shareit

Защо Пабло Пикасо е основен заподозрян за кражбата на Мона Лиза

| от | |

 Леонардо да Винчи рисува картината „Мона Лиза“ през 1503-а година. Творението и до днес се смята за една от най-ценните творби майстора на изкуството. Не сме сигурни дали съществува закон в тези сфери, който гласи „Никога не кради изкуството на колега“, но точно това се случва през 1911-а година. На 22-и август в Лувъра влиза Луис Беру и вижда празното място там, където обикновено бихте забелязали Мона. Липсата на мадам Лиза не го притеснила особено, може би картината е свалена за снимки на документален филм, помислил си той.

Беру грешал, било твърде рано за снимки, а и пазачите нямали спомен някой да е влизал в залата същия ден. Полицията била известена и така започнало издирването на емблематичната творба на да Винчи в повече от 1000-та помещения на музея, картината сякаш имала крака и напуснала доброволно този храм на човешкото изкуство. Разпитан е целият персонал и малко по-късно през деня, френските вестници пускат обява, че ще платят 50 000 франка на този, който сподели къде се намира Лиза (сумата днес е приблзително 220 000 долара). И така, седмица след седмица, музеят просто не можел да намери най-силната си творба на изкуството. Определено не липсвали такива в музея, но все пак, Франция плачела за Лиза, мадам Лиза.

И всичко щяло да утихне много бързо, докато не се появило името на Пабло Пикасо. През 1900-та година, Пабло вече бил в Паржи и като много други творци, започнал да участва в ренесанса на 20-и век. Сприятели се с поета Гийом Аполинер. Гийом имал секретар на име Гери Пиерет. Аполинер знаел, че Пикасо има страст към френското изкуство и решил да се възползва от слабата охрана в Лувъра. Изпратил Пиерет на разходка до музея като му казал да вземе няколко статуи от 3-и 4-и век на иберийски творци.

Пикасо бил впечатлен и платил 100 франка на крадеца (около 440 долара днес). Едно от лицата на тази статуя ще бъде представено в шедьовъра „Les Demoiselles d`Avignon“. И всичко щяло да бъде прекрасно, докато Пиерет не се оказал разорен. Печалбата от музея се оказала доста лесна и бърза, следователно се захванал с незаконен износ на изкуство, докато неговият работодател не разбрал тайната. В денят на неговото уволнение, изчезва и най-ценната картина в Лувъра.

Guillaume_Apollinaire,_1902,_Cologne

 

Гери Пиерет

Снимка: By Неизвестен – Apollinaire: Exhibition, Paris, Bibliothèque nationale, 22 October – 30 November, 1969, [catalogue réd. par Jean Adhémar, Lise Dubief et Gérard Willemetz; préf. par Étienne Dennery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29747471

И така започват всички беди. Пикасо и Аполинер не били особено дискретни в своите придобивки. Повечето статуи били изложени на свободен поглед и често гости, включително журналисти, можели да се полюбуват на творчеството. Да не говорим, че след изчезването на Мона Лиза, експерти проверили и за останалите липси. Пълният списък с изчезнали вещи бил официално поместен във всеки парижки всекидневник, а това изобщо не било в полза на почитателите на изкуството.

Първо се появила паниката, после тръгнали предложения за бягство от Франция, а на финала, мистичните почитатели на изкуството събрали статуите и решили да ги хвърлят в Сена. Една вечер, закъснелите парижани може ли да видят Пикасо да се разхожда с голям куфар и да гледа към реката. Сърцето му не позволявало да се изхвърли статуите, по-стари от самия него и на сутринта, заедно със своя спътник, отново се върнали в квартирата с пълен куфар. Как да се унищожи нещо, което принадлежи на цялото човечество? Паниката стигнала нови върхове и тогава Аполинер предложил да извикат редактор от Париж-Журнал, за да му връчат откраднатите артефакти с едно условие – да запази тайна, откъде ги е намерил.

Modigliani,_Picasso_and_André_Salmon

 

Андре Салмон в дясно, заедно с Пабло Пикасо (средата) и Амедео Модиляни.

Снимка: By Amedeo Modigliani (1884–1920) – Modigliani Institut Archives Légales, Paris-Rome http://www.museothyssen.org/thyssen/exposiciones/WebExposiciones/2008/modigliani/fundacion/fundacion9_ing.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4766641

И горкият Андре Салмон понесъл издирваното изкуство, предоставил го на властите и вместо благодарности, бедният Андре бил разпънат на кръст от полицията и като истински герой, моментално издал тайната. Двамата „дарители“ на изкуството били арестувани и превърнати в основни заподозрени за извършеното деяние. Докато търкали нара в ареста, полицията тараши домовете и търси други ценности, придобити от музея. Вестниците пък се надпреварват да пишат измислици за Пикасо и да го представят като радикален художник, държащ цяла армия от хора, извършващи кражба на картини.

