shareit

Великите любовни истории: Кристофър и Дана Рийв – Супержената, която спаси живота на Супермен

| от Мая Вуковска |

Той е герой във всяко едно отношение. С перфектно тяло, сякаш издялано от камък, красив и харизматичен, Кристофър Рийв е звездата в четири филма от тоталния филмов блокбъстър “Супермен”. След като фатален инцидент го приковава напълно неподвижен към инвалидната количка, той се превръща в героя на живота на съпругата си Дана.

Тази любовна история е пропита с толкова трагизъм и физическа болка, че чак не е честно. Но тази любовна история е и толкова непоносимо романтична, че прилича на магическа измислица. Обаче не е…

gettyimages-115376130-594x594

Перфектният човек

Ако трябва да се избере една дума, с която да се опише личността на Кристофър Рийв, това би била “изключителен”. По повод на факта, че още от малък демонстрира завиден талант и умения буквално във всяко нещо, с което се захване, в едно интервю майката Барбара си спомня какъв е бил като дете: “Беше надарен с много и все невероятни таланти. Имаше красив ум, многобройни интереси, както и склонност да поема рискове. Беше спортна натура, невероятен атлет всъщност, но също и много интелигентен. А влечението му към актьорството започна, още когато беше много, много малък.”

Едва-едва навлязъл в пубертета, когато повечето хлапета ги вълнуват такива неща като момичета и бира, на Кристофър му се налага да вземе сериозно решение на възрастен. Едната възможност е да продължи образованието си в която сфера си избере, а другата му я предоставя художественият директор на театър “МакКартър” Милтън Лайън като му казва нещо уж тривиално, но с огромен и въздействащ подтекст: “Хлапе, по-добре да решиш сега какво наистина искаш, защото каквото и да е то, ще го постигнеш с лекота!” Думите на Лайън карат 14-годишният Крис да се взре в душата си и да разбере, че това, което най-най-много иска, е да играе.

Още след първото участие на Кристофър Рийв в поредицата за Супермен през 1978 г. става ясно, че в неговия случай не изкуството имитира живота, а точно обратното – животът му имитира изкуство.

gettyimages-110438205-594x594

Срещата с Дана

Лятото на 1987 г. Кристофър е поканен да присъства на театралния фестивал в Уилиямстаун, Масачузетс. На 30 юни, както си седи на първия ред по време на късно вечерно представление на “Cabaret Corps”, изведнъж погледът му приковава една от певиците – красива блондинка с ослепителна усмивка и глас като на чучулига. Толкова е запленен от нея, че едва изчаква да свърши спектакълът, за да отиде зад кулисите, за да й се представи. Името на “чучулигата” е Дана. Само че реакцията й далеч не е такава, на каквато Крис  се надява.

“О, моля ти се, този си мисли, че само защото го раздава голяма холивудска звезда, момичетата ще припадат в краката му,“ ще сподели след срещата Дана на своя близка приятлка. Обаче това изказване е само отчаяна реакция на отрицание към емоциите, които внезапно са връхлетели и нея самата. Дали заради волевата челюст, хипнотизиращия поглед, изваяното тяло, или просто заради факта, че и той си пада по изкуството, но много скоро Дана преосмисля отношението си и решава да излезе на среща с Рийв.

gettyimages-50735254-594x594

Брачните клетви са завинаги

Въпреки че Кристофър и Дана бързо стават двойка, изминават четири години, преди да се решат да извървят пътя до олтара. Самият Крис не вярва в брака. Родителите му съсипват семейството като решават да се разведат, после всеки се жени повторно и в един момент Крис се озовава със сума ти природени братя и сестри, с които обаче не успява да стане близък. Дана обаче е традиционалистка в това отношение. Техните са женени щастливо вече 45 години и за нея бракът е нормалното продължение на една сериозна връзка между мъж и жена. От друга страна  обаче тя проявява толеранс към скептицизма на любимия й по отношение на брака и затова дори предлага да отменят вече планираната сватба. Само че Крис отсича: “Не, нека го направим! Това ще ми е нещо като терапия, която ще ми помогне да се справя със страха си от обвързване.” Колко прозорливо само от негова страна, защото терапията наистина проработва!

