shareit

Великите военни изцепки: Битката при Маратон (490 г. пр. Хр.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Свикнали сме да гледаме на Европа като център на света. Тук са постигнати най-великите технически открития на съвременната цивилизация. Тук са родени най-големите колониални империи в историята. В Европа е съсредоточена голяма част от богатството на света, както и най-проспериращите общества на планетата. Историята обаче не винаги е познавала това лице на Европа. Всъщност, до преди ок. 400 годи, от гледна точка на Света, Европа е просто едно средно голямо парче земя, което стърчи в западния край на Азия, за което много малко хора са чували.

Подобна гледна точка е особено адекватна в началото на V век преди Христа. Европа представлява мрачно, диво, слабо заселено пространство, обрасло с гори и обсипано с блата, мочурища и непроходими планини. Хората, които населяват тези територии са в голямата си част диви, нецивилизовани и малограмотни, без собствена писменост или някаква по-особена култура. Най-големите селища наброяват до 10-20 000 души и то само в близост до морето, от където могат да се свържат с далеч по-проспериращите и цивилизовани кътчета на планетата.

Цивилизацията в нейната най-чиста форма от хилядолетия е концентрирана в т.нар. Плодороден полумесец – земите по протежение на Източното Средиземноморие, Месопотамия и Иранското плато. Тук се появяват писмеността, парите, астрономията, медицината, математиката. Тук шумерите са измислили колелото. Тук хората са измислили земеделието, пътищата, архивите, държавата като такава, както и градовете. Стотици поколения се раждат, живеят и умират в сенките на монументални храмове-зикурати или под парещото слънце на Египет край великите пирамиди, чието издигане и до днес буди недоумение сред учените. Сложни напоителни системи осигуряват храна за милиони човешки същества.

Цялото население е подчинено на сложни, вековни йерархии и социални структури. В края на VI век пр. Хр. люлката на човешката цивилизация се оказва обединена за първи път в историята от една единствена мега-държава невиждана по размер, структура и мощ до тогава. Родена от волята на Кир Велики, Ахеменидската империя управлява земите от р. Инд до днешна Либия и от Кавказ на север до Судан на юг. Персия е върховото постижение на човешкия държавнически интелект. Ако приемем данните на Бюрото по преброяване на САЩ, ок. 500 г. пр. Хр. на света живеят ок. 100 000 000 човешки същества. Всеки трети от тях е поданик на Ахеменидската империя – подобна концентрация на процент от населението на света в една единствена държава не познава паралел в историята.

Не е трудно тогава да си представим как владетелите на Ахеменидската империя възприемат себе си като божествени същества, изпратени с мисия от небесата да управляват човечеството и света. Що се касае до персите, те са господари на онази част от света, която си струва да бъде управлявана. Днес бихме ги обвинили в арогантност, високомерие и политическа некоректност, но кой би могъл да ги вини? Представете си днес да управлявате едновременно САЩ, Русия и Китай. Ето така се е чувствал Дарий I в зенита на своето управление, продължило от 522 г. пр. Хр до 486 г. пр. Хр. Титлата на персийският владетел е ясно доказателство за ролята, която вярва че има – шахиншах – цар на царете.

Опитайте се да си представите как този божествен владетел се почувствал, когато през 499 г. пр. Хр. научава, че в най-далечния западен край на империята му се е вдигнал бунт срещу властта му. Разбунтували са се група градове на елините. Нека поне веднъж да погледнем на елините от персийска перспектива. Представете си че се намирате в Персеполис, централен Иран. Крайбрежието на Мала Азия се намира на над 2500 километра, при това по права линия – по пътищата са близо 4000 км. В онази епоха се смята за добро постижение за един конник да измине 40 км за един ден. Това означава, че 100 дни са нужни за прекосяването на половината персийска империя, при това ако не се спира. С други думи, човек решил да обиколи Персия от единия край до другия край ще загуби поне 1 година в постоянен път. В западния край на тази огромна държава се намират бреговете на древна Лидия.

