shareit

Вивиан Лий и Лорънс Оливие: Любов и други катастрофи

| от Вучето |

Годината е 1940-а. Лорънс Оливие и Вивиан Лий току що са се оженили за огромно задоволство на критиката и своите почитатели.

В момента те са най-обожествяваната двойка не само в Холивуд, но може би и в целия свят. Освен че са нереално красиви, двамата са изключително актуални и в професионално отношение – тя е спечелила Оскар за иконичното си превъплъщение в опърничавата южняшка благородница Скарлет О’Хара в “Отнесени от вихъра”, а той е изиграл една от най-добрите роли в кариерата си – тази на Хийтклиф в “Брулени хълмове”, за която е получил номинация за Оскар.

Срещат се, когато Оливие е на 29, а Лий – на 23. И двамата са женени за други хора. Но какво от това? Двама от най-големите актьорски таланти на 20-и век са толкова влюбени един в друг, че повече не бива.

Остават заедно 20 години: години на възход и падение, слава и сълзи, нимфомания и лудост. Постепенно отношенията им се пропиват с отровата на изневерите, разочарованието и депресията. Краят е неизбежен. И когато настъпва, никой вече не помни рая, който началото им е обещал…

MV5BZGFiMDlmNGMtZjcxNy00OTljLWFhMzItNjA3YzA3MWZmNGM4XkEyXkFqcGdeQXVyMjA0MDQ0Mjc@._V1_
Оливие в ролята на Хийтклиф в „Брулени хълмове“

Лорънс

Какво ли е да си смятан за най-най-най-добрия в своята категория? Малко хора на този свят могат да вдигнат ръка, задавайки им този въпрос, и един от тях би бил сър Лорънс Оливие, ако все още беше жив.

Считаният за най-великия актьор на 20-и век, играещ шекспиров репертоар, Лорънс Кер Оливие се ражда през 1907 г. в английския град Доркинг и е третото дете в семейството на потомци на френски хугеноти – свещеника Джерард Оливие и благоверната му съпруга Агнес Луис. Още от съвсем малък показва забележителен театрален талант, който при това е оценен по достойнство от бащата. Въпреки че няма особено големи финансови възможности, преподобният Джерард прави всичко възможно, за да запише сина си в лондонското Училище по красноречие и театрално майсторство.

След дипломирането си Лорънс става член на трупата на Бирмингамския театър и почти веднага му се предоставя възможност да изиграе сложни и престижни образи като Макбет и Хамлет. През юни 1928 г. се запознава с начинаещата актриса Джил Езмънд. Не си губи ума по нея, но затова пък трезво преценява, че от нея ще излезе “отлична съпруга”. Женят се две години по-късно, когато Оливие вече е направил успешен дебют в малки кино роли. Само две седмици след сватбата обаче осъзнават, че са направили ужасна грешка.

Самият Оливие си спомня години по-късно, че нуждата му да се ожени е била продиктувана от “смесица от религиозни подбуди и животински инстинкти”. От проваления си първи брак актьорът има син, Таркуин.

Вивиан  Лий   в "Отнесени  от  вихъра"
Лий в ролята на Скарлет О’Хара в „Отнесени от вихъра“

Вивиан

Животът й започва приказно – на границата между две култури, далеч от Европа, в град с екзотичното име Даржийлинг в Западна Бенгалия. През 1913 г. Вивиан Лий се ражда като Вивиан Мери Хартли в семейството на английски офицер от индийската кавалерия и неговата госпожа Гертруд.

Когато е на шест години и половина, родителите й я изпращат в училище към манастир в Англия. Още тогава доверява на друга възпитаничка на монахините и също бъдеща актриса, Морийн О’Съливан, че един ден ще стане велика актриса. Първите й изяви на сцена, при това в пиеси на Шекспир, се случват, когато е все още ученичка.

Такова дръзко и безапелационно добро театрално начало не предполага да се разгърне в кариера на камериерка или детска учителка. Затова и следващата логична стъпка е Кралската академия по драматични изкуства в Лондон. Обаче още преди да е започнала учението си в Академията, се жени за много по-възрастния от нея, скучен и консервативен адвокат Хърбърт Лий Холман. Бракът им е безрадостен, което най-вече се дължи на факта, че г-н Холман ненавижда театъра и го мисли за лековато изкуство. Въпреки това Вивиан е готова на големи жертви, за да просъществува бракът им. Напуска Академията и ражда дъщеря на навъсения си съпруг.