През дъждовния 11 април на 1992 г. Кристофър и Дана се вричат в любов и вярност в присъствието на шепа приятели и роднини в кметството на Уилямстаун. Церемонията е семпла, но безкрайно романтична, а думите, които младоженците си разменят, са красноречив израз на това, което е важно за тях: да запазят любовта си все така дълбока и да бъдат един до друг “в болест и здраве”. Обещание, което Дана ще спази до последната буква, когато съдбата се намесва брутално в живота им

gettyimages-105175488-594x594

Инцидентът

По време на снимките на филма “Ана Каренина” през 1985 г. Кристфър се запалва по ездата и когато те приключват, той сериозно се заема да усвои това умение. И понеже всичко винаги му се е отдавало с лекота, не след дълго той вече владее ездата на професионално ниво и дори участва в състезания. Дана също е запалена ездачка и двамата често прекарват дълги часове във волна езда.

През май 1995 г. Крис заминава за Кълпепър, Вирджиния, за да вземе участие в турнир по конен спорт заедно с любимия си жребец Бък. Всичко върви добре, докато не идва време Бък да направи третия си скок. Конят обаче спира внезапно пред препятствието, а заради инерцията от движението Крис изхвърчава напред от седлото и се приземява с трясък на едната си страна. Откаран е веднага в болница, където лекарите установяват, че при падането Крис е счупил фатално първия и втория си гръбначен прешлен. Фрактурата е необратима и го оставя обездвижен от врата надолу. Когато това се случва, актьорът е едва 43-годишен.

gettyimages-105140156-594x594

“Остави ме да си ида”

Въпреки че е неимоверно шокирана от новината за постоянната парализа на съпруга си и от мрачните перспективи, които се откриват пред семейството, тя бързо се взима в ръце и изцяло се отдава на рехабилитационния процес на Крис. Възстановяването, доколкото изобщо може да се говори за такова, е бавно и трудно, но това не отказва и за минута Дана и тя е неотлъчно до мъжа си, стискайки ръката му по време на изтощителните процедури. Неминуемо идва моментът, когато Крис е толкова отчаян от липсата на напредък, че моли Дана просто да го остави да си отиде, на което тя през сълзи отговаря: “Ще ти кажа нещо и ще го кажа само веднъж. Ще подкрепя всяко твое решение, независимо какво е то, понеже това е твоят живот. Но искам да знаеш, че аз ще съм до теб до края , колкото и дълго време да отнеме това “до края”. Ти си все още ти и аз те обичам.”  Крис се уповава на думите й и решава, че иска да продължи да живее.

Дана изпълнява обещанието си – гледа да е колкото се може повече с него, дори ако това й коства да пътува по 12 часа на ден, за да стигне навреме за поредната рехабилитационна процедура. Тя му помага с ежедневните физически упражнения, обгрижва го, прави секс с него, милва го и го целува непрекъснато…

След шест месеца на рехабилитация и основни ремонтни дейности, които целят да пригодят семейната къща в Бедфорд, щата Ню Йорк, за нуждите на Крис, двойката се завръща у дома и изглежда по-щастлива от всякога. Кристофър решава да използва статута си на международна кино звезда, за да осветли обществеността по отношение предизвикателствата пред хората с гръбначни травми и техните семейства. Дава десетки интервюта и се появява в редица телевизионни предавания. Логично дейността му му спечелва още едно признание – обявен е за председател на Американската асоциация по парализа и вице-президент на Националната организация на инвалидите. Самият той основава фондация на свое име, чрез която се набират средства за медицински изследвания, целящи да облекчат и подобрят живота на парализираните.

gettyimages-115375844-594x594

Когато си мислиш, че всичко може би ще се оправи…

И така, животът на семейство Рийв започва да тече постарому. Доколкото това е възможно, разбира се, предвид обстоятелствата. През октомври 2004 г. двойката за първи път след инцидента се разделя за по-дълго време: Крис е в единия край на страната, за да промотира “Историята на Брук Елисън” – филм, който сам режисира, а Дана – в противоположния край, в Ел Ей, заради участие в представление. На 9-ти вечерта, след като е бил на хокеен мач на сина си, Кристофър взима обичайната си венозна доза антибиотици. През нощта получава инфаркт. След минути изпада в кома. Откаран е незабавно болницата в Маунт Киско. Всичко се случва толкова бързо и неочаквано, че  когато научава вестта за инфаркта на съпруга си, на Дана не й остава нищо друго освен да се качи на първия полет за Ню Йорк. Пристига навреме, за да подържи ръката му в своята, както винаги го е правила, преди да издъхне.

