shareit

Ърнест Шакълтън срещу природата: Едно оцеляване на ръба на морала и волята

| от |

„Дайте ми Скот за научни изследвания, Амундсен за бързина и ефективност, но когато има бедствие и цялата ни надежда изчезне, паднете на колене и се молете за Шакълтън.“ Това казва сър Реймънд Притли за Ърнест Шакълтън – изследователя на Антарктида, чиито легендарни приключения стават още по-популярни след смъртта му. През 1914 г. вече е твърде късно Ърнест да стане първият човек, достигнал Южния полюс, защото Роалд Амундсен вече спечелва тази чест 3 години по-рано.

Въпреки това, Шакълтън все пак е решен да стане първи в нещо. Така през 1914 г. той тръгва за Антарктида с една цел: да бъде първият човек, който прекосява целия континент пеша.  Но съдбата може да е ужасно нещо и корабът на Шакълтън, Ендюрънс, никога не стига до ледения континент. Експедицията се проваля – но въпреки това историята за това как хората му оцеляват в леда в продължение на 497 дни, я превръща  в една от най-запомнящите се истории за постоянство и издръжливост в историята.

Endurance Final Sinking

В събота, 1 август 1914 г., Германия обявява война на Русия, a след малко повече от четири седмици ще започне първата битка от Първата световна война. Това е същата събота, в която Ърнест Шакълтън започва пътешествието си към Антарктида, оставяйки Лондон и света да се бият. На борда на 300-тонния кораб е подбраният на ръка екипаж от 26 мъже, 69 кучета с шейни и котето Мисис Чипи.

Към края на октомври 20-годишният уелсец Пърс Блекбъроу, който беше корабокруширал по-рано край бреговете на Уругвай, се качва тайно на борда на Ендюрънс и тръгва към Буенос Айрес. Три дни по-късно, след като открива тайния пътник, Шакълтън избухва. Приближавайки се заплашително към него, Ърнест изръмжава: „Знаеш ли, че в тези експедиции често огладняваме и ако има някой нежелан пътник, той е първият, който изяждаме?“ На това Блекбъроу отговаря: „Екипажът ще получи много повече месо от вас, сър.“

Потискайки усмивката си, Шакълтън изпраща гратисчията да се запознае с готвача на кораба и скоро след това го направи стюард.

Пърс Блекбъроу и Мисис Чипи

През ноември 1914 г. корабът достига Южна Джорджия – китоловен остров, който е последното пристанище преди Антарктида. Ловците предупреждават Шакълтън за коварните условия в морето Уедъл. На километри се простира дебел слой лед, какъвто повечето от тях никога не са виждали. Без да се вслушва в предупрежденията им, в крайна сметка Шакълтън решава да натисне. На 5 декември тръгва и два дни по-късно корабът удря лед. В продължение на шест седмици екипажът маневрира между огромни ледени късове.

Хората на Ендюрънс не знаят, но са на няколко дни от бедствие.

На 18 януари корабът е във води в с много ледени блокове нагъсто. Ърнест и капитанът Уорсли решават да не използват парния двигател, за да си прокарат път, а да изчакаха някъде да се появи отвор. През нощта обаче ледът се запечатва около кораба, хващайки го „като бадем в средата на шоколадов“, както казва един от екипажа, и го понася в морето.

Те бяха само на един ден от континента. През следващите 9 месеца обаче корабът им се носи заедно с ледения блок из морето.

Докато месеците минават, ледът бавно разбива кораба. На 27 октомври, почти година по-късно, след като отплават от Буенос Айрес, мъжете са принудени да го изоставят. Екипажът създава лагер на леда, а Ърнест се погрижва хората му да получат най-топлите спални чували, докато той и офицерите взимат най-тънките. Те спят на леда в тънки ленени палатки – толкова тънки, че моряците можеха да гледат луната през плата.

Припомняйки си първата вечер, капитан Уорсли пише: „Спомням си, че се питах защо хората винаги са представят Ада като горещо място. Чувствах се сигурен, че ако има такова място, то ще бъде студено – студено като морето Уедъл, студено като леда, което изглежда ще стане наш гроб.“ Три дни по-късно, докато мъжете се приготвяха да потеглят към сушата, Шакълтън решава да отърве експедицията от всички ненужни тежести. Като демонстрация пред своите хора той остави зад себе си златен часовник и Библия, подарена му от кралицата на Обединеното кралство.

Предишния септември Мисис Чипи скача зад борда и прекарва в ледените води на океана цели 10 минути, преди екипажът да успее да я спаси. Но новите обстоятелства носят със себе си нови приоритети и Шекълтън застрелва три от най-младите кученца, както и котката.

Мисис Чипи принадлежи на Хенри „Чипи“ Макниш, корабния дърводелец, който е най-възрастният член на екипажа със своите 40 години. Два пъти вдовец и заклет социалист, той се отвращава от всякакви цинизми. Дни след убийството на котката, Макниш се опитва да въздигне малък бунт срещу Шакълтън, твърдейки, че правилата на кораба вече не са валидни след като не са на него вече и затова той вече не е задължен да изпълнява заповедите на Ърнест. Шакълтън го заплашва с пистолет и дърводелецът отстъпва, но по-късно Шакълтън написва в дневника си: „Всички работят добре, освен дърводелецът. Никога няма да го забравя в това време на напрежение и стрес.“

С изчерпването на храна им те започват да ловуват пингвини и тюлени. Веднъж нападнат от леопардов тюлен, Франк Уайлд, следващият в командването след Шекълтън, застрелва животното и открива в червата му неразградена риба. Това предоставя възможност мъжете да си устроят цял гуляй.

В края на март, повече от година, след като попаднат в капан на леда, мъжете вече са принудени да изядат всичките си кучета. На всичкото отгоре, ледът под лагера им изтънява и изглежда, че ще се спука всеки момент.

На 9 април 1916 г. екипажът – все още 28 мъже, включително Шекълтън – се качва на три спасителни лодки, които бяха взели от кораба. Така те напускат леда, отплавайки към едно малко, безплодно парче земя, наречено Слоновия остров. След седем дни в морето екипажът най-накрая стигна до сушата – за първи път от 16 месеца.

Никой не знаеше, че Ърнест Шекълтън и хората му са хванати в капан на Слоновия остров. Изправен пред смъртта, той залага на друго морско пътешествие: обратно към Южна Джорджия. Пътуването е 1300 километра, а те имат само една спасителна лодка. Морската й годност е поддържана от майстор Макниш. Той я е запушил със смес от брашно, маслена боя и тюленска кръв и вдига борда й, за да я направи по-безопасна в открито море.

Изправени пред виелици, бурни морета и невъобразимо ниски шансове за оцеляване, Шакълтън и още пет мъже тръгват на дългия път.

След невероятно болезнено пътуване, на 10 май 1916 г. лодката удря земя – Южна Джорджия. Обявено за чудо на навигацията, пътешествието от 1300 километра е обявено за най-дългото пътуване с лодка, правено някога.

Шакълтън обаче не е приключил. Той трябва да намери кораб, с който да се върне на Слонския остров. Но ледът отново му пречи. Месеци наред той прави опити за спасителна мисия, всички от които се провалят. „Ако нещо се случи с мен, докато тези хора ме чакат, ще се почувствам като убиец.“

Накрая, на четвъртия опит, Шакълтън стига до острова. Датата е 30 август 1916 г. – четири месеца, откакто той го напуска. Когато спасителната мисия забеляза острова, Шакълтън вади бинокъла си и преброява мъжете на брега. „Всички те са там!“ – извика той.

 
 
Коментарите са изключени