нарича Преходна (още транзиторна) глобална амнезия (ПГА) и е едно от най-безвредните, но и странни състояния, което човек може да има.

Никой не знае какво причинява ПГА, но има няколко добри предположения. Едно от тях е, че болестта се появява предимно при възрастните хора – въпреки, че състоянието се наблюдава при 5 на всеки 100 000 души на всякаква възраст, при хората над 50 тази цифра е 4 пъти по-голяма. Като цяло изглежда, че е в следствие на стрес или емоционална травма – но… то кое не е? Също така много хора с ПГА се оплакват и от мигрени. Следователно на преходната глобална амнезия може да се гледа като на някакво мега-мигреноподобно състояние.

По време на криза, хората с тази амнезия запазват всичките си нормални когнитивни способности – все още могат да говорят и да функционират нормално, освен че всичко, което научат, ще бъде забравено само след няколко минути, защото по някаква причина нищо от краткотрайната памет не може да отиде в дълготрайната. Някои събития от живота им също може да бъдат забравени като те могат да са както отпреди няколко часа, така и отпреди 40 години. Съвсем нормално в подобна ситуация хората стават изключително объркани и дезориентирани. Някой в такава амнезия постоянно би задавал основни въпроси като „Къде съм?“, „Какво се случва?“ или „Какво стана?“. Ако им отговорим, това няма да помогне по никакъв начин – дори да осъзнаят, че имат загуба на паметта, след няколко минути…

Най-лошите епизоди на ПГА не траят дълго, само няколко часа, но може да отнеме ден или дори повече за пълно възстановяване – подобно на махмурлука. Освен ако заболяването не прикрива някакво друго по-сериозно заболяване, най-лошото, което може да се случи, е човек да получи амнезия за малко. Затова и на болните трябва да се напомня, че страдат от това нещо, дори когато не са в криза, защото иначе може въобще да не осъзнаят.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Ласкарина Бубулина – героинята на Гръцката война за независимост

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Гръцката митология е една от първите, в която се споменава за войнствено племе от жени. Красиви създания, плод на инцест между бога на войната Арес и дъщеря му, нимфата Хармония, яростни и жестоки воини, които стигали дотам, че да обезобразят тялото си, за да го направят по-боеспособно. Амазонките разпалват въображението на изследователи и учени и стават нарицателно за всички по-нататъшни открития на племена, състоящи се от представителки на нежния пол. Те почти омайват Херакъл, бият се под стените на Троя и се опитват да пречупят великия Белерофонт, всичко това, разбира се, без успех. Въпреки това историците от Древността – Херодот, Диодор и Страбон са единодушни не само за тяхното съществуване, но и за тяхната свирепост.

Bouboulina_Friedel_engraving_1830

Снимка: By Friedel – Museum Bouboulina, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=710941

С митовете за тези жени-войни, войните за Хубавата Елена и подвизите на синовете на Зевс израстват поколения гърци. Те са част от културните пламъци, които подклаждат националното самосъзнание на този народ, докато е под чуждата власт на османските нашественици. Връзката със славното минало изгражда корените на етническия национализъм и вдъхва увереност на поколения гърци да се изправят срещу чуждото подтисничество. Макар и от смесен албано-гръцки произход един от окрилените от идеята за свобода и самостоятелна държавност е Ставрианос Пинотсис, капитан на кораб от остров Хидра, който заедно със своите съмишленици се включва в бунта на Орлов (1770-1771). Въстанието в Пелопонес и Крит избухва паралелно с поредния военен конфликт между Русия и Османската империя (1768-1774) и в по-голяма степен има за цел да отклони вниманието на османците от главните фронтове на войната, отколкото да осъществи лелеяна гръцка независимост. Макар с договора от Кючук Кайнарджа гърците да получават правото да плават под руски флаг и да се радват на православната закрила на Русия, за тях въстанието на Орлов е кървава баня, която отнема много животи, без да им даде нещо в замяна. Тези, които не падат под ножа на османци са хвърлени в затвора, каквато е и съдбата на Ставрианос.