Въпреки очаквания развой на събитията, Дана е потресена. Как можа нейният Супермен да я изостави след 12 години съвместен живот! Управителният съвет на Фoндация “Кристофър Рийв” единодушно избира вдовицата за новия си председател, защото, както се казва в изявлението им пред пресата, “Кристофър вече го няма, но той продължава да живее чрез невероятната работа, която Дана върши от и в негово име.” Въпреки непрежалимата загуба Дана за пореден път намира сили, за да се изправи срещу изпитанията на съдбата и засвидетелства дълбокото си уважение към наследството, което съпругът й оставя след себе си като приема с радост отговорностите на възложения й пост.

Заради устойчивата си и положителна натура Дана живее живота си със и без Крис със заразителна страст и упование в бъдещето. Където и да се появи, хората й се възхищават и я сравняват със светица заради самоотвержената й и всеотдайна любов към Кристофър. Тя обаче никога не е харесвала да я ласкаят по този начин. “Каква ти светица! Аз съм просто една жена, чийто мъж падна от кон и сега се грижа за него. Това е, което правя, нищо повече.”

Малко след смъртта на Кристофър Дана, която никога не е пушила, разбира, че е терминално болна от рак на белите дробове. Издъхва само 18 месеца след съпруга си. Тя е на 44 години.

 
 
Коментарите са изключени

Уолас Хенри Хартли свири в България, преди да се качи на „Титаник“

| от |

Едва ли има човек, който да не знае историята на Titanic. Филмът на Джеймс Камерън успя да разкаже историята толкова пъти, че дори и 100 години по-късно няколко поколения са добре запознати с трагичната съдба на презокеанския лайнер. На борда на този кораб е имало пътници от цял свят и почти всички са смятали, че ще пристигнат в САЩ на борда на един от най-луксозните кораби, но съдбата е имала други планове. Една от най-въздействащите сцени във филма е момемнтът, в който музикантите свирят последната песен, преди да потъне кораба.

Wallace_Hartley

Снимка: By The original uploader was Bluedustmite at English Wikipedia. Original author unknown – Transferred from en.wikipedia to Commons by LittleTony87 using CommonsHelper. First published in London Illustrated News in may 1912, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8266127

Според някои източници, Уолас Хенри Хартли и неговият оркестър продължават да свирят. Единствената разлика е, че господата свирят до стълбите, а не на палубата, както е представено във филма. Липсва информация за последната им песен, но някои оцелели говорят за „Song d’Automne“ на Джанго Райнхарт. Целият оркестър потъва с кораба. Тялото на Хартли е открито на 4 май 1912 година. За погребението на този музикант почти всички от Колн се редят по улиците, за да го изпратят. Актьорът, който изиграва неговата роля е професионален цигулар и се старае да пресъздаде изцяло атмосферата. Историята на Хартли обаче е малко по-дълга за разказване. Изненадващ е фактът, че можете да откриете особено присъствие на музиката и в българските среди.

gettyimages-527962498-594x594

Според статия в Уикипедия, Уолас е един от основоположниците на джаз движението в България. Според предоставената информация там, след Илинденско-Преображенското въстание, редица българи успяват да избягат в САЩ и Канада, където започват да се установяват и да налагат добре познатите родни обичаи. Завърналите се българи, които идват като доброволци за участието си в Балксанската война, носят със себе си и добре познатата музика, която са чували в САЩ. Според източника, един от първите завършени джаз музиканти е именно Уолас Хартли. Той пристига с неговия оркестър във Варна през 1911 година. Варненци били очаровани от новия вид музика и пълнели залата на джаз музикантите. Много скоро Хартли получава покана да свири в София.

Titanic_Band

Снимка: By Unknown – Published in 1912 by the Amalgated Musicians Union, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15312507

Според данни на e-vestnik.bg локацията на музиканта е софийското Градско казино (днес по-познато като градска художествена галерия на ул. „Гурко“ 1). Именно в София, Хартли получава покана да свири на един от най-големите кораби (за времето си). Тогава най-вероятно е смятал, че това е особена чест. 33-годишният музикант се завръща в Англия и прекарва известно време със своята годеница в Йоркшир. След това се качва на борда на престижния кораб и се надява да види новия свят. Музикалното наследство все пак остава и влияе много на развитието на джаза в родните среди. През 20-те години на миналия век се говори за джас и употребата на български инструменти, но според някои хора, тогаващната версия на джаз е била повлияна и от народната музика, следователно тук е звучала малко по-различно, но въпреки това е редно да маркираме присъствието на този музикант и прокарването на един цял нов жанр.

