shareit

Лошите момичета на историята: Хариет Тъдман – Афро-американският Моисей

| от Десислава Михайлова | |

 От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

В един мразовит февруарски ден на 1958 г. в Ню Йорк един голям музикант и изпълнител, заедно с оркестъра на Си Оливър записва един стар госпел. По това време изпълнителят вече се е превърнал в жива музикална икона и макар новото джаз поколение да намира стилът му за леко остарял и водевилен, той все още задава тона и гласът му кара публиката да настръхва. Името му е Луис Армстронг, а песента е „Слез, Моисей“ (Go Down Moses). На пръв поглед библейският текст разказва за извеждането на евреите от Египет по времето на древния пророк. Някой би си помислил, че е безобиден спиричуъл, който по случайност е избран от Армстронг. Това съвсем не е така. В разгара на битката срещу расовата сегрегация в американското общество Армстронг изпълнява песен, която поставя дълбок отпечатък в историята на афроамериканците и чийто корени датират от началото на XIX в. Музиката всъщност прикрито разказва за едно друго пътуване – от Юга към Севера. Тази песен е използвана като парола в мрежата от тайни агенти на т.нар. Подземна железница, която помага за бягството на афроамериканците към свободата.

Tubman,_Harriet_Ross_(c._1821-1913)

Снимка: By Public Domain – http://www.blackpast.org/aah/tubman-harriet-ross-c-1821-1913, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=62063766

През 50-те години на ХХ в. Армстронг я пее, за да накара хората да си спомнят тези събития, а през 70-те години на XIX в. една смела жена я припява тихо из Мериленд, спасявайки своите хора, въпреки обявената награда за главата й. Хариет Тъбман е герой на аболиционисткото движение. Дребна на ръст, с влошено здравословно състояние, тази жена е не само един от най-умелите водачи на избягали роби от Юга към Севера, но и шпионин от времето на Гражданската война (1861-1865) и активен член на суфражизма (движение за предоставяне на избирателни права на жените).

САЩ е една от най-големите многонационални държави в света, чийто девиз гласи „Pluribus unum“ – „От многото – единствен“. Пътят към това единство не е постлан с розови листа, а е плод на заселници, изграден е върху останките на местното население, издялан е от робски труд и е шлифован с т.нар „Американска мечта“. Когато в края на ХVІІ в. икономиката на САЩ се задъхва от недостиг на работна ръка, все по-често корабите прекосяват Атлантика, за да задоволят тази нужда. Официално нито в Декларацията за независимост (1776), нито в Конституцията на САЩ (1787) не се споменава думата „робство“. Въпросът е оставен отворен и почива на максимата – щом не се забранява, значи се позволява. Неофициално белите плантатори от Юга до голяма степен дължат своето замогване на евтината робска работна ръка, но дори тя не ги спасява от последиците от Индустриалната революция и смяната на ветровете в икономическите отношения между двата полюса на САЩ.

The Underground Railroad Freedom Center Opens In Cincinnati

Цитат на Хариет Тъбман

Снимка: Getty Images

В началото на XIX в. напрежението между Севера и Юга е осезаемо, а аболиционисткото движение набира по-голяма популярност. Част от робите в южните щати биват освобождавани от своите собственици или откупвани от роднини, но без права животът им в тези територии не се различава много от предходното им положение. В тази атмосфера на всевластие на господарите и липса на свобода на чернокожите израства Хариет. Точната дата на раждането й не е известна, но се предполага, че е в периода 1820-1825 г. Родното й място е Мериленд, територия, която е точно на границата Мейсън-Диксън, която е разделител на земите между Севера и Юга.

