shareit

Действително ли някои хора са родени с опашки

| от |

До известна степен отговорът на въпроса „Наистина ли някои хора са родени с опашки и доколко са разпространени тези случаи?“ зависи до голяма степен от дефиницията ви на думата „опашка“. Например, редица неща могат да се подават от опашната кост на едно новородено – това включва цисти, тумори и дори паразитни близнаци. Но много рядко човек е роден с допълнителен издатък, който вече може да се смята за вестигална (нещо дегенерирало, недоразвито или атрофирало в хода на еволюцията след като спира да бъде от полза) опашка.

Не е свързано с темата, но е хубаво да се знае – апендиксът дълго време е смятан за вестален орган, но се оказва, че той съдържа полезни бактерии, които помагат с храносмилането и/или заселват червата, ако сме имали проблеми с коремчето.

Coccyx - anterior view02

Опашна кост

По време на зародишното развитие. човешкият ембрион на около петата седмица има опашка, която обикновено до осмата седмица е абсорбирана от ембриона. В много редки случаи обаче тази опашка не се абсорбира и човек продължава да я носи и след раждането си.

Обикновено този издатък е съставен от мастна и съединителна тъкан, снопове набраздени мускули и понякога нерви и кръвоносни съдове. Забележимо отсъства, дори в добре развитите опашки, каквито и да е прешлени или способност за съзнателно движение.

Ако трябва да засегнем конкретен случай – през 2012 излиза научно изследване с име Spectrum of human tails: A report of six cases (Разнообразието на човешки опашки: Доклад за шест случая) и разказва за няколко пациента, които по възраст варират от 3 дни до 2 години, с опашки. От шестте четири от опашките се намират в лумбалната област, а най-вероятно не особено изненадващо, трима от пациентите имат спина бифида (вроден дефект, при който долната част на гръбнака е изложена през дупка в гръбначния стълб).

Опашките на пет от шестте пациента не са свързани с гръбнака и съответно успешно биват хирургически премахнати. Родителите на шестия пациент отказват да дадат съгласие (в труда не се казва защо). Изненадващо, опашката на един от тях има кост, както и хрущял, подкожни мазнини и неврална тъкан.

 
 
Коментарите са изключени

Руският Макаров – Елвис на пистолетите

| от |

Малко след Втората Световна война започва възраждането на военната индустрия. След като автоматичното оръжие започва да демонстрира невероятно преимущество, почти всеки производител започва да променя своята концепция. В мирното време, което мнозина наричат „Студената война“, когато двете велики сили се опитват да наложат влиянието си във всяка точка на света, въоръжаването е възхода на военната индустрия започва бавно и сигурно да затвърждава думите на Айнщайн: „Не знам с какво оръжие ще се води третата световна война, но четвъртата ще бъде с камъни и пръчки.“.

Добрата новина е, че още не сме стигнали до такъв конфликт, лошата е, че създаденото оръжие ще стигне за няколко световни сблъсъка. След като АК-47 прокарва пътя на автоматичното оръжие, руските инженери започват да опитомяват идеята за самозареждащото се оръжие и по тази линия решават да подменят екземпляри като Tokarev TT33 и Nagant M1895 револверът. Лекото стрелково оръжие има някои изисквания, за да се наложи сред сериозната конкуренцията. TT33 е впечатляващ пистолет от Втората Световна война, но при всички положения не може да продължи своето съществуване.

Тежък е, не винаги се хвали с особена надеждност, а и много войници успяват да се прострелят сами, защото предпазителят не е сглобен правилно. Точно тези грешки трябва да бъдат променени. Друго главоболие за войника били пълнителите, които също не били удобни при зареждане. И така в края на 1945 г. се разработва нов дизайн за пълнител. Конкурентите са съответно с 7.62-милиметрови патрони и 9-милиметрови. Създателят Семин получава похвали, а и неговото творение е особено качествено и още по-важното – евтино за производство.