Времената на боеве остават зад гърба му и това, което му носи утеха са посещенията на жена му – Скево. По време на едно от тях започват родилните мъки на обичната му съпруга, която е в напреднала бременност. Така на 11 май 1771 г. между стените на строг османски затвор проплаква бебе, което родителите кръщават Ласкарина, на името на една от известните знатни византийски фамилии от миналото. Баща й не оцелява дълго в неблагоприятните затворнически условия и малкото момиченце не успява дори да го види. Споменът за неговия дух и характер и за участието му във войната обаче остава дълбок отпечатък върху съзнанието на Ласкарина. Десетилетия по-късно Ставрианос би се гордял с постиженията на дъщеря си. Също както древните амазонки, тя се включва ожесточено в гръцката борба за независимост, управлявайки кораби, биейки се наравно с мъжете и предоставяйки цялото си богатство, което й печели прозвището – „Капитанката“.

Bouboulina_Russian_engraving_19th_c

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=710907

Макар житейският й път да започва бурно, в затвора, през първите години животът на Ласкарина е доста конвенционален. След смъртта на баща й, майка й се преселва на остров Спецес и се омъжва повторно. Бъдещата героиня на Гърция израства в хармонична среда, сред много братя и сестри и получава богато за времето си образование. Това е времето на Просвещението, епохата на Френската революция и идеите на гръцкия писател Адамантиос Кораис, който не само полага основата на новогръцката литература, но и обвързва славното древногръцко минало със съвременните обитатели на тези земи. Ласкарина се докосва до тези идеи, но остава в сянката на поставените от обществото граници. Тя се омъжва два пъти за заможни търговци, като и първият, и вторият й съпруг загиват от ръката на пирати.

Така на 40 години Бубулина остава не само вдовица със седем деца, но и наследник на не малко състояние. Средства предоставят на Ласкарина нещо, което малко жени са имали навремето – свободата да бъде господар на собствената си съдба. Тя не се омъжва за трети път, а поема контрола над семейния бизнес. Скоро доказва изключителните си качества и търговски нюх. Бубулина си партнира с други търговски кораби, започва да строи собствени и ловко се възползва от Наполеоновите войни. Заради тези конфликти се налага ембарго на не малко места и гръцките търговци, в това число и Ласкарина, се възползват от това предоставяйки стоки, там, където други не могат. Бързото им забогатяване не остава незабелязано от османските власти, които както обикновено са затънали в дългове.

През 1816 г., когато Бубулина почти е удвоила получените средства, османците оспорват наследствените й права и предприемат необходимите юридически действия да й отнемат богатството, облягайки се на факта, че последният й съпруг е бил капитан на кораб по време на поредния руско-османски конфликт. Голямата им грешка е, че подценяват нейните качества. Ласкарина не приема безволево натиска от властимащите, а решава да играе сложна търговска война, настройвайки отделните фракции помежду си. Тя се среща с посланика на Русия в Истанбул – граф Павел Строганов и с негова помощ достига до Накшидил валиде султан, майка на тогавашния султан Махмуд II. Двете жени се разбират помежду си и Накшидил успява да убеди сина си да даде амнистия на Бубулина и да гарантира собствеността й.

 

По същото време Ласкарина е приета сред редиците на „Филики етерия“ („Дружество на приятелите“), тайна революционна гръцка организация, чиято цел е да освободи народа от османска власт. Въпреки че няма запазени документи, Ласкарина вероятно е една от малкото, ако не и единствената жена-пълноправен член на дружеството. Дейността й е основна контрабандна. Под нейн флаг тя доставя оръжия за предстоящото въстание и ги складира на остров Спецес. Започва да строи и известния си кораб – „Агамемнон“, убеждавайки османците, че огромните му размери са с цел да увеличи търговията си, а поставените на него 18 оръдия са, за да се предпазва от пирати. Също така Бубулина успешно вербува мъже от острова, които да участват в бъдещата война.

Желаното време настава през 1821 г. – османското внимание и сили са съсредоточени на персийския фронт. Инициативата тръгва от страна на Александър Ипсиланти, един от водачите на „Филики етерия“, и неговите сподвижници – „Свещената дружина“. Те пресичат руската граница при р. Прут, навлизат в Молдова, но много скоро са разбити при Галац. Фитилът обаче е запален и постепенно започват да се разгарят и други въстанически огнища – първо в Южен Пелопонес, а след това в Същинска Гърция, Крит, Кипър и част от Егейските острови. Гръцката война за независимост се води на няколко фронта, мирното население е подложено на зверства, които не оставят равнодушни Великите сили, а множество доброволци, почитатели на древногръцката култура, сред които и поета Байрон, се включват в бойните редици на гърците. За подпомагане на въстаниците се събират средства в Америка и Русия, с които се набавят боеприпаси, оръжия и продоволствия.