Майка й Хариет „Рит“ Грийн и баща й Бен Рос са били роби на различни господари, които впоследствие се женят и обединяват имуществото и работната си ръка. Хариет е едно от 9-те им деца и рожденото й име всъщност е Араминта, като на галено всички са й казвали „Минти“ (букв. „Ментолка“). Майка й е готвачка в „голямата къща“, а баща й – дърводелец. Г-жа Рос е искала да държи семейството си единно и цяло, но във времето, в което живее и при правилата, които се диктуват от други – това е невъзможно. Три от дъщерите й са продадени на други господар и майката губи завинаги следите им. Когато собственикът й г-н Брод идва за най-малкото й дете, синът й Моисей – Рит го крие в продължение на седмици, а накрая застава между него и господарите и казва, че ще разсече главата на първия мъж посегнал да вземе детето й. Това е един от редките моменти, когато белите господари отстъпват и се оказва важен за все още невръстната Минти, която за първи път вижда как смелостта и силата могат да надвият ежедневния гнет. Примерът на майка й е толкова важен за Араминта, че няколко години по-късно тя приема нейното име – Хариет, с което остава и в историята.

Детството на Хариет е далеч от радостно. Тя сменя различни длъжности и господари. Години по-късно в своята биография тя отбелязва, че по-ужасна от работата в домакинството на къщата не е имало и че хиляди пъти е предпочитала трудът на полето пред нея. Когато е на 6 години, тя става детегледачка на господарите и всеки път, когато бебето се разплаквало тя е налагана с камшик. За един от дните тя си спомня, че това се е случило цели 5 пъти само до обяд. От малка Хариет е по-болнава, като едва оцелява от дребна шарка. Вече тийнейджър тя получава най-голямата си травма, която бележи животът й завинаги. Хариет застава между роб, който се опитва да избяга и надзирател и главата й отнася двукилограмова тежест.

В продължение на два дни тя лежи неподвижно с разбит череп преди да й се окаже лекарска помощ. След този инцидент Хариет страда до края на живота си от нарколепсия, изпадайки внезапно в безсъзнание и често получава халюцинации, които поради своята набожност, отдава на знамения от Бога.
Около 1844 г. тя се омъжва за освободения роб – Джон Тъбман, но и бракът й не е от щастливите. Въпреки че тя му остава вярна до смъртта му, той е груб и жесток с нея, като дори я заплашва, че ще я продаде в дълбокия Юг. Водеща нещастно съжителство, осакатена от тежка травма, която я превръща в бракувана стока за господарите, Хариет осъзнава, че не й остава нищо друго, освен да избяга. Както обяснява по-късно: „Имах право само на две неща: свобода или смърт и след като не можех да имам едното, аз избрах другото“.

Harriet Tubman Photo Auction

Снимка: By Benjamin F. Powelson – Swann Galleries, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=59307101

Така тя се отправя на път с двама от братята си, които след като обявяват награда за главите им се отказват и се връщат. Хариет обаче продължава напред и изминава над 140 км., за да достигне до така желаната свобода.
Ако историята й свършваше до тук, нямаше и да знаем името й, но това е едва началото. В продължение на една година тя се хваща на всякаква работа, за да събере колкото е възможно повече пари. Когато през 1850 г. излиза Законът за избягали роби, съгласно който, тези хора се връщат на собствениците, където и да се намират, Хариет осъзнава, че е време да действа. За разлика от други активисти на аболюционизма, тя работи сама като един от „кондукторите“ на Подземната железница. В периода 1850-1860 г. тя прави над 18 пътувания между Юга и Севера, измъквайки хора и превеждайки ги дори до Канада, където законът за връщане няма сила.

Така тя спасява над 300 души, между които и голяма част от роднините си, включително майка си и баща си. Съпругът й отказва да напусне южните територии, защото вече е създал ново семейство. Тактиката й по време на тези тайни походи, включва вестник, който винаги държи под ръка и който се прави, че чете, въпреки че е неграмотна. Понякога се дегизира като възрастна жена или води със себе си две кокошки, които в случай на нужда щяла да хвърли срещу неприятеля и да отвлече вниманието му. Според разказите на съвременници, веднъж когато превеждала хора получава възпаление на зъб и за да не попречи това на пътя й избива с револвера си всичките си горни зъби и продължава напред.

Безкомпромисна във всяко едно отношение, Хариет не се спира дотук, а става доброволец, когато избухва Гражданската война. Първоначално работи като готвачка, миячка и медицинска сестра. През 1863 г., когато редиците на армията се отварят и за чернокожи наборници, тя се издига до поста шпионин. Същата година Хариет повежда една военна група в нощно нападение по река Комбахи. Тази мисия е опасна, тъй като в реката има множество подводни мини, а по бреговете й са разположени елитни части от армията на Конфедерацията.