Soviet Makarov army handgun with ammunition

Според много критици, историята на Калашников е приятелски копирана от друго немско оръжие. Ето защо не трябва да се изненадвате, когато разберете, че следващият модел има впечатляващи прилики с Walther PP. В специален конкурс се събират редица конструктори и инженери, които търсят решение за създаването на елементарен за поддръжка пистолет, който може да се похвали с отлична здравина и безотказна работа. Повече от 10 инженера предлагат своите проекти за тестове. През пролетта на 1948 г. има един модел, който изпъква над всички останали. Пистолетът на Макаров се хвали с 20 пъти по-малко проблеми спрямо конкурентите си в лицето на Барюшев и Севрюгин.

Освен това използва много по-малко части, за да не може да се развали. На следващата година официално влиза в производство и ще бъде предпочитано оръжие за целия свят. Макар и не всяка техника на СССР да получава такива възхвали, творението на Николай Макаров се използва и до днес във всяка гореща точка. Разбира се, оръжието претърпява още промени и едва през 1951 г. излиза най-познатата версия, която е използвана дори от Джеймс Бонд (не само в старите екранизации, но и в новите). Може да изглежда странно, но тайната на всяко добро и качествено оръжие е неговата елементарна конструкция. По тази причина и до днес се използва AK-47.

Макаров продължава да се произвежда и до днес, макар и мнозина да смятат, че е реликва. Кой е подозирал, че именно Макаров ще надживее ГДР и СССР? И нещо още по-важно, произвеждал се е и в България. Родната версия категорично се нарежда сред фаворитите в производството. През 90-те години оръжието получава по-сериозен пълнител за 12 патрона, с което става значително по-заплашителен и с безпроблемен механизъм може да решава много сериозни конфликти. Агентите на КГБ също не се оплакват, след като техният пистолет идва със заглушител.

Makarov pistol close-up depicted on a white background

За толкова дългия си живот (макар и конструкторите да споделят, че разработват нова версия, която трябваше да влезе на въоръжение през 2019 г.) Макаров е участвал в редица военни конфликит. Следите от него започват в първата Индокитайска война, преминава през дебрите на Виетнамската война, участва активно в революцията в Никарагуа, Ливанската гражданска война го помни като ефективен пистолет, не е пропуснал Афганистан, Анголската гражданска война, Чеченската война, сраженията в Афганистан (които продължават и до днес) и още много други.

Благодарение на малките си размери, това е оръжието, което всеки разумен човек би поискал да притежава. Освен безотказна работа, този път разполага и с много добър предпазител, за да няма никакви инциденти. След редица преработки, предимно върху дизайна, това оръжие продължава да се използва по една много точна причина – работи много добре и може да се справи отлично!

Най-вероятно трябва да знаем, че това е оръжието, което е достигнало космически висоти. Според някои мъдри глави, в открития космос е необходимо оръжие. Ето защо от първия полет в космоса до падането на СССР, всеки космонавт е имал достъп до личен Макаров и разбира се – патрони. Най-вероятно руснаците са вярвали, че е възможно някой да нападне космическата им станция и едва ли са визирали извънземни. Ако през новото хилядолетие имаха оръжие, нямаше да страдат от счупената си тоалетна, която е използвана от американци и руснаци. Този международен конфликт остава за друг път. Рядко може да се окаже, че истинско оръжие е успяло да стигне толкова далече, включително в космоса.

semi-automatic black hunting shotgun, cartridges 12 gauge, and makarov pistol

Не случайно Макаров е смятан за „Елвис на пистолетите“, той никога не предава своя собственик и винаги изпълнява работата. Никой не е сигурен колко точно от тези са произведени някога, но имайки предвид, че пистолетът се е произвеждал в целия източен блок и може да бъде открит официално в около 47 страни, можем спокойно да предложим цифра от милиони екземпляри. Най-вероятно е оценяван и от официалните сили на реда и от различни партизански движения.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Слаймът завладява 1977

| от |

Слаймът на Mattel беше любимата играчка на всяко дете, привлечено от гаднички (но не прекалено гадни) неща. Той също така беше враг на всеки чист килим или стена. Но как тази пихтия от химикали става толкова популярна? Това е една история, която ще ни върне назад в неоновите дни от ерата на диското: 1976 г.

Nickelodeon's 2019 Kids' Choice Awards - Show

Slime е представена за първи път от производителя на играчки Mattel през зимата на 1976 г. Зелена на цвят и мека на пипане, играчката прониква между пръстите ви и обхваща всичко, върху което попадне – ръце, други играчки и дори косата на малката ви сестра или брат, ако сте особено палави.

Изработена от гуарова гума (полизахарид) и боракс (натриев тетраборат), пихтията запазва полутвърдата си форма дълго време, стига да я съхраняваме добре в кутийката й. Ако ли не, след известно време на повърхността й ще се образува твърда коричка. През годините, в които е популярна, които завършват около 1990 г., към играчката се слагат в комплект най-различни каучукови насекоми, червеи и дори очни ябълки, което добавя към приятния гаден ефект и я поддържа близо до върха на списъка с предпочитани коледни играчки, особено в годината след като излиза – 1977. Mattel също така пуска и настолна игра Slime Monster в края на 70-те, в която играчите, докато се движат по дъската, трябва да не бъдат заловени от отвратителното зелено чудовище, което ще ги хване, ако попаднат на квадратчето под него.

Slime си колаборира с няколко световни франчайза. Първият от тях е Hordek’s Horde Slime Pit от франчайза на Masters of the Universe в началото на 80-те. Играта използва отлично пихтията, защото някой от играчите може да падне жертва и да бъде заклещен между ноктите на птица срещу стилизирана тухлена стена с червена арка с лицето на Hordak, издълбано в центъра й. Над жертвата пък има огромна глава на динозавър и когато се натисне бутон в задната й част, Слаймът потича от устата на динозавъра върху пленения и го задушава. Слаймът да тече от устата на чудовище е популярна тема сред тези колаборации.

Kenner е друга компания, която намира хубаво приложение на слайма. Този път той участва в играчката Real Ghostbusters. Анимационният филм „Real Ghostbusters“ включва героите от игралния екшън „Ghostbusters“ от 1984, както и от продължението му. През 1987 г., обаче, Kenner добавя лилав и розов слайм към играчка пак по анимацията, която се нарича Ecto-Plazm Play Gel. Идеята и е, че чудовище се прикрепя към преса, в която се слага Слаймът и при натискане на пресата, гадорията излиза през устата му. По-нататък те добавят и още цветове – червено, жълто и синьо.

Играчките на Playmate по франчайза Teenage Mutant Ninja Turtle са следващите, които използва Слайм. В този случай играчката се нарича Retromutagen Ooze (или просто Ooze). Това име подсказва за връзка с химикалите, които всъщност създават Костенурките (и които дават силите на Daredevil на Marvel, както се твърди в комикса). Подобно на оригинала, Retromutagen Ooze първоначално се предлага самостоятелно в своя кофичка, както е показано на снимката. Има обаче няколко играчки, които включват Ooze като част от комплект. Ето например, Retrocatapult е такава играчка. Както подсказва името, това е едноместен катапулт, на който Слаймът се слага и съответно се изстрелва (радост най-вече за родителите…). Flushomatic е друга играчка, която използва Ooze. Тя представлява пластмасова тоалетна на върха на арка с резервоар отдолу. Слаймът съответно се изсипва в тоалетната и пада в резервоара, където може да има друга фигурка. Относно фигурки – Mutagen Man е човече („човече“), което представлява живо контейнерче със слайм, което има ръце и крака. И накрая Oozey, което произнася се „Узи“, като оръжието. То представлява обаче не ръчно оръжие, както името предполага, а такова, което прилича на топ. Този топ съответно изстрелва кофи за боклук (от малките, цилиндричните), пълни със слайм. Понеже катапулта не стига…

Nickelodeon's 2019 Kids' Choice Awards - Show

Въпреки че популярността му, както казахме, приключва през 90-те, Слаймът преви завръщане. Той се прокрадва между пукнатините и отново стига до децата благодарение на Nickelodeon. Началото е в детското шоу от Канада “ You Can’t Do That On Television“, където Слаймът (наричан там Гак, Gak) се използва срещу всеки, който изрече думите „не знам“. Предаването става толкова популярно, че пихтията се лее (доста богато и разточително) и в други предавания на Nickelodeon – „Double Dare, Wild и Crazy Kids“ и „Figure It Out“. Нищо неподозиращи знаменитости пък може да бъдат засипани със неоново зелен слайм на събитието Nickelodeon Kid’s Choice Awards. И когато това стане, почти всеки път се приема като чест.

Всъщност играчката се поява по Nickelodeon TV още през 1979 и така добива популярността, която ще я направи най-желаната коледна играчка същата година.

Това беше историята на продукта на Mattel, наречен Slime.

Историята на самата слуз обаче започва още в началото на 20-ти век. По това време науката обръща повече внимание на синтетичните полимери и при изследванията им се правят доста полезни открития. Основите им се полагат през 20-те години. Създаден е модел на молекулите им, който предполага, че те са в дълги, усукани, подобни на вериги формации. Тези модели по-късно се потвърждават и от двама учени, използващи рентгенови лъчи за изследване на естествен каучук (който, разбира се, също е полимер). Това е и горе-долу моментът, в който разработването на синтетични полимерни и пластмасови материали става сериозно и масово.

Компаниите от години произвеждат и предлагат продукти на базата на полимер, които приличат на слайм. Продават се различни пластелин и глина за моделиране, които са на такава основа. През 1943 г. Джеймс Райт се опитва да направи полимер от синтетичен каучук, който да се ползва при американските военни действия по време на Втората световна война. Не успява обаче да получи търсените от него свойства и след като се примирява с провала, отлага работата по проекта си. Няколко години по-късно, „провалът“ му попада у един служител на Dow Corning Corporation, който една вечер го показва на гостите си. Един от тях проявява интерес към нещото и усеща, че то има потенциал като нова играчка.

Silly putty dripping

Играчката Silly Putty в действие

След като е рекламирана в шоуто Howdy Doody през 1957 г., Silly Putty се превръща в национален феномен! През декември 1968 г. играчката дори отива до Луната, на борда на Аполо 8.

Освен от гуарова гума, слуз подобна на Slime и Silly Putty се прави и от поливинилов алкохол (PVA) и дори мляко. Но технологиите в тази посока постоянно се развиват и подобряват. Стив Спанглер дори прави от слузта изкуство.

Днес в интернет има безброй уроци как да си направим слайм сами и то с елементарни предмети и химикали от бита. Понеже знаем, че ще опитате – успех!

 
 
Коментарите са изключени

Човекът, който създаде пианото

Хората, за които се сещаме, когато говорим за италианския Ренесанс, са най-често Медичи, Да Винчи и Галилео. Малцина обаче знаят Бартоломео Кристофори, изкусен майстор, живял и работил именно през тази епоха. И дори да не името му да ни е познато, може да не знаем най-голямото му изобретение – клавесинът, по-известен днес като пианото.

Pianoforte Cristofori 1720

Едно от пианата на Бартоломео Кристофори от 1720 г. в музея на Метрополитън 

Знае се малко за семейството и детството на Кристофори, освен че е роден през 1655 г. и расте в град Падуа, Република Венеция. Като голям, освен че работи над различни инструменти, той по-конкретно е бил производител на клавесин. С работата си конкретно по тях, когато е на 33 години, привлича вниманието на Фердинандо де Медичи, син и наследник на Козимо де Медичи, херцог на Тоскана. Фердинандо наема Кристофори да поддържа инструментите в огромната му колекция, както и да опита да измисли нови.