И това не е всичко, в съда, двамата юнаци побързали да се отрекат един от друг, да обясняват, че никога не са се познавали, макар и всички в Париж да са знаели една по-различна истина. Разбира се, съдията се наслушал на всичките избълвани глупости, решил да ги пусне и да прости кражбата, все пак всичко е било добре пазено и върнато в добро състояние. Пикасо и неговият спътник Аполинер не разкрили, че Пиерет е минал покрай Лувара, за да набави въпросните творби. И така, Мона Лиза изчезнала завинаги или поне така казват.

Историята продължава в Италия през 1913-а година. Алфредо Гери от Флоренция получил писмо, в което човек на име Леонардо споделя, че има Мона Лиза и е готов да я продаде. След размяна на писма, Алфредо (известен търговец на изкуство) започнал да проявява интерес. За да няма неприятни изненади, италианският инвеститор потърсил експерта и добър приятел Джиовани Поджи, който разполагал с оригинални фотографии на Мона Лиза и можел да разпознае фалшификатите по начина, по който се износва дървото върху оригинала. След сериозна комуникация, преговори и доста уговорки, Леонардо решава да покаже картинат на живо. 3-мата се събират в хотелската стая и наистина получават правото да видят творбата, някога красяла Лувъра, в хотелската стая на този мистичен Леонардо.

Vincenzo_peruggia

Снимка: By Unknown – http://www.yourbrushwiththelaw.com/_pictures/csac/perugia_mugshot.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2712263

Предложена е сума от 500 000 лири (или 2 милиона долара). По това време, вестниците вярват, че реалната стойност е около 20 милиона долара. Картината била отнесена в галерията, където ще бъде проверявана от актуалните снимки. Италианците знаели вече истината и предложили на неизвестния търговец да се прибере в хотелската стая и да изчака позвъняване – парите все пак трябва да се съберат. Вместо да извадят желаната сума, търговците позвънили на полицията и всичко останало е история. Оказало се, че Пиерет нямал нищо общо с въпросния Леонардо. Героят, отмъкнал картината носи името Винченцо Перуджия. От 1910-а до 1911-а година, Вини работил като охрана на музея, очевидно не му плащали особено добре, за да не се изкуши и да се възнагради с творба на изкуството. На въпроса „Защо точно Мона Лиза?“ Винченцо отговорил, че това била най-малката картина в целия музей.

Друг интересен въпрос е как човек с височина от 160 сантиметра може да повдигне картина с рамка, тежаща 91 килограма? Това накарало полицията да вярва, че извършителят не действал сам. И така, следващият важен въпрос, прокрадващ се най-вероятно в съзнанието на всички е: защо никой не помислил как да обезопаси толкова ценна картина, така че кражбата ѝ да не изисква просто сваляне от стената? Френските власти искали да бъдат сигурни, че при пожар ще могат да изнесат бързо по-ценните творби. Разумът не позволил Винченцо да бяга веднага след кражбата, особено след като цяла Франция търси Мона Лиза. Наложило се да чака 28 месеца с картината и накрая я преместил в тайно отделение на автомобила си, а след това да мине границата.

Пред съда споделя, че искал да върне картината обратно в Италия, където принадлежала, но истината е, че просто искал да изкара пари. Винченцо си мислил, че творбата била открадната от Наполеон, а истината е малко по-различна. Самият Леонардо да Винчи я носи във Франция и я продава на крал Франсоа 1-и. Съдът осъжда Винченцо на година и петнадесет дена затвор, но след като делото се проточва, крадецът е прекарал сериозна част от времето си зад решетките, очаквайки присъда, времето се намалява на седем месеца, обжалването от адвоката му успява да отмени изцяло присъдата и да освободи грешника Историята на човека, прекарал около 2 години с Мона Лиза завършва малко тъжно. На 44-годишна възраст, Винченцо умира във Франция като бояджия. Мона Лиза продължава да е точно там, където бихте очаквали да я намерите – Лувъра. Пикасо със сигурност се е въздържал от притежаването на изкуство през следващите години, освен неговото собствено, не би проявил желанието да притежава друго.