Ласкарина открито влиза в Гръцката война за независимост (1821-1832), заставайки начело на кораба си „Агамемнон“ и вдигайки гръцки флаг, създаден по нейна идея, който изобразявал инсигниите на Византия на син фон и с котва в единия край. Тя повежда първия флот, състоящ се от 8 кораба в подкрепа на въстанието, а първата спирка по трасето им е крепостта Навплио, която обсаждат по море. Обсадата продължава година и половина, като Бубулина лично води някои от атаките, по-късно гръцкият историк Хаджи Анаргиру, който е пряк свидетел на тези бойни действия, я описва като „лъвско сърце“. През първата година от конфликта загива един от синовете на Ласкарина – Янис, който е един от защитниците на град Аргос.

Един от редките пъти, когато не се намира в разгара на бойните действия при Навплио, е когато Бубулина насочва „Агамемнон“ към Триполи, за да се включи в обсадата на града. Тя пристига точно, когато стените падат, а гръцките въстаници се отдават на кърваво клане на османското население. В памет на получената подкрепа от Накшидил валиде султан, Ласкарина се втурва и успява да спаси от сигурна смърт всички жени от султанския харем, които по това време се намират в града. След това Бубулина участва и в обсадата на градовете Монемвасия и Пилос. В хода на бойните действия ръководителите на въстанието смятат Ласкарина за равноправна участничка по време на дебатите за стратегическите военни цели. Тя не само се сприятелява с революционния герой Теодорос Колокотронис, но и се сродява с него, омъжвайки дъщеря си – Елени за сина му – Панос.

Още през декември 1821 г. се обявява създаването на гръцката държава, но бойните действия продължават през следващите десетина години. Началото на гражданската война е белязано и от вътрешни борби между представителите на отделните фракции сред въстаниците. Бубулина не остава незасегната от тези дрязги и на два пъти е арестувана, заради връзките си с Колокотронис. Загубила политическата подкрепа на въстаниците и пръснала цялото си състояние в подкрепа ва войната, Ласкарина се оттегля на родния си остров Спецес. Там намира и смъртта си по нелеп начин, вследствие на семейна кавга. Синът й Йоргос бяга с една от дъщерите на местната фамилия Куцис и когато роднините идват да търсят отрочето си, въпреки, че са въоръжени и я превъзхождат в числено отношение, Бубулина не само не ги допуска до дома си, но и проявява пламенния си характер. За съжаление, за последен път, тъй като е застреляна от представител на семейство Куцис. Предвид личността и постиженията на Ласкарина, този епизод е така срамен за остров Спецес, че и до ден днешен не е ясно кой всъщност натиска спусъка.

Бубулина издъхва през май 1825 г. и така и недочаква желаната независимост на своя народ. Освен мащабното гръцко въстание ще е нужна още една Руско-турска война (1828-1829), Одрински мир (1829) и подписване на Лондонски протоколи (1830), за да се узакони новата гръцка държава. Ласкарина записва името си сред редицата герои-борци за гръцката независимост.  Руският император Александър I я удостоява посмъртно с ранга „адмирал на руския флот“, правейки я първата жена в историята почетена с тази титла. Част от наследниците на Бубулина стават гръцки морски офицери, неин потомък е и Елени Караяни, една от водачите на съпротивата по време на Втората световна война (1939-1945). Ликът на Ласкарина е бил отпечатван на драхми и монети, името й е давано на улици из цяла Гърция и Кипър, а домът й на остров Спецес е превърнат в музей в нейна чест. Наследила бойния дух на баща си, Бубулина избира да се бори за свободата на народа си, а постиженията й я поставят редом с останалите големи имена на гръцката революция.

 
 
Коментарите са изключени

Истинският баща на паркура

| от |

Дейвид Бел безспорно е известен като създателя и патрон на паркура, но корените на спорта могат да се проследят до баща му, Реймънд, и времето, което прекарва като дете във Виетнам.

