shareit

Да се оперираш сам на Антарктида или да умреш – историята на Леонид Рагазов

| от |

Антарктида не е място за всеки. Суровият климат поставя и най-големите авантюристи на жестоки изпитания. Ледената пустиня е погребала много мераклии през годините, което предполага, че в определен момент опитът е трябвало да подготви следващите авантюристи. В този ред на мисли трябва да попитаме: знаете ли защо винаги пилотите в самолета са двама, понякога трима?

В редките случаи, когато един от авиаторите има медицински проблеми (случва се), другият поема контрол над полета. Все още е мистерия защо Съветският съюз е направил експедиция до станция Новолазаревска, използвайки само един хирург. Смяна от 13 души поема контрола на базата от март месец. Сред 12-те човека персонал е и Леонид Рогозов – единственият лекар в станцията.

Camping during winter hiking in Carpathian mountains

На 29 април Леонид се събужда с гадене, виене на свят и треска, а по-късно започнал да усеща и сериозна болка в долната част на корема. Класическите симптоми имали един добър отговор – апандисит. Единственият начин за оцеляване е операция. В началото на дългата полярна нощ (обикновено трае повече от 24 часа мрак, полярният ден е точно обратното) и транспортирането е невъзможно. Снежните бури не позволяват на транспорт чрез самолет. Лекарят пише в дневника си:

„Очевидно имам апандисит. Пазя всичко в тайна, усмихвам се. Не трябва да плаша приятелите си. Няма кой да ми помогне. Полярните срещи с медицината достигат до зъболекарския стол, нищо повече от това.“

Леонид се опитва да тушира болката с антибиотици, охлаждане и други познати практики, но ситуацията бавно и сигурно се влошава. Температурата на тялото се повишава, а с нея започва и повръщането – то не може да се скрие от погледите на изплашените колеги.

„Не съм спал снощи. Изпитвам адски болки! Снежната буря пробива душата ми и вие като хиляди чакали. Все още нямам всички необходими симптоми, за да кажа, че операцията е неизбежна, но усещам натиска от тази нужда. Вече знам какъв е единственият изход: трябва да се оперирам сам. Пред възможността да сгъна ръце и да чакам да умра, това е по-доброто решение.“

The single most badass photo ever. Dr. Leonid Rogozov performing his own appendectomy

На 1 май, лекарят вече няма друго решение, освен да започне собствената си операция. Неговите приятели били до него, за да подават инструментите, докато друг стоял пред пациента/лекар, за да държи огледало и да показва какво се случва. Необходимо е да си представите цялата картина, за да добиете пълна представа на геройството на Рогозов. Адските болки не позволяват употребата на упойка, а сега предстоят допълнителни усилия. Следващата подробност е, че всяко движение е обърнато наобратно в следствие на огледалото и всяка грешка коства още повече страдание. Опериращият трябва да е в полуседнала позиция, за да може да вижда какво и къде реже. След 30-40 минути се налагали кратки паузи, защото не можел да се концентрира в следствие на болката и виенето на свят. Операция от този вид във всяко спешно отделение не би отнела повече от половин час, но в този случай продължила около час и четиридесет и пет минути. В хода на операцията някои от колегите направили снимки. Ето какво пише по-късно в дневника:

„Работех без ръкавици. Трудно беше да виждам. Огледалото помагаше, но много често ме объркваше – все пак показва всичко наобратно. Правех всичко с опипване. Кървях сериозно, но трябваше да изтърпя всичко, за да извърша прецизно операцията. Успях да нараня сляпото си черво при отварянето и ми трябваше време да го зашия. С опипване разбрах, че има много повече проблеми, отколкото съм подозирал. На всеки 4-5 минути правех почивка от 30 секунди. Напипах проклетия апандисит! По тъмните петна разбрах, че нямаше да имам повече от ден, ако не бях оперирал. При последният разрез ми стана лошо, сърцето ми се забави значително, ръцете ми се превърнаха в гума. Подозирах, че краят не е много далече. След като проклетото парче беше в тавата, осъзнах, че съм прескочил трапа.“

След 5 дена на легло, температурата на лекаря започнала да се нормализира. Седем дена по-късно и отново собственоръчно, Рогозов сваля и шевовете си. След две седмици започнал да работи отново. Историята се разпространява бързо по света и на следващата година Леонид получава медал за постижението си. Преписването на геройства обаче не допадало до последно на лекаря, той продължавал да твърди, че това е просто още една операция за спасяването на още един живот – неговият. През 1962 г. Леонид приключва с Антарктида и работи в болници в Русия, но в много по-топлите ѝ точки. През 2000 г. умира от рак на белия дроб. Неговият подвиг и до днес се представя като пример на човешката воля за живот.