Louvre Palace Napoleon Courtyard

Снимка: By Benh LIEU SONG – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10213567

 
 
Коментарите са изключени

Екзорсизмът на Майка Тереза

| от |

Както знаем, християнството не е единствената религия, която практикува екзорсизъм. Индуизмът, юдаизмът и ислямът имат своите аналогични ритуали. Християнските екзорсизми обаче, и католическите, и протестантските, получават най-много пиар. Филми като „The Exorcist“, „The Rite“ и „The Exorcism of Emily Rose“ популяризират сериозно този процес, дотолкова, че днес дори се използва като шега в определени ситуации. В следствие на това католическата църква в САЩ през 90-те години прави едва 1 официален екзорсизъм, а през 2001 те вече са 10.

Много известни фигури на Католическата църква участват в тези прочистващи ритуали – папа Йоан Павел II, папа Франциск. В случая на Майка Тереза, тя самата е обект на екзорсизъм. 

Mother Teresa 1

 

Анеза Гонджа Бояджиу 

Майка Тереза преподава в девическо училище Света Богородица в Калкута, където през 1944 е назначена за директорка. Две години по-късно, на 10 септември 1946, докато пътува с влак от Дарджилинг до Калкута, получава призив да помага на най-бедните; така, още две години по-късно, тя напуска, за да получи медицинско образование и да започне дейност по призванието си. В началото е трудно, както тя сама пише в дневника си: „Господ иска да съм свободна монахиня, покрита с бедността на кръста.“

Но продължава с работата си, за което през октомври 1950 получава и награда – Ватиканът й дава разрешение да направи своя религиозна общност: Мисионери на милосърдието. Тази организация започва в Калкута с едва 13 члена, но до смъртта на Майка Тереза през 1997 те вече наброяват 4 000 души от цял свят, които се грижат и поддържат сиропиталища, хосписи и други благотворителни организации. За работата си Анеза Гонджа Бояджиу, както е истинското й име, получава множество признания и отличия, включително и Нобелова награда за мир през 1979.

С годините жената започва да страда от проблеми със сърцето. Тя получава първия си сърдечен удар, когато отива на среща с папа Йоан Павел II през 1983, а следващият се появява 6 години по-късно, през 1989. Тя предлага да се оттегли от началството на Мисионери на милосърдието през 1992, когато в Мексико на фона на сърдечните й проблеми заболява от пневмония. Нейните сестрите обаче изразяват абсолютна увереност в лидерските й качества и Майка Тереза все пак продължава да служи.

През 1996 здравето й отново се влошава – инцидент през април я оставя със счупена ключица, а през август се разболява от малария. Тя също е претърпява недостатъчност на лявата сърдечна камера, което изисква операция на сърцето. По време на престоя си в болницата през 1997, Майка Тереза не успява да намери покой и да спи спокойно.

Архиепископът на Калкута, Хенри ДиСуза, е обгрижван от същия доктор, докато лежи по същото време като Тереза, също за сърдечни проблеми. Когато разбира за нощните й тревоги, той решава, че жената е обладана от дявола и затова има проблеми със съня. „Когато докторите казаха, че не могат да намерят медицински причини за безсънието й, помислих си, че може би е атакувана от дявола… Исках да се успокой и затова накарах свещеник, в името на църквата, да извърши екзорсизъм.“

След известно колебание (откровен спор) относно реалната нуждата от екзорсизъм в настоящата обстановка и дали въобще Майка Тереза е в достатъчно ясно съзнание, за да може да реши в полза на ритуала вместо да се ориентира към по-традиционни молитви. ДиСуза предлага местният свещеник, отец Росарио Стросио от Сицилия, да извърши пречистването.

По-късно ДиСуза ще каже, че отецът само се е молил над Майка Тереза, за да й помогне да се отърве от безсънието и да помогне на вътрешния й мир и че в никакъв случай не казва, че Тереза е обладана от зъл дух. Самият отец Стросио обаче казва, че е прочел „молитви за екзорсизъм, за да се махнат злите духове“, докато е до леглото й.

Архиепископ мълчи за ритуала цели 4 години след смъртта на Майка Тереза и действията му, както вече отбелязахме, предизвикват объркване у мнозина. Католическата църква традиционно прибягва до екзорсизъм чак след много и изчерпателни изследвания, които са отхвърлили всяка физическа и психическа причина за конкретното безпокойство. Това е причината професорът по социология и антропология от Университета в Фордхам, Майкъл Кунео, да смята, че ДиСуза и отец Стросио са извършили неформален екзорсизъм, който се използва при кръщенета и за умиращите, наричащ се „обред на освобождението“.

Какъвто и да е случая, по официална информация ритуалът проработва. Архиепископ ДиСуза твърди, че сестрите, които се грижели за Майка Тереза, са му споделили, че след него тя спала съвсем спокойно.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени

Непробиваемата (почти) защита на Франция

| от |

След Първата световна война Франция съвсем разбираемо се притеснява от ново нападение. Те претърпяват множество щети и загуби през тази Първа световна и искат да предотвратят ново поражение от враговете си. Затова решават да построят защитна стена – така се ражда линията „Мажино“. Кръстена на военния министър на Франция генерал Андре Мажино, тя представлява серия укрепления по границата на Франция с Германия и Италия, около 400 км. от Белфор до Лонгюйон.

