shareit

Лошите момичета на историята: Хариет Тъдман – Афро-американският Моисей

| от Десислава Михайлова | |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

В един мразовит февруарски ден на 1958 г. в Ню Йорк един голям музикант и изпълнител, заедно с оркестъра на Си Оливър записва един стар госпел. По това време изпълнителят вече се е превърнал в жива музикална икона и макар новото джаз поколение да намира стилът му за леко остарял и водевилен, той все още задава тона и гласът му кара публиката да настръхва. Името му е Луис Армстронг, а песента е „Слез, Моисей“ (Go Down Moses). На пръв поглед библейският текст разказва за извеждането на евреите от Египет по времето на древния пророк. Някой би си помислил, че е безобиден спиричуъл, който по случайност е избран от Армстронг. Това съвсем не е така. В разгара на битката срещу расовата сегрегация в американското общество Армстронг изпълнява песен, която поставя дълбок отпечатък в историята на афроамериканците и чийто корени датират от началото на XIX в. Музиката всъщност прикрито разказва за едно друго пътуване – от Юга към Севера. Тази песен е използвана като парола в мрежата от тайни агенти на т.нар. Подземна железница, която помага за бягството на афроамериканците към свободата.

Tubman,_Harriet_Ross_(c._1821-1913)

Снимка: By Public Domain – http://www.blackpast.org/aah/tubman-harriet-ross-c-1821-1913, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=62063766

През 50-те години на ХХ в. Армстронг я пее, за да накара хората да си спомнят тези събития, а през 70-те години на XIX в. една смела жена я припява тихо из Мериленд, спасявайки своите хора, въпреки обявената награда за главата й. Хариет Тъбман е герой на аболиционисткото движение. Дребна на ръст, с влошено здравословно състояние, тази жена е не само един от най-умелите водачи на избягали роби от Юга към Севера, но и шпионин от времето на Гражданската война (1861-1865) и активен член на суфражизма (движение за предоставяне на избирателни права на жените).

САЩ е една от най-големите многонационални държави в света, чийто девиз гласи „Pluribus unum“ – „От многото – единствен“. Пътят към това единство не е постлан с розови листа, а е плод на заселници, изграден е върху останките на местното население, издялан е от робски труд и е шлифован с т.нар „Американска мечта“. Когато в края на ХVІІ в. икономиката на САЩ се задъхва от недостиг на работна ръка, все по-често корабите прекосяват Атлантика, за да задоволят тази нужда. Официално нито в Декларацията за независимост (1776), нито в Конституцията на САЩ (1787) не се споменава думата „робство“. Въпросът е оставен отворен и почива на максимата – щом не се забранява, значи се позволява. Неофициално белите плантатори от Юга до голяма степен дължат своето замогване на евтината робска работна ръка, но дори тя не ги спасява от последиците от Индустриалната революция и смяната на ветровете в икономическите отношения между двата полюса на САЩ.

The Underground Railroad Freedom Center Opens In Cincinnati

Цитат на Хариет Тъбман

Снимка: Getty Images

В началото на XIX в. напрежението между Севера и Юга е осезаемо, а аболиционисткото движение набира по-голяма популярност. Част от робите в южните щати биват освобождавани от своите собственици или откупвани от роднини, но без права животът им в тези територии не се различава много от предходното им положение. В тази атмосфера на всевластие на господарите и липса на свобода на чернокожите израства Хариет. Точната дата на раждането й не е известна, но се предполага, че е в периода 1820-1825 г. Родното й място е Мериленд, територия, която е точно на границата Мейсън-Диксън, която е разделител на земите между Севера и Юга.

Майка й Хариет „Рит“ Грийн и баща й Бен Рос са били роби на различни господари, които впоследствие се женят и обединяват имуществото и работната си ръка. Хариет е едно от 9-те им деца и рожденото й име всъщност е Араминта, като на галено всички са й казвали „Минти“ (букв. „Ментолка“). Майка й е готвачка в „голямата къща“, а баща й – дърводелец. Г-жа Рос е искала да държи семейството си единно и цяло, но във времето, в което живее и при правилата, които се диктуват от други – това е невъзможно. Три от дъщерите й са продадени на други господар и майката губи завинаги следите им. Когато собственикът й г-н Брод идва за най-малкото й дете, синът й Моисей – Рит го крие в продължение на седмици, а накрая застава между него и господарите и казва, че ще разсече главата на първия мъж посегнал да вземе детето й. Това е един от редките моменти, когато белите господари отстъпват и се оказва важен за все още невръстната Минти, която за първи път вижда как смелостта и силата могат да надвият ежедневния гнет. Примерът на майка й е толкова важен за Араминта, че няколко години по-късно тя приема нейното име – Хариет, с което остава и в историята.

Детството на Хариет е далеч от радостно. Тя сменя различни длъжности и господари. Години по-късно в своята биография тя отбелязва, че по-ужасна от работата в домакинството на къщата не е имало и че хиляди пъти е предпочитала трудът на полето пред нея. Когато е на 6 години, тя става детегледачка на господарите и всеки път, когато бебето се разплаквало тя е налагана с камшик. За един от дните тя си спомня, че това се е случило цели 5 пъти само до обяд. От малка Хариет е по-болнава, като едва оцелява от дребна шарка. Вече тийнейджър тя получава най-голямата си травма, която бележи животът й завинаги. Хариет застава между роб, който се опитва да избяга и надзирател и главата й отнася двукилограмова тежест.

В продължение на два дни тя лежи неподвижно с разбит череп преди да й се окаже лекарска помощ. След този инцидент Хариет страда до края на живота си от нарколепсия, изпадайки внезапно в безсъзнание и често получава халюцинации, които поради своята набожност, отдава на знамения от Бога.
Около 1844 г. тя се омъжва за освободения роб – Джон Тъбман, но и бракът й не е от щастливите. Въпреки че тя му остава вярна до смъртта му, той е груб и жесток с нея, като дори я заплашва, че ще я продаде в дълбокия Юг. Водеща нещастно съжителство, осакатена от тежка травма, която я превръща в бракувана стока за господарите, Хариет осъзнава, че не й остава нищо друго, освен да избяга. Както обяснява по-късно: „Имах право само на две неща: свобода или смърт и след като не можех да имам едното, аз избрах другото“.

Harriet Tubman Photo Auction

Снимка: By Benjamin F. Powelson – Swann Galleries, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=59307101

Така тя се отправя на път с двама от братята си, които след като обявяват награда за главите им се отказват и се връщат. Хариет обаче продължава напред и изминава над 140 км., за да достигне до така желаната свобода.
Ако историята й свършваше до тук, нямаше и да знаем името й, но това е едва началото. В продължение на една година тя се хваща на всякаква работа, за да събере колкото е възможно повече пари. Когато през 1850 г. излиза Законът за избягали роби, съгласно който, тези хора се връщат на собствениците, където и да се намират, Хариет осъзнава, че е време да действа. За разлика от други активисти на аболюционизма, тя работи сама като един от „кондукторите“ на Подземната железница. В периода 1850-1860 г. тя прави над 18 пътувания между Юга и Севера, измъквайки хора и превеждайки ги дори до Канада, където законът за връщане няма сила.

Така тя спасява над 300 души, между които и голяма част от роднините си, включително майка си и баща си. Съпругът й отказва да напусне южните територии, защото вече е създал ново семейство. Тактиката й по време на тези тайни походи, включва вестник, който винаги държи под ръка и който се прави, че чете, въпреки че е неграмотна. Понякога се дегизира като възрастна жена или води със себе си две кокошки, които в случай на нужда щяла да хвърли срещу неприятеля и да отвлече вниманието му. Според разказите на съвременници, веднъж когато превеждала хора получава възпаление на зъб и за да не попречи това на пътя й избива с револвера си всичките си горни зъби и продължава напред.

Безкомпромисна във всяко едно отношение, Хариет не се спира дотук, а става доброволец, когато избухва Гражданската война. Първоначално работи като готвачка, миячка и медицинска сестра. През 1863 г., когато редиците на армията се отварят и за чернокожи наборници, тя се издига до поста шпионин. Същата година Хариет повежда една военна група в нощно нападение по река Комбахи. Тази мисия е опасна, тъй като в реката има множество подводни мини, а по бреговете й са разположени елитни части от армията на Конфедерацията.

Harriet_Tubman_plaque_Auburn,_NY

Снимка: By Not stated – Brawley, Benjamin Griffith (1919) Women of Achievement, Chicago: Woman’s American Baptist Home Mission Society, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=66138305

Благодарение на местни роби, Хариет картографира областта и локализира тежките терени, след което извършва внезапно нападение. Резултатът е опожарени плантации, множество присвоени продоволствия и около 750 освободени роби, без нито една жертва от нейна страна. Вестниците веднага гръмват и започват да величаят нейният „патриотизъм, интелигентност, енергия и способности“. Усилената й шпионска дейност продължава до края на войната. На правителството му трябват повече от 3 десетилетия, за да признае нейният принос във военните кампании и въпреки това тя така и не получава военна пенсия.
Това отношение не успява да пречупи Хариет. Тя се установява в Албърн, Ню Йорк, където създава второ семейство с друг ветеран от Гражданската война – бившият роб Нелсън Дейвис, с когото осиновяват дъщеря Гертия.

Макар да живее в бедност, често подпомагана от близки и приятели, Хариет се отдава на филантропска дейност, грижейки се за тези, които са в по-голяма нужда от нея самата. Включва се и в движението на суфражетките, като работи съвместно с изтъкнатата американска активистка за правата на жените – Сюзан Б. Антъни. Тя е говорител при откриването на Федерацията на афро-американските жени и създава Дом за възрастни и социално слаби цветнокожи. Пресата е влюбена в нея и я възхвалява в множество материали.

Въпреки силата на духа й, тялото й я предава и през 1913 г. Хариет издъхва, заобиколена от близките си. Личността и делото на Тъдман са възпети в песни, разказани в романи и представени във филми, като един дори предстои да излезе до края на годината. Някои не са особено ласкави като книгата на Марси Хейдиш, която я представя като алкохолизирана и сексуално разкрепостена жена, от чиято уста най-често излизат ругатни. Тези крайни оценки за Хариет обаче не намират много привърженици и името й остава неопетнено.

През 2016 г. Министерството на финансите на САЩ обяви, че възнамерява да промени облика на банкнотата от 20 долара и да постави на мястото на американския президент, мастит плантатор и притежател на над 300 роби Андрю Джаксън – Хариет Тъдман. Това би било прецедент, но към момента превръщането му от думи в дело се отлага във времето. Въпреки това Хариет Тъдман остава една от иконите на борбата за равни права, както на чернокожите, така и на жените, а името й е увековечено в Женската национална зала на славата, която съхранява спомена за делата на дамите от американската история.

 
 
Коментарите са изключени