 
 
Коментарите са изключени

Как половината хора на света живеят на 1% от земята

| от |

Четейки новини колко земята е пренаселена, лесно може да си представим, че на всеки континент е тъпкано с хора от край до край.  Всъщност, реалността е съвсем различна. Повечето хора са концентрирани в сравнително малко на брой силно заселени места. Както можем да видим на картата горе, половината от хората на Земята живеят в черната част на света, а другата половина – в жълтата.

Тази карта е създадена от Макс Галка с данни от NASA / SEDAC. Тя означава населението като разделя сушата на малки квадратни клетки, образувайки мрежа независима от политическите граници. Като пиксели на екран, 28 милиона квадратчета се запълват в 2 цвята: всяко жълто квадратче представлява площ от около 5 на 5 километра с население от 8 000 души или повече. Всички други клетки, черните, са със същия размер, но с по-ниска плътност.

По-слабо населените черни зони обхващат 99% от повърхността на Земята, докато жълтите са само 1%. Как са организирани тези по-плътни райони обаче зависи значително от самия район, което се вижда, когато разгледаме детайлно различните континенти и страни.

Като за начало огромните слоеве от Югоизточна Азия има плътно запълнени с жълто места. Общо почти половината (над 40%) от населението на света живее именно в тази зона. Тя се състои най-вече от Индия, Китай и Бангладеш.

Остров Ява (в Индонезия), както и остров Япония също се открояват. Първият е най-гъсто населеният остров на планетата, докато вторият е дом на най-гъсто населения град на планетата, Токио.

В цяла Европа светлите пиксели са малко по-фокусирани в центъра, но цялата картинка изглежда като мрежа от точки, а не отделни петна, където са най-развитите градове.

Африка и Южна Америка са поръсени сравнително леко с жълти петна, предимно около големите градове. Там обаче се намира най-пренаселеният пиксел на света – в Кайро: над 1 милион души на 25 кв. км.

 
 
Коментарите са изключени

Ернесто Миранда и четенето на правата при арест

През 1966 във Върховния съд на САЩ се води едно знаменито дело – Миранда срещу Аризона – което ще изясни, че Конституцията изисква при арест полицията да предупреждава, че арестанта има право да мълчи, че всичко, което каже, може да се използва срещу него и че има право на адвокат дори да не може да си го позволи. Ние ще чуваме тези думи много пъти от филмите; за американците те са известни просто като „предупреждението на Миранда“. Но кой е Миранда и какво е направил?

Роден на 9 март 1941 в Кълъмбъс, Аризона, Ернесто Миранда явно изживява много проблемно детство. Има малко официална информация за Миранда, но шепа достоверни източници предлагат подробности, от които ще се опитаме да сглобим кратка биография на човека преди да видим по-добре документираната (от полицията и съда) част от живота му, довела до „предупреждението на Миранда“.

Майката на Миранда явно е починала, когато е бил много малък, на около 6-годишна възраст, а с останалата част от семейството си той никак не се е разбирал . Когато е в осми клас, вече има присъда за кражба. Година по-късно, след поредна присъда за взлом, той е пратен в превъзпитателно училище. Малко след като е освободен, пак е съден – този път за опит за изнасилване и нападение и отново се връща в училището.

Двугодишен затвор и вече на 17 години, Миранда се мести в Лос Анджелис, където пък е задържат по подозрения във въоръжен грабеж и сексуално посегателство (най-вероятно воайорство). След като навършва 18 се връща в Аризона, където се записва в армията. 15 месеца служба по-късно и Миранда е уволнен без почести; по време на службата си той прекарва известно време в карцера, защото многократно е отсъствал без позволение и отново заради воайорство. Армията му нарежда да отиде на психиатър, но той отива само на една сесия. Отново се завръща в Аризона и арестите и старата песен продължават.

През 1963 г. Миранда се премества със съпругата и дъщеря си в град Меса, Аризона, където изглежда се опитва да тръгне в правия път, намирайки си работа на товарен док във Финикс. И това ни довежда до много по-добре документираната част от живота му.

