shareit

Японският самурай, който изненада дори смъртта

| от |

Японската история може да се похвали с редица пълководци и още повече героизъм. История за непобедимите бойци, оповаващи се на изкуството на войната и етиката. Може да откриете редица имена, Япония е доста богата в това отношение, но трудно бихте могли да срещнете самурай, който напуска победоносно бойното поле и се ориентира към дипломацията и политиката. Историята на Хонда Хейхачиро е точно такава. Воденето на битки успява да го превърне в един от четирите райски генерала на Токугава.

Макар и войните да не били толкова чести, самураят, който по-късно ще бъде прекръстен на Тадакатсу – съчетание на думите тада или „просто“ и катсу означаващ „победи“ – този самурай винаги е бил известен с това, че никога не се връща ранен от бойното поле. Възможно е това да е малко преувеличено от японските историци, но според архивите, името му се е използвало с огромно страхопочитание сред враговете му. По време на своята военна кариера, Хонда Тадакатсу е спряган за самурай на самураите, както и най-добрият самурай на изток. И ако това не е достатъчно за изковаване на легендарното му име, мнозина казват, че той многократно успява да изненада дори смъртта.

Armor_of_Honda_Tadakatsu

Снимка: By Unknown – 家康忠勝両公三百年祭事務所編『家康忠勝両公三百年祭紀要』家康忠勝両公三百年祭事務所、1915年。National Diet Library Digital Collections: Persistent ID 1907077, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=73452024

Нито един самурай не получава такива похвали, ако зад гърба си няма подобни подвизи. Хонда Тадакатсу може да се похвали със зрелищни участия в битките за Окехазама, Анегава, Микатагахара, Нагасхино, Комаки Нагакуте и още много други. Един от върховете на кариерата му е момента, когато е преследван от войниците на Тойотоми. По време на това преследване Хонда заповядва на 30 от неговите бойци да заемат бойни позиции и смело предизвиква нападащите го сили. По изчисления в този момент противникът го превъзхожда в битка 50-60 към 1. Когато Тойотоми вижда как самураите се подготвят за нападение, отказва да ги нападне и забранява битката да се проведе.

Хонда винаги използвал черна ризница и впечатляващи еленски рога. Дръзката бойна украса има две особени приложения. Първото е, че така мнозинамогат да го забележат на бойното поле и съответно създава необходимият страх в противника, а втората причина е свързана с уважението към елените. Историята с елена е също достойна за уважение. По време на битката за Окехазама, Хонда трябва да се завърне в замъка. Предният ден се изсипват сериозен порой и всички пътища са наводнени. Докато търси начин за преминаване, 19-годишният младеж вижда как елен преминава от конкретна точка на реката и успява да мине от другата страна. Хонда смята, че това е знак от природата и по тази причина решава да уважи жеста на животното и поставя рогата на своя боен шлем.

Като уважаван опонент на бойното поле, този самурай продължава да се сражава и след 50-те години. Когато се води битката за Секигахара, той пристига на бойното поле с още 500 самурая. Дори и на 57-годишна възраст, той продължавал да изпитва нужда да завърши своя самурайски дълг.
Враговете му се надявали, че най-накрая ще могат да победят легендата. Стрелците се ориентирали към него и пуснали цял облак, но за тяхно голямо нещастие успели да поразят коня му, но не и него. Спирайки за миг, за да почете коня си, самураят продължил смело битката напред. Освен добре познатия катана, Хонда използвал и копие, чието име било Тонбо-Гири или Драконов бръснач. Според легендата дори дракон щял да бъде срязан на две, ако докосне върха на копието.

