shareit

Защо България не печели Нобелова награда по литература

| от |

Нобеловата награда е един от най-висшите и свещени призове в областта на физиката, химията, литературата, мирът и медицината. Златният медал се връчва на учени и творци, чийто принос променя хода на световната история към по-добро, хвърля повече светлина в научните среди или издига хуманизма като най-висш идеал. Кратка проверка на историята показва, че от 1901 г. до днес в България няма нито един носител на престижната награда. Горчивият факт показва, че в страната ни няма нито един достоен човек, който да предостави своите успехи като достойни за целия свят, или поне така си мислим.

През 1905 г. (само четири години след връчването на първата Нобелова награда) в Русе се ражда Елиас Канети. Той е от сеферадо-еврейски произход, но за жалост, когато идва време за връчването на Нобелова награда, той избира да я приеме в името на Австрия. Именно в „Малката Венеция“ Елиас прекарва своите детски години. След това семейството се мести в Манчестър, а с избухването на Балканската война следва установявавен в Лозана и малко по-късно във Виена. Знае трие езика: български, английски и френски като добавя и немски в последствие.

Elias_Canetti_2

Снимка: By невядомая – [1] Dutch National Archives, The Hague, Fotocollectie Algemeen Nederlands Persbureau (ANEFO), 1945-1989, CC BY-SA 3.0 nl, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20442497

Интересен факт е, че има българско и английско гражданство, докато Нобеловата награда по литература за цялостно творчество се записва в актива на Австрия. За родният си град, творецът ще каже „Всичко, което по-късно преживях, се беше случило вече в Русчук.“. Животът на Канети не може да бъде ограничен с паспорт, той е гражданин на света и като такъв е принуден никога да не може да нарече конкретно място – свой дом. Русе прави голямо впечатление още в най-ранна възраст и оставя ярка следа до края на живота му.

„Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той беше в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика.“

Описанието от нобелов лауреат по литература може само да ни подсказва какъв живот са водели русенци в този исторически период. Това обаче далеч не е всичко:

„За мене е много важно, че в Русе мислят за мен. Споменът за града, в който съм прекарал първите шест години от живота си, след повече от осемдесет години не е загубил нищо от свежестта и пъстротата си. Виждам всичко пред себе си, както беше тогава… Вместо да избледнее, този спомен с всяка година става все по-богат.“

По една или друга причина, литературата в България все още не може да получи това отличие и признание. Докато Елиас се лута из Европа и твори, имената на други родни творци влизат в директен конфликт, макар и те самите да не участват в нея. Куриозен е случаят с Пенчо Славейков и Иван Вазов. Само няколко години, след като Канети напуска България, Алфред Йенсен пише писмо до Шведската академия с номинация в областта на литературата. Изборът му е Пенчо Славейков и неговата „Кървава песен“.

Alfred_Jensen

Снимка: By Unknown photographer – http://www.oversattarlexikon.se/artikelfiler/Alfred_Jensen3.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=31558457

Правилата за номинация изискват един от предишните носители на престижната награда да посочи друг наследник в определена област.Друг вариант е да бъде забелязан от декана на скандинавския факултет или да бъде номиниран от друг учен и следда разглеждане от Кралскта шведска академия на науките. Следващата стъпка е превеждането на научния труд за оценка и разглеждането от комисия. В случая на Пенчо Славейков и Иван Вазов, творчеството им се разглежда от Шведската литературна академия.

През 1890 г. шведският писател Алфред Йенсен, завършил славянска фиология, посещава Черна гора, Сърбия и България. Родината го впечатлява достатъчно, за да издаде няколко пътеписа, но един важен момент за българската литература е запознаването с Пенчо Славейков. Красотата, умерената реч и магията в лириките на поета въздейства силно на шведа и той самостоялно започва да превежда поезията му на своя роден език. Йенсен е преводач и на „Под игото“. Познанията му, пътеписите и разбирането на славянските езици осигурява място в комисията по литература като експерт.

BASA-1735K-2-129-1-Pencho_Slaveykov

Снимка: By невядомая – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37271433

Къде е големият и основен проблем в номинацията? Йенсен има своите пристрастия и иска Пенчо Славейков да бъде номиниран от българска страна. Той очаква подкрепа от поне една родна културна институция, но междувременно Иван Вазов също бил спряган за участие. „Под игото“, както и други творби вече са отпътували за Швеция и би трябвало да се разгледат. Междувременно Иван Шишманов пише на Йенсен дали Вазов има шансове да получи наградата и дори не се интересува от факта, че подобен приз ще бъде не само първи, но и очевидно – единствен до този момент за страната. Времето минава, а крайният срок е 1 февруари. Когато българските интелектуалци не предприемат нищо, самият Йенсен прави прецедент и като жури сам номинира Пенчо Славейков. Никога повече в историята на Нобеловите награди няма да има втора такава номинация.

За съжаление, докато Алфред се опитва да представи „Кървава песен“, а Славейков се бори с времето и обещава да я завърши, журито заявява, че се допускат само завършени произведения и автоматично оттегля разглеждането. Това е окончателното поражение на българската литература в битката за толкова впечатляващ приз и далеч не е последен удар. След като кандидатурата е оттеглена, Йенсен получава телеграма, че Славейков е приключил своя житейски път. Фаталната 1912 г. сякаш за миг предлага всичко, което някога творецът е искал да получи и точно толкова бързо го отменя. Краят на тази история завършва в курортното градче Брунате, намиращо се близо до езерото Лаго ди Комо и град Комо.

Погребан е в селското гробище, а през 1921 г. костите му се пренасят в България. Другият голям „съперник“, ако изобщо можем да го наречем такъв – Иван Вазов умира през 1921 г. Едва ли една награда би променила нещо и за двамата, а и ако разчитаме на успехите и желанията на творците, тяхната единствена мечта е била да се четат и в други страни. Както знаем, произведенията им продължават да се публикуват и превеждат, а това е поне малка утеха за тях и за самия Алфред Йенсен, който продължава да запознава Швеция с българската литературна красота.

 
 
Коментарите са изключени