Малкият Реймънд е отгледан в Далат, Виетнам, в сиропиталище на френската армия, където получава и основно военно обучение. Той се оказва изключително отдаден именно на това обучение и нощем тайно ходи на площадката с препятствия и тренира. Когато усвоява препятствията до съвършенство, той създава свои. Младежът знае, че нарушава дисциплината и ако бъде заловен по време на тренировките си, ще бъде наказан. Затова се опитва да тренира възможно най-тихо като паралелно с това се опитва да скочи от възможно по-високо, за да се научи и да се приземява невредим.

След кулминацията на Индокитайската война през 1954, Реймънд получава френско гражданство и заминава за Франция, където продължава обучението си в армията до 19-ия си рожден ден през 1958.

Когато завършва, решава да приложи атлетските си способности и става член на парижката военна противопожарна бригада. Именно по време на тренировките си за пожарната, Реймънд се среща с методите на човек на име Джордж Хеберт, известен учител по физическа култура, който се оказва, че е и създател на площадката с препятствия, на която Рей тренира като момче.

Lieutenant Hébert

Джордж Хеберт

Реймънд е изумен от така нареченият „méthode naturelle“ (от фр. – „природен метод“) на Хеберт. С две думи, природният метод се състои от серия от 10 упражнения, които Джордж вярва, че са в основата на добрата физика. Тези упражнения включват тичане, катерене, ходене (и на два, и на четири крака), плуване, хвърляне, вдигане, самозащита, скачане и баланс. Хеберт се вдъхновява за метода си, когато служи като офицер в началото на 20 век. Тогава той често среща хора, чиято физика и способност да преминават през пресечени, понякога откровено опасни, местности изглежда вродена и естествена и това го кара да мисли, че по-естествен подход към физическите тренировките би бил по-полезен от стандартния за тогава фитнес. Мотото му е „Être fort pour être utile“, което се превежда като „Бъди здрав, за да бъдеш полезен“, също силно съвпада с вижданията на Реймънд.

По време на пожарните тренировки, Рей се представя като един от най-способните кадри като чупи всеки рекорд на всяко препятствие и след това печели няколко награди по пожароприложен спорт.

Атлетичните способности на Бел на практика го правят легенда сред пожарникарите като той често е канен да участва в едни от най-опасните мисии, с които се среща отбраната. Може би една от най-бележитите прояви, поне в очите на обществото, се случва когато увисва от един хеликоптер и докато лети, успява да грабне виетнамския флаг от флагщок на върха на катедралата Нотр Дам в Париж на около 90 метра над земята (на всичкото отгоре, това е първата мисия с хеликоптер за пожарната). Рей също така ще изумява другарите си като изкачва цели сгради за секунди без стълба, а катерейки се по водосточната тръба или ходейки по малки ръбове на десетки метри над земята без предпазни средства.

Най-важни са обаче нещата, които Рей прави „зад кулисите“ – всъщност именно те го правят толкова популярен сред пожарникарите. Заради почти уникалната си способност да прекосява заобикалящата го среда, използвайки каквото тя му предлага (което може да се нарече някаква проектоформа на паркур, Реймънд често поема отговорността да обучава новопостъпилите кадри и дори хора от армията в това как да се придвижват по-ефективно през градската среда. По време на едно такова обучение, твърди се, че Рей казва на един новак как да не те е страх от височини е жизнено важно за един пожарникар, веднага след което се засилва към един прозорец и правейки предно салто, скача през него в пълно пожарникарско облекло.

David Belle NewYorker

Дейвид Бел

Такива истории се разказва и на сина му Дейвид, който е силно вдъхновен от почти надчовешките способности на баща си и съответно започва да ги имитира като така ще създаде може би най-младия спорт в момента – паркура.

Ученията на Рей продължават да живеят и след смъртта му през 1957 не само заради работата на сина му, но и заради френската пожарна отбрана, член на която е другият му син. До този ден пожарникарите развиват физическите си способности като се състезават един с друг в преминаването на трасе с различни препятствия. А понякога и тренират с Дейвид.

 
 
Коментарите са изключени

Екзорсизмът на Майка Тереза

| от |

Както знаем, християнството не е единствената религия, която практикува екзорсизъм. Индуизмът, юдаизмът и ислямът имат своите аналогични ритуали. Християнските екзорсизми обаче, и католическите, и протестантските, получават най-много пиар. Филми като „The Exorcist“, „The Rite“ и „The Exorcism of Emily Rose“ популяризират сериозно този процес, дотолкова, че днес дори се използва като шега в определени ситуации. В следствие на това католическата църква в САЩ през 90-те години прави едва 1 официален екзорсизъм, а през 2001 те вече са 10.