На 3 март 1963 18-годишно момиче си тръгва от работа в киносалон в центъра на Феникс. Докато върви, похитителят й я хваща в гръб, опира нож в гърлото й и й заповядва да не крещи като държи ръцете зад гърба й. Вкарва я на задната седалка на кола си и я завързва. Вместо да вика или да се опита да избяга по друг начин, тя прави това, което мнозина биха направили с нож до гърлото – замръзва. Карат около 20 минути, след което нападателят й я развързва и сваля дрехите си. Тя се опитва да го избута и крещи: „Моля те, недей“ и „Моля те, пусни ме“. В показанията си по-късно Миранда твърди, че момичето не се е съпротивлявало, докато я изнасилва, и че никога досега „не е имала отношения с мъж.“

След два часа разпити „служителите излязоха от стаята за разпит с писмено признание, подписано от Миранда“. В горната част на документа, голяма част от който е написан на ръка, има следният напечатан на машина текст:

Аз, Ернесто А. Миранда, се кълна, че правя това признание доброволно и по своя воля, без да съм заплашван, принуждаван или да ми е обещаван имунитет и с пълно познаване на законните ми права и разбирайки, че всяко мое изказване може да бъде използвано срещу мен.

Според един от полицаите този текст е бил прочетен на Миранда, но чак след като той вече е направил устно признание.

В крайна сметка Ернесто е осъден на 20 до 30 години затвор за отвличане и изнасилване (както и по отделно обвинение за грабеж) до голяма степен благодарение на този документ. Той обжалва и оспорва достоверността на му, за което твърди, че нарушава конституцията, „тъй като Върховният съд на Съединените щати казва, че човекът има право на адвокат при ареста си“.

При обжалване пред съда, присъдата на Миранда, както и тези на трима други, се счита за противоконституционна. По отношение на Миранда, съдът казва:

Ясно е, че Миранда по никакъв начин не е бил известен за правото си да се консултира с адвокат, нито е било правото му да не бъде принуждаван да се инкриминира ефективно защитено по какъвто и да е друг начин. Без тези предупреждения признанието му е недопустимо. Фактът, че подписва лист, който съдържа напечатана клауза, в която се посочва, че е напълно наясно с правата си, не означава, че ги знае и че прави информиран отказ от тях.

Това решение на съда провокира популярното четене на права при арест, което виждаме толкова често по филмите.

Mesa-City of Mesa Cemetery-Ernesto Arturo Miranda

Що се отнася до Миранда – присъдата му се отменя, но през 1966 е съден отново, жена му свидетелства срещу него и в крайна сметка получава същата присъда 20 до 30 години затвор. На 31 януари 1976 той е намушкан по време на бой в бар и умира.

 
 
Коментарите са изключени

Наистина ли хората от средновековието са се къпали рядко

| от |

Има няколко популярни представи за хигиенните навици на средновековна Европа – от това, че хората си изхвърляли гърнетата през прозореца до това, че едва ли не никога не са се къпали. Има ли обаче нещо вярно? Днес ще отговорим на втория въпрос.

Говорейки за поведението на много различни култури на голямo пространство като цял един континент в голям обсег от време като Средновековието, съвсем естествено е да нямаме един универсален отговор. Нещата зависят…

Но нека се опитаме да нарисуваме достоверна картинка на ситуацията.

Оказва се, че хората през Средновековието също толкова са искали да не миришат, колкото и сега. Затова, най-общо казано, изглежда, че противно на общоприетото схващане, те все пак са имали основни хигиенни навици. Това знаем от текстове, в които се споменава, че хората са се къпели под някаква форма сравнително редовно който колкото може.

Изглежда, например, че миенето на лице, ръце и зъби е било навик сутрин. За хигиена на зъбите, освен парцали, се използват и клонки – единия край на клонка се сдъвквал и след като се разточи достатъчно, същият край се ползва като четка. С времето хората осъзнали, че клонките (понякога и корените) на някои определени растения имали положителен ефект и използвали предимно тях – те всъщност съдържали антибактериални вещества.

Stamnos women bath Staatliche Antikensammlungen 2411

Миенето на ръцете се случвало от леген с вода – още от древни времена – както сутрин, така и преди и след хранене. По това беше време храненето се извършвало с ръце, а ползването на вилица се считало за грях, защото според тогавашните разбирания „Господ е дал на човека естествени вилици – неговите пръсти. Затова е лична обида към Него, ако използваме изкуствени, метални вилици за хранене“, казва Св. Петър Дамиани. Много хора, особено от по-долните класи, се хранели от общи съдове, което допълнително мотивирало миенето на ръце.

Но нека поговорим за къпането. През Средновековието, въпреки че някои доктори съветвали да не се прави прекалено, много други изтъквали ползите за здравето от редовното къпане. Например, през 14 век италианецът Магниний Медиоланезис, придворен лекар и магистър от Парижкия университет, пише:

Къпането почиства външните части на тялото от замърсявания… ако мръсотия остане по кожата след упражнения или масаж, тя ще бъде премахната с банята

Той също така препоръчва къпането като лек или за комфорт, например, за възрастни хора или бременни жени.