Harriet_Tubman_plaque_Auburn,_NY

Снимка: By Not stated – Brawley, Benjamin Griffith (1919) Women of Achievement, Chicago: Woman’s American Baptist Home Mission Society, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=66138305

Благодарение на местни роби, Хариет картографира областта и локализира тежките терени, след което извършва внезапно нападение. Резултатът е опожарени плантации, множество присвоени продоволствия и около 750 освободени роби, без нито една жертва от нейна страна. Вестниците веднага гръмват и започват да величаят нейният „патриотизъм, интелигентност, енергия и способности“. Усилената й шпионска дейност продължава до края на войната. На правителството му трябват повече от 3 десетилетия, за да признае нейният принос във военните кампании и въпреки това тя така и не получава военна пенсия.
Това отношение не успява да пречупи Хариет. Тя се установява в Албърн, Ню Йорк, където създава второ семейство с друг ветеран от Гражданската война – бившият роб Нелсън Дейвис, с когото осиновяват дъщеря Гертия.

Макар да живее в бедност, често подпомагана от близки и приятели, Хариет се отдава на филантропска дейност, грижейки се за тези, които са в по-голяма нужда от нея самата. Включва се и в движението на суфражетките, като работи съвместно с изтъкнатата американска активистка за правата на жените – Сюзан Б. Антъни. Тя е говорител при откриването на Федерацията на афро-американските жени и създава Дом за възрастни и социално слаби цветнокожи. Пресата е влюбена в нея и я възхвалява в множество материали.

Въпреки силата на духа й, тялото й я предава и през 1913 г. Хариет издъхва, заобиколена от близките си. Личността и делото на Тъдман са възпети в песни, разказани в романи и представени във филми, като един дори предстои да излезе до края на годината. Някои не са особено ласкави като книгата на Марси Хейдиш, която я представя като алкохолизирана и сексуално разкрепостена жена, от чиято уста най-често излизат ругатни. Тези крайни оценки за Хариет обаче не намират много привърженици и името й остава неопетнено.

През 2016 г. Министерството на финансите на САЩ обяви, че възнамерява да промени облика на банкнотата от 20 долара и да постави на мястото на американския президент, мастит плантатор и притежател на над 300 роби Андрю Джаксън – Хариет Тъдман. Това би било прецедент, но към момента превръщането му от думи в дело се отлага във времето. Въпреки това Хариет Тъдман остава една от иконите на борбата за равни права, както на чернокожите, така и на жените, а името й е увековечено в Женската национална зала на славата, която съхранява спомена за делата на дамите от американската история.

 
 
Коментарите са изключени

Как Китай сглоби собствен стелт от частите на сваления F-117 над Сърбия

| от |

Първият голям скандал в Студената война идва благодарение на името Франсин Гари Пауърс. Пилотът на самолет U-2, признава, че е работил за ЦРУ, правил е разузнавателни полети, летял е над съветски военни бази и като цяло се надявал, че Съветският съюз няма оръжие, с което да порази самолета. Самопризнанията и факта, че говори пред съветски съд, очевидно показват, че двете сили се въоръжават сериозно. Годината е 1960-а, американската авиация обещава да си вземе поука и бързо започва разработката на друг невидим самолет. Така популярната стелт технология няма да завърши особено добре и само 39 години по-късно, тестовото военно оръжие на САЩ ще докаже, че има някакъв особен авиационен проблем, когато става въпрос за напреднала военна техника. През 1999-а година, югославски военни прихващат легендарния F-117 и решават да тестват неговата „невидимост“. На някои от частите после цъфват надписи като „Извинявай, не знаехме, че си невидим“, както и „Колумбе, Колумбе, й**ем ти любопитството.“. Точно 2 ракети са били необходими за разчистването на небето.

Близо 12 години след този „инцидент“, Китай показва своя първи невидим самолет или по-скоро започва тестовете. В този момент изплуват и някои много интересни предположения – едно от тях е именно използването на части от свалените изтребители. Според американските разузнавачи, след свалянето на невидимия „Нощен ястреб“, китайски агенти са обикаляли и изкупували за луди пари всеки сувенир, прибран от местен жител.