Много известни фигури на Католическата църква участват в тези прочистващи ритуали – папа Йоан Павел II, папа Франциск. В случая на Майка Тереза, тя самата е обект на екзорсизъм. 

Mother Teresa 1

 

Анеза Гонджа Бояджиу 

Майка Тереза преподава в девическо училище Света Богородица в Калкута, където през 1944 е назначена за директорка. Две години по-късно, на 10 септември 1946, докато пътува с влак от Дарджилинг до Калкута, получава призив да помага на най-бедните; така, още две години по-късно, тя напуска, за да получи медицинско образование и да започне дейност по призванието си. В началото е трудно, както тя сама пише в дневника си: „Господ иска да съм свободна монахиня, покрита с бедността на кръста.“

Но продължава с работата си, за което през октомври 1950 получава и награда – Ватиканът й дава разрешение да направи своя религиозна общност: Мисионери на милосърдието. Тази организация започва в Калкута с едва 13 члена, но до смъртта на Майка Тереза през 1997 те вече наброяват 4 000 души от цял свят, които се грижат и поддържат сиропиталища, хосписи и други благотворителни организации. За работата си Анеза Гонджа Бояджиу, както е истинското й име, получава множество признания и отличия, включително и Нобелова награда за мир през 1979.

С годините жената започва да страда от проблеми със сърцето. Тя получава първия си сърдечен удар, когато отива на среща с папа Йоан Павел II през 1983, а следващият се появява 6 години по-късно, през 1989. Тя предлага да се оттегли от началството на Мисионери на милосърдието през 1992, когато в Мексико на фона на сърдечните й проблеми заболява от пневмония. Нейните сестрите обаче изразяват абсолютна увереност в лидерските й качества и Майка Тереза все пак продължава да служи.

През 1996 здравето й отново се влошава – инцидент през април я оставя със счупена ключица, а през август се разболява от малария. Тя също е претърпява недостатъчност на лявата сърдечна камера, което изисква операция на сърцето. По време на престоя си в болницата през 1997, Майка Тереза не успява да намери покой и да спи спокойно.

Архиепископът на Калкута, Хенри ДиСуза, е обгрижван от същия доктор, докато лежи по същото време като Тереза, също за сърдечни проблеми. Когато разбира за нощните й тревоги, той решава, че жената е обладана от дявола и затова има проблеми със съня. „Когато докторите казаха, че не могат да намерят медицински причини за безсънието й, помислих си, че може би е атакувана от дявола… Исках да се успокой и затова накарах свещеник, в името на църквата, да извърши екзорсизъм.“

След известно колебание (откровен спор) относно реалната нуждата от екзорсизъм в настоящата обстановка и дали въобще Майка Тереза е в достатъчно ясно съзнание, за да може да реши в полза на ритуала вместо да се ориентира към по-традиционни молитви. ДиСуза предлага местният свещеник, отец Росарио Стросио от Сицилия, да извърши пречистването.

По-късно ДиСуза ще каже, че отецът само се е молил над Майка Тереза, за да й помогне да се отърве от безсънието и да помогне на вътрешния й мир и че в никакъв случай не казва, че Тереза е обладана от зъл дух. Самият отец Стросио обаче казва, че е прочел „молитви за екзорсизъм, за да се махнат злите духове“, докато е до леглото й.

Архиепископ мълчи за ритуала цели 4 години след смъртта на Майка Тереза и действията му, както вече отбелязахме, предизвикват объркване у мнозина. Католическата църква традиционно прибягва до екзорсизъм чак след много и изчерпателни изследвания, които са отхвърлили всяка физическа и психическа причина за конкретното безпокойство. Това е причината професорът по социология и антропология от Университета в Фордхам, Майкъл Кунео, да смята, че ДиСуза и отец Стросио са извършили неформален екзорсизъм, който се използва при кръщенета и за умиращите, наричащ се „обред на освобождението“.

Какъвто и да е случая, по официална информация ритуалът проработва. Архиепископ ДиСуза твърди, че сестрите, които се грижели за Майка Тереза, са му споделили, че след него тя спала съвсем спокойно.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени