Великите любовни истории: Кристо и Жан-Клод – да опаковаш света… и любовта

Не са много великите двойки, събрани от изкуството и любовта. Фрида Кало и Диего Ривера. Джон Ленън и Йоко Оно. Салвадор Дали и Гала. Има и още, и още. Но като нашите герои няма други на свта. Те са астрални близнаци, любовници, съмишленици, невъзможни мечтатели, творци отвъд границите на възможното.  Те превърнаха света в сцена на своето авангардно изкуство и накараха всички, дори тези, които не разбираха причудливите им проекти, да ги признаят за абсолютни властелини на лендарта – изкуството, което използва ландшафта за свое ателие.

Прага-Виена-Париж

Не ви ли се иска да повярвате, че двама души, които прекарват 50 години заедно в абсолютна духовна симбиоза, са се срещнали, разпознали и влюбили някъде там, сред звездите, още преди да са се родят?  Този фантастично-романтичен сюжет обаче изглежда потресаващо възможен в случая с нашите герои. Двамата се раждат на една и съща дата, 13 юни 1935 г., в две точки на земното кълбо толкова различни, колкото слънцето и луната – той в България, тя – в Мароко. 23 години по-късно пътищата им ще се пресекат в Париж. За да не се разделят никога повече.

Годината е 1957-а. Христо, талантлив и амбициозен млад художник, произлизащ от стария и уважаван разградски род на Явашевите, си дава сметка, че не може да продължава да живее в България, ако иска да прави изкуство по начина, по който той го разбира, а не според наложените стереотипи на “хората-егоисти,” които, както той самият твърди в едно писмо до брат си, го унижават и си въобразяват, че само те разбират от изкуство. И понеже няма как да се задържи един такъв бунтарски и инакомислещ дух под похлупака на тоталитарния режим, Христо зарязва всичко и се маха от България. Първо живее известно време при роднини в Прага, после нелегално минава границата с Австрия – действие, заради което е обявен за политически бежанец и което предопределя съдбата му на невъзвращенец.

Във Виена, а по-късно и в Женева работи какво ли не, за да не гладува. И понеже всички велики творци, дори още преди да съзнават, че са такива, рано или късно се озовават Париж, съдбата дава едно рамо на 23-годишния младеж и през следващата година той пристига в магичната френска столица. Този път не му се налага мие чинии и автомобили. За да преживява прави нещо, което установява, че умее учудващо добре – да рисува портрети. Всъщност именно покрай заниманията си като платен портретист се запознава с Жан-Клод.

Когато през октомври 1958-а го ангажират да нарисува портрета на мадам Пресилда дьо Гийебон, съпруга на генерал от френската армия, Христо си мисли единствено за франковете, които ще изкара. Дори не подозира, че по време на гостуването си в дома на Дьо Гийебон, ще срещне бъдеща си съпруга и творчески партньор. В началото художникът изобщо и не забелязва Жан-Клод, понеже цялото му внимание е обсебено от нейната полусестра. С течение на времето обаче интересът му се прехвърля другата сестра.

“Желязната завеса”

Когато Христо Явашев и Жан-Клод се запознават, тя е сгодена и въпреки, че моментално се влюбва в портретиста на майка си, все пак се омъжва за годеника си. Но веднага след края на медния месец напуска съпруга си. Оттук нататък животът на българския емигрант и французойката с бухнали коси тръгва по коловозите на предопределената им велика съдба. През 1960 г. се ражда синът им Сирил.

Още в самото начало на съвместната си творческа дейност семейството се ориентира към крайно нетрадиционен художествен похват – опаковането на предмети.

Започват скромно – с пишеща машина и телефон, за да стигнат до острови и мостове. За опаковъчни материали се спират все на крехки и нетрайни такива, които служат като асоциация за всичко преходно и нетрайно в човешкия живот. В едно свое интервю Кристо казва: “Нетрайността на нашите проекти ги прави специални. Ако някой каже: “Виж каква дъга!”, ти не можеш да отвърнеш: “О, така ли? Добре, утре ще я погледна.”

Първият си общ проект наричат “Желязната завеса”. Годината е 62-а. Кристо и Жан-Клод издигат по средата на една от най-тесните парижки улици, Rue Visconti, стена от 89 нефтени варела в знак на протест срещу Берлинската стена, която от неотдавна разделя германския град на две. Нелегалната инсталация, която на практика блокира трафика в тази част на Латинския квартал, просъществува едва осем часа преди полицията да ги принуди да я разтурят. Въпреки това “Желязната завеса” вече е успяла да привлече вниманието на обществеността върху дръзката двойка.

Тази краткопросъществувала творба е прелюдията към една 50-годишно сътрудничество, по време на което семейството ще си поставя все по-големи и по-грандиозни творчески предизвикателства.

Градът, който никога не спи

Много бързо двойката си изработва модел на работа, който през следващите десетилетия ще се окаже крайно успешен и ефективен за съвместното им творчество.  Първата част от процеса включва обсъждане на идеи за потенциални проекти. Когато стигнат до решение какво ще правят (или както е в техния случай, опаковат), Кристо се заема с изработването на първоначалните скици, които в последствие ще бъдат продадени.

Спечелената сума служи за финансиране на работата по същинската инсталация. Жан-Клод пък е феята-кръстница, която, сякаш с магическа пръчка, прави така, че всичко да се случва по план. Тя се занимава и може би с най-трудната част на дейността им – изваждането на разрешителни от градските власти за осъществяването на проектите. Легендарната й решимост и неотстъпчивост да се сдобие със заветния документ спечелват на Жан-Клод завидна слава.