Според архивите, самураят е участвал в приблизително 55 битки и си е тръгвал от бойното поле без нито една рана. Неговият край може да бъде смятан за странен. Самураят сече дърва в гората, когато се наранява сам. Осъзнавайки, че е на възраст, не търси помощ и решава, че е време да приключи живота си. И така на 63-годишна възраст умира от своето собствено острие, забранявайки на някой друг да се окичи с тази слава.
Хонда Тадакатсу е историческа личност с особено присъствие в японския фолклор, някои анимета и дори видео игри. Там най-често се изобразява качен на верния си кон и носещ своето дълго копие. Също така се смята и за един от феодалите, които успешно управляват земите си и се справят отлично с дипломацията и политиката по това време.

Honda_Tadakatu

Снимка: By 不明。 unknown – 良玄寺所蔵品。現在は千葉県立中央博物館大多喜城分館にある。, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3397023

Някога Хераклит е казал, че цивилизацията се движи от изток на запад и най-вероятно думите му могат да бъдат истина, особено след като обърнем внимание на битката за Нагашино. Точно там Хонда командва мускетите и създава перфектна бойна стратегия за новото далекобойно оръжие. Първите стрелкови оръжия са изключително трудни и некачествени за употреба. Хонда нарежда на своите бойци да се разделят по тройки. Един стреля, втори почиства дулото, а трети зарежда. Безкрайният цикъл дава невероятен резултат – всички стрелят без никаква пауза и съответно това се превръща в невероятна и ефективна стратегия. Армията на Такеда не е особено очарована, но във войната винаги ще има победители и губещи.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Железния Майк ли? В Токио Бъстър схруска Тайсън като суши

| от |

Изминаха 30 години, но за тази сензация в бокса вероятно ще се говори и пише и след още няколко пъти по толкова. „Какво да е толкова сензационно, след като гледахме как пухкавият Анди Руис наби Антъни Джошуа през лятото на 2019-а?“, биха попитали по-младите почитатели на мъжкия спорт. Но, повярвайте, че на 11 февруари 1980 г. в Токио се случи нещо наистина сензационно.

Непобеденият. Непобедимият. Звярът Майк Тайсън преклони глава в битката срещу Джеймс „Бъстър“ Дъглас, който имаше четири поражения в 33 двубоя, преди да излезе на ринга „на заколение“. Букмейкърите приемаха залози на астрономическия коефициент 43 за абсолютния аутсайдер, а и до днес се цитират думите на пратеника на Associated Press Ед Шуилър, който очаква бърз работен ден в зала „Токио Доум“. „Майк ще го унищожи за около 90 секунди“, прогнозира Ед. И едва ли дори допуска колко не е прав. Но кой ли допуска обратното?

Железния е шампион в три версии (WBC, WBA, IBF) и излиза пред японската публика за купон и забавление преди очаквания с огромен интерес сблъсък с Ивендър Холифийлд по-късно същата година.

Тайсън е с баланс от 37 победи в 37 мача и 10-кратен световен шампион при свръхтежките. Истинско явление в спорта и планина за изкачване пред Бъстър.

За да се позабавлява в японската столица пристига и популярният бизнесмен (днес вече с друг статут) Доналд Тръмп, голям приятел на Майк. Той седи до Дон Кинг, импресариото на шампиона, като и двамата са широко усмихнати. Тръмп си е направил мача още по-интересен, като е заложил и немалко пари за победа за неговия човек още в първия рунд.

Целият свят знае как ще завърши този мач – защо да не прибави още някой и друг долар към тлъстата си сметка?

За да е още по-невъзможна мисията на Дъглас, той е в траур. Само 23 дни преди мача губи най-важния човек в живота си – своята майка Лула Пърл. Седмица преди да замине за Токио пък жена му иска развод. Депресията е пълна и в боксовите среди, където тези неща се знаят, има притеснения дали на ринга няма да се случи нещо ужасно и как изобщо Дъглас ще успее да се защити срещу свирепия Тайсън.

В същото време, шампионът живее живот на крал – пари, момичета, партита, авторитетни приятели и слава.

В нощта преди боя Тайсън е преспал с няколко японски красавици в хотелската си стая. Спарингите му са леки, тренировките – нередовни и без необходимия интензитет. Мотивацията му е под въпрос, но щабът му знае, че на ринга Звяра ще се събуди и ще смаже противника.