F-117 parts

Снимка: By Petar Milošević – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=74037454

Разузнаването на НАТО признава, че е имало наличие на шпиони, кръстосвали местността и издирвали събрани части от местното население. През 90-те години на миналия век, политическите отношения между Китай и Сърбия са на изключително добро ниво, следователно никой не е имал нищо против събирането на останките от най-добрият самолет на САЩ – колко точно добър може да бъде, след като е свален от най-обикновена ракетна установка, можете сами да прецените.

Белградският музей на авиацията притежава някой друг сувенир като крило и кабина, но това изобщо не представлява интерес за китайците, по-вълнуваща тема са технологии, които предоставят тази невидима протекция от радарите. Китай започна да инвестира все повече в разработката на оръжие и след като през 2010-а година, бюджетът им възлиза на близо 50 милиарда паунда, какво можем да очакваме като сума след още 10 години? На следващата година стана ясно, че Китай вече разработва нов стелт изтребител и започва тестовете, както и изчистването на новата технология.

 

Същата година стана ясно, че американското правителство съди и инженерът Ношир Гоуадиа, който продава стелт ракетната технология на Китай. През 2011-а година, САЩ продължава да смята, че червената народна армия на Китай е поне с едно поколение назад. Каква е ситуацията днес?
През септември, 2018-а година, Китайското правителство официално съобщава, че е готово да пусне в масово производство разработката на J-20 изтребител.

J-20_at_Airshow_China_2016

Снимка: By Alert5 – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52820207

Според източници, китайските инженери най-накрая са успели да намерят решение за двигателите и с новото родно производство, самолетът ще може да лети със свръхзвукова скорост, но без да уведомява близките радари. Основен проблем в проекта до този момент е прегряването на перките на двигателя, които при употреба на термокамера ще помогнат за по-бързото му откриване. Според военния експерт Жоу Ченминг, Китай е разполагал с едва 20 J-20 (през 2018) и това количество изобщо не е достатъчно, още повече, че Южна Корея и Япония получават последно поколение американски F-35.

Не трябва да забравяме, че китайската армия инвестира сериозни суми и в закупуването на руски Su-35 и по този начин заявява сериозно авио позициите си при евентуални военни действия, но нека се върнем към J-20. Редица критици, предимно от американската армия, заявяват многократно, че е почти невъзможно да се обърне технологията на свалените F-117.

20 години по-късно, конструкторното бюро Chengdu вече работи върху създаването на по-къса самолетна база, която би позволила на въпросният невидим войн да излита от самолетоносачи, с което да засили присъствието на военноморския флот. Интересен факт е, че китайският J-15, който в момента е на въоръжение и е взаимстван от Su-33, вече е на повече от 30 години, следователно е време за китайското правителство да направи следваща стъпка към иновацията.

Битката за невидими самолети се оказва интересна ниша. Неофициални снимки на китайски J-20 се появяват в американска база. Според източници, това е реплика на истинския боен самолет, построен изцяло за изучаване на технологията, не е ясно дали лети или не. Отново интересна маневра, особено след горепосочените изказвания.

J-20s

Снимка: By Alert5 – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52859253

Забавните моменти около раждането на този самолет са обвързани и с други легенди като хакването на Пентагона. През 2016-2019-а година, различни източници смятат именно хакерската война като основна причина за бързите темпове, с които китайската армия и авиация напредва във въоръжаването. Източници като CNBC твърдят, че до 2030-а година, благодарение на хакерските похвати, Китай може да изпревари всички в създаването на изкуствен интелект.

Традицията показва, че никой не е виновен на хората, които не могат сами да защитат своите лични данни, а в този случай, ако Пентагона не може да се справи, кой би могъл? Интересната страна от целият скандал е, че китайските инженери, дори и ако са използвали ценна военна информация от САЩ, не плагиатстват американската технология, а я подобряват. На този етап няма нито един свален или обстойно разгледан J-20. Невидимостта на самолета също е под въпрос, след като през 2018-а година се оказва, че индийските радари успяват да засекат J-20. По-късно става ясно, че пилотите не използват рефлекторите на радарни вълни в мирно време, за да не последват катастрофи.