Само че шило в торба не стои. Много скоро се оказва, че никой и нищо не може да отвлече мислите й от актьорството. Наема си агент, който я подкокоросва да смени името си с някое по̀ така. Вивиан приема малкото име на съпруга си като фамилно и променя една гласна в своето собствено и така от Vivian става Vivien.

Големия си пробив прави с участието в пиесата “Маската на добродетелта” през 1935 г. , заради което получава възторжени отзиви в пресата.

вивиан лий и лорънс оливие

Getty Images

1936 – 1938. Влюбването

Лорънс и Вивиан се срещат за първи път след поредното представление на “Маската на добродетелта” в Лондон през 1936 г. Оливие отива зад кулисите да поздрави младата изгряваща звезда Лий. И ако в този момент за него това е просто благороден жест на колега към колега, Вивиан е силно разтърсена от няколкоминутната им първа среща и само след няколко часа ще сподели задъхана и развълнувана на своя приятелка, че току що се е запознала с най-магнетичния мъж на света, за когото възнамерява един ден да се омъжи. Така де, майната му на скучния адвокат!

Истината обаче е, че и на самия Оливие също му омекват колената при тази среща. Както и при всички последвали. “Не можех да се овладея, когато бях близо до Вивиан. Никой мъж не би могъл! Мразех се, задето изневерявам на Джил. И въпреки че и преди го бях правил, сега беше различно. Защото не беше само сексуално привличане. Беше любов, за която не бях молил, но която безжалостно ме връхлетя.” Година след запознанството, двамата се срещат и на снимачната площадка като част от актьорския състав на историческата драма “Англия под обстрел”. Много скоро и за слепецът става ясно, че двамата са лудо влюбени един в друг.

gettyimages-156476064-1024x1024
Оливие и Лий в театрална постановка на „Ромео и Жулиета“ през 1940 г., Getty Images

1939. Първи симптоми на коварната болест

Годината е особено решаваща в професионално отношение и за двамата влюбени. Когато обаче Оливие започва да снима “Брулени хълмове” и Лий остава без него в Англия, се проявяват първите симптоми на психическото заболяване, което ще превърне остатъка от живота й в ад.

По онова време почти нищо не се знае за биполярното разстройство, затова актрисата така и никога не получава адекватно лечение. Самата тя, докато снима “Един янки в Оксфорд” през 1938-а, получава няколко необясними и крайно неприятни за околните обрати в настроенията, заради които й излиза име на своенравна лигла, с която трудно се работи.

Докато са разделени заради професионалните си ангажименти, Лий и Оливие не престават да си разменят писма, някои от които с откровено еротично съдържание.

Той: “Тази сутрин се събудих с неутолимо желание за теб, любов моя. Божичко, как само те искам! Представям си как се докосваш там долу и направо полудявам.

Тя: “О, любими, нищо такова не съм правила. Ако само се обичахме тялом, предполагам, че всичко щеше да бъде иначе. Обаче аз те обичам с цялата си душа, което е много, много повече…

През същата година Лий изиграва може би най-значимата роля в кариерата си – тази на Скарлет O’Хара в “Отнесени от вихъра”. Докато тя снима филма в Ел Ей, а той в Ню Йорк, двамата не спират да си пишат. Лий се опасява, че филмът ще е пълен провал, а Оливие прави всичко възможно, за да поддържа духа й и да я окуражава: “Трябва да си дяволски добър, за да постигнеш успех в киното, което пък е от ОСОБЕНА ВАЖНОСТ за личната ти самооценка.”

1940. Сватбата

Добри новини на хоризонта. Лий става първата британка, удостоена с “Оскар” за най-добра женска роля. Освен това, тя и Оливие безпроблемно получават развод от половинките си и вече имат зелена светлина да се оженят. Ура! А е “ура”, понеже до този момент е трябвало да полагат неимоверни усилия, за да държат връзката си извън обективите на вечно гладните за светски клюки фотографи. Двойката сключва брак на 31 август в Санта Барбара, Калифорния.