Но мачът започва и Железния е летаргичен и неузнаваем. Бъстър Дъглас от своя страна се сражава без капка страх и притеснение от репутацията на съперника. Той обикаля около Тайсън и го държи на дистанция, а в края на втория рунд с тежък ъперкът разклаща Майк.

В петия рунд става още по-интересно – нов мощен удар затваря лявото око на Тайсън, а подутината е огромна. И се оказва, че щабът му не е взел дори задължителни аксесоари като пликове с лед. Просто никой не е очаквал, че ще им трябва. Та предишните защити на титлите завършват за по 90-100 секунди, без шампионът да бъде докоснат.

Най-после Майк са разярява. В осмия рунд той за първи път притиска съперника и го сваля на пода с мощни удари. Нокаут. Бъстър изглежда безпомощен, а броенето върви много бавно. Някак си обаче успява да се изправи и удря гонгът. Хората на Майк беснеят срещу рефера, тъй като смятат, че нокаутът е бил достатъчен боят да бъде прекъснат и да бъде присъдена победата на Тайсън.

Следва развръзката – сензационна и внезапна. Шокираща! Майк се опитва да притиска съперника, но отпорът на Бъстър е жесток. След страхотна контра като по учебник и четири тежки удара, Железния е свален на земята. 40 хиляди в „Токио Доум“ и още милиони по телевизията не могат да повярват на очите си. Но най-изненадан от всички е самият Тайсън. Обезобразен, със затворено ляво око и предпазна гума, изплюта някъде на ринга, той няма сили даже да се изправи.

„Мама… Господ да я благослови!“, успява само да каже пред десетките микрофони на ринга новият шампион.

Когато Майс се опомня, отправя гневна тирада към съдията Октавио Мейран. „Този кучи син – започва той. – Нокаутирах го в осмия рунд, но този задник му даде 13 секунди да се изправи. Боят беше мой“, беснее Железния.

Дон Кинг пък използва влиянието си и подава контестация, а WBC и WBA мислят дълго, преди най-накрая да сторят неизбежното и да признаят Бъстър за победител.

„Натрих му муцуната онази нощ, а той хленчеше като бебе в креватчето си. Беше страхотно. Всички викаха името ми. Но трябваше да се боря четири месеца, за да мога да се нарека шампион“, казва Джеймс, чийто успех е помрачен от административните битки след мача в Токио.

През октомври същата година Бъстър Дъглас губи от Ивендър Холифийлд титлите си, след като е нокаутиран в третия рунд. Но е спечелил огромна слава и много фенове след мълнията в Токио.

Боксира само още девет пъти, като е победен и от Лу Саваресе през 1998-а и се отказва малко по-късно. Две години преди това пък поглежда смъртта в очите. Спасен е от Бърза помощ. Така и не излиза категоричната истина, но най-вероятно става въпрос за свръхдоза.

Сега твърди, че е чист. Отдавна е загърбил и дрогата, и пиенето. Отдавна е пропилял и парите, които спечели от бокса. Говорим за милиони. Но пък има живота си. Както и спомена за онази победа в „Токио Доум“, която никой не може да му отнеме.

Бъстър трябваше да е плячка в лапите на Звяра, но вместо това го схруска като суши.

 
 
Коментарите са изключени

Как един художник си отмъсти за безразличието на критиката

Хан ван Меегерен е роден през 1889 г. и развива интерес към живописта още много млад. Симпатиите на младежа обаче не са подкрепени от баща му, който спира артистичното развитие на ван Меегерен като се опитва да го насочи към архитектурата. Неразколебан, Хан срещна Бартус Кортелинг – учител и художник, който по-късно ще стане и негов ментор – в училище.

Кортелинг обичаше картини от Нидерландския златен век и вероятно тази му любов се прехвърля и на ван Меегерен. Като особено заклет фен на Йоханес Вермер, Кортелинг показа на протежето си как Вермер смесва боите си – урок, който ще има голямо (огромно!) влияние върху живота на амбициозния художник по-късно.