Интригата става още по-интересна, след като можем да стигнем до заключението, че китайската армия не просто скъсява дистанцията с останалите конкуренти, но вече спокойно можем да допускаме, че ги изпреварва. Военният шпионаж никога не е познавал граници, следователно дали тайните на невидимите самолети идват от хакерски атаки или от възпроизведена американска технология, няма никакво значение. Впрочем, нека не забравяме, че руски учени първи откриват под колко градуса се отразява радиовълната – 90, ако се чудите. Дали Китай ще започне да продава J-20, това също е въпрос, който остава някъде в бъдещето.

 

 
 
Коментарите са изключени

Филмовото наследство на Тони Скот

На 19-и август 2012-а година, Тони Скот паркира автомобила си на моста „Винсънт Томас“. Режисьорът на редица култови холивудски заглавия оставя автомобила си, бележка и след това прекрачва перилата. Според очевидец, Тони не се поколебал да скочи. Малко по-късно и бреговата охрана на Лос Анджелис ще намери тялото, докато в колата ще открият прощално писмо, адресирано до семейството. Едва през октомври ще има яснота, че в тялото на холивудския гений се крият миртазапин и есзопиклон – двете са известни с причиняването на суицидни мисли. През ноември, братът Ридли Скот ще признае, че Тони се е борил с рак твърде дълго време, а неговото семейство предпочело да запази всичко това в тайна. Филмографията на Тони Скот е изключително богата – от филми като „Топ Гън“ до „Дни на грохот“, „Ченгето от Бевърли Хилс“, „Истински романс“ и още много други.

Възпитаникът на Кралския колеж по изкуства е успял да създаде изключителни творби през годините. От всички отличени ленти ще откриете филм, където почеркът на г-н Скот изглежда като визуална история, която никой друг не е посмял да направи.
През 1987-а година излиза филм с името „Мъж под прицел“. Макар и заглавието да е особено обещаващо, режисурата и актьорската игра са под такава критика, че най-вероятно и до днес можете да откриете правилния безплатен стрийм за бърза справка. Потенциален режисьор на лентата трябвало да бъде Тони Скот, но вместо да се занимава с „Мъж под прицел“, Тони решава да се занимава със снимките на „Топ Гън“ – освен това, никой не искал  да повери точно този  филм на младок без никакъв особен опит. Само 20 години по-късно, режисьорът ще получи втори шанс. Узрял допълнително и със сериозен поглед към киното, Скот започва да реди сложен пъзел, който днес също старее достатъчно добре в библиотеките на филмовите критици.

qwqwr

Макар и историята понякога да губи връзката или по днешните критерии да не изглежда чак толкова съвършена, трябва да отбележим едно друго качество – завладява бързо. Тайната зад успеха, въпреки печалбата от 130 милиона долара (за сметка на бюджет от 70 милиона долара) е фактът, че Тони Скот е работил с всички актьори и още по-важното, актьорите определено са обожавали да гледат как се случва магията. Дензъл  Уошингтън, Дакота Фанинг, Кристофър Уолкън и Мики Рурк са участвали с голямо удоволствие  в проектирането на съвършенството, дирижирано от този режисьор.

Критиците казват, че в този филм можете да видите личните демони на г-н Скот да се прокрадват по лентата. Всяка сцена изглежда не толкова съвършена, снимана под странен ъгъл, но съответно не можете да си обясните защо продължавате да гледате този филм. Запазената марка на Тони Скот е точно това – всичко започва леко и спокойно, сякаш кани зрителя да се настани по-удобно за слеващите няколко часа, в които ще мине през въртележката на чувствата си.

В случая с „Мъж под прицел“, някои сцени няма да имат връзка, поне не и на първо четене, но това е магията на киното – всяка една е просто част от по-голямата картина и едва на края ще може да се види завършена. Сякаш се рисува портрет, в началото не прилича на нищо, докато художникът не остави името си в долния десен ъгъл.

qq1

Това е историята на Тони Скот, за разлика от брат си, той никога не се е стремял да направи филмите за награда Оскар.Портфолиото на Тони с наградите е сякаш скромно, не е успял да продуциира лентата, която да накара света да скандира името му, за да получи златната статуетка, а сякаш не това е била целта. Фокусът е в създаването на изкуство, което да забавлява, впечатлява и приковава зрителя. Докато всички останали използват метода на третините, Скот работи със златното сечение на кинематографията. И щом човек като Брайън Хелгеланд започва скрипта, няма какво повече да очакваме. Впрочем, през същата година (1987-а), Брайън влиза във видеотеката (същата, в която някога работил Тарантино) и попитал кой е най-добрият филм. Касиерът го насочил към първата версия на „Мъж под прицел“.

20 години по-късно, човекът ще напише сценария за малко по-различен и много по-добър филм. Историята, колкото и тривиална да звучи за днешното време, ни пренася в обувките не бивш командос, нает за телохранител на малко момиченце. В книгата, от където се извлича съвсем нов филм, главният герой Крийси (Дензъл Уошингтън), трябва да показва своите свидни белези от войните, неприятните срещи с алкохола и тежката депресия. Пресъздаването на емоционално състояние е доста трудно, особено след като авторът на книгата преразказва историята по-скоро в главата на героя, където се случват много съдбоносни решения. Ето защо и началото на филма е бавно, сцените са размазани, понякога твърде безцветни, друг път прекалено осветени, мигове на черно-бяло кино и още много други. Свикнете с идеята, че Тони Скот ще оставя символи във всеки един момент.

Той запълва онези празнини в сценария и прави преход от сцена в сцена, без да форсира действията, усеща се плавно въведение в иначе бързите темпове на филма. Самият Дензъл е поканен да участва, докато чака пред кабинета на доктора. Там се срещат с Тони. Уошингтън признава, че е бил изморен от киното, вече не искал да снима филми, мисли за пенсиониране. Скот взима под наем точно тази апатия, за да създаде герой, който сякаш всички познаваме и виждаме. Алкохолизмът и отчаянието, изиграни тук, печелят Оскар около 8 години по-късно, когато Дензъл ще бъде пропадналият авиатор в един друг филм. Когато питат Тони, защо втората част във филма е толкова натъпкана с насилие, той отговаря „Помислих си какво бих направил, ако моите деца бъдат нападната и сцените се наредиха веднага.“.

И ако те са завладяващи, какво да говорим за музикалното оформление? Понякога чувате тиха, дори шепнеща испанска китара, друг път се прокрадва песен като „Clair de Lune“, преди да се разнесат писъците и екранът да се покрие отново с агресия. Използваме този филм за пример, защото в него можете да видите най-много и възможно най-доброто от Тони Скот. За още по-сериозна спекула, можем да съпоставим края на главния герой с края на режисьора.

wqrwrwq

 

И двамата ще минат по моста, но сякаш никога не слизат от него. Разбира се, ако сега решите да претърсите торентите и да откриете „Мъж под прицел“, препоръчваме да не се привързвате много към идеята – такива повече няма да има. Със загубата на този човек, губим и желанието за експериментиране – режисьорът е на 60 години, когато започва  да работи по този  проект – Холивуд сякаш използва много добре познатия модел и вече експериментите, опитите за нещо ново и дори рисковете, са минимализирани. Дисни прави римейк след римейк, дори не се опитва да създаде нов филм.  Компютърните ефекти са навсякъде, докато за заснемането на този  филм са търсени стари видео камери, които да придадат по-голяма автентичност. 7 години  по-късно, още не можем да открием еквивалент на  филм, направен с подобна класа. Холивуд измести рисковете и преследването на добрият филм за сметка на блокбъстърите,  сякаш  вече не е важно  каква история ще гледаме, стига да е напомпана с бензин, експлозии и няколко дебилни реплики. Тони  Скот беше друга филмова религия и за жалост – изгубена  такава.

 
 
Коментарите са изключени

Шай Шахар – най-успешният мъжки жиголо

| от |

Проституцията изобщо не трябва да се смята за професия, ограничаваща се само до пола. Оказва се, че мъжките компаньони са достатъчно търсени и желани. Със сигурност нямат точно този успех, както жените, но пък историята познава някои от успешните господа. Историята на Шай Шахар е една от най-увлекателните в модерното общество. Някогошно предсказание от местен гадател гласяло „Не бързай да се оплакваш от съдбата, защото не знаеш какво смята да ти донесе тя“. Очевидно става въпрос за предлагането на плътски услуги. Това пак е някаква съдба, а самият Шай признава, че е един от първите мъже, настанили се на червените фенери.

Преди да стане жиголо, човекът се опитал да бъде част от американската армия, след това дезертира в Израел през 1980-а година. Там съдбата го среща с жена и дъщеря. Военната служба е задължителна в Израел и Шай дава своя дан, а след това решава да замине за Холандия. Осъзнавайки, че червените фенери имат само жени и никакви мъже, той побързал да промени правилата на играта и задал съвсем нова идея – мъжко жиголо.

Срещу скромната сума от 1000 долара, той предлагал услугите си на жени. Прекарва 10 години в този бизнес и заявява, че тайната на неговите познания била открита в секс списанията. Наученото било практикувано върху приятелки, а на 35-годишна възраст се превърнало като бизнес призвания. Освен това използвал най-древният подход за опознаването на своята партньорка.

Питал кой е любимият цвят на неговата клиентка, кое е любимото животно и по този начин можел да допуска какво очаква да получи избраницата. Шай твърди и до днес, че е успял да спести пари от забавлението си. Жиголото признава, че е хетеросексуален и съответно в кариерата си е задоволил повече от 500 жени и двойки. Сега вече е пенсиониран и се занимава с друга форма на изкуството – музиката и свири със своята джаз група по различни заведения в Амстердам.

Мотивът на дамите също бил интересен, те не търсели връзка, не искали да развалят нищо със своите партньори, но искали да усетят тръпката от това удоволствие. 5-годишният стаж на тази професия успял да изврати достатъчно жиголото и той признава, че на този етап вече вижда жените като потенциални клиентки и източник на пари, отколкото като индивидуални личности.

 
 
Коментарите са изключени

Мафиотът, който беше приятел и враг на Кенеди

 

Една древна поговорка гласи, че организираната престъпност винаги е по-добра от неорганизираната. Съществуването на мафия и друг престъпни организации е довела до създаването на много вълнуващи легенди, които и до днес се филмират, но докато Ал Капоне и Джон Готи са толкова популярни, някои други сякаш остават в по-дълбоката сянка. Такава е историята на Сам Джанкана – човекът спял с жените, минали някога през леглото на американския президент. Преди да стигнем до тази точка от историята, нека се запознаем със създаването на един от най-свирепите престъпници на САЩ.

Салваторе Джанкана е роден Гилормо Джанкана в Чикаго, през 1908-а година. Биографията на мафиота разказва за много тежко и брутално детство, предоставено с любезното съдействие на бащата. Антонио Джанкана не просто обичал да наказва сина си, той обожавал да го унижава. Завързван за дърво, малкият Сам трябвало да бъде бичуван, да поседи още няколко часа и ако татко се смили, най-вероятно ще го пусне да спи на пода в кухнята. Милостивата майка никога не е присъствала в живота на малкия Джанкана – тя умира много млада. Имайки предвид летящия старт, бъдещият мафиот изпълва душата си с толкова гняв, че няма нормално училище, което да го прибере. Изпратен в поправително на 10-годишна възраст.

Sam_Giancana

Снимка: By Unknown – ebay.com, front of photo, back of photo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27819828

Вторият брак на бащата води и до изгонване от къщата, защото няма място за първородните синове. Останал без дом, нежелан от никого, Сам се присъединява към „Банда 42″. Въпросната групировка е била само от италиански момчета. Всички те предпочитали да обират възрастни и богати дами, понякога убивали, но много по-рядко. Първият арест е на 17-годишна възраст, а до 20-годишна възраст е вече познайник на властите. Още тогава е заподозрян в 3 убийства, но никой няма доказателства – в италианските квартали свидетелите не са на почит.

Издигането в криминалната кариера идва и със запознанството с Ал Капоне – тогава Сам е шофьор и главен логистик във вноса на алкохол. Повиквателната за фронта била отклонена, след като военната комисия го описва като „конституционен психопат“. През 1940-а година, докато е отново в затвора, бъдещият Салваторе се запознава с Еди Джоунс. Джоунс разказва за хазартната схема на афро-американското общество и как е успял да накара голяма част от нелегалните казина да си плащат. Осъзнал новата нисша за печелене на пари, Джанкана започва да трупа милиони, използвайки хазартните страсти на Чикаго.

За да вземе бизнеса на Еди Джоунс, италианецът го отвлича пред погледите на жена му и секретарката. С откуп от 100 000 долара и обещанието, че рекетьорските занимания ще бъдат отстъпени, бившият вече приятел се оттегля и дава всичко на съкилийника си. До 50-те години на миналия век, Салваторе вече държи хазарта. Ал Капоне е починал преди близо 5 години, следователно е време за нов кръстник в американската мафия. Мнозина смятат, че познанството между Джон Кенеди и Сам Джанкана е случайност, но според различни източници, организираната престъпност е работила именно за издигането на Кенеди в американската политика.

sam-giancana-outside-court-closeup

До 1955-а година, мафиотът вече контролира хазарта и проституцията, трафикът на наркотици и почти всички останали нелегални занимания в града. Много по-късно ще стане ясно, че Чикаго просто е бил неговата крепост, но градове като Маями и Лос Анджелис също са били част от голямата империя.

Осъзнал, че ЦРУ иска да отстрани Фидел Кастро, Сам бързо решил да помогне. Неговите мотиви били далече от патриотичните, човекът просто си представял колко пари може да спечели от кубинските казина. Нови разсекретени файлове показват, че именно ЦРУ са потърсили агент на име Сам Голд, който да помогне за отстраняването на диктатора. Използвайки своето „патриотично прикритие“, босът заявил, че прави всичко безвъзмездно. Истината, както винаги е малко по-различна – Джанкана се надявал, че отстраняването на Кастро ще утвърди политическата кариера на Джон Кенеди, а Боби Кенеди, който се кандидатира за главен прокурор, ще остави мафията намира.

През 1962-а година, ЦРУ решава да замрази проекта за елиминирането на Кастро. Това мотивира мафията да засили натиска и опитите си. Амбицията била толкова голяма, че всеки провал бил по-комичен и безумен от предишния. Санто Трафиканте – ключова фигура на мафията в Маями – открива човек, който може да се внедри в кухнята и да отрови храната на диктатора. Единственият проблем е, че отровата не била толкова силна и Кастро оцелял. Освен това, Боби Кенеди вече водил чиста битка срещу престъпния свят в САЩ. След като мафията, освен факта, че печели милиони, се опитва да разчисти Кастро от политическата сцена и не получава дори една похвала, мерниците бързо се насочват в друга посока – целта е Джон Кенеди.

И до днес няма официална информация за извършителя на това престъпление, но много от разследващите смятат, че именно организацията на Сам е била поръчител за убийството на американския президент. След това примката започва да се затяга бавно и сигурно.

111

През 1965-а година, Сам е призован да свидетелства срещу организираната престъпност. Италианецът, задължаван от закона Омерта, запазва мълчание. Въпреки спазването на всички правила, мафиотът бързо е разжалван и остава без своята власт. Единственият избор е изгнание в Мексико и след това в Аржентина. Завръщането му за кратко през 1974-а година в САЩ пак не е за добро. ЦРУ иска да разпита Джанкана за опитите за убийство на Кастро.

Макар и омерта да продължава да важи, непознат човек влиза в собствения му дом и докато се разменят реплики, сякаш говорят добри приятели, гостът използва оръжие и ранява смъртоносно домакина си, а след това изчесва бързо. Никой не знае кой точно заглушава завинаги един от най-свирепите мафиоти по онова време в САЩ. Почти всяка организация има собствен мотив, както и потенциален извършител, но само толкова. Историята на италианеца е филмирана, но така или иначе заглавията не се превръщат в касови филми. До днес името му се свързва с фамилията Кенеди, няма доказателства за поръчковите убийства, нито за други по-жестоки дейности на Джанкана, той сякаш не е съществувал.

 
 
Коментарите са изключени