Petrus de Ebulo - Balneum Sudatorium

Разбира се, когато говорим за бани на цялото тяло, по онова време само по-заможните са могли да си позволят да притежават вана, както и гореща вода, така че повечето хора разчитат на публични бани, реки, езера, извори и т.н. Затова най-бедните, които не са могли да си позволят да отидат на баня, са имали изключително лоша хигиена през зимните месеци, осланяйки се само на легени с вода.

Но за останалите публичните баня са често използвани, особено след 11 век, когато кръстоносците, които са свикнали с такива удобства, популяризират редовното й посещаване не само за целите на къпането, но и за социализиране. Всъщност през 15 век храненето в публичните бани по време на къпане е съвсем често явление. Както пише в книгата „Clean: A History of Personal Hygiene and Purity“ на Вирджиния Смит:

Към 15 век изглежда, че угощението в градските бани е толкова често, колкото ходенето на ресторант ще стане четири века по-късно. Немски офорти от същото време изобразяват градски бани с къпещи се двойки, които похапват голи често по няколко във вана.

В подобна ситуация всъщност няма нищо странно, защото тя е подобна до голяма степен на тази, в която ние се събираме около басейна с приятели.

Разбира се, като се има предвид ситуацията: много хора, къпещи се заедно в една и съща топла вода, споделят храна и дори понякога правят секс, съвсем нормално е да се разпространяват болести. Когато се появява сифилисът, популярността на публичните бани залязва. Както отбелязва холандският философ Еразъм през 1526:

Преди двадесет и пет години в Брабант нищо не беше по-модерно от обществените бани. Днес няма такива … новата чума ни научи да ги избягваме.

И все пак, повечето хора все пак се къпят, но по-рядко от преди. Някои сред благородниците обаче наистина са отказвали да се къпят. Например, един руски посланик във Франция отбеляза: „Негово величество [Луи XIV] вони като диво животно.“ Руснаците не се притесняват и продължават да се къпят редовно, дори след като европейските им братя изоставят баните. А що се отнася до миризмата на крал Луи XIV – тя изглежда произтича от факта, че лекарите му го съветват да се къпе възможно най-рядко по здравословни причини. Сам той заявява, че намира къпането за смущаващо и поради това се е къпал във вана два пъти през живота си.

Като цяло, изглежда никога не е имало период в историята, когато хората не са се къпали, като най-малко хигиенични не са били хората от средновековието, нито тези преди тях, а живите през 16 век и малко след това, благодарение основно на болести.

 
 
Коментарите са изключени

Да криеш любовника си на тавана цели 10 години

| от |

Колко дълго можете да пазите своята изневяра в тайна? Година? Може би две? А какво ще кажете за цели десет години? Това също би могло да се случи, но Доли Остерайх вдига летвата твърде високо. Жената не просто се възползвала от своя любовник, а го държала на тавана в периода на връзката. Очевидно изневерите са били различни през 30-те години на миналия век. Мнозина биха нарекли подобни отношения „сексуално робство“, ала сякаш и двете страни са били доволни от постигнатото. Да започнем всичко отначало. Доли се жени за своя съпруг Фред Остерайх (заможен производител) и по всичко личи, че двамата изживяват своята приказка.

Публичният им живот е пример за останалите богаташи, те са винаги усмихнати, изглеждат щастливи на всяка снимка и във всеки един момент показват своята любов. И историята продължава така до фаталната 1913 г. с едно много специално запознанство. Дали годината е фатална или съпругата е изморена от брачния живот, не можем да знаем, ала съдбата си знае работата и понякога действа без задръжки. Госпожа Остерайх се обадила на своя съпруг и го помолила да изпрати работник от фабриката, за да погледне счупената шевна машина. На вратата почукал 19-годишния Ото Санхубер с надеждата, че ще успее да спечели доверието на началството си, както и по-добра заплата. Домакинята отворила вратата, носейки прозираща копринена роба и дълги чорапи.

Мнозина подозират, че в този ден шевната машина не била ремонтирана. Младият Ото щял да „обърне внимание“  на много от домашните уреди в дома на своя началник. Освен това, когато липсвала възможността на домашния уют, любовниците се възползвали от близките хотели, за да продължават своите занимания. Съседите пък не одобрявали подобни действия и многократно съобщавали за извънбрачните забавления на съпругата, докато Фред се труди за семейния бюджет. Една вечер и той решил да повдигне въпроса и най-накрая да реши как ще продължи животът му. Доли отвърнала, че Ото бил само нейният полу-брат по душа, с когото прекарвали времето си заедно, говорейки за най-различни теми от живота. И за допълнително успокоение потвърдила, че отношенията им били само платонически и младежът бил средство да се запълва времето на домакинята, докато се върне съпругът.