1944-1945. Болестта се развихря

След турне в Северна Африка, Вивиан се разболява от туберкулоза. Въпреки че лекарите й препоръчват да си почива, тя не иска да чуе и дума за прекъсване на работата си. Снима се в “Цезар и Клеопатра”, а по време на снимките разбира, че е бременна. Голямата радост от новината скоро е помрачена от на пръв поглед невинен инцидент. По време на снимки се подхлъзва и пада, което довежда до спонтанен аборт.

Помятането я вкарва в дълбока депресия със страховити прояви на истерия. Болестта й вече е навлязла в собствен ритъм: епизоди на хиперактивност, през които актрисата се гърчи в конвулсивни припадъци и неконтролируемо ръси псувни като каруцар, се редуват с дни на тотална апатия и незаинтересованост от никого и нищо.

1947. На въртележката на успеха

Докато кариерата на Лий стремглаво запада заради заболяването й, тази на съпруга й го изстрелва право към звездите. Той обикаля световните сцени с “Хенри IV” и “Едип цар”. Успехите му особено впечатляват английския кралски двор и през 1947 г. година е ръкоположен в рицарство и му се дава титлата “сър” на специална церемония в Бъкингамския дворец. Но докато Оливие бере плодовете на огромната си слава, здравословното състояние на съпругата му все повече се влошава. Бракът им е поставен на изпитание.

марлон  брандо и вивиан  лий,  тенеси уилямс
С Марлон Брандо в „Трамвай Желание“

1948 – 1951. Трамвай “Желание”

През 1948-а двойката прекарва шест месеца в Австралия и Нова Зеландия, изнасяйки представления с цел да съберат средства за театъра си. През цялото време Лий страда от ужасно безсъние, и въпреки че полага неимоверни усилия да се държи на ниво, понякога се налага да я замества дубльорка. Междувременно семейните скандали стават все по-нагорещени, а на Оливие му е все по-трудно да овладява пристъпите на съпругата си. Най-грозната сцена помежду им се случва зад кулисите на театъра в Крайстчърч, когато Лий отказва да излезе на сцената, понеже не може да си намери едната обувка. Крайно раздразнен от поведението й, Оливие не издържа и й удря шамар. Лий му отговаря със същото. Само след минути обаче тя е на сцената, с обувки назаем и с усмивка, която озарява цялото й лице.

След този епизод Оливие осъзнава, че е загубил окончателно Вивиан. Загубил я е в Нова Зеландия.

Въпреки проблемите в брака и борбата с болестта, неутолимата жажда на Лий да играе не намалява.

Следващата голяма роля, която ще остане в историята, идва в началото на 50-те години. След грандиозния успех на премиерата в „Бродуей“ през 1947 г., пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай желание“ оживява на големия екран. За главната роля на Бланш Дюбоа е взета Вивиан, а не Джесика Тенди, която първа влиза в образа на емоционално нестабилната южняшка мечтателка. Ролята обаче е комплексна и многопластова до степен, в която поставя на изпитание собствената издръжливост на актьора. На екрана всичко е съвършено, а Вивиан Лий взима вторият си „Оскар“ за главна женска роля.

Вместо обаче да я вдигне, огромният успех на филма я събаря със страшна сила. После идват отрицателните критики за ролята й в “Антони и Клеопатра”, в който играе рамо до рамо с мъжа си. Филмовият критик със статут на институция Кенет Тайнън я нарича посредствена актриса, която със своята игра разваля и тази на иначе безупречния Оливие.

Olivier And Leigh
Getty Images

1953. Разпад и изневери

Измъчвана от демоните на болестта и сломена от негативните критики, на Лий не са й останали много сили да се бори срещу другата жена в себе си. Когато пристига в Шри Ланка (тогава Цейлон), за снимките на “Пътят на слоновете”, актрисата получава нервен срив. Понеже не е в състояние да продължи ангажимента си, я отпращат обратно в Англия.

Вместо да намери покой обаче, там нещата напълно излизат от контрол. Тя признава на мъжа си, че му е изневерила с екранния си партньор в “Пътят на слоновете” Питър Финч. Често я хващат да се мотае нощно време безцелно чисто гола в градината, а когато демоните съвсем я прихванат, скача в леглото на непознати мъже, без да се замисля. Оливие знае за многобройните й изневери, но все още сърце не му дава да се раздели с нея.

1956-1958. Втори аборт и още изневери

През 1956-а Лий прави втори спонтанен аборт. Депресията й този път се изразява в гневни, агресивни изблици, насочени към съпруга й и членове на трупата, с която са на европейско турне. Когато се връщат в Лондон, бившият съпруг Лий Холман се притичва на помощ на Оливие и двамата се опитват да вкарат живота на Вивиан в релси.

През следващите две години съпрузите само имитират порядъчен семеен живот, понеже и на двамата е ясно, че всичко между тях отдавна е приключило. Вивиан започва връзка с актьора Джон Меривейл, а Оливие – с 22 години по-младата от него актриса Джоан Плоурайт.

1960. Развод

Вивиан често започва да заплашва, че ще свърши със себе си, скачайки от ръба на висока скала. Лорънс не й се връзва на приказките, понеже знае, че ги говори, докато си седи във фотьойла у дома. Въпреки това постоянното й напомняне, че ще се самоубие, му действа на нервите и през май 1960 г. подава молба за развод. Когато разводът официално влиза в действие, Оливие узаконява връзката си с любовницата Джоан, от която по-късно му се раждат син и две дъщери. Лий пък заживява с Меривейл.

Въпреки че вече не са заедно, Оливие и Лий продължават да си разменят изпълнени с любов и нежност писма. В едно от тях Оливие пише: “Искам да ти благодаря за проявеното разбиране при развода. Държа се достойно, и смело, и красиво и аз много, много съжалявам, защото предполагам през какъв ад си преминала.

1504190560-laurenceolivier-vivienleigh-1940s
Getty Images

1965 – 1967. “Корабът на глупците”

Това е заглавието на последния филм, в който Лий се снима. Въпреки нестабилното си психическо състояние, успява да се стегне дотолкова, че да го докара до последния снимачен ден.

Вивиан Лий умира на 8 юли 1967 г. след усложнения от неизлекуваната туберкулоза.
“Никой не можа да й помогне. Тя беше болна, много болна,” казва за нея Лорънс Оливие. Самият той си отива от тоя свят през 1989 г. на достолепната възраст 82 години от бъбречна недостатъчност.

И така корабът на глупците, влюбени в сцената и един в друг, отплува завинаги…

 
 
Коментарите са изключени

Как се превъзпитава нацист: Историята на Берт Траутман, който игра мач със счупен врат

| от |

Берт Траутман е роден на 22 октомври 1923 г. в Бремен, Германия. Синеок и рус, Траутман е продукт на бурния политически климат в страната след Първата световна война. Той израства заобиколен от нацистката пропаганда, обвинява евреите за икономическите проблеми на страната и вярва, че някои германци, като него, са представители на „висшата расата“.

Затова не е изненадващо, че той се присъедини към хитлеровата младеж, когато е на десет. По-късно каза: „На тази възраст просто искаш приключения. Беше като американските бойскаути. Беше забавно – спорт, спорт, спорт. Твърдението, че тогава сме били нацисти, е глупост. Промиването дойде по-късно.“

Bremen montage

Родното място на Берт Траутман – Бремен

И промиването е сериозно:

Въпреки че не го осъзнавате, умът ви е повлиян от нацистката пропаганда. Постоянно слушате политическите изказвания. Хората предпочитат тази, които приличат на тях, и нацистите ни казваха, че германският народ търпи страшни жестокости в Полша. Тогава не осъзнавахме силата на пропагандата… Хитлер използва шанса си и всява смут в страната. Той ни каза: „Ако гласувате за мен, ще ви дам това, ще направя онова“. Хората нямаха представа, че се подготвя за война. Те просто искаха храна и възможности за семействата си.

Когато войната започва, той с нетърпение се записва доброволно за германската армия.

Повечето от приятели ми направиха същото, не сме мислили защо или за какво. Хитлер беше повлиял на образователната система до такава степен, че не формирахме свои мнения. Бяхме промити.