 
 
Коментарите са изключени

Първата автомобилна катастрофа в историята

Автомобилните катастрофи са печален факт от живота. Всеки ден хиляди губят живота си при удари, катастрофи и аварии. Въпреки че самият автомобил е доста скорошно изобретение, първото регистрирано произшествие, свързано с него, се е случило преди почти 300 години… може би – в зависимост от това каква е дефиницията ни за автомобил.

Макар да не прилича на модерните автомобили, които виждаме на пътя днес, твърди се, че машината на френския изобретател, Никола-Жозеф Куга, от 1771 г., макар и протоавтомобил, все пак предизвиква първия пътен инцидент. Куга създава „самоходно механично превозно средство“, способно да превозва хора и казваме „превозно средство“, защото първата „кола“ (дума, която използваме в най-общия възможен смисъл) се смята, че е изобретена от отец Фердинанд Вербие, фламандски мисионер в Китай.

Изобретението на Вербие буквално е било предназначено да бъде нищо повече от играчка за китайския император. Като такова, окончателното творение (ако изобщо е създадено) е било твърде малко, за да вози пътници. Затова Куга се приема за човекът, създал първия известен ни истински автомобил. Все пак трябва да кажем, че както се отбелязва в статия на Jalopnik, Леонардо да Винчи бие всички с цели два века като първи формира основната идея за автоматичен транспорт.

SteamMachineOfVerbiestIn1678

„Колата“ на Вербие

Но нека не се отклоняваме, fardier à vapeur (парна платформа) на Куга вероятно е първото в историята превозно средство с парно захранване, което би могло да транспортира човек, макар че всъщност никога не вижда широко приложение. Историята е, че някъде през 1769 г. Куга показва на френски държавни служители своя прототип на дизайн на парна кола комби, която може да носи оръжия за военните; обаче чак през 1771 г. Куга разполага вече и с работещ модел, с който хората могат да се возят. Тогава изобретателят отново кани служителите – този път да се присъединят към него на кратко пътешествие. По време на пътуването обаче парната кола излиза извън контрол и се разбива в градинската стена на някой нещастен човек с навлажняващата очите и разваляща прически скорост от 3,2 км/ч. Някои историци обаче поставят под въпрос дали това събитие действително се е случило поради оскъдните доказателства.

Първото автомобилно пътешествие пък се провежда от Берта Бенц – повече за него, както и за съпругата на Карл Бенц, можете да прочетете тук. 

Друга, вече по-добре документирана злополука, се случва чак 98 години по-късно, през 1869 г. На 31 август в град Бир в Ирландия Мери Уорд, учен и писател, имаше злощастната привилегия да стане първият човек (за когото знаем), убит от автомобил. В този ден Мери и трима спътници се наслаждават на пътуване с каляска, задвижвана от парен двигател. Каляската обаче се ударя, Мери излита от седалката си и пада под колелата, където е смазана и умира на място.

На следващия ден в кралската хроника се съобщава за смъртта на Мери и се провежда официално разследване за откриване на причината и дали някой е виновен. В крайна сметка съдебните заседатели решават, че смъртта на Уорд не е нищо повече от ужасна злополука, въпреки че причината машината внезапно да се блъсне и да хвърли Мери на земята така и не беше открита.

Самата парна каляска е измислена от пионерът на парната турбина и братовчед на Уорд, сър Чарлз Алгерън Парсънс и неговия брат. Забележително е, че Парсънс е едва на 15 през 1869 г., когато изобретява един от най-ранните предшественици на съвременния автомобил. Въпреки че на 16 години Александър Велики вече завладяваше чужди земи, които се осмеляваха да въстанат срещу Македония, а отново на 16 години едно селско момиче на име Жана д’Арк вече казваше на гарнизонните командири как да вършат работата, така че подвигът на сър Парсънс може би не е толкова впечатляващ. Но все пак…

Парсънс не само измисля и създава смъртмобила – той и брат му бяха двама от пътниците на борда на колата, когато Мери е убита. За щастие на света, Парсънс не беше възпрепятстван от изобретяването си от тази ужасна авария и продължи да допринася масово с изобретения.

Първата фатална катастрофа на английска земя се случва през 1896 г., а първата катастрофа въобще в САЩ става 5 години по-рано през 1891 г. В случая с първата жертва, Бриджит Дрискол, тя е била ударена и убита от кола при скорост 6,5 км/ч. Ако се чудите как Бриджит е била ударена при такава бавна скорост – според свидетели, Бриджит е видяла превозното средство да върви на зигзаг към нея и просто замръзва от страх или от объркване, в резултат на което то я е ударило.