Те са населени от особен народ, който говори особен език, различен от всичко, което може да се чуе в Персия. Носят дълги бради, но подстригани по съвсем друга мода. Обличат се в тоги, които покриват телата по странен начин. Вместо да почитат свещения Огън на Ахура Мазда, тези елени вярват в цяла плеяда странни богове, които често се сношават със смъртни и още по-често се държат не като космически господари, а като разглезени деца. Елините живеят разпръснати в голям брой малки градове, натъпкани в малки долини, крайбрежни равнини, заливи, планински клисури или по стотиците острови в морето, което днес наричаме Егейско.

Икономиката им е незначителна – малко сребро и много маслини, риба и вълнени платове – нищо, което да си заслужава вниманието. Вместо да разчитат на ясна и строга йерархия, те се управляват по някаква странна система, в която всичките им мъже се събират и с викове и акламации гласуват какво да прави общността. Тези заседания често са хаотични, в тях разни говорители се борят да вземат думата и да се опитват да объркат умовете на народа. Когато населението ти е 5-6 000 души добре, но как да попиташ 33 000 000? Ами много просто – не питаш, а управляваш. Така че за Дарий тези странни варвари на ръба на цивилизования свят са по-скоро една досадна подробност, отколкото повод за съществени притеснения. За бога, те дори нямат собствена писменост, а са отмъкнали и преработили тази на финикийците – верни поданици на царя на царете.

Модерна възстановка на битката.

Разбира се, бунтът на Йонийските полиси се оказва не чак толкова труден за потушаване. Дори не е нужно да се пращат войски от същинската империя – сатрапът на Сарди и войските от Мала Азия се оказват достатъчни. Въпреки това Дарий не пропуска да забележи, че наглите елински градове оттатък морето проявяват дързостта да се бъркат в делата на империята, правейки опит да подпомогнат въстаниците. Тази помощ не спасява йонийските градове, но удължава битките и въстанието е потушено чак през 493 г. пр. Хр., цели шест години след началото си – обидно дълъг период в очите на шахиншаха. Дарий е твърдо решен да накаже елините за дързостта им и през 492 г. пр. Хр. заповядва на своя генерал и зет Мардоний да организира мащабна експедиция срещу Континентална Елада. Персите поемат по суша и море, сформирайки грамаден флот и още по-грамадна армия.

Ако вярваме на Херодот (което не бива с лека ръка – б.а.) – поне 300 бойни кораба и 20 000 души войски на тях плюс още по-голяма сухопътна армия. През лятото на 492 г. пр. Хр. Мардоний навлиза в днешна Беломорска Тракия и достига до земите на Македонското царство. Македонските царе са достатъчно благоразумни за да потвърдят васалната си вярност към Персия. Същото правят и елините живеещи на островите Лемнос, Самос и Тасос. Оказва се обаче, че има един враг, който Мардоний не успява да сплаши – самото море. Мощна буря край п-в Атон води до потапяне на по-голямата част от персийския флот и екипажите му. Този неуспех и постоянните нападения от страна на тракийските племена, живеещи в Родопите и Беласица, карат Мардоний да прекрати кампанията и да се завърне в Мала Азия.

Убеден че е сплашил елините достатъчно, през 491 г. пр. Хр. Дарий заменя армията от войни с армия от вестоносци. Те пристигат в елинските полиси искайки „вода и земя“ – доказателство че  елините предават своите владения под върховенството на шахиншаха. Повечето елински градове бързат да предадат символичен дар пръст и вода, в знак на признаване на персийското върховенство. Освен два. В Атина, персийските пратеници са изправени пред народния съд на града и осъдени за накърняване честта на полиса, след което са екзекутирани. В Спарта, цар Клеомен заповядва да хвърлят пратениците в дълбок кладенец, на чието дъно персите могат да се насладят на спартанските земя и вода.

Разяреният Дарий изисква тази обида срещу империята да се плати с кръв. През 490 г. Ахеменидската империя мобилизира силите си в Мала Азия организирайки поход срещу Елада. Според различни изследвания, базирани на Херодот, Персите събират флот от общо 600 кораба. Древните автори посочват че армията на Дарий, пратена срещу Елада наброява между 100 000 и 600 000 души. Подобни цифри са разбира се фантастични. Съвременната историография оценява персийските войски на 25 000 души – приблизителния брой войници, които биха могли да се превозят от флот от 600 съда.