След почти 3 години на Източния фронт, останал един от 100-те живи войници от своя полк от първоначално 6000 човека, през март 1945 г. Берт решава да дезертира от германската армия. Той се отправя към дома си в Бремен, опитвайки се да избегне силите и от двете страни на боя. „Блуждаех, докато не падна нощта. Озовах се близо до някакво село. Беше отвратително тихо. Влязох в една плевня да пренощувам, но от нищото изскочиха американци.“ Те го карат да се обърне с ръце на тила. „Чух пушките им да зареждат – щяха да ме застрелят.“ Но по някаква причина не го правят. „Нямам представа защо, но командирът им просто каза да се махам. Така и направих. Тичах и тичах, но се натъкнах право на шест британски войници. Те не бяха толкова мили.“

В лагера в Англия има проблем не толкова между военнопленници и пазачи, а между самите затворници. Много от заловените германци се оказват пламенни антинацисти, докато други все още са за нацизма, а има и немалко между двете мнения. Тези групи не се разбират добре и нещата британците са принудени да ги разделят въз основа на политическо мнение.  Група А: антинацисти; Групи Б: малко или много политически неутрални; и група В: нацисти. Берт Траутман е пратен в група В. По-късно той казва: „Когато хората ме питат за живота, казвам, че образованието ми започна, когато стигнах в Англия. Научих се на човечност, толерантност и прошка“. Неговото превъзпитание започва, като е принуден да гледа филм за Холокоста и концлагерите.“Първата ми мисъл беше: Как моите сънародници могат да правят такива неща?“ След това е накаран да бъде шофьор на еврейски офицер, сержант Херман Блох, когото „бързо видях Блок и всеки друг евреин като нормален човек. В началото понякога му се ядосвах, но след време разговарях с него, сякаш той е просто още един английски войник. Харесвах го. “ 

Докато постепенно изоставя нацистката идеология, Берт в свободното си време играе футбол – хоби, което има още от малък и за което му дават сертификат за спортни постижения, подписан от самия президент. 22-годишният младеж бързо става звезда в лагера. Той играе като халф, докато не преминава на врата след като получава контузия.

След като е освободен от лагера през 1948 г. Траутман решава да остане във Великобритания, като работи за правителството, разоръжавайки бомби. Той също така продължава да играе вратар – полупрофесионално за Сейнт Хелънс Таун. Талантът бързо се забелязва и Манчестър Сити му предлага позиция през 1949 г. Но ако имаш бивш награждаван немски войник в тима си, не седи добре пред хората, особено толкова скоро след войната и особено сред еврейското население. Затова тълпа от над 20 000 души протестира пред стадиона и изпраща писма, в които се подиграват на отбора за привличането на бивш член на Луфтвафе.

Въпреки това, равинът в Манчестър, д-р Александър Алтман, пише писмо, публикувано в Manchester Evening Chronicle: „Въпреки всичките жестокости, които претърпяхме от германците, ние не бихме се опитали да накажем с омраза отделен човек, който не е свързан с тези жестокости. Ако футболистът е добър човек, бих казал, че няма вреда в него. Всеки случай трябва да се преценява според собствените му заслуги…“ И тъй като поведението на Траутман е образцово, в крайна сметка той печели феновете на своя страна. „Благодарение на Алтман, след месец всичко беше забравено… По-късно влязох в еврейската общност и се опитах да обясня нещата. Опитах се да им обясня за ситуацията с хората в Германия през 30-те години и лоши обстоятелства тогава…“

Разбира се, помага и че е много добър на игрището. Например, в първия си мач в Лондон, първоначално е освиркан и обиждан по всякакъв начин от публиката. Но въпреки това, след като прави няколко наистина изключителни спасявания в мача, в края получава овации дори и от противниковия отбор.

Bert Trautmann's Neck Brace

Яката, с която е превързан след инцидента

Въпросният инцидент става на 5 май 1956 г. по време на финала за Купата на футболната асоциация, по-известна като ФА Къп, между Манчестър Сити и Бирмингам Сити. През второто полувреме резултатът е 3-1 за Манчестър Сити. Траутман пази вратата, когато противников играч, Питър Мърфи, се опита да вкара. Траутман се хвърля за топката и коляното на Мърфи го удря зад ухото.

Той вижда звезди и изпитва сериозна болка в главата и шията. Но поради по онова време не се позволява играчите да бъдат заменяни и Берт Траутман играе последните шестнадесет минути от играта „в нещо като мъгла“.

Въпреки тази „мъгла“, той успя да направи няколко важни спасявания в последните минути на мача.

По време на церемонията за раздаването на медалите принц Филип посочва, че врата на Траутман изглежда крив, но Траутман не го приема сериозно и дори отива на банкета след мача, въпреки че го боли и не може да обърне глава.