Кристофори обаче първоначално не бил заинтересован. В един от малкото документи, които имаме за майстора, той отбеляза, че „Казах на принцът, че не искам да се занимавам, а той ми отговори, че ще ме накара да искам…“ И наистина, на Кристофори е предложена заплата, по-голяма от на предшественика му (който е починал скоро) – 12 скуди на месец – и му е дадена напълно обзаведена къща, както и работните инструменти, които ще му трябва, за да прави и поддържа музикалните инструменти. Получава също и своя собствена работилница заедно с двама асистенти, а не работи с други занаятчии, които са на щат при семейство Медичи.

Преди Кристофори да измисли пианото, имаше осезаема липса на струнен инструмент с клавиши, с който могат да се свирят много разнообразни типове музики и е подходящ за изпълнения пред публика. Основните опции по това време са клавесинът и клавикордът. И двата инструмента работят с клавиши, което води до вибрация на съответната струна. Основният проблем при тях обаче е, че нивото на звука на клавесина не може да бъде увеличаван или намаляван по време на свирене, а клавикордът просто е прекалено тих, за по-големи концерти (затова и се използва от музикантите основно за композиране и репетиции/упражнения). Дизайнът на пианото преодолява и двата проблема.

Относно когато точно Кристофори изобретява това, което днес зовем пиано – един опис на музикалните инструменти на Медичи от 1700 г. разкрива, че първото пиано вече е създадено, макар и първоначално да се нарича „арпикимбало“:

Голямо „арпикимбало“ от Бартоломео Кристофори, е ново изобретение, което произвежда високи и слаби тонове, с два набора струни, настроени в унисон, с тяло от кипарис…

Арпикимбалото малко или много наподобява клавесина – името му в превод буквално означава арфа-клавесин. Смята се, че реалната дата на неговото създаване е между 1698 и 1699, а Бартоломео може да е работил върху инструмента и още през 1694 г. Въпреки това той е показан пред обществото много по-късно, през 1709 година.

Piano forte Cristofori 1722

Друго пиано на майстора, от 1722 г.

С времето изобретението става известно като пианофорте, по италианските думи за „мек“ и „силен“. Заради тази му способност да издава по-тихи (меки) или по-силни ноти по време на свирене, инструментът добива популярност. По-късно, разбира се, името е съкратено на „пиано“.

През 1711 г. са публикувани рисунки и описания на оригиналния дизайн на пиано, а производителите на инструменти в цяла Европа се опитват да пресъздадат иновативния инструмент на Кристофори, най-вече Готфрид Силберман от Германия. Силберман бил толкова известен с работата си по пианото, че понякога грешно е наричан негов изобретател. Той все пак играе важна роля в историята на инструмента (измисля предшественика на педалите), но когато създава своята собствена версия на инструмента, разчита силно на плановете на Кристофори, . Тази първа версия също така изглежда е направена около година след смъртта на Кристофори.

Според музиканта от 18 век Йохан Фридрих Агрикола, ранната работа на Силберман по пианото не е много добра. След като създава първия си протоп, Силберман кара Йохан Себастиан Бах да го изпробва, но получава не особено положителни отзиви. Критиката на Бах към инструмента подтиква Силберман да направи по-добра версия и за целта копира по-късните дизайни на Кристофор от 20-те години на 18 век (които описват повечето функции в съвременното пиано). След като копира тази версия и накара Бах да я изпробва, великият композитор изцяло променя мнението си за творението на Силберман.

CristoforiPiano1726LeipzigKeyboardView

Трето пиано от Кристофори – 1726 г.

След като измисля пианото, смята се, че Кристофори продължава да работи за семейство Медичи, въпреки смъртта на своя благодетел Фердинандо де Медичи през 1713 г. Самият той пък умира през 1731 г. на 76 години, посвещавайки последната част от живота си в опити да усъвършенства великият инструмент.

 
 
Коментарите са изключени