Дори и така, армията е по-голяма от всичко, която който и да е гръцки град може да противопостави. Могъщите Атина и Спарта не биха могли да съберат повече от 10 000 копия всяка, при това в краен случай. Сега Спарта е парализирана – цар Клеомен е бил детрониран а за позицията на държавен глава се борят неколцина кандидати. Атина е сама – моментът е идеален. Водени от сатрапите Датис и Артаферн, персийските войски се задвижват.

Армията на шахиншаха е първокачествена военна машина. Персийските войски са победили всички народи на цивилизования свят – египтяни, вавилонци, мидийци, лидийци. Сражавали са се срещу скити, траки и македонци. Покорили са елините в Йония. Няма враг, който да не е бил пречупен в директна битка. Датис и Артаферн са повече от уверени че с правилен десант и концентриран удар ще поставят атиняните на колене. По пътя към континентална Елада, персите покоряват Цикладските острови, а след това обсаждат град Еретрия на о. Евбея, превземат го, сриват го до основи и продават населението му в робство. Дните на Атина изглеждат преброени.

Атиняните обаче са непреклонни. Начело с Милтиад, те събират армия от 10 000 хоплити, към които се присъединява контингент от 1000 хоплити от малкия полис Платея – единственият отзовал се на призива за помощ на атиняните. Спартанците заявяват, че трябва да зачетат свещените си празници и не могат да пратят помощ поне още седмица след идването на Персите. Дали подобен ход е честен или е част от спартанската неприязън към атиняните – историята мълчи.

Някъде през август или началото на септември 490 г. пр. Хр. персийските войски пристигат край бреговете на Атика около т.нар. Маратонско поле на 40 км от самата Атина. Атиняните ги пресрещат и заемат удобна позиция , блокирайки изхода от полето, така че персите да не могат да ги заобиколят. Добра позиция, но персите са два пъти повече, а освен това разполагат с конница. В опит да протакат, атиняните започват преговори които траят пет дни. Датис и Артаферн, самоуверени не си дават зор. На шестият ден, атиняните изненадващо се строяват за бой в три отделни фаланги.

Облечени в стомана от глава до пети, хоплитите се хвърлят в дива атака срещу персите. Изненаданите имперски войски формират грамадно каре, но фланговете им са пометени от гърците, които започват д аги изтласкват към морето. Атаката е така внезапна, че Датис и  Артаферн нямат време да разгърнат кавалерията си за бой. Елините натикват персите в тясната крайбрежна ивица, след което започва поголовно клане. Според Херодот, персите губят 6400 убити, докато елините губят 192 убити атиняни и 11 убити платейци. Победата е толкова смазваща, че персийската армия се скрива на корабите си и отплава, преследвана от триумфалните викове и подигравки на елините.

Загубата при маратон е грамадно унижение за Дарий I от което той така и не се съвзема до края на живота си. Фактът че един дребен, варварски народец може да разгроми могъщата покорителка на цивилизования свят е позор, съпоставен с американската загуба във Виетнам или съветския провал в Афганистан. Обратно, за атиняните победата има огромно морално изражение, превръщайки графа в шампион на това, което елините наричат „свободния свят“.

И до днес, Маратон е честван като една от най-чудодейните победи в историята. Според мита, атиняните пращат бегач който да извести Атина за успеха и той с последни сили извикал „Победихме“, след което издъхнал. Истината е по-впечатляваща. Атиняните научават, че Датис и Артаферн ще опитат да заобиколят по море и да атакуват директно Атина. Милтиад повежда армията в марш на скок и за един ден след победата хоплитите се завръщат в Атина, посрещайки на брега персите по залез. Съкрушени, Датис и Артаферн са принудени да се оттеглят окончателно към родината си.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени за Великите военни изцепки: Битката при Маратон (490 г. пр. Хр.)

Повече информация Виж всички