Рентгенът разкрива, че има пет дислокирани прешлена, единият от които счупен на две. Единствената причина да не е  парализиран или мъртъв е, че един от другите дислокирани прешлени е притиснат плътно към парчетата на счупения като така им пречи да мърдат.

Траутман продължава да играе след като се възстановява от контузията, а през 1964 г. се пенсионира. Той умира на 89-годишна възраст в дома си в Испания.

 
 
Коментарите са изключени

Тази книга е убила повече хора, отколкото „Спасителят в ръжта“

| от |

Писателите са странни птици, но най-често обичат да пишат това, което ги вълнува най-много и това, което са преживели от първа ръка. Така се появяват доста творения със сериозно влияние върху читателската аудитория. Нека не забравяме, че „Спасителят в ръжта“ успя да подейства сериозно за убийството на Джон Ленън. В литературата присъства още едно произведение от 1774 г. с гръмкото име „Die Leiden des jungen Werther“ или „Страданията на младия Вертер“. Автор е 25-годишния Йохан Волфганг фон Гьоте и практически е историята за една несподелена любов. Авторът малко или много използва своя опит. Книгата е подредена под формата на писма, написани от мъжа Вертер до неговия приятел Вилхелм.

Докато Вертер е изгубен в далечно немско село, успява да се влюби в млада жена на име Шарлот, която е сгодена за друг мъж на име Албърт. Макар и Албърт да е само с 11 години по-голям от своята годеница, очевидно също бил влюбен. В историята младия Вертер се сприятелява, опитва се да устои на чувствата си, но на финала напуска селцето, след като точно те го разяждат емоционално. След като се завръща обратно, Шарлот и Албърт вече са сключили брак. В навечерието на Коледа, Вертер закупува два пистолета от Албърт и се самоубива. Дори и в това начинание не открива бърза утеха – живее още 12 часа в мъка.

Оригиналната идея на фон Гьоте била представена като трагедия в две части. Вместо театрите да получат една готова пиеса, авторът решил да подготви историята като книга. Това решение го превърнало в звезда през 18-и век. Младото германско перо пише своята история, преживявана преди няколко години, когато се влюбва в жена на име Шарлот Бъф. Както се случва в книгата, Бъф не откликва на чувствата на героя и се насочва към колекционер на изкуства и дипломат. През 1722 г. някои немски издания пишат за смъртта на Карл Йерусалим – друг философ и последовател на Гьоте. Той взел пистолети на заем от годеникът на жена, която никога не откликнала на чувствата му и повторил изцяло историята. И така младият писател комбинирал двете истории и създал младия Вертер. И така много влюбени души започват да се припознават в страниците и да търсят решението на проблемите с помощта на малко повече барут и помощ от Джон Колт.

Faksimile__Die_Leiden_des_jungen_Werthers__von_Johann_Wolfgang_von_Goethe,_an_der_Malkastenstraße,_April_2018

Снимка: Von Jula2812 – Eigenes Werk, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68361638

 

Освен това точно това заглавие се появява и в други книги. Франкенщайн се учи да чете, сричайки над историите на Вертер. Наполеон взима книгата със себе си по време на похода за завладяване на Египет. През 1808-а година ще каже на автора, че я е чел цели 8 пъти. И така, използвайки популярността на името, търговците започнали да печелят от всичко. Първо предлагали всички останали останали заглавия на автора, след това се засилил интереса към сините палта, жълтите колани и панталони – облеклото на младия Вертер. И докато авторът се опитвал да обуздае желанието си за самоубийство, неговите почитатели засилили своето. В името на публичната безопасност се заговаря за спирането на изданието. И както най-често се случва, забранените плодове подпомагат напускането на райската градина.

Италия и Дания отказали да имат нещо общо с фон Гьоте, един католически свещеник от Милано полудял толкова много от тази книга, че решил да събере всички копия в града при себе си, наричайки творението „дяволска книга“. Впрочем и модерната социология смята, че желанието за самоубийство в обществото може да се смята за заразно, феноменът носи името „Вертеровият ефект“. И макар, че книгата носи невероятни успехи и изпраща Йохан на върха, той самият също се осъжда за тази популярност и многократно споделя, че любовта винаги намери начин и няма нищо толкова страшно в отхвърлянето. Това обаче не означава, че хората са спрели да се самоубиват и по тази причина били предупреждавани, че между двете твърди корици се крият писма, способни да убиват.