Все пак бащата на ван Меегерен не е особено запален от идеята синът му да става художник и затова го изпраща да учи в Делфт, за да стане архитект. Но за негова жалост най-вероятно не знае, че Делфт е родния град на Вермер (цялото име на ментора е Йоханес Вермер ван Делфт). Ван Меегерен се оказва не лош архитект, но сърцето му все още е настроено към рисуването. Той продължава с уроците си по рисуване и никога не взима последния си изпит, който би му позволил да стане архитект. Вместо това той се мести в художественото училище в Хага през 1913 г. Същата година получава и златен медал от училището си в Делфт за картината си „Изследване на интериора на църквата Сент Лорен“.

St Lawrence's Church, Evesham (5143)

Църквата Сент Лорен, която Меегерен рисува.

Ван Меегерен направи първата си изложба от (законни) картини през 1917 г. и те се оказват доста популярни сред критиците. С течение на времето обаче той започна да привлича все по-малко внимание. Критиците по това време клонят към по-напредничавите и смели художници като кубистите и сюрреалистите – те отбелязват, че ван Меегерен няма какво ново да предложи, тъй като е съсредоточен само върху миналото. Преобладаващото мнение за него е, че е неоригинален и просто „копира“ без реално да има толкова талант, колкото големите художници, живели преди него.

През 1945 г. ван Меегерен пише:

Изпаднал в състояние на тревожност и депресия поради оскъдната оценка към моята работа, аз реших един съдбовен ден да си отмъстя на изкуството, на критиците и на експертите като направя нещо, което светът никога досега не беше виждал.

Това „нещо“ се оказа „перфектната фалшификация“. Ван Меегерен реши да покаже на света, че е точно толкова добър, колкото старите художници, като рисува картини, които след това представя за оригинали на същите тези стари художници. Като междувременно изкарва и доста пари от това.

Cropped version of Jan Vermeer van Delft 002

Йоханес Вермер

Беше му най-лесно да започне с Вермер – вече имаше базови познания за него от ментора си, а също така Вермер е и добра мишена, защото през живота си е направим само около 35 картини – едва една десета от средното количество на съвременниците му. Това означаваше, че историците на изкуството непрекъснато търсят неоткрити негови картини. Тази тяхна увереност, че би трябвало да има още ще помогне да повярват, че това, което им дава Меегерен, действително са нови произведения, дори и да са фалшификация.

Ван Меегерен е доста внимателен фалшификатор. Той прави изчерпателно проучване на Вермер и неговите картини, купува автентични негови платна от 17 век и прави боите си, както той ги е правил. Най-големият му проблем бе да успее да направи картината така, че да изглежда все едно е на 300 години. На маслените бои им трябват десетилетия, за да изсъхнат напълно, което означава, че фалшификатите му могат да бъдат разкрити в момента, в който някой ги докосне. Затова той е принуден да експериментира малко с изначалните техники на Вермер за смесване на боите и колко време точно да пече картините си във фурната. Повечето от картините или изгарят, или се стапят, но Меегерен най-накрая открива, че като приложи фенол формалдехид върху картината, това ще накара боя да се втвърди. А след като я изпече произведението, остава само го натъркаля с цилиндър, за да накара боята да се напука и така да я направи напълно.

След като целият този процес по създаване на достоверно застарена картина вече бе усъвършенстван достатъчно, ван Меегерен се изправя пред още една пречка: самото съдържание на картините. Отначало той рисува неща като тези, които Вермер е рисувал, но скоро установява, че експертите ги преглеждат твърде внимателно и откриват малки разлики. Затова в крайна сметка рискува и рисува нещо съвсем различно от това, което е рисувал Вермер, но все пак с неговия стил.