Самата Линия е манифестация на модерните отбранителни технологии по онова време. Вместо една масивна стена, тази Линия представлява над 500 сгради – някои като замъци, други като бункери – като основната цел на всички е да спрат нападението на врага. Бункерите били масивни, някои достигали 6 етажа надолу в земята, и имали всички необходими условия за живот плюс болници и влакови линии, с които да се осигурява придвижването от бункер до бункер. Самото въоръжение пък е съвсем друго нещо. Ако следващата война отново зависи от окопите, както през Първата световна, то французите са в готовност.

И все пак на 10 май 1940 Германия напада Франция и след 2 месеца Франция се предава. Какво се обърква?

Първата грешка на франсетата е, че разчитат прекалено много на линията „Мажино“ и нямат достатъчно мобилни части. След ПСВ се изразяват две основни логики по отношение на защитата на държавата: мнозина си научават урока от безкрайните битки в окопите. Затова ако държавата попадне в нова подобна война, тя много по-добре ще е в състояние да се защити благодарение на Линията. Няколко хора, като например Шарл дьо Гол, твърдят, че има нужда от още мобилни единици като танкове и самолети. Гласовете им обаче са пренебрегнати и така Франция се озовава в безизходица пред немския блицкриг.

Frahan JPG01

Гледка към Ардените 

Вторият и много по-значителен проблем е пренебрегването на защитата около Ардените и Белгия. Французите смятат, че през гората не могат да минат танкове и съответно няма нужда да се строят бункери. По време на изграждането на Линията, Франция и Белгия са съюзници, така че Белгия също остава незащитена в това отношение. За нещастие на Франция, Германия успява да влезе в страната през Белгия, Холандия и най-дяволито през горите на Ардените. Така немците стигат до ядрото на държавата без въобще да се изправят пред основната й защита – линията „Мажино“.

За мнозина линията „Мажино“ остава най-яркият символ на хюбрис – построяването на стена самостоятелно не може да защити цялата държава от заплаха като Германия. И все пак трябва да се отбележи, че тя изпълнява основната си задача да успява да забави италианската армия, докато не идват нацистите, и дори след идването им, тя не бива пленена, а просто трябва да се предаде заедно с цяла Франция.

 
 
Коментарите са изключени

А ние си мислехме, че кафето на морето е скъпо

| от |

Ценителите на кафето са известни със склонността си да набиват големи суми пари за висококачествени сортове от любимото си кафе. Луксозните зърна като тези от рода Кона или Сините планини са известни с изключително високата си стойност на пазара. Но над тях е Копи Лувак – най-скъпото кафе в света. Цената му може да варира, но Копи Лувак (което се превежда като „кафе от цибетка“) може да достигне цифри от $50 за 100 грама.

Това не е никак изненадващо като се има предвид, че на година се произвеждат едва 225 килограма за целия свят. 

Paradox hermaph 060924 ltn

Цибетка, наричана още Индокитайски мусанг

Изненадващ може да бъде обаче причината за рядкостта на това кафе. Не са точно растенията, които се срещат рядко, а отпадъците на цибетката. Кафените зърна не са Копи Лувак, докато не минат през храносмилателната система на животинка от вида paradoxurus hermaphroditus, или Азиатската палмова цибета.

CoffeeBerry

Плодовете на растението кафе

Палмовите цибетки са нощни животни с размерите на котка, които обитават дърветата на югоизточна Азия и индонезийските острови. Те много обичат черешките на растението кафе, които хапват цели, но храносмилат само външната част, а зърното в средата се изхвърля цяло. Хората, които произвеждат Копи Лувак, разказват, че въпреки непокътнатия външен вид на кафените зърна, отвътре те са преминали през трансформация, при прехода си през цибеткената система. Дали заради ефекта на храносмилателните ензими върху зърната, или заради това, че животинките избират само най-зрелите кафени плодове, преработените зърна, които оставят след себе си, имат уникален вкус.

В момента, по-голямата част от добива на това ценно кафе е продадена в Япония, въпреки че започва да се появява на пазарите в САЩ и Европа. Ограничеността на добива гарантира висока цена. Вкусът на Копи Лувак се описва като уникален, с комплексни карамелови нотки и земен или дивечов вкус.

Вече кафетата по летищата и морските курорти не ни се струват толкова скъпи.

 
 
Коментарите са изключени