 
 
Коментарите са изключени

Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята

На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.

Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.

Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).

Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.

Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.

Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.

Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.

Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.


View this post on Instagram

54 anni, 8 mesi, 6 giorni, 5 ore, 32 minuti, 20 secondi e 3 decimi. Questo è il tempo che il giapponese Shizo Kanakuri ha impiegato per completare la Maratona Olimpica di Stoccolma 1912. Il ragazzo di Tokyo era il favorito per la gara, ma al 30esimo chilometro è misteriosamente scomparso, facendo perdere le proprie tracce e ricomparendo solo molti mesi dopo in Giappone. La sua storia? Stanco della corsa il giapponese si era fermato per un „riposino“ a bordo strada, ma si era risvegliato solo a notte inilotrata. La vergogna fu tale che preferì scomparire e ritornare in patria sotto falso nome. Solo nel 1966 un giornalista svedese scoprì la vicenda e organizzò assieme al signor Kanakuri gli ultimi fatidici 12’195 metri necessari per completare la sua maratona. Meglio tardi che mai…Buonanotte! The guy from Tokyo was the favorite for the race, but at 30th kilometer mysteriously disappeared. Apparently tired of the race, he decided to do a „nap“ but waking up at night, he preferred to shame and appear back with another name. In 1966 a Swedish journalist discovered the story and organized the last 12’195metri to complete the marathon. Better late than never…Goodnight! #neverbackdown #goodnight #champion #buonanotte #maratona #race #tokyo #shizokanakuri #japan #kanakuri #svezia1912 #stockholm1912 #run #speed #olimpiadi #marathon #olympicgames #olympics #amazing #believeit #magicstory #instaphoto #sport #goodnightworld #corsa #betterlatethannever #megliotardichemai #curiosity #mds #mdscollections

A post shared by Momenti di Sport (@momentidisport_) on

След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.

Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.

Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.

Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.

„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.

Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.

Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.

Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.

 
 
Коментарите са изключени

Мултифункционалните клетки от ВСВ

| от |

Преди няколко години, когато пенсиониран китайски изобретател показа своето устойчиво на земетресения легло, реакциите разбираемо бяха смесени. То изглежда като нещо средно между малък бункер и камери за изтезания. В представените анимации леглата се спускат в метални кутии и метални капаци се плъзгат отгоре над тях, за да ги покрият, което леко ни кара да се притесняваме за крайниците си. Вътре в металния ковчег има вода, храна, пожарогасители, противогази и медицински принадлежности.

Тази идея да превърнем пространствата, в които прекарваме близо една трета от живота си, в контейнери, устойчиви на бедствия, съществува от десетилетия. Вероятно новите модели биха могли да научат нещо от старите.

Morrison Shelter on Trial- Testing the New Indoor Shelter, 1941 D2294

„Клетката на Морисън“ („Morrison Shelter“)

Проектиран от Джон Бейкър и кръстен на министъра на сигурността на Великобритания, така наречената „Клетка на Морисън“ е създадена да бъде алтернатива на стандартните бомбоубежища в мазета и други бункери. Тези клетки се закупуват и човек сам си ги сглабя като в комплекта има стоманени плочи, метални мрежи и необходимите инструменти. Освен това, комплектите са предоставяни безплатно на домакинства с ниски доходи. През деня клетките могат да служат като маси, а през нощта те се превръщат в място за спане за британците. Над половин милион бройки се появяват по време на Втората световна война. Проучване сред домакинствата, в които хората използват тези клетки, стигна до заключението, че ако са сглобени и поставени правилно, те положително спасяват живота на човек.

Бейкър взима пример от живота, за да направи своите клетки. Той изследва истински срутени и повредените след бомбардировки сгради и решава, че нараняванията или смъртите от падащите стени и тавани често биха могли да бъдат избегнати. В същото време подсилването на цели здания или изработването на изцяло бомбозащитни убежища е скъпо и нерентабилно. По-късно Джон казва, че „беше непрактично да се създаде нещо за масово производство, което да издържа на пряк удар. Ние решихме да се съсредоточим върху създаването на нещо, което да спаси възможно повече животи във възможно повече случаи на щети – от взривове на гранати до бомбардировка на къщи.“

 
 
Коментарите са изключени