Този отговор не донесъл достатъчно покой на съпруга и Доли взела важното решение – изпратила Ото на тавана. Мнозина биха отказали подобно предложение, ала Ото нямал семейство. На тавана имал само легло и маса, луксът не бил толкова добре осигурен за него. Интимният роб обяснявал често, че отношенията им били като тези на майка и син, ако изключим някои други подробности. Самотните вечери били време за отдаване на друго хоби – писането на любовни и криминални истории с псевдоним. Доли помагала на своя любовник да ги публикува, използвайки своята влиятелна фамилия. Следва и по-добрият въпрос: как е възможно Фред никога да не разбере, че Ото е на тавана? Някои вечери мъжът чувал шумове от тавана, ала не допускал и в най-дивите си фантазии, че ще бъде част от историята в категория „глупави хора“. Неговото заключение от необичайните шумове е вярата, че горе има призраци.

След 5 години със странните шумове, мъжът най-накрая предложил да се преместят в друго жилище. Доли нямала нищо против, но искала домът им да има таван. Ото бил освободен от своята клетка и изпратен по-рано в Лос Анджелис, за да очаква новия си постоянен адрес. Веднъж щом локацията става ясна, Ото изпреварва новодомците и се настанява в своята нова килия. И точно тук се случва драматичният обрат. През 1922 г. (близо десет години от началото на аферата) семейството започва един много сериозен скандал. Любовникът слушал и в един момент се притеснил много за здравето на своята любима. Хукнал надолу по стълбите с две от пушките на домакина. Фред най-накрая осъзнал защо някога е чувал шум на тавана и какво са имали предвид всички съседи относно полубрата на Доли. В опит да получи някакво възмездие за една от най-дългите изневери в историята мъжът напада любовника и получава три изстрела в гърдите, при това от собствените му оръжия. Докато нещастникът издъхвал, любовниците мислили версия за смъртта му. Окончателното решение било да инсценират обир. Доли била заключена от Ото в килера на дома, докато той свалил часовника на Фред и се скрил на тавана.

Тропнал няколко пъти силно от тавана, за да даде знак, че е добре скрит, а Доли започнала да крещи за помощ. Полицията повярвала на тази версия, а съпругата бързо решила да започне отначало живота си, карцирайки за пореден път любовника на тавана в новия си дом. Историята можела да се повтори, докато не се появил Хърман Шапиро – брокерът на недвижими имоти. Вдовицата започнала да се влюбва и решила да даде скъпия диамантен часовник на бившия си съпруг – същият е обявен за откраднат, както се досещате. Хърман си спомнил заглавията във вестниците, получил една нескопосана история като отговор и си заминал. Същата вечер се появява и третия любовник на Доли (точно така, много са). Рой Клъмб помогнал за изхвърлянето на оръжието на престъплението. След един скандал през 1923 г. Рой отива в полицията и разказва всичко от часовника до инсценирането на обира. Следва арест и само един интересен въпрос: как жената успява да се заключи в килера сама?

Разпитите били дълги и изморителни, затова Доли помолила Хърман да занесе храна на нейния полу-брат. Ото бил толкова щастлив, че вижда друго човешко същество от години и бързо разказал цялата си история. Най-накрая историята започнала да се нарежда. Хърман изгонил Ото от дома, а той, осъзнавайки, че ще бъде издирван за убийство, бяга в Канада. Всичко останало било запазено в тайна поне за още няколко години, когато брокерът среща Ото и Доли отново. Това е и последното му посещение в полицията. Следват арести, а различните печатни издания успяват да продават тази история цели 8 години след разплитането на сагата. Справедливостта също не успява да тържествува. Убиецът можел да получи доживотна присъда, но след като 7 години не бил обвинен, давността по делото е изтекла. Същото важало и за неговата половинка. Доли се оженила, изненадващо не за своя тавански секс роб, а за мъж, с когото имала афера цели 30 години. Нейният любовник напуснал за последен път Лос Анджелис и никога повече не се върнал. Доли умира през 1961 г. на 81 години, а съдбата на Ото така и не става ясна, кариерата му на писател не тръгва в правилната посока, а и никой повече не се интересува от него.

 
 
Коментарите са изключени