EmmausgangersVanMeegeren1937

Резултатът е милиони долари направо в джобовете на ван Меегерен. Той пробива на пазара с „Христос в Емаус“ – тя е по-голяма от всичко, което е правил Вермер, и освен това е на религиозна тематика, което също не беше типично за художника. Но историците на изкуството от известно време смятаха, че Вермер би трябвало да е рисувал нещо като „Христос в Емаус“ и съответно нямаха търпение да повярват, че картината наистина е негова.

Той дори успява да заблуди Авраам Бредиус, историк на изкуството, който има репутация на дълбоко запознат с творчеството на Вермер. Бредиус написва статия на тема „Христос в Емаус“, като казва:

Това е прекрасен момент в живота на един любител на изкуството, защото той изведнъж се сблъсква с неизвестна досега картина от велик майстор, недокосната, върху оригинално платно и без никаква реставрация, точно както напусна ателието на художника! И каква картина само!… Склонен съм да кажа шедьовъра на Йоханес Вермер…

Ван Меегерен продължава да изрисува картини с религиозна тематика и те продължават да бъдат приемани и консумирани от любителите на изкуството. Към момента, в който е разкрит, той вече е направил около 30 милиона долара с фалшификатите си (около 400 милиона долара днес). За съжаление невероятният му успех в крайна сметка причинява и края на кариерата му.

По време на Втората световна война Херман Гьоринг – „вторият човек в нацистка Германия“ – разменя 137 картини за фалшификацията на ван Меегерен „Христос с жената в прелюбодеяние“. За съжаление на ван Меегерен, Гьоринг пази щателни документи относно транзакциите си. В края на Втората световна война името на художника вече е свързано с това на Вермер и той е арестуван през 1945 г. за „сътрудничество с врага“.

Обвиненията може да са стигнат до смъртна присъда за Меегерен и затова той е принуден да признае че е фалшификатор. Затова поема отговорност за картината на Вермер, която Гьоринг купува, заедно с още пет картини на Вермер и две на Питър дьо Хугс, всички от които са „открити“ след 1937 г. Същисаната съдебна зала го кара да нарисува още една фалшификация пред тях, за да докаже твърденията си, и когато Меегерен преминава този тест, обвиненията му бяха променени на фалшификация и съответно е осъден само на една година затвор, което е минималната присъда за подобно престъпление.

Вместо да осъди ван Меегерен, холандската общественост до голяма степен го възхвалява като герой. По време на съдебния процес той се представя като патриот – в края на краищата той бе осигурил 137 картини, които Гьоринг незаконно иззема, като измами известния нацист да си мисли, че купува истински Вермер. Както сам ван Меегерен казва: „Как един човек може да демонстрира своя патриотизъм, любовта си към Холандия, повече от мен, който измами големия враг на холандския народ?

Ван Меегерен никога не излежава едната година затвор, която му дават. Той почива от сърдечен удар два месеца след двугодишния си изпитателен срок. До края той вярваше, че скоро след като умре, името му ще бъде забравено и картините му в крайна сметка ще бъдат запомнени като истински Вермери.

 
 
Коментарите са изключени

Модни хроники: Защо се поставят копчета на ръкавите на ризата

| от |

В света на модата се крият доста странни и не толкова конвенционални решения, за които човек може да се зачуди. Преди известно време разказахме историята на чоукъра и неговата основна функция. Макар и този атрибут да се обвързва по една или друга причина с най-древната професия на света, някои други легендарни добавки в облеклото също пазят своите пикантни тайни. Мъжкият свят на модата не прави изключения в този случай. Ето защо обръщаме внимание на мъжката риза и всички копчета по нея.

Първата открита риза е ленена и е била носена в Египет. Датира от около 3000 века пр. Хр. и е открита в гробницата на Таркан. Преди XX век, ризата е била известна и използвана предимно за долна дреха и бельо.