Що се отнася до първия инцидент, станал на американска земя, той беше значително по-лек и завършва без жертви. Случва се в Охайо през 1891 г. и включва легендата на автомобилизма Джон Уилям Ламбърт. Самият инцидент става, когато Ламбърт се удря в корен на дърво и колата му излиза извън контрол.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Twister – между забавата и забравата

Първоначалната идея за играта, която по-късно ще еволюира в Twister, идва от рекламния директор и изобретател Рейн Гайър през 1965 г. Неговата компания, Reynolds Guyer Agency of Design, беше наета да направи промоционален щанд на компания за боя за обувки и докато мисли идеи, той си играе с малки цветни кръгчета хартия. Изведнъж го връхлита вдъхновение за нещо много по-различно от промоционален щанд – настолна игра, в която пионките не бяха пластмасови, а са живи хора. Гайър нарече първата версия на творението си „King’s Footsie“, а купищата смях от хората, които я тестват, го кара да се чувства уверен в успеха й. В този момент Гайер наема дизайнерите на игри Чарлз Ф. Фоли и Нийл Рабенс, които да му помогнат в по-нататъшното развитие на проекта.

Те се колебаят между няколко различни имена и накрая се спират на „Pretzel“. За съжаление, това име не беше свободно и те го променят на „Twister“. Гайер не беше доволен от него, защото смята, че не е описателно за играта по начина, по който беше „Pretzel“.

Когато дойде време за патентоване на играта, Гайер твърди, че Фоли и Рабенс умишлено са го пренебрегнали и изключили от патента. Той казва: „Беше направен патент и, казано направо, аз не бях включен в него. Фоли и Рабенс свършиха страхотна работа, но ние работихме заедно по нея. Чувствам се зле, че не останаха, за да развием подразделение на нашата компания. Хората имат склонност да приписват нови продукти на един човек, но аз никога в нито един от разработените от мен продукти не съм виждал да се случва само един човек да го е измислил – споделят се идеи, това е процес.“

Според Рабенс, малко след подаването на патента, те дават правата за играта на Гайер, с уговорката, че ще получат дял от всички печалби от играта. Каквато и да е истината по въпроса, малко след това Фоли и Рабенс създадоха собствена компания за играчки. Гайър също продължи напред към по-големи и може би по-добри неща, когато изобрети топката Nerf – мека топка, специално за игра вкъщи.

Междувременно, през 1965 г. в Milton-Bradley, които бяха придобили правата за Twister, главните шефове бяха малко загрижени за може би леко палавия аспект на играта и какво евентуално този аспект може да навреди на изрядно чистата репутация на тяхната компания. За други обаче потенциалът за печалба надвишаваше всякакви морални съображения – в края на краищата играта се състоеше от лист найлон и парче картон, така че производствените разходи на практика бяха нулеви. Въпреки това, през първите си няколко месеца на пазара, Twister изобщо не се продаваше. Веригата магазини Sears, например, не искаха да сложат играта в каталога си, защото не бяха сигурни, че е подходяща за таргета им, които е семейството.

Точно когато Milton-Bradley се канеха да приключат нещата, се прави един последен отчаян ход да се популяризира играта. PR екипът реши да я покаже на хората от предаването Tonight Show. Ето репортаж за годишнина от играта, в който се показват кадри и от шоуто.

На 3 май 1966 г. Джони Карсън и гостът му същата вечер, красивата и напета Ева Габор, демонстрираха очарованията на дотогава почти непознатата игра и на практика я спассяват. След известно време кривене, усукване и кълчене, както и тежкия унгарски акцент на Ева и безценните изражения на Джони, публиката в студиото вече ревеше от смях. В този момент Twister избухна – три милиона бройки от играта бяха продадени само за една година.

Twister е обявен за „Игра на годината“ през 1967 г. и се превръща в една от емблематичните играчки на десетилетието, надмината единствено от обръча. Някои от конкурентните компании обвиняват Milton-Bradley, че продава „секс в кутия“, но оплакванията им приличат повече на най-обикновени обиди на киселяци, които завиждат, че не са измислили те евтината за правене, елементарна и изключително успешна игра.

През изминалите десетилетия Twister се превърна в любима част от поп културата. Смята се, че над 65 милиона души са играли играта, а турнирите по Twister са станали популярни като събития за набиране на средства, особено за деца от колежа. Играта се споменава в песни на R.E.M и Бритни Спиърс, както и се показва в телевизионния ситком „Friends“. Днес е много трудно да се намери някой в западния свят, който поне не е чувал за нея, ако и да не я е играл. Не е лошо за игра, която започна като промоционален щанд за боя за обувки.