Семейството се мести да живее в световната арт столица Ню Йорк през 1964 г.  За първия път, когато пристигат в САЩ, Жан-Клод си спомня: “Докато стояхме на носа на презокеанския лайнер  и очертанията на град изникнаха пред очите ни, Кристо ме прегърна и попита: ’Харесва ли ти? Подарявам ти го – целият град е твой!’  Многократно през следващите десетилетия Жан-Клод ще подава молби пред общинските власти да им разрешат да опаковат някои от небостаргачите в Ню Йорк, но така и не получават зелена светлина.

Всичко… освен тези три неща

Връзката на Жан-Клод и Кристо продължава половин столетие, до смъртта на Жан-Клод през 2009 г. И през цялото това време двамата правят заедно буквално всичко. Без три неща, които тя обобщава така: “Никога не пътуваме с един и същи полет, за да може, ако самолетът на единия се разбие, другият да продължи да работи. Аз не рисувам – само Кристо прави скиците. И трето, лишила съм го от “удоволствието” да се занимава с нашия счетоводител.”

Връзката им е страстна и турбулентна. Двамата постоянно се критикуват един друг, а когато спорят, никой не е склонен да отстъпи пръв. “Това всъщност е градивен елемент в нашата връзка. А между другото Кристо е прав в 75% от случаите.”

“Взимаме някое място под наем и създаваме смут за няколко дни”

Така най-просто Кристо обяснява тяхното изкуство, благодарение на което той и съпругата му стават съществена част от цайтгайста, от духа на епохата на постструктурализма. Филсофската идея, която се стараят да претворят в проектите си, се изразява в невъзможността на индивида да познае реалността, а е способен единствено да възприема формите, в които тя се крие. И какви само “форми” успяват двамата да сътворят!

Ето само някои от най-впечатляващите и красиви от тях:

1976: “Бягащата” ограда в Калифорния

1983: 11-те “обградени” острова в залива Бискейн в Маями

1985: Опакованият мост Пон Ньоф в Париж

1991: 3000 чадъра, които изникват едновременно в Япония и Калифорния

1995: Опакованият Райхстаг в Берлин

1997: 162 опаковани в полиестър дървета в Базел, Швейцария.

2005: Оранжевите порти в Сентръл Парк, Ню Йорк

Въпреки бюрократичните трудности, с които дамата се сблъскват, те остават непреклонни в постигането на целите си: “Нашата работа говори за свобода. Искаме да правим каквото искаме, където искаме, както го искаме.” До 1994-а творбите им носят само името на Кристо. След тази година те започват да ги “подписват” с двете си собствени имена.

След нея

Жан-Клод винаги е казвала, че боядисва косата си в огненочервено по настояване на съпруга си – такава я харесвал най-много. Тя е екстровертът в семейството, големият организатор, навигаторът в едно артистично пътуване, в което твърди, че се е впуснала заради мъжа, когото обича. “Правя това заради Христо. Ако беше зъболекар, щях и аз да стана зъболекар.”

Последните проекто-инсталации, които съпрузите обсъждат, са “Над реката” – серия от дълги парчета плат от светлоотразителна материя, които да образуват нещо като психеделичен тунел над 12-километров участък  от река Арканзас в Колорадо, и “Мастаба” – могила от 400 хил. нефтени варели, подредени във формата на пресечена пирамида насред арабската пустиня. Всъщност идеята за тези проекти се заражда още в края на 70-те, но Жан-Клод така и не доживява да ги види завършени. Тя умира от мозъчен кръвоизлив  през ноември 2009 г.

През януари 2017 г. Кристо обявява, че прекратява работата над проекта “Над реката”, въпреки че вече е вложил в него 15 мил. от личните си средства. “Мастаба” обаче вижда бял свят, макар и в омалена версия в сравнение с първоначалния замисъл. Пирамидата от 7506 разноцветни варела и тежаща 500 тона се носи на повърхността на лондонското езеро Сърпентайн от 18 юни до 23 септември 2018 г. Две години по-рано Кристо, вече без Жан-Клод, е завършил друг грандиозен проект – 200 000  полиетиленови куба с висока издръжливост биват свързани помежду си така, че да се превърнат в плаващи кейове над водата на италианското езеро Исео, по които хората да могат да се разхождат на растояние от 3 км.

Последното шоу

По ирония на съдбата уникалната кариера на Кристо и Жан-Клод започва в Париж и ще завърши в Париж. Последният проект, по който Кристо работи преди смъртта си на 31 май 2020 г., е опаковане на Триумфалната арка. Въпреки кончината на твореца проектът с Арката все пак ще бъде реализиран и се очаква това да стане през есента на 2021 г.

А група от ню-йоркските сътрудници на съпрузите, сред които е племенникът на Кристо Владимир Явашев, са се заели да доведат до успешен край и другата отколешна мечта на Кристо и Жан-Клод – издигането на мастаба от варели насред пустинята в Абу Даби. Проектът ще погълне 350 мил. долара и творческият тим вече се е заел с нелеката задача да събере тези пари. Могилата ще бъде постоянна инсталация, която се предвижда да просъществува 4 – 5 хиляди години.

Що се отнася до опаковането на Триумфалната арка, ръководителят на проекта казва: “Ние знаем точно как си го е представял Кристо и сме сигурни, че той би искал проктът да бъде завършен, без значение дали той ще бъде жив, за да го види, или не.”  Вярваме му, защото, както самият Кристо казва, един творец умира не физически, а тогава, когато престава да твори.