В средновековието ризата е била видима само при онези хора с по-скромна професия – овчари и други. Затворниците също трябвало да носят ризи. През XVII век вече разкрива малко повече кожа и това дори се смята за лек еротичен мотив. През XVIII век Йозеф Струт официално заявява, че онези мъже, които отиват в спалнята без риза, нямат никаква култура. Преди XX век ризата се е смятала за облекло на ниската класа и едва по-късно започва да се смята за допълнение на официалното облекло.

Хана Монтежю е друга иноваторка в съвременната история на ризата. Тя решила, че вместо да пере цялата риза, може да сваля само яката, която най-често се цапа и да спести допълнително гладене, препарат за пране, време, но за по-голяма жалост на всички останали и синтезираните аромати. Копчетата датират горе-долу от същия период. Индусите са ги използвали още през 2800-2600 г. пр. Хр. и не трябва да забравяме, че в Древен Рим се използват от 2000-1500 г. пр. Хр.

Индусите използвали миди, за да изградят копчетата, които могат да помогнат за затварянето на една дреха. Макар и първоначалното приложение да е било изцяло като допълнителен орнамент върху облеклото. Едва през XIII век в Германия започват да се използват по предназначение. През XVII век вече са били метални, както най-често ги познаваме. Пруският крал Фридрих II имал много сериозен поглед за своята армия.

Той искал неговите войници да не бъдат само средство за влияние на бойното поле, но също така да имат реноме на бойното поле. Проблемът е, че редовият войник никога не може да бъде особено красив. Първо е напълно нормално да се цапа, кърви и поти, а в следствие на различни фронтови заболявания, няма как да се запази официален етикет. Разбира се, офицерът на фронта има съвсем различна и далеч по-красива визия, но той също влиза в бой, както се досещате. Всяко едно сражение взимало своето и причинявало доста сериозни главоболия на бойците.

gettyimages-3159407-594x594

В края на деня, когато битките приключат, всеки войник е скривал умората и мръсотията, използвайки своите ръкави – понякога на униформата, друг път на палтото. Фридрих дълго размишлявал по този казус и накрая стигнал до най-доброто възможно решение – да зашие ръкави! Пруският владетел обаче имал важна стратегия за копчетата – трябвало да бъдат релефни. По този начин при обичайната армейска практика, войникът ще одере лицето си и ще си причини болка.

Съответни се решават всички проблеми от самото начало. Наполеон също е вярвал, че стилът на войниците му трябва да бъде безупречен, но също така не искал половината да бъдат раздрани покрай лицето. Неговата иновативна идея била малко по-либерална. Той наредил на шивачите да направят ризите с малко по-дълги ръкави и разбира се, да разполагат с копче. Мотивът на тези действия бил обвързан с идеята, че ако има бърсане, ръкавът може да се прегъне и закопчее с копчетата, запазвайки по-чист вид. Впрочем неговите армейци често използвали ръкавите вместо носна кърпичка, което определено не може да се

За съжаление няма особени гаранции, че горната история е истинска, съществуват и други версии, че копчетата и ръкавите са добавени просто като форма за лукс, но имайки предвид произхода на ризата и като цяло разпространението ѝ като всекидневно облекло, можем да бъдем сигурни, че тази одежда пази своите тайни. А и нека бъдем откровени, виждали ли сте дете, което поне веднъж да не е използвало този толкова добре познат навик. Освен поставянето на по-луксозни ръкавели, копчето на ризата може да пази точно тази история.

 
 
Коментарите са изключени

Рибките, при които мъжкият носи бебетата

Репродуктивният процес на морските кончета започва, когато мъжкият и женската се срещнат и започнат да танцуват. Няколко дни преди действителния акт на чифтосване, двете рибки (да, те са риби) се срещнат, преплитат опашките си и плуват заедно. Понякога стискат с опашките си едно и също стръкче морска трева и се въртят около нея. Учените смятат, че това ухажване и танци синхронизират движенията на двете риби, за да подготвят мъжкия да получи яйца едновременно, когато женската е готова да му ги даде. След няколко дни танци и свалки, мъжкият започва да пръска вода през специална торбичка за яйца върху корема си. Водният поток се увеличава и разтваря торбичката, за да демонстрира на женската, че е празна и готова да получи от нея яйцата.