 
 
Коментарите са изключени

Наистина ли пиратите са ползвали дъската, за да убиват хора

| от |

В продължение на хиляди години пирати от различни видове са плячкосвали невинни кораби из морета и океани. Техните подвизи са документирани от хора като Цицерон и Омир в древен Рим и Гърция, а викингите сами описват набезите и приключенията си по вода през средните векове. Въпреки това, кръвожадните пирати, които най-често се изобразяват във филмите и книгите днес, са тези от златния век на пиратството – тоест 16 и 17 век.

British sailors boarding an Algerine pirate ship

През това време пиратите бяха не само често срещани, но много от тях – „частниците“ – всъщност бяха наемани от правителствата на различни държави, за да крадат от други държави или да воюват срещу тях. Испания по това време доминираше в Новия свят и имаше много кораби, които превозваха богатство обратно към страната. Мисълта за злато, сребро и скъпи подправки беше твърде примамлива за много други страни, които искаха да сложат край на монопола на Испания за своя сметка. Така те наемат частници да свършат мръсната работа по кражбата на част от товара.

В холивудското представяне на този Златен век на пиратството, както и в почти всички анимации, стандартният начин да се екзекутира човек на борда на пиратски кораб е с прословутото ходене по дъска. Но преди да се появят силно продуцираните капитан Кук, капитан Флинт и капитан Джак Спароу, хора като Черна брада, Калико Джак и капитан Кид обикаляха световните водите не само на лента, а наистина. По време на обирите си тези истински пирати всъщност караха ли хората сами да се хвърлят към смъртта от дъската през борда на корабите им? С риск да разочароваме фенове им отговорът е най-вече „не“.

Пиратите караха хората да ходят по дъската от време на време, но историческите извори показват, че практиката е била изключително рядка. Всъщност пиратите предпочитат да не убиват жертвите си. Ако те добиеха репутация на убийци, членовете на екипажа на всеки кораб, който превземаха, просто щяха да се бият до смърт, което би влошило много условията на работа, вместо просто да ги оставят да вземат каквото искат и да бягат. Ако трябваше да се отърват от някого, много по-бърз вариант е просто да го бутнат зад борда, а не да слагат дъска и да ги карат сам да се хвърля.

Бартоломей Робъртс 

Може би по-кръвожадните пирати биха потормозили психологическите жертвите си, преди да ги качат на дъската? Не точно. Блек Барт – известен също като Бартоломей Робъртс – беше пиратски капитан, известен с донякъде психическия тормоз върху жертвите си. Той беше невероятно успешен пират, за когото се твърди, че е ограбил над 400 кораба и е натрупал около 50 милиона паунда в откраднати стоки. Той също имаше репутация на насилник и измъчва жертвите си. Но за него се знае със сигурност единствено, че за всичките си години пиратство е накарал само един човек да ходи по дъската.

Що се отнася до някои други конкретни примери на пирати, които са карали хората сами да се хвърлят във водата, един от по-известните случаи е бил на борда на холандския кораб Vhan Fredericka. През 1829 г. пиратите се качват на кораба в близост до Вирджинските острови и убиват почти всеки член на екипажа, като завързват гюлета за краката им и ги карат да се хвърлят зад борда. Въпреки това, общо взето, има само около пет случая на прословутото ходене по дъската, които могат да бъдат доказани от историческите извори. Възможно е да е имало и други случаи, които не са били записани или чиито записи са загубени във времето, но най-вероятно практиката не е била толкова често срещана.

Самата фраза „ходене по дъската“ датира от 1769 г., като първото й споменаване е, когато моряк на име Джордж Ууд призна пред свещеник, че е накарал няколко мъже да „вървят по дъската“. Въпреки че изповедта на Ууд със сигурност се е случила,  дали Ууд действително е карал хората да ходят по дъската все още не се знае поради липсата на преки доказателства.

Фразата става по-популярна през 19 век, когато писатели започват да я използват в книгите си. През 1837 г. Чарлз Елмс пише момчешка история, наречена „The Pirates Sown Book“, която твърди, че американски пират аматьор, Стейд Бонет, убива хора именно по този начин. През 1881 г. излиза „Treasure Island“ от Робърт Луис Стивънсън. Ходенето на дъска се споменава най-малко три пъти в книгата и популярността на й несъмнено е причината тоа да стане толкова популярна тема в художествените пиратски истории.

 
 
Коментарите са изключени