В този момент двамата плуват в своеобразна прегръдка муцуна до муцуна като се въртят нагоре през водата, опитвайки се да се нагласят така, че женската да може да вкара яйцата си в торбичката на мъжа. Тя прави това няколко пъти, почивайки си между тях, за да не се умори.

Когато яйцата напускат тялото й, женската отслабва, а докато мъжкият ги получава пък, се издува. Този процес може да продължи до 8 часа. В крайна сметка тя му дава между няколко десетки и хиляди яйца в зависимост от вида на морските кончета.

Когато свърши, женската не остава да се гушкат, а просто отплува и намира хубаво място за почивка, която може да отнеме няколко часа.

Hippocampus hippocampus (on Ascophyllum nodosum)

След като приятелката му си тръгне, мъжкият се прихваща към някое близко растение и освобождава сперматозоиди директно във водата около себе си, за да оплоди яйцата, които сега са закрепени към стената на торбичката му. Торбичката им осигурява кислород и пролактин, за да ги подхранва.

Въпреки че женската е решила да си тръгне веднага след чифтосването, тя поне е достатъчно мила, за да се върне по някое време и да провери как върви бременността на мъжа й. По време на гестационния период, който може да е от две до четири седмици, женската посещава мъжкия ежедневно, макар и не за дълго. Двамата просто си взаимодействат по няколко минути всеки път, плувайки заедно, както когато се ухажваха.

Докато мъжкият се подготвя да роди, торбичката му става по-кръгла и по-кръгла. В минути точно преди раждането започват контракциите. Мускулите на кончето се свиват, огъвайки го назад и напред многократно в продължение на около десет минути, докато всички бебета не излязат от торбичката. Може да се родят между 8 и 200 малки морски кончета наведнъж.

Доста е впечатляващо, че торбичката на мъжа след раждане се връща до нормалните си размери и състояние само за около час, а след още няколко часа той е готов отново да се чифтосва и понякога дори го прави.

Мъжкото морско конче може да роди, но както при много риби, той не родителства малките си, а ги оставя сами. В крайна сметка около 5 бебета кончета на всеки 1000 оцеляват до зряла възраст. Много от тях са изядени от хищници или умират от глад, когато океанските течения ги изтласкват далече от храната. Според стандартите сред рибите 5 оцелели от 1000 всъщност е една доста добра статистика. Това до известна степен е благодарение на торбичката на бащата, която предпазва малките за известно време, докато другите риби често снасят яйца и веднага ги изоставят след оплождането.

Phyllopteryx taeniolatus1

Морско драконче

При морските дракони и морските игли, които са роднини с морското конче кон, също мъжките са тези, които забременяват. В случая на иглите обаче, мъжът може да реши да усвои ембрионите, вместо да ги износи напълно, ако храната му е ограничена или ако той просто намери половинката си за не особено привлекателна.

На теория трябва да е възможно мъжете да забременеят, ако оплодена яйцеклетка се имплантира в корема им и след това успее да се прикрепи към нещо там – като черен дроб или някои друг орган, за да се черпят от него хранителни вещества. Този тип извънматочна имплантация обаче би бил изключително рисков както за въпросния мъж, така и за бебето, като основната опасност е от вътрешни кръвоизливи, които могат да доведат до смърт. Дори и бебето да бъде износено до термин и след това отстранено чрез цезарово сечение, рискът за мъжа все още е изключителен, като се има предвид, че плацентата трябва да бъде премахната и това също може да доведе до масивно вътрешно кървене, което може да бъде трудно за спиране. Както биоетикът Глен Макги казва: „Въпросът не е „Може ли един мъж да роди?“ Въпросът е „Ако мъжът роди, ще успее ли да оцелее?“

 
 